Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (5)

Събота
24 октомври

Тайната на предградието е, че няма тайни.

Юхан Ериксон

В събота сутринта пред входната врата на Оскар имаше три дебели вързопа рекламни брошури. Майка му помогна да ги сгъне. По три различни в комплект, общо четиристотин и осемдесет комплекта. Всеки му носеше средно четиринайсет йоре. В най-лошия случай можеше да е само една брошура, което значеше по седем йоре. В най-добрия (и същевременно най-лошия, защото предполагаше безкрайно сгъване) до пет брошури, които му носеха по двайсет и пет йоре.

Беше облагодетелстван, защото високите блокове се падаха в неговия район. Там можеше да се отърве от над сто и петдесет брошури за по-малко от час. Цялата обиколка отнемаше приблизително четири часа с връщането до вкъщи, за да вземе още. А когато всеки комплект съдържаше по пет брошури, се налагаше да се връща два пъти.

Брошурите трябваше да бъдат раздадени най-късно до вторник вечерта, но той обикновено приключваше още в събота. За да му е спокойно.

Оскар сгъваше на пода, майка му — на масата. Не беше никак забавна работа, но му харесваше хаосът, който наставаше в кухнята. Голямата неразбория малко по малко се превръщаше в ред, два, три, четири пакета старателно сгънати брошури.

Майка му пъхна в торбата поредната пачка сгънати брошури, поклати глава.

— Всъщност не ми харесва.

— Кое?

— В никакъв случай… ако някой отвори или… ти в никакъв случай…

— Разбира се. Защо ми е?

— Има толкова особняци на този свят.

— Да.

Водеха този разговор в една или друга форма почти всяка събота. В петък вечер майка му реши, че Оскар изобщо няма да излиза с брошурите тази седмица заради убиеца. Той обаче тържествено се закле да крещи като луд, ако някой понечи дори да го заговори, и майка му отстъпи.

Никога не беше се случвало някой да кани Оскар вътре. Само веднъж някакъв дядка излезе и го нахока, че му „задръства пощата с боклуци“, оттогава той не пускаше нищо у тях.

Сега дядката не подозираше, че тази седмица може да се възползва от специално подстригване с кичури за двеста крони в дамския фризьорски салон.

В единайсет и половина всички брошури бяха сгънати и той излезе. Не можеше просто да ги хвърля на боклука или нещо подобно — от фирмата се обаждаха да питат, правеха проверки на място. Бяха му го набили в главата, когато преди половин година позвъни, за да кандидатства за работата. Може би просто блъфираха, но не смееше да рискува. Освен това нямаше нищо против конкретно тази дейност. Поне първите два часа.

Тогава си играеше например на агент с тайна мисия да разпространява пропагандни листовки срещу врага, превзел страната. Търчеше от вход на вход, нащрек за вражите войници, които като нищо можеше да са предрешени като безобидни старици с кученца.

Или пък си представяше, че всяка къща е изгладняло животно, шестоуст змей, който ядеше само девственици във вид на рекламни брошури, които той пъхаше в устите му. Брошурите пищяха в ръцете му, докато ги тикаше на чудовището.

През последните два часа — както днес на втората обиколка — някак се вцепеняваше. Краката му се тътреха по пътя, а ръцете му извършваха движенията си механично.

Остави ги на земята, вземи шест комплекта под лявата мишница, отвори входната врата, първа врата, отвори пощенската кутия с лявата ръка, с дясната вземи комплекта брошури, пъхни го вътре. Втора врата… и така нататък.

Когато най-сетне стигна до техния двор и до вратата на момичето, той спря отвън и се заслуша. Чуваше се радио, доста приглушено. Само толкова. Пъхна брошурите в пощенския процеп и почака. Никой не дойде да ги вземе.

Завърши в обичайния ред пред своята врата, пъхна комплекта, отключи вратата, взе брошурите и ги хвърли в кошчето за отпадъци.

Приключи за днес. По-богат с шейсет и седем крони.

Майка му беше отишла да напазарува във Велингбю. Разполагаше с целия апартамент. Не знаеше за какво да го използва.

Отвори чекмеджето под кухненската мивка, погледна вътре. Прибори за хранене, бъркалки и термометър за фурната. В другото чекмедже — химикалки и хартия, комплект картички с рецепти за различни ястия, за които майка му беше абонирана известно време, но се отказа, понеже всички включваха доста скъпи съставки.

Продължи във всекидневната, отвори шкафовете.

Пособията на майка му за плетене на една кука, или пък беше на две. Папка със сметки и касови бележки. Албуми със снимки, които беше разглеждал стотици пъти. Стари седмичници с още нерешени кръстословици. Чифт очила за четене в калъф. Кутия с шевни принадлежности. Малка дървена кутийка с паспортите им, личните жетони за идентификация (беше помолил за разрешение да носи своя на врата си, но майка му каза: само в случай на война), снимка и пръстен.

Претърси чекмеджетата и шкафовете, сякаш издирваше нещо, без да знае какво. Някаква тайна. Нещо, което да му промени живота. Изведнъж най-отзад в дъното на шкафа да намери парче гниещо месо. Или пък надут балон. Каквото и да е. Нещо чуждо.

Извади снимката и я разгледа.

Беше от кръщенето му. Майка му го държеше на ръце и гледаше в обектива. Тогава е била слаба. Оскар беше увит в кръщелна дрешка с дълги сини панделки. До майка му стоеше баща му, докаран с непривичен костюм. Той все едно не знаеше къде да си дене ръцете и ги държеше сковано изпънати отстрани, почти в стойка „мирно“. Гледаше право към бебето в обятията на майката. Слънцето ги огряваше.

Оскар доближи снимката до очите си, за да разгледа израза на баща си. Изглеждаше му горд. Горд и изключително… объркан. Човек, който се радваше, че е станал баща, но не знаеше как да се държи. Какво се прави. Сякаш виждаше бебето за първи път, макар кръщенето да беше половин година след раждането на Оскар.

Затова пък майка му го държеше уверено и спокойно. Погледът й в обектива изразяваше не толкова гордост, колкото… бдителност. Не припарвай, виждаш ли този поглед! Ще те ухапя за носа!

Татко му стоеше леко приведен напред, сякаш искаше да се приближи, но не смееше. Това не беше снимка на семейство. А на момче и майка му. И до тях — мъж, вероятно бащата. Поне според израза на лицето му.

Но Оскар го обичаше, майка му също. Все пак. Въпреки сегашното положение. Просто така беше станало.

Оскар взе пръстена и прочете написаното от вътрешната страна: Ерик 22/4 1967.

Разделиха се, когато той беше на две годинки. Никой от тях не бе направил ново семейство. „Не срещнах.“ И двамата използваха този израз.

Върна пръстена на мястото му, затвори дървената кутийка и я прибра в шкафа. Чудеше се дали майка му понякога гледа пръстена, защо ли го бе запазила. Все пак беше златен. Поне десет грама. Струваше около четиристотин крони.

Оскар пак си облече връхните дрехи, излезе на двора. Започваше да се смрачава, макар да беше едва четири часът. Изключено да отиде в гората по това време.

Появи се Томи, спря се, като видя Оскар.

— Привет.

— Привет.

— К’во става?

— Ами разнесох брошурите и… не знам сега.

— Парите заслужават ли си?

— Горе-долу. Седемдесет-осемдесет крони. Всеки път.

Томи кимна.

— Искаш ли да ти продам един уокмен?

— Не знам. Какъв?

— „Сони“. Петдесетачка.

— Нов?

— Да. В опаковка. Със слушалки. Петдесет.

— Нямам пари. В момента.

— Нали каза, че печелиш седемдесет-осемдесет кинта.

— Да, но вземам парите веднъж месечно. След седмица.

— Да ти го дам сега? И после ще ми платиш, като си вземеш парите.

— Става…

— Окей. Там ме чакай, ще го донеса — и посочи детската площадка.

Оскар отиде и седна на пейката. После стана и отиде до катерушката, погледна. Нямаше я. Върна се бързо на пейката и седна, сякаш бе направил нещо нередно.

След малко дойде Томи и му подаде кутията.

— Петдесет кинта след седмица, окей?

— Ъхъ.

— Какво обичаш да слушаш?

— „Kiss“.

— Какво тяхно имаш?

— „Alive“.

— Нямаш ли „Destroyer“? Мога да ти го дам, ако искаш. Да си го запишеш.

— Да, супер.

Оскар имаше двойния им албум „Alive“, беше си го купил преди няколко месеца, но не го слушаше. Най-често разглеждаше снимките от концерта. Наистина изглеждаха страховити с гримираните си лица. Жив ужас. Всъщност харесваше „Beth“ в изпълнение на Питър Крис, но останалите песни бяха твърде… някак си немелодични. Може пък „Destroyer“ да е по-добър.

Томи стана да си ходи. Оскар стисна кутията.

— Томи?

— Да?

— Онова момче. Дето го убиха. Дали знаеш… как е бил убит?

— Да. Закачен бил на едно дърво с прерязано гърло.

— Да не е бил случайно… наръган? Онзи да го е намушкал по тялото?

— Хм, не, само шията. Хряаас.

— Ъхъ.

— Друго?

— Не.

— Чао.

— Чао.

Оскар поседя на пейката известно време да поразмишлява. Небето беше тъмнолилаво, вече се виждаше ясно първата звезда — или Венера? Той стана и се прибра, за да скрие уокмена, преди майка му да се върне.

Тази вечер щеше да се срещне с момичето, да си вземе кубчето. Щорите пак бяха спуснати. Наистина ли живее там? Какво правят вътре по цял ден? Тя дали има приятели?

Едва ли.

* * *

— Тази вечер…

— Какво си направила?

— Изкъпах се.

— Не ти е присъщо.

— Хокан, ти тази вечер трябва…

— Не, казах ти.

— Моля те!

— Не е там работата… Всичко друго каквото кажеш. На твое разположение. Вземи от мен, за Бога. Ето тук. На ти нож. Не ли? Добре, тогава аз…

— Недей!

— Защо? Така е най-добре. Защо си се къпала? Миришеш на… сапун.

— Какво искаш да направя?

— Не мога!

— Не?

— Какво си намислила?

— Аз ще отида.

— Затова ли е трябвало да се къпеш?

— Хокан…

— Готов съм на всичко за теб. Каквото поискаш, но…

— Да, ясно. Няма проблем.

— Съжалявам.

— Добре.

— И умната. Аз… умната.

* * *

Куала Лумпур, Пном Пен, Меконг, Рангун, Чунцин…

Оскар разглеждаше контурната карта, домашното за уикенда. Тези наименования не му говореха нищо, просто съчетания от букви. Беше му приятно обаче, като свери с атласа, поне да види, че наистина има градове и реки точно на местата, където бяха отбелязани на листа…

Да, щеше да ги назубри и майка му да го препита. Щеше да посочва точките и да назовава чуждите думи. Чунцин, Пном Пен. Майка му ще се впечатли. Разбира се, има и нещо забавно във всичките тези странни наименования на далечни места, но…

За какво е цялата работа?

В четвърти клас учиха географията на Швеция. Тогава знаеше всичко наизуст. Не се затрудни. Но сега?

Опита да си спомни поне една шведска река.

Ескан, Вескан, Пискан…

Нещо такова. Може би Етран. Да. Но къде ли се намира? Нямаше представа. След няколко години същото щеше да стане и с Чунцин и Рангун.

Всичко е безсмислено.

Тези места сигурно изобщо не съществуват. А и да ги има… нали никога няма да ги види. Чунцин? Какво ще прави в Чунцин? То е просто бяло кръгче с точица.

Погледна правите линии, върху които се гъчкаха кривите му букви. Това е училището. Нищо повече. Ето това е училището. Карат те да правиш какво ли не и го правиш. Тези места са били създадени, за да дават учителите домашни. Тези домашни нищо не означават. Със същия успех би могъл да напише на чертичките Чипифлакс, Бубелибенг и Спит. Все тая.

Единствената разлика ще е, че госпожицата ще каже: грешка. Не се наричат така. Ще посочи картата с думите: „Ето, погледни, пише Чунцин, не Чипифлакс“. Слабо доказателство. Нали някой е измислил и съдържанието на атласа. Нищо не свидетелства за истинността му. Може би Земята наистина е плоска, но по някаква причина го пазят в тайна.

Кораби, които падат от ръба. Дракони.

Оскар стана от масата. Картата беше готова, попълнена с букви, които госпожицата щеше да одобри. Готово.

Минаваше седем, може би момичето беше излязло? Отиде до прозореца, долепи ръце до стъклото, за да се взре в мрака навън. Сякаш наистина забеляза някакво движение на площадката?

Излезе в коридора. Майка му плетеше на две куки във всекидневната, или пък беше на една.

— Излизам за малко.

— Пак ли? Нали щях да те препитвам.

— Да. После.

— Азия беше, нали?

— А?

— Домашното ти. Нали за Азия?

— Да, сигурно. Чунцин.

— Къде е това? В Китай?

— Не знам.

— Как така не знаеш? Ами…

— Идвам си след малко.

— Добре. Внимавай. Сложи ли си шапката?

— Разбира се.

Оскар пъхна шапката в джоба на якето си и излезе. На път към детската площадка очите му се адаптираха към мрака и той видя, че съседката седи на катерушката. Застана пред нея с ръце в джобовете.

Днес изглеждаше различна. Пак с розовия пуловер — няма ли друг? — косата й обаче не изглеждаше толкова сплъстена. Падаше гладка, черна покрай лицето.

— Привет.

— Здрасти.

— Здрасти.

Повече няма да казва „привет“. Прозвуча невероятно смешно. Тя се изправи.

— Качи се.

— Окей.

Оскар се покатери горе и седна до нея, дискретно вдиша през носа. Вече не смърдеше.

— По-добре ли мириша?

Оскар се изчерви целият. Момичето се усмихна и му подаде нещо. Кубчето.

— Благодаря, че ми го даде.

Оскар взе кубчето и го разгледа. Пак го разгледа. Държеше го към светлината, доколкото беше възможно, въртеше го и го оглеждаше отвсякъде. Беше подредено. Всички страни по цветове.

— Да не си го разглобила?

— В смисъл?

— Ами… да си го разглобила на парчета и… да си ги подредила.

— И така ли може?

Оскар провери кубчето, сякаш да види дали частите не са се разхлабили поради разглобяване. Той самият го беше правил веднъж, изненада се колко малко завъртания бяха нужни, за да се объркаш и вече да не можеш да го подредиш. Частите не се разхлабиха, след като го разглоби, но тя надали би могла.

— Сто на сто си го разглобила.

— Не съм.

— Нали преди не беше виждала подобно нещо.

— Да. Беше забавно. Благодаря.

Оскар държеше кубчето пред очите си, сякаш то би могло да му разкаже всичко. По някакъв начин беше почти уверен, че момичето не лъже.

— Колко време ти отне?

— Няколко часа. Сега вече би трябвало да става по-бързо.

— Невероятно.

— Не е чак толкова трудно.

Тя се извърна към него. Зениците й бяха толкова големи, че почти не се виждаха ирисите, светлината от входовете се отразяваше в чернотата им — тя сякаш имаше в главата си цял далечен град.

Полото, вдигнато високо по врата, още повече подчертаваше меко изваяния овал и тя изглеждаше като… като комиксова героиня. Кожата, чертите й бяха като нож за масло, заглаждан с най-фина шкурка, докато дървото заприлича на коприна.

Оскар се прокашля.

— На колко си години?

— Ти как мислиш?

— Четиринайсет-петнайсет.

— На толкова ли изглеждам?

— Да. Или не, но…

— На дванайсет съм.

— Дванайсет!

Боже мили! Най-вероятно е по-малка от Оскар, който ставаше на тринайсет идния месец.

— Кога ти е рожденият ден?

— Не знам.

— Не знаеш ли? Ама… кога си го празнуваш?

— Не го празнувам.

— Поне вашите трябва да знаят!

— Не. Майка ми е мъртва.

— Ох! Така ли… От какво е починала?

— Не знам.

— Е… баща ти не знае ли?

— Не.

— И какво… не получаваш ли никакви подаръци?

Тя направи крачка към него. Парата от дъха й докосна лицето му, а светлините на града в очите й угаснаха заради сянката му. Зениците й станаха като две бездънни ями.

Тъжна е. Толкова ужасно тъжна.

— Не. Не получавам никакви подаръци. Никога.

Оскар кимна притеснен. Светът наоколо не съществуваше. Само двете черни ями на един дъх разстояние. Дъхът им се сплиташе, издигаше се и се разпиляваше.

— Искаш ли да ми подариш нещо?

— Да.

Гласът му дори не беше шепот. Само издишване, което се бе изтръгнало от устата му. Лицето й беше близо. Бузата й, гладка като шлифовано дърво, прикова погледа му.

Затова не забеляза как зениците й се свиха, изразът й се промени. Как горната й устна се повдигна и оголи малки мръснобели кучешки зъбки. Виждаше единствено бузата й и докато тя насочваше зъби към шията му, той вдигна ръка и я погали.

Тя се сепна, скова се за миг и се дръпна. Очите й добиха предишния си вид, светлините на града се запалиха отново.

— Какво направи?

— Извинявай… аз…

— Какво… Направи…

— Аз…

Оскар погледна кубчето в ръката си, отпусна пръсти. Беше го стискал толкова силно, че от ръбовете останаха тъмни белези по дланта му. Подаде й го.

— Искаш ли го? Подарявам ти го.

Тя поклати бавно глава:

— Не. Твое си е.

— Как… се казваш?

— Ели.

— Аз съм Оскар. Какво каза? Ели!

— … Да.

Тя изведнъж се обезпокои. Бързо местеше поглед, сякаш се мъчеше нещо да си спомни.

— Аз… ще се прибирам вече.

Оскар кимна. Тя го погледна право в очите за няколко секунди, после се обърна да си върви. Поколеба се накрай пързалката. После седна, плъзна се надолу и продължи към входа си. Оскар стискаше кубчето в ръка.

— Ще дойдеш ли утре?

Тя се спря, каза тихо: „Да“, без да се обърне, и продължи. Оскар я проследи с поглед. Тя подмина входната си врата и продължи към арката, която водеше навън от двора. Изчезна.

Той погледна кубчето в ръката си. Невероятно.

Завъртя един ред съвсем леко и целостта се наруши. После го върна обратно. Реши да си го запази така. За някое време.

* * *

Йоке Бенгтсон се кикотеше на връщане от киното, Егати забавния филм, „Екскурзия с водач“. Особено онези двамата, дето през целия филм се шматкаха да търсят „Кръчмата на Пепе“, жестоки образи. И когато единият прекара мъртвопияния си авер през митницата в инвалидна количка: invalido. Адски готино.

Май нямаше да е зле да отиде на такова пътешествие с някого от тайфата. Но с кого ли?

Карлсон е толкова скучен, че в негово присъствие часовниците спират, ще му призлее от него още на втория ден. Морган е невъзможен, когато се напие, а няма да пропусне, ако е чак толкова евтино. Лари става, ама е толкова кекав. Накрая сигурно и него ще трябва да тика в инвалидна количка. Invalido.

Не, Лаке е човекът.

Можеше да си прекарат наистина готина седмица там, на юг. От друга страна, Лаке е беден като църковна мишка, никога не би могъл да си го позволи. Налива се с бира и пуши всяка вечер. Да му прави компания — да, ама няма кинти за пътешествие до Канарските острови.

Ще трябва да се примири с положението; никой от тайфата в китайския не става за съвместно пътуване.

Може ли да тръгне сам?

Да, нали Стиг-Хелмер във филма точно това прави. Нищо, че е пълен загубеняк. После срещна Уле, намери си мадама и така нататък. Хич не беше зле. Бяха минали осем години, откак Мария го заряза, взе и кучето, та оттогава не бе познал друга в библейския смисъл.

А дали изобщо би го харесала някоя? Може би. Във всеки случай не изглежда чак толкова смотан като Лари. Е, алкохолът беше белязал и лицето, и тялото му, въпреки че донякъде се контролираше. Днес например не беше близнал и капка, макар да стана почти девет часът. Сега се прибира вкъщи и ще удари някой и друг джин с тоник, преди да отиде до китайския.

Наистина трябва да си помисли за пътешествие. Май ще стане като с всичко друго, което бе възнамерявал да направи или да започне през последните години: нищо. Но нали не е забранено да се мечтае.

Вървеше по алеята на парка между улица Холберг и блакебергското училище. Доста тъмно беше, уличните лампи бяха на трийсетина метра една от друга, а китайският ресторант светеше като фар горе на възвишението вляво.

Дали да не зареже тази вечер предпазливостта и да отиде направо в китайския… Не. Твърде скъпо е. Другите ще решат, че е спечелил от лотарията или нещо такова, ще го сметнат за някой гаден скръндза, дето не черпи. Най-добре първо да се прибере и да удари питиетата вкъщи.

Мина покрай обществената пералня; на комина й светеше самотно червено око, отвътре тътнеше приглушен шум.

Една нощ, когато се прибираше пиян до козирката, поради някаква халюцинация му се привидя как коминът се отлепя от покрива и се плъзва надолу по склона към него с бумтене и съскане.

Той се просна на алеята, закрил главата си с ръце в очакване на удара. Когато най-накрая се огледа, коминът се извисяваше на обичайното си място, висок и неподвижен.

Лампата до моста под улица Бьорнсон беше повредена, а пътят отдолу — свод от мрак. Ако беше пиян сега, най-вероятно щеше да се качи по стъпалата до моста и да продължи по улица Бьорнсон, макар този път да беше малко обиколен. Когато се напиеше, му се привиждаха какви ли не щуротии, затова винаги спеше на светната лампа. Сега обаче беше напълно трезвен.

Но и в момента предпочиташе да мине по стълбите. Пиянските глупости тревожеха вече дори трезвото му съзнание. Така че той се спря на алеята и обобщи наум положението: „Ставам параноичен“.

Обаче виж как стоят нещата, Йоке, чуй ме. Ако не се стегнеш и не преодолееш мижавото разстояние под моста, няма никога да отидеш и на Канарските острови.

Как така?

Ами така — защото веднага се сдухваш и от най-нищожния проблем. Във всяка ситуация действаш по закона за най-малкото съпротивление. Да не си въобразяваш, че ще събереш кураж да телефонираш в някоя туристическа агенция, да си извадиш нов паспорт, да накупиш каквото трябва, изобщо да дръзнеш да скочиш в неизвестното, като не ти стиска да изминеш това нищожно разстояние?

И това е вярно. И сега какво? Ако мина под моста, това ще означава, че отивам на Канарските острови, че може и да стане?

На бас, че още утре ще се обадиш да резервираш билет. Тенерифе, Йоке. Тенерифе.

Той тръгна, изпълнен с фантазии за слънчеви плажове и коктейли с чадърчета. По дяволите, ще замине! Тази вечер няма да ходи в китайския, не. Ще си остане вкъщи да прегледа обявите. Осем години. Дявол да го вземе, крайно време е да се стегне.

Тъкмо започна да си представя палми, да се чуди дали на Канарските острови има палми, дали имаше във филма, когато чу звук. Глас. Спря, ослуша се. Откъм стената при свода на моста долови ридания.

— Помощ…

Очите му започнаха да привикват към мрака, но успяваше да различи единствено очертанията на купчини листа, които вятърът беше навял под моста. Стори му се като детски глас.

— Ехо? Има ли някой там?

— Помогни ми…

Огледа се. Наблизо нямаше жива душа. Откъм мрака долиташе шумолене, сега вече различи и движение сред листата.

— Моля те, помогни ми!

Изпита огромно желание да се махне. Но не можеше, естествено. Дете беше пострадало, може би е било нападнато от някого…

Убиецът!

Убиецът от Велингбю се е появил в Блакеберг, само че този път жертвата е оцеляла.

Уф, по дяволите!

Не искаше да се забърква в нищо. Нали щеше да заминава за Тенерифе. Но нямаше как. Пристъпи по посока на гласа. Шумата изпука под краката му; той вече виждаше тялото. Лежеше свито на кълбо в сухия листак.

По дяволите, по дяволите!

— Какво е станало?

— Помогни ми…

Очите на Йоке се бяха нагодили към тъмнината и той видя как детето протяга към него бяла ръчичка. Тялото беше голо, вероятно ставаше дума за изнасилване. Не. По-отблизо видя, че детето не беше голо, а със светлорозов пуловер. Колко да е голямо? На десет-дванайсет години. Може би само са го набили „другарчетата“ му. Но ако е момиче, по-скоро е нещо друго.

Приклекна до детето, взе едната му ръка в своята.

— Какво е станало?

— Помогни ми… Вдигни ме!

— Боли ли те?

— Да.

— Какво ти е?

— Вдигни ме…

— Да не е нещо с гръбнака?

В казармата беше санитар и знаеше, че хора с травма на врата или гръбнака не бива да се местят, преди да се обездвижи главата.

— Боли ли те гърбът?

— Не. Вдигни ме!

Какво, по дяволите, да прави? Ако занесе детето у дома си, полицията може да си помисли…

Ще трябва да го занесе в китайския и оттам да викне линейка. Добре. Тялото на детето беше доста дребно и слабо, вероятно беше момиче, и той, макар да не бе в най-добрата си форма, сигурно щеше да успее да го пренесе толкова наблизо.

— Окей. Ще те занеса до едно място, откъдето ще можем да се обадим. Става ли?

— Да… благодаря.

Сърцето го заболя от това „благодаря“. Как бе могъл да се поколебае? Що за мерзавец е? Но ето че се беше окопитил и щеше да помогне на малката. Подпъхна лявата си ръка под коленете, а другата под тила й.

— Окей. Вдигам.

— Мм.

Беше съвсем лека. Вдигна я много лесно. Най-много двайсет и пет килограма. Може би страдаше от недохранване. Кофти семейни отношения, анорексия. Може да я е малтретирал пастрокът или някой друг. Гадна работа.

Момичето обгърна врата му и опря буза на рамото му. Той щеше да се справи.

— Как е?

— Добре.

Йоке се усмихна. Обля го топлина. Добър човек е все пак. Представи си физиономиите на останалите, когато внесе момичето в ресторанта. Най-напред щяха да се зачудят в какво се е забъркал, а после ще разберат и ще го обсипят с похвали: „Добре си направил, Йоке“, и така нататък.

Тръгна към китайския, улисан в илюзиите си за нов живот, за оттласкване от дъното, и внезапно усети болка в шията. Какво, по дяволите? Сякаш го беше ужилила оса — той понечи да вдигне ръка, да я отпъди, да опипа мястото. Но да не вземе да изпусне детето!

Безуспешно опита да извие глава, за да види какво е, въпреки че нямаше никакъв начин да погледне точно под такъв ъгъл. А и не можеше изобщо да си помръдне главата, понеже лицето на малката беше притиснато до брадичката му. Тя още по-здраво обхвана врата му и болката се засили. Той внезапно разбра.

— Какво правиш, да те вземат мътните?

С брадичката си усети как челюстта на момичето се движи нагоре-надолу, болката ставаше непоносима. По гърдите му се стичаше топла струйка.

— Стига, дявол да го вземе!

Пусна я. И то не съзнателно, а с инстинктивно движение: да ми се маха тази гадост от шията!

Тя обаче не падна. Напротив, стисна тила му в желязна хватка — божичко, колко силно беше малкото телце! — и се вкопчи с крака в тялото му. Беше го стиснала като ръка, сграбчила кукла, а челюстта й не спираше да се движи.

Йоке хвана главата й, опита да я отблъсне от шията си — все едно да се мъчи да откърши жилав клон на бреза. Беше като залепнала за него. Притискаше го толкова силно, че той не можеше да си поеме дъх.

Залитна назад, бореше се за глътка въздух.

Челюстта на момичето вече не се движеше, сега се чуваше само тихо премляскване. То не отпускаше хватката си нито за миг, напротив — като започна да смуче, я стегна. Чу се изпукване и в гърдите му лумна болка. Няколко счупени ребра.

Не му стигаше въздух, за да изкрещи. Немощно я удряше с юмруци по главата, докато се олюляваше сред сухите листа. Виеше му се свят. Далечните лампи на парка танцуваха пред очите му като светулки.

Загуби равновесие и падна назад. Последното, което чу, беше пращенето на шумата под тила му. В следващия миг главата му се удари в паважа и светът потъна в мрак.

* * *

Оскар лежеше, загледан в тапета, не можеше да заспи.

С майка му гледаха мъпетите, но той изобщо не внимаваше в действието. Мис Пиги се ядоса, а Кермит търсеше Гонзо. Едно от сърдитите старчета падна от балкона. Защо? Не разбра. Мислите му бяха другаде.

След това пиха какао с кифлички. Оскар си спомняше, че говориха, но не помнеше за какво. Май да пребоядисат кухненската пейка в синьо.

Взираше се в тапета.

Цялата стена до леглото му беше с фототапет, на който имаше просека в гъста гора. Дебели стволове и зелени листа. Обичаше да лежи и да си представя образи в най-близкия за погледа му листак. Имаше две фигурки, които винаги виждаше. За да зърне останалите, трябваше да положи усилия.

Сега стената доби ново значение. От другата й страна, отвъд гората, живееше Ели. Оскар лежеше, притиснал ръка на зелената повърхност, и се опитваше да си представи какво е оттатък. Дали там е стаята й? Дали и тя сега е в леглото си? Той си представи, че стената е бузата на Ели, погали зелените листа, меката й кожа.

Чу гласове оттам.

Спря да гали тапета и се заслуша. Един тънък и един по-груб глас. Ели и татко й. Като че ли се караха, така звучаха. Той притисна ухо до стената, за да чуе. Дявол да го вземе! Да имаше сега чаша. Не смееше да стане и да вземе, да не би междувременно гласовете да секнат.

Какво си говорят?

Бащата на Ели като че беше ядосан, нейният глас едва се чуваше. Оскар се напрегна, за да долови някоя дума. Чу само няколко ругатни и „… ужасно жестоко“, после тупване, сякаш някой падна. Дали я бе ударил? Дали беше видял как той я погали по бузата и… беше ли възможно?

После заговори Ели. Оскар не можеше да схване и дума от казаното, само мекия тон на гласа й, който се издигаше и снишаваше. Дали щеше да говори така, ако я беше ударил? Да не е посмял да я бие! Оскар ще го убие, ако й посяга.

Жалко, дето не може да минава през стени като Светкавицата, супергероят. Да влезе през нея, да мине през гората и да излезе от другата страна, да види какво става, дали Ели се нуждае от помощ, утеха, каквото и да е.

Там вече беше тихо. Само усещаше ударите на сърцето си като екот в тъпанчетата.

Стана от леглото, отиде до писалището си и изсипа няколко гумички от една пластмасова чашка. Взе я, легна и долепи отвора й на стената, а до дъното й — ухото си.

Чу само далечно дрънчене, едва ли идваше от съседната стая. Какво правят те? Притаи дъх. Внезапен гръм.

Изстрел с пистолет!

Той е измъкнал отнякъде пистолет и — не, беше входната врата, толкова силно затръшната, че стените се разтресоха.

Той скочи от леглото и отиде до прозореца. След няколко секунди навън излезе някой. Бащата на Ели. Носеше чанта, с бързи гневни крачки се запъти към портала и изчезна.

Какво да правя? Да го проследя? Защо?

Пак си легна. Просто беше прекалил с фантазиите. Ели и баща й се бяха скарали, Оскар и майка му също се караха понякога.

Дори се случваше майка му да хлопне вратата по същия начин след някоя по-ожесточена свада.

Но не и посред нощ.

Понякога, когато сметнеше, че е непоносим, майка му заплашваше да се махне и да го остави съвсем сам. Оскар знаеше, че никога не би го направила, тя също знаеше, че той знае. Може би бащата на Ели бе решил да изпълни подобна заплаха. Отива си посред нощ с чантата, и това е.

Оскар лежеше в леглото си, притиснал длани и чело към стената.

Ели, Ели. Там ли си? Нарани ли те? Тъжна ли си? Ели…

На вратата му се почука и той се сепна. За един безумен миг си помисли, че е бащата на Ели, дошъл е да му потърси сметка.

Само че беше майка му. Пристъпи на пръсти в стаята.

— Оскар? Спиш ли?

— Мм.

— Само да ти кажа… за новите съседи. Чу ли?

— Не.

— Как може да не чуеш. Та той крещеше като обезумял и как тръшна вратата. Боже мили! Понякога направо се радвам, че нямам мъж. Горката жена. Виждал ли си я?

— Не.

— И аз не съм. То аз и него не съм виждала. Щорите им са спуснати по цял ден. Сигурно са алкохолици.

— Мамо…

— Да?

— Спи ми се.

— Ох, да, извинявай, миличък. Ама толкова се… Лека нощ. Спинкай.

— Ъхъ.

Майка му излезе, безшумно затвори вратата. Алкохолик ли? Да, вероятно.

Бащата на Оскар имаше периоди на запои, точно затова се разведоха с майка му. Случваше се и той да изпада в такъв гняв, когато беше пиян. Вярно, не посягаше, но се случваше да крещи до прегракване, да тръшка врати и да чупи вещи.

Оскар донякъде се зарадва при тази мисъл. Грозно е, но така си беше. Ако бащата на Ели е алкохолик, двамата имат нещо общо, нещо, което да споделят.

Оскар пак долепи чело и ръце до стената.

Ели, Ели. Знам какво ти е. Ще ти помогна. Ще те спася.

Ели…

* * *

Широко отворените очи сляпо се взираха в свода на моста. Хокан разрови увехналите листа и откри тънкия розов пуловер на Ели. Беше го хвърлила върху гърдите на човека. Той го вдигна, понечи да го помирише, но се спря, щом усети, че му лепне.

Пусна пуловера обратно върху гърдите на мъжа, извади плоското си шише и отпи три големи глътки. Огнените езици на алкохола парнаха гърлото му и се стекоха към стомаха. Листата изпукаха под него, когато седна на студения паваж да огледа мъртвия.

Нещо не беше наред с главата.

Разрови чантата си и намери фенерчето. Увери се, че никой не идва по парковата алея, запали го и освети мъжа. Лицето му изглеждаше белезникавожълто на светлината, устата му беше полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.

Хокан преглътна. Отвращаваше го самата мисъл, че този човек е бил по-близо до неговата любов, отколкото той самият някога е бил. Той отново бръкна за шишето, за да изгори внезапното безпокойство, но се спря.

Шията.

По цялата му шия минаваше нещо като широка червена верижка. Хокан се наведе и видя раната, която Ели бе отворила, за да стигне до артерията — устните и са докоснали кожата му — това обаче не обясняваше тази… верижка…

Хокан угаси фенерчето, пое си дълбоко дъх, неволно се дръпна назад и си одра плешивината на темето в цимента на тясната ниша под моста. Стисна зъби от парещата болка.

Кожата на шията беше разкъсана, защото… главата му е била завъртяна. Изцяло. Вратът му беше пречупен.

Хокан затвори очи, бавно издиша и вдиша, за да се успокои, да потисне импулсивното си желание да побегне далече… от това. Сводът на моста притискаше главата му, под него беше паважът. Наляво и надясно — алеята на парка, по която можеше да минат хора и да викнат полицията. А пред него…

Това е просто мъртвец.

Да. Но… главата.

Не му се нравеше подозрението, че главата е откачена. Вдигнеше ли тялото, тя щеше да падне назад, може би да се откъсне. Той се сви и опря чело в коленете си. Неговата любов беше извършила това. С голи ръце.

Догади му се, като си представи звука. Пукота при завъртането на главата. Не искаше да докосва това тяло. Ще седи тук. Като Белаква в преддверието на Дантевото чистилище. И ще чака зората, ще чака…

Откъм метрото се зададоха няколко души. Той се скри в шумата до мъртвия, притисна чело в леденостудения паваж.

Защо? Защо е това… с главата?

За да не стане заразяване. Нервната система не бива да участва. Тялото трябва да се „изключи“. Тя му беше обяснявала. Той тогава не разбра. Сега започна да му се прояснява.

Стъпките зачестиха, а гласовете заглъхнаха. Качват се по стъпалата. Хокан се надигна отново, погледна мъртвото лице с отворената уста. Значи това тяло е щяло да се изправи, да изтупа шумата от себе си, ако не е било… изключено?

Нададе писклив смях, който отекна под свода на моста като цвърчене на птичка. Той така рязко си запуши устата с ръка, че чак го заболя. Само като си представи. Мъртвеца, който се надига от шумата и като в просъница отупва листата от якето си.

Какво да прави с трупа?

Трябваше някак да изчезнат тези около осемдесет килограма мускули, мазнини и кости. Да се смелят. Да се накълцат. Да се заровят. Да се запалят.

В крематориума.

Точно така. Ще занесе тялото там, ще се вмъкне и тайно ще го изгори. Или ще го остави пред вратата като подхвърлено дете с надеждата желанието им да изгарят трупове да е толкова голямо, че да не викнат полицията.

Не. Има само един вариант. Вдясно алеята продължаваше навътре в гората, към болницата. Към водата.

Пъхна кървавия пуловер под якето на трупа, нарами чантата и подпъхна ръце под коленете и гърба му. Залитна и се изправи. Главата на мъртвия наистина увисна назад, зъбите му изтракаха.

Колко далече е водата? Може би на няколкостотин метра. Ами ако се появи някой? Да става каквото ще! И всичко да свърши. Още по-добре.

 

 

Но никой не се появи, целият потен, той запълзя по ствола на плачеща върба, наведена над водата. С въжета бе завързал за краката на мъртвеца два големи камъка от брега.

Завлече тялото възможно по-навътре във водата с другото въже, надянато на гърдите му с примка, и издърпа въжето.

Поседя малко върху ствола на върбата, провесил крака над водата. Гледаше надолу към черното огледало, все по-рядко раздвижвано от изплуващи мехурчета.

Беше го направил.

Въпреки студа вади пот се стичаха и пареха очите му, цялото тяло го болеше от усилието, но го беше направил. Тук, под краката му, лежеше мъртвото тяло, скрито от света. То не съществуваше. Мехурчетата спряха да изплуват и вече нямаше нищо… нищо, което да издава, че долу има труп.

Във водната повърхност се оглеждаха звезди.