Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (7)

Сряда
28 октомври

На обед училището жужеше от слухове. През малкото междучасие някой от учителите чул по радиото, разказал на класа си и в обедната почивка всички знаеха.

Руснаците бяха дошли.

През последната седмица голямата тема за разговор между децата беше убиецът във Велингбю. Много от тях го бяха срещали, някои дори твърдяха, че били нападнати.

Виждаха убиеца във всеки подозрителен тип, който минаваше покрай училището. Децата се разкрещяха и се втурнаха да се скрият в сградата, когато старец с дрипави дрехи прекоси двора за по-пряко. Някои от по-яките момчета се въоръжиха със стикове за хокей, готови да го повалят. За щастие някой го позна — местен пияница от площада. Пуснаха го да си ходи.

Та сега беше ред на руснаците. Почти нищо не знаеха за тях. Срещнали се веднъж германец, руснак и Белман^[1]. Бяха най-добрите хокеисти. Наричаха се Съветски съюз. Само те и американците летяха в Космоса. Американците бяха направили неутронна бомба, за да се защитят от руснаците.

Оскар обсъди проблема с Юхан в обедната почивка.

— Мислиш ли, че и руснаците имат неутронна бомба? Юхан сви рамене:

— Сто на сто. Може да имат дори на тая подводница.

— Не трябват ли самолети, за да хвърлят бомби?

— Хм, не. Вкарват ги в ракети и ги задействат откъдето и да е.

Оскар погледна към небето.

— И могат да ги качат на подводница?

— Нали това ти казвам. Навсякъде.

— Хората умират, а къщите остават.

— Точно.

— А животните?

Юхан се замисли.

— Сигурно и те умират. Поне големите.

Седяха на бордюра на пясъчника, където в момента не играеха деца. Юхан взе голям камък и го хвърли така, че се разхвърча пясък.

— Буф! Всички са мъртви!

Оскар грабна един по-малък.

— Не! Ето един оцелял! Фиууу! Ракета в гърба!

Така хвърляха камъни и чакъл, заличаваха всички градове от лицето на земята, докато зад тях прозвуча глас.

— Какво правете вие?

Обърнаха се. Йони и Мике. Йони беше попитал. Юхан изпусна камъка, който държеше.

— Ами просто…

— Не питах теб. Прасчо? Какво правите?

— Мятаме камъчета.

— Защо?

Юхан се отдръпна по-назад и взе да си стяга връзките на обувките.

— За да… така.

Йони погледна към пясъчника и замахна с ръка, а Оскар подскочи.

— Тук трябва да си играят малките деца. Не схващаш ли? Гледай, съсипа пясъка.

Мике поклати печално глава:

— Нали може да паднат и да се ударят на камъните.

— Сега се хващаш да разчистиш, Прасчо.

Юхан още беше зает с обувките си.

— Чуваш ли какво ти казвам? Хващаш се и разчистваш.

Оскар не помръдна, не можеше да реши какво да прави. Естествено, на Йони не му пукаше за пясъчника. Просто обичайното. Щеше да му отнеме поне десет минути да обере всичките камъни, които бяха нахвърляли, а Юхан нямаше да му помогне. Звънецът щеше да прозвучи всеки момент.

Не.

Думата му се яви като прозрение. Както когато за първи път произнесеш думата „бог“ и наистина имаш предвид… Бог.

Представи си как събира камъните, когато другите вече са в класните стаи, само защото Йони му е наредил. Но и още нещо. В пясъчника имаше катерушка, подобна на тази в двора им.

Оскар поклати глава.

— Какво каза?

— Не.

— Как не? Май нещо не схващаш. Казах да разчистиш тук, значи ще разчистиш.

— НЕ.

Звънецът. Йони стоеше неподвижно и гледаше Оскар.

— Знаеш какво следва, нали? Мике…

— Да.

— Ще си поговорим с него след даскало.

Мике кимна.

— До скоро, Прасчо.

Йони и Мике влязоха в училищната сграда. Юхан се изправи, беше приключил с обувките.

— Бе това беше много тъпо.

— Знам.

— Защо ти трябваше, по дяволите?

— Защото… — Оскар погледна към катерушката. — Просто така.

— Идиот!

— Да.

 

 

Когато часовете свършиха, Оскар остана в училището. Сложи на чина си два бели листа, взе енциклопедията от дъното на стаята, разлисти я.

Мамут… Медичи… Море… Морз.

Да. Ето я. Точките и тиретата на морзовата азбука заемаха четвърт страница. Той започна да преписва кода на единия лист с големи, ясни букви:

А= ·—

В= —···

С= —·—·

— и така нататък. Когато свърши, повтори същото и на другия лист. Не остана доволен. Хвърли го и започна отначало, изписваше знаците и буквите по-четливо.

Естествено, само единият лист трябваше да е перфектен: този за Ели. Но заниманието му допадаше, а и му даваше повод да поостане.

С Ели се бяха срещали всяка вечер цялата седмица. Вчера Оскар почука на стената, преди да излезе, и Ели отговори. След това слязоха долу заедно. Тогава му дойде идеята да развие комуникацията чрез някаква система и тъй като морзовата азбука вече съществуваше…

Разгледа внимателно готовия лист. Добре. Ели сигурно ще го хареса. Щом обича ребуси, системи — точно като него. Сгъна листовете, прибра ги в чантата си, сложи ръце на чина. Стомахът му се сви. Часовникът в класната стая показваше три и двайсет. Извади книгата, която имаше в чина си, „Подпалвачката“, и чете, докато стана четири часът.

Нали не биха го чакали два часа?

Ако беше събрал камъните, както му каза Йони, вече щеше да си е вкъщи. И да му е спокойно. Наистина, събирането на няколко камъчета не беше най-лошото, което го бяха карали да прави и бе изпълнявал. Вече съжаляваше.

Ами ако го свърша сега?

Може би наказанието утре ще е по-леко, ако им разкаже, че е останал след училище и…

Да, така ще направи.

Събра нещата си и отиде при пясъчника. Ще му отнеме само десетина минути да разчисти. Като разкаже утре, Йони ще се изсмее, ще го потупа по главата и ще го похвали: „Браво, Прасчо“, или нещо подобно. Така ще е по-добре все пак.

Погледна крадешком към катерушката, остави чантата си до пясъчника и започна да събира камъните. Първо големите. Лондон, Париж. През това време си представяше, че сега спасява света. Чисти го от ужасните неутронни бомби. Щом вдигнеше камък, оцелелите хора изпълзяваха от разрушените си къщи като мравки от мравуняк. Но нали неутронните бомби не нанасят вреди на къщите? Добре де, бяха пуснали и няколко атомни бомби.

Когато отиде до бордюра на пясъчника, за да изнесе събраните камъни, те бяха там. Не ги беше чул да идват, беше твърде залисан в играта. Йони, Мике. И Томас. И тримата държаха дълги, тънки лескови клонки. Камшици. Йони посочи един камък със своята вейка:

— Там има един.

Оскар пусна насъбраните камъни и вдигна посочения. Йони кимна:

— Добре. Чакахме те, Прасчо. Чакахме доста.

— После Томас дойде и каза, че си тук — обади се Мике.

Томас го гледаше безизразно. В началното училище с Оскар бяха приятели, играеха доста пред блока на Томас, но след лятото между четвърти и пети клас той се промени. Започна да говори по друг начин, като голям. Оскар знаеше, че учителите смятат Томас за най-умен от момчетата в класа. Личеше от начина, по който разговаряха с него. Имаше компютър. Смяташе да стане лекар.

На Оскар му идваше да хвърли камъка право в лицето му. В устата, която се отвори и каза:

— Няма ли да побегнеш? Хайде, хуквай!

Пръчката на Йони изсвистя във въздуха. Оскар стисна камъка по-здраво.

Защо не бягам?

Вече усещаше в краката си парещата болка от ударите с камшика. Само да стигне до парковата алея, където може би имаше възрастни, не биха посмели да го ударят.

Защо не бягам?

Защото така или иначе нямаше шанс. Щяха да го повалят, преди да е направил и пет крачки.

— Оставете ме.

Йони извърна глава, престори се, че не чува.

— Какво каза, Прасчо?

— Оставете ме.

Йони се обърна към Мике:

— Той смята, че трябва да го пуснем.

Мике поклати глава:

— А сме си направили такива хубави… — размаха пръчката си.

— Ти какво мислиш, Томас?

Томас наблюдаваше Оскар все едно беше жив плъх, който се гърчи в капан.

— Мисля, че Прасчо се нуждае от малко бой.

Бяха трима. Имаха пръчки. Максимално несправедлива ситуация. Би могъл да запрати камъка в лицето на Томас. Или да го удари, ако се приближи. Ще го викнат при директора и така нататък. Но може и да проявят разбиране: трима с пръчки все пак.

Бях… отчаян.

Никак не беше отчаян. Напротив, усещаше някакво спокойствие, което измести страха — сега, когато бе взел решение. Нека само го ударят, и ще му дадат възможност да прасне с камъка гнусното лице на Томас.

Йони и Мике пристъпиха напред. Йони шибна Оскар по бедрото и той се преви от жестоката болка. Мике мина зад него и приклещи ръцете му отстрани към тялото.

Не.

Така вече не можеше да замери с камъка. Йони го зашиба по краката, завъртя се като Робин Худ във филмчето, удари пак.

Краката на Оскар горяха от ударите. Дърпаше се от Мике, но не можеше да се освободи. В очите му напираха сълзи. Крещеше. Йони го шибна здравата за последно, закачи и крака на Мике, той изрева: „Внимавай, по дяволите!“, но не го пусна.

По бузата на Оскар потече сълза. Не беше честно! Нали събра камъните, нали изпълни всичко, защо трябваше да го изтезават?

Камъкът, който през цялото време беше стискал, падна от ръката му и той наистина се разплака.

Йони отбеляза с уж съчувствен глас:

— Прасчо плачка.

Йони изглеждаше доволен. Направи знак на Мике да го пусне. Оскар целият се тресеше от плач, от болката в краката. От очите му се лееха сълзи, когато вдигна глава към тях и чу гласа на Томас:

— Ами аз?

Мике отново приклещи ръцете му и през сълзите Оскар видя как Томас се приближава. Изхлипа:

— Недей. Моля те!

Томас вдигна пръчката си и го шибна. Един-единствен удар. Лицето на Оскар пламна и той така се дръпна, че Мике го пусна неволно или нарочно с думите:

— Що за тъпотия, Томас. Това беше…

Йони се ядоса:

— Сега ти ще се разправяш с майка му.

Оскар не чу какво отговори Томас. Ако изобщо бе казал нещо.

Гласовете им се стопиха в далечината, те го зарязаха, паднал по очи в пясъка. Лявата му буза гореше. Пясъкът беше студен, разхлаждаше огъня в краката му. Идеше му да зарови и буза, но разбираше, че не е разумно.

Лежа толкова дълго, че започна да зъзне. Стана, опипа бузата си внимателно. По пръстите му полепна кръв.

Влезе в тоалетната на двора, погледна се в огледалото. Бузата му беше подута, омазана в полусъсирена кръв. Томас трябва да бе ударил с всичка сила. Оскар се изми и пак се погледна в огледалото. Раната беше спряла да кърви, не беше дълбока. Само че разсичаше почти цялата буза.

Мама. Какво ще кажа на…

Истината. Има нужда от утехата й. Майка му ще се прибере след един час. Тогава ще й разкаже какво са му направили, а тя ще обезумее, ще го запрегръща и той ще потъне в обятията й, в риданията й, и ще плачат заедно.

После тя ще се обади на майката на Томас.

Ще се обади на майката на Томас, ще се скарат, а след това ще плаче, че майката на Томас е толкова злобна, а после…

Часът по трудово.

Наранил се е в часа по ръчен труд. Не. Тогава сигурно ще се обади на учителя.

Оскар разгледа бузата си в огледалото. Как би могъл да си докара подобна рана? Паднал е от катерушката. Всъщност звучеше неправдоподобно, но майка му сигурно ще се хване. И пак ще го съжали и утеши, само че без всичко останало. Катерушката.

Усети хлад в панталона. Разкопча го и погледна. Гащите му бяха мокри. Извади „пикливата топка“, изми я и я изстиска. Тъкмо да я пъхне обратно в мокрите гащи, но се спря и се погледна в огледалото.

Оскар. Това е Оооскар.

Вдигна измитата топка, сложи си я на носа. Като клоун. Жълтата топка и червената рана на бузата му. Оскар. Ококори очи, направи физиономия на обезумял. Да. Наистина видът му беше гаден. Заговори на клоуна в огледалото.

— Край вече. Стига. Чуваш ли? Стига ми толкова.

Клоунът не отговори.

— Няма да го търпя. Никога повече, чуваш ли? — гласът му ехтеше в празната тоалетна. — Какво да правя? Как мислиш, какво да правя?

Изкриви лице в гримаса, която болезнено изпъна наранената му буза, и отговори вместо клоуна със зловещ глас:

— … Убий ги… убий ги… убий ги…

Оскар потръпна. Това си беше страшничко. Наистина прозвуча като чужд глас, а лицето в огледалото не беше неговото. Свали „пикливата топка“ от носа си и я напъха в гащетата.

Дървото.

Не че вярваше, но… ще намушка дървото. И може би… Може би… Ако се съсредоточи истински…

Може би…

Оскар взе чантата си и забърза към вкъщи, пуснал на воля въображението си.

Томас седи пред компютъра си и внезапно усеща първото пробождане. Не разбира какво става. Дотътря се до кухнята, а кръвта шурти от корема му. „Мамо, мамо, наръга ме!“

Майката на Томас ще е там. Майката на Томас, която винаги го защитава, каквото и да е направил. Тя е там. Ужасена. Гледа как се множат прободните му рани.

Той пада на кухненския под в локва кръв, „… мамо… мамо…“, а невидимият нож му разпаря корема и вътрешностите му изтичат на килима.

Не че беше възможно.

Но все пак…

* * *

Апартаментът вонеше на котешка пикня.

Жизел лежеше в скута му и мъркаше. Биби и Беатрис се премятаха на кълбо по пода. Манфред си стоеше както обикновено, притиснал нос в стъклото на прозореца, а Густав, за да привлече вниманието му, го побутваше с глава.

Монс, Туфс и Клеопатра се излежаваха мързеливо на фотьойла; Туфс си играеше с някакви раздърпани конци. Карл-Оскар направи опит да скочи на перваза, но не го улучи и падна на пода. Беше сляп с едното око.

Лурвис беше в коридора — дебнеше процепа за писма на входната врата, готова да скочи и да дращи, ако пуснеха някоя рекламна брошура. Вендела лежеше на полицата за шапки и наблюдаваше Лурвис, деформираната й дясна предна лапа беше провесена между летвите, от време на време потрепваше.

Няколко котки бяха в кухнята, някои хапваха, други се бяха излегнали по масата и столовете. Пет бяха налягали на леглото в спалнята. Още няколко си бяха намерили любими местенца из гардеробите и шкафовете, които се бяха научили да отварят самостоятелно.

Откакто Йоста по настояване на съседите спря да пуска котките навън, притокът на свеж генен материал беше спрял. Повечето котета се раждаха мъртви или с такива малформации, че умираха след няколко дни. Поне половината от двайсет и осемте котки, които живееха в дома му, страдаха от някакви недъзи. Бяха слепи или глухи, или беззъби, или пък с двигателни увреждания.

Той ги обичаше всичките.

Йоста погали Жизел зад ухото.

— Дааа… сладурано… какво ще правим? Не знаеш? Не? И аз. Но нали трябва да направим нещо? Не можем просто да си седим така. Та това беше Йоке. Познавах го. А сега е мъртъв. Само че никой не знае. Те не са видели това, което аз видях. А ти?

Йоста наведе глава и прошепна:

— Беше дете. Видях го, като се зададе по пътя. Причака Йоке. Под моста. Той отиде… и повече не се появи. А на сутринта го нямаше там. Но той е мъртъв. Знам го.

Какво?

Не, не мога да отида в полицията. Ще ме разпитват. Ще са много народ и ще задават въпроси… защо не съм казал. Ще насочат в лицето ми една от онези лампи.

Вече минаха три дни. Или четири. Не знам. Кой ден сме днес? Ще разпитват. Не мога.

Но трябва да направим нещо.

Какво ще правим?

Жизел го погледна. После заблиза ръката му.

* * *

Когато Оскар се прибра от гората, ножът беше целият в трески от прогнило дърво. Изми го на мивката, избърса го с кухненската кърпа, която после изплакна със студена вода, изцеди я и я сложи на бузата си.

Майка му скоро щеше да се прибере. Трябваше да излезе, нуждаеше се от още малко време насаме — и досега му се плачеше, краката го боляха. Взе ключа от кухненския шкаф и написа бележка: Идвам си скоро. Оскар. После прибра ножа на мястото му и слезе в мазето. Отключи тежката врата, промъкна се вътре.

Миризмата на мазе. Обичаше я. Мирис на сигурност и дърво, стари вещи и застояло. От едно приземно прозорче се процеждаше слаба светлина и в тъмнината сутеренният етаж загатваше за тайни, за скрити съкровища.

Вляво имаше четири помещения с дървени стени и дървени врати, заключени с малки и големи катинари. Едната беше с втори катинар, явно вече разбивана от крадци.

На дървената стена в дъното беше написано с маркер „KISS“. Двете S-та бяха островърхи като обратно изписани Z.

Най-интересното беше в другия край на коридора. Общото помещение, където се изхвърляха ненужни неща. Там Оскар беше намерил съвсем здрава лампа с глобус, която сега стоеше в стаята му, както и голямо количество стари броеве „Хълк“. И други неща.

Днес обаче нямаше почти нищо. Сигурно скоро бяха разчиствали. Малко вестници, няколко папки с етикети „английски“ и „шведски“. Папки си имаше много. Преди няколко години измъкна цял наръч от контейнера при печатницата.

Продължи нататък и влезе в мазето на другия вход, на Томи. Тук миришеше по-различно: слаб мирис на блажна боя или разтворител.

Тук беше и скривалището на блока. Беше влизал вътре само веднъж — преди три години, когато няколко от по-големите момчета си бяха направили боксьорски клуб. Томи го пусна да погледа един следобед. Момчетата се бъхтеха с боксовите ръкавици и Оскар леко се уплаши. Стонове и пот, напрегнати пружиниращи тела, звукът на ударите заглъхваше в дебелите бетонни стени. После нараниха някого или каквото там стана, и колелото, с което се отваряше желязната врата, беше захванато с вериги и заключено с катинар. Край на бокса.

Оскар запали лампата и отиде до вратата на скривалището. Ако сега дойдеха руснаците, сигурно щяха да го отключат.

Стига да не са загубили ключа.

И както стоеше пред масивната желязна врата, си представи, че там вътре… има някой. Затова е заключено с веригите. Има чудовище.

Ослуша се. Далечни звуци откъм улицата и откъм жилищата горе, където хората вършеха разни работи. Той обичаше мазето. Сякаш беше в друг свят, но същевременно знаеше, че реалността е съвсем наблизо, ако станеше нужда. Тук обаче беше тихо и спокойно, никой не му досаждаше и не го тормозеше. Никой нищо не изискваше от него.

Точно срещу скривалището беше помещението, превърнато в клуб. Забранена територия.

Вярно, без катинар, но това не означаваше, че всеки има право да влиза. Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Вътре нямаше кой знае какво. Продънен диван и продънен фотьойл. Килим на пода. Ракла с излющена боя. Нелегално прокарана жица от лампата в коридора и гола крушка, която висеше на кабел от тавана. Не светеше.

Идвал бе тук вече няколко пъти и знаеше, че за да запали крушката, трябва само да я завърти. Обаче не посмя. Светлината, която се процеждаше през процепите на дъсчената стена, беше достатъчна. Сърцето му думкаше. Ако го хванат тук…

Какво? Не знам. То това е ужасното. Няма да ме пребият, а…

Коленичи на килима и повдигна една възглавница на дивана. Под нея имаше няколко тубички лепило и ролка найлонови торбички, флакон с газ за запалки. Под възглавницата в другия край на дивана бяха скрити порносписанията. Няколко разпарцаливени от преглеждане „Лектюр“ и „Фиб Актуелт“.

Взе брой на „Лектюр“ и се премести по-близо до вратата, където беше по-светло. Все още на колене, той сложи списанието на пода пред себе си, разлисти го. Устата му пресъхна. Жена, излетната на шезлонг, само по обувки с високи токчета. Притиснала гърдите си една към друга и издала напред устни. Беше разкрачена и в окосмението между бедрата й личеше ивица розова плът с цепка в средата.

Как го вкарваш там?

Знаеше думите от дочути разговори, прочетени драсканици. Путка. Дупка. Но нямаше никаква дупка. Само цепка. В училище имаха сексуално обучение и той знаеше, че навътре има… нещо като тунел. Но в коя посока? Напред или нагоре, или… не можеше да се види.

Разлисти по-нататък. Интимни разкази на читатели. Басейн. Кабинка в женската съблекалня. Зърната на гърдите и се втвърдиха под банския. Членът ми заблъска като чук в плувките. Тя се хвана за закачалката с дупето към мен, изстена: „Направи го, направи го веднага“.

Наистина ли така става винаги зад заключените врати, когато никой не вижда?

Оскар зачете друга история, за семейна среща, която добила неочакван обрат. И чу вратата да се отваря. Затвори списанието, пъхна го обратно под седалката на дивана, но не знаеше къде да се дене. Гърлото му се сви, не смееше да диша. Стъпки в коридора.

О, милостиви Боже, нека не идват! Нека не идват!

Обгърна конвулсивно коленете си с ръце, стисна зъби толкова здраво, че го заболяха челюстите. Вратата се отвори. На прага стоеше Томи и мигаше.

— Какво става, по дяволите?

Оскар искаше да каже нещо, но челюстта му се беше схванала. Стоеше на колене насред светлинната пътека и сумтеше.

— Какво правиш тук, бе? Какво ти има?

— … нищо — успя да промълви, почти без да помръдва устни.

Томи пристъпи напред, надвеси се над него.

— На бузата. Какво е станало?

— Ами… нищо.

Томи поклати глава, завъртя крушката, за да я запали, и затвори вратата. Оскар се изправи и застана насред помещението в скована стойка, не знаеше какво да прави. Направи стъпка към вратата. Томи с въздишка потъна във фотьойла, посочи дивана:

— Седни.

Оскар седна на средната възглавница — под нея нямаше скрито нищо. Томи помълча известно време, загледан в него. После каза:

— Е? Сега да чуя.

— Какво?

— За бузата.

— … Ами… просто…

— Някой те е бил? А?

— Да…

— И защо?

— Не знам.

— К’во? Бият те ей така, без причина?

— Да.

Томи човъркаше продраната дамаска на фотьойла. Извади кутийка снус й пъхна пакетче под горната си устна, подаде я на Оскар.

— Искаш ли?

Той поклати глава. Томи прибра кутийката, намести тютюна с език и се облегна назад във фотьойла, сключил ръце на корема си.

— Аха. Ами какво правиш тук?

— Само исках…

— Да погледаш мацки? А? Щото сигурно не дишаш лепило? Ела тук.

Оскар стана и отиде при Томи.

— Ела по-близо. Дъхни ми!

Оскар го направи и Томи кимна, посочи му дивана пак да седне.

— Ще стоиш настрана от такива работи, чуваш ли?

— Аз не съм…

— Не, не си. Но ще стоиш настрана, чу ли? Не е хубаво. Друго си е снусът. Снус по̀ може. — Направи пауза. — И? Ще киснеш тук и ще ме зяпаш цял ден ли? — посочи възглавницата до Оскар. — Искаш ли да разглеждаш още?

Оскар поклати глава.

— Добре. Изчезвай тогава. Другите ще дойдат скоро, надали ще ти се зарадват точно пък на теб. Хайде, да те няма!

Оскар се надигна.

— И… — Томи го погледна, поклати глава, въздъхна. — Не, нищо. Потегляй. Оскар… Повече не идвай тук.

Оскар кимна, отвори вратата. Спря се на прага.

— Извинявай.

— Няма проблем. Само не идвай тук повече. А, между другото. Парите?

— Утре.

— Окей. И да знаеш. Записах ти на касета „Destroyer“ и „Unmasked“. Качи се да си я вземеш някой ден.

Оскар кимна. Усети в гърлото си буца. Останеше ли още малко, щеше да ревне. Затова пошепна едно „благодаря“ и си тръгна.

* * *

Томи остана на фотьойла, смучеше си тютюна и гледаше валмата прах под дивана.

Безнадеждно.

Ще млатят Оскар до края на даскалото. Той си е от този тип. Томи би искал да му помогне, но тръгнат ли веднъж на зле нещата, край. Нищо не може да се направи.

Извади от джоба си запалка и си пусна малко газ в устата. Щом усети хлад в устната кухина, пална запалката и дъхна.

Огън лумна пред лицето му. Но не го развесели. Нещо не го свърташе; стана и взе да кръстосва по килима. Вдигна се прахоляк.

Какво, по дяволите, да прави?

Крачеше по килима все едно бе в затвор. Няма измъкване. Кротувай си и прочее глупости. Блакеберг. Трябва да се махне, да стане… моряк или нещо подобно. Каквото и да е.

Търкай палубата, отплаваме за Куба, вдигай котва.

На стената беше подпряна метла, която почти никога не използваха. Взе я и започна да мете. Вдигна се прах, чак му влезе в носа. След малко се сети, че няма лопата. Смете купчината прах под дивана.

По-добре на мръсно вкъщи, отколкото на чисто в ада.

Разлисти едно порносписание, остави го. Омота си шала на шията и задърпа, докато усети, че главата му се пръска, отпусна го. Стана, мина напред-назад по килима. Падна на колене, помоли се на Бог.

 

 

В пет и половина дойдоха Робата и Ласе. Томи седеше безгрижно на фотьойла. Ласе си хапеше устната, изглеждаше нервен. Робата се ухили и го потупа по гърба.

— Ласе има нужда от още един касетофон.

Томи вдигна вежди.

— За какво му е?

— Разкажи, Ласе.

Той изсумтя, не смееше да погледне Томи в очите.

— Ъ… един пич от работата…

— Иска да купи?

— Мм.

Томи сви рамене, стана от фотьойла и изчопли ключа за скривалището изпод дамаската. Робата изглеждаше разочарован, очевидно беше очаквал някое забавно скандалче, но на Томи не му пукаше. Ако ще Ласе да извика „КРАДЕНА СТОКА ЗА ПРОДАН!“ по високоговорителя в работата си, негова работа. Много важно.

Томи избута Робата и излезе в коридора, отключи катинара, издърпа веригата от колелото и му я подхвърли. Веригата се изплъзна от ръцете на Робата и издрънча на пода.

— Какво ти става? Да не си дрогиран?

Томи поклати глава, завъртя колелото и бутна вратата. Неоновата лампа в скривалището не работеше, но светлината от коридора беше достатъчна, за да видят камарата кутии до стената. Томи вдигна един касетофон и го даде на Ласе.

— Радвай се.

Ласе погледна несигурно Робата, сякаш да му разтълкува поведението на Томи. Робата направи гримаса, която можеше да означава какво ли не, и се обърна към Томи, който тъкмо заключваше.

— Да си чул нещо ново от Стафан?

— Не. — Томи щракна катинара, въздъхна. — На вечеря у тях сме утре. Може нещо да разбера.

— На вечеря?

— Да, що?

— Ми нищо. Просто мислех, че ченгетата карат… на бензин например.

Ласе се изсмя, доволен, че напрежението спадна.

— На бензин…

* * *

Излъга майка си. Тя му повярва. Сега лежеше в леглото си и му се гадеше.

Оскар. Онзи в огледалото. Кой е той? Случват му се разни неща. Лоши неща. Хубави неща. Странни неща. Но кой е той? Йони го гледа и вижда Прасчо, когото ще набие. Мама го гледа и вижда „скъпото ми момченце, на което не бива да се случи нищо лошо“.

Ели го гледа и вижда… какво?

Оскар се обърна към стената, към Ели. Двете фигурки се появиха от листака. Бузата му още беше подута и го наболяваше, раната хващаше коричка. Какво ще каже на Ели, ако дойде тази вечер?

Зависи. Зависи от начина, по който тя го възприема. Ели е нова за него, значи има шанс да е различен в нейните очи, да й разкаже нещо различно от онова, което казваше на останалите.

Какво ли всъщност се прави? За да накараш някого да те хареса?

Часовникът на бюрото му показваше седем и петнайсет. Той погледна в листата, опита се да намери нови образи и беше открил джудженце с островърха шапка, както и обърнат надолу с главата трол, когато на стената се почука.

Чук-чук-чук.

Предпазливо почукване. Той отвърна.

Чук-чук-чук.

Зачака. След няколко секунди се почука пак.

Чук-чукчукчук-чук.

Той отговори: чук-чук.

Почака. Нищо повече.

Взе листа с морзовата азбука, навлече си якето, каза чао на майка си и слезе на детската площадка. Беше успял да направи едва няколко крачки, когато входната врата на Ели се отвори и тя излезе. Беше с маратонки, дънки и черен пуловер, на който със сребърни букви пишеше „Star Wars“.

В първия момент Оскар реши, че това е неговият пуловер: носеше абсолютно същия онзи ден, но сега го беше оставил за пране. Дали е отишла да си купи същия само защото той имаше такъв?

— Привет.

Оскар отвори уста, за да каже „здравей“, както се беше подготвил, затвори я. Отвори я пак, за да каже „привет“, промени решението си и в крайна сметка каза „здравей“.

Ели сви вежди:

— Какво ти е на бузата?

— А, ами… паднах.

Оскар продължи към детската площадка, Ели го последва. Той подмина катерушката и седна на една люлка. Тя седна на люлката до него. Известно време се поклащаха напред-назад, без да си говорят.

— Някой те е ударил, нали?

Оскар се залюля няколко пъти.

— Да.

— Кой?

— Едни… приятели.

— Приятели?

— Съученици. — Оскар засили люлката, продължи по темата. — А ти в кое училище си?

— Оскар…

— Да?

— Спри за малко.

Той спря люлката с крака и заби поглед в земята.

— Да, кажи.

— Ти…

Тя протегна ръка, хвана неговата и той се вцепени, погледна я. Лицето й беше като контур на фона на осветената сграда зад нея. Разбира се, внушаваше си, но му се стори, че очите й пламтяха. Във всеки случай само очите й се виждаха ясно.

С другата си ръка тя докосна раната и се случи странно нещо. Образът на друг, много по-стар и жесток човек сякаш се провидя изпод лика й. Студена тръпка го полази по гърба, сякаш беше захапал ледена близалка.

— Оскар… Не им позволявай! Чуваш ли ме? Не им позволявай!

— … Добре.

— Ще отвръщаш. Никога не си отвръщал на ударите, нали?

— Не.

— Започни. Отвръщай. Силно.

— Те са трима.

— Тогава трябва да удряш по-силно. Използвай оръжие.

— Да.

— Камъни. Пръчка. Бий ги повече, отколкото ти стиска. Тогава ще престанат.

— Ако не престанат?

— Имаш нож.

Оскар преглътна. В този момент, ръка за ръка с Ели, лице в лице, му се стори лесно. Но ако станат още по-жестоки, когато той им се опълчи, ако те…

— А представи си, че…

— Тогава аз ще ти помогна.

— Ти? Та ти си…

— Аз мога, Оскар. Това… го мога.

Ели стисна ръката му по-силно. Той отвърна, кимна. Но хватката на Ели се засили. Толкова много, че го заболя.

Колко е силна.

Ели отпусна пръстите си и Оскар измъкна листа, който беше направил в училище, разглади го и й го подаде. Тя вдигна вежди.

— Какво е това?

— Ела, да отидем на светло.

— Не, виждам. Но какво е?

— Морзовата азбука.

— А. Ясно. Супер.

Оскар се подсмихна. Тя го каза ужасно… изкуствено. Тази дума не й прилягаше.

— Мислех си… така можем… да си говорим повече през стената.

Ели кимна. Тя сякаш се опитваше да измисли какво да каже. После отвърна:

— Забавно е.

— Готино?

— Да. Готино. Супер готино.

— Малко си луда, знаеш ли?

— Така ли?

— Да. Но няма проблем.

— Тогава ми покажи какво се прави. За да не съм като луда.

— Да. Искаш ли да видиш нещо?

Ели кимна.

Оскар изпълни коронния си номер. Засили люлката. С всяко ново залюляване, с всяка педя набрана височина гърдите му се изпълваха: свобода!

Осветените прозорци на апартаментите прелитаха покрай него като ярки линии и той се залюляваше все по-нависоко. Коронният му номер не ставаше винаги сполучлив, но сега щеше да успее, защото беше лек като перце, можеше едва ли не да полети.

Щом се издигна толкова, че на връщане синджирите се разхлабваха и подскачаха, той напрегна цялото си тяло. Прелетя назад за последно и на връхната точка пусна синджирите и изстреля крака високо напред. Краката му описаха дъга във въздуха, той се приземи стабилно, приклекна ниско, за да не го тресне люлката по главата, и се изправи, след като тя отмина. Разпери ръце. Супер.

Ели го аплодира, извика:

— Браво!

Оскар хвана люлката, спря я, седна. И пак се благодари на мрака, че прикри триумфалната усмивка, която не можеше да сдържи, въпреки че разпъна раната. Ели спря да ръкопляска, но продължи да му се усмихва.

Отсега нататък всичко щеше да е различно. Естествено, че не можеш да убиеш човек, като мушкаш дърво. Много ясно.