Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (18)

Понеделник
9 ноември

Морган просто мина покрай контролата, размахал карта, която беше изтекла преди половин година, но Лари се спря съвестно, измъкна намачканите талони и каза:

— Енгбюплан.

Служителят вдигна очи от книгата, която четеше, сложи два печата. Морган се изсмя, когато Лари го настигна, и тръгнаха надолу по стъпалата.

— Що ги вършиш тия, по дяволите?

— Кое? Печатите?

— Да. Нали ще те спипат.

— Ами!

— Така ли?

— Аз не съм като теб, ясно?

— Ми к’во… той както си беше седнал там… ако ще да бях размахал снимка на краля, пак нямаше да реагира.

— Да, добре. Айде стига си крещял.

— Мислиш, че ще ни подгони, или?

Преди да излязат на перона, Морган сви ръце на рупор и извика към фоайето:

— Внимание! Внимание! Пътници без билет!

Лари се измъкна на перона и когато Морган го настигна, го скастри:

— Държиш се като дете!

— Абсолютно. Казвай сега. Какво е станало?

Още през нощта Лари му звънна и докладва накратко какво му бе разказал по телефона Йоста десет минути по-рано. Разбраха се да се срещнат на метростанцията рано сутринта и да отидат в болницата.

Сега повтори чутото. Виргиния, Лаке, Йоста. Котките. Линейката, в която се качил и Лаке. Малко го разкраси със свои подробности и преди да приключи, пристигна влакът за центъра. Качиха се, настаниха се нашироко на седалките за четирима, които бяха една срещу друга, и Лари завърши историята с:

— … И потеглили с включени сирени.

Морган кимна, загриза нокътя на палеца си, загледа се през прозореца, а влакът излезе от тунела, спря на „Исландсторет“.

— И защо това?

— За котките ли? Не знам. Нещо са полудели.

— Всички? Наведнъж?

— Да. Що, по-разумно предположение ли имаш?

— Не. Гадини. Лаке сигурно е тотално съсипан.

— Ъхъ. Той и без това не беше съвсем наред. Особено напоследък.

— Така е. — Морган въздъхна. — Горкият Лаке. Би трябвало… хм, не знам. Да му помогнем някак.

— Ами на Виргиния?

— Да, да. Тя е пострадала, в болница. Какво сега? Ще полежи. Кофтито е за него, да седи там и… ми не знам, ама той беше направо… последния път, когато… за какво дърдореше? За върколаци?

— За вампири.

— Да. Това никак не подсказва, че е наред човекът.

Влакът спря на „Енгбюплан“. Щом вратите се затвориха, Морган каза:

— А така. Оттук нататък сме на един хал.

— Предполагам, че не се заяждат чак толкова, щом поне дотук ми важи билетът.

— Предполагай си. Ама не знаеш.

— Видя ли прогнозните резултати? За комунистическата партия?

— Да, да. До изборите има време. Маса хора тайно си остават социалдемократи по душа и гласуват по съвест, щом дойде време да пуснат бюлетината.

— Мислиш ли?

— Не. Знам го. В деня, когато комунистите изхвърчат от парламента, ще започна да вярвам във вампири. Макар че е ясно: винаги има умерени. Буман и компания, знаеш. Ето ти ги истинските кръвопийци… — и Морган подхвана любимата си тема.

Лари спря да го слуша някъде към Окесхув. Пред оранжерията стоеше самотен полицай и гледаше към метрото. Лари леко се притесни, че не си е доплатил за пътуването, но после се сети защо всъщност е там полицаят.

Служителят на реда впрочем изглеждаше доста отегчен. Лари се отпусна; в съзнанието му проникваха отделни думи от тирадата на Морган, докато влакът продължаваше напред към болницата „Сабатсберг“.

* * *

Осем без петнайсет и още никаква сестра.

Мръсносивата ивица на тавана беше изсветляла, а щорите пропускаха достатъчно светлина, за да се чувства като в солариум. Тялото на Виргиния гореше, пулсираше, но нищо повече. Нямаше и да има повече.

Лаке изсумтя на леглото до нея, премлясна насън. Беше готова. Ако можеше да натисне копче, за да повика сестра, щеше да го направи. Ръцете й обаче бяха захванати с каиши и нямаше възможност.

Затова чакаше. Паренето по кожата беше мъчително, но не и непоносимо. Повече й тежеше постоянното усилие да остане будна. Миг невнимание — и дишането й спираше, съзнанието й гаснеше и й се налагаше да ококори очи и да разтърси глава, за да го пробуди.

Същевременно това принудително будуване беше добре дошло: пречеше й да мисли. Цялата й умствена енергия отиваше, за да се поддържа будна. Никакво място за колебание, разкаяние, алтернативи.

Точно в осем сестрата дойде.

Щом отвори уста да каже „добро утро“ или каквото там казваха сутрин, Виргиния изсъска:

— Шшшт!

Сестрата затвори уста с учудено изпуфкване, сбърчи вежди, приближи се до леглото й в тъмното, наведе се над нея и каза:

— А как да…

— Шт! — пошепна Виргиния. — Извинете ме, не искам да го будя — посочи Лаке с глава.

Сестрата кимна, каза тихо:

— Добре, но само трябва да ви премеря температурата и да взема кръвна проба.

— Да, да. Но не бихте ли могли… най-напред да го изведете?

— Да го изведа? Да го събудя ли?

— Не. Не може ли да го изкарате с леглото?

Сестрата погледна към Лаке, сякаш да прецени дали това, което казва Виргиния, изобщо е физически възможно, после се усмихна, поклати глава и каза:

— Няма нищо, ще измерим температурата орално, така че да не ви се наложи да…

— Не е това. Не може ли просто… да го направите?

Сестрата хвърли поглед към часовника си.

— Извинявайте, но имам и други пациенти, които…

Виргиния изсъска колкото най-силно можеше да си позволи:

— Моля ви!

Сестрата се дръпна леко назад. Очевидно бе информирана за случилото се с Виргиния през нощта. Очите й се спряха върху коланите, които стягаха ръцете на болната. Те явно я поуспокоиха и тя пак пристъпи към леглото. Този път й заговори като на слабоумна.

— Проблемът е… че аз… че ние, за да ви помогнем, е необходимо малко…

Виргиния затвори очи, въздъхна, предаде се. После каза:

— Бихте ли вдигнали щорите?

Сестрата кимна и отиде до прозореца. През това време Виргиния изрита одеялото си и остана на леглото незавита. Затаи дъх. Затвори очи.

Всичко приключи. Сега искаше да се изключи. Опита да постигне състоянието, което се бе мъчила да не допусне. Не успя. Напротив, случи се нещо, за което често се говори: животът й мина пред очите като на филм.

Птичето, което отглеждах в картонена кутия… ароматът на току-що изгладени чаршафи в пералното помещение… мама, наведена над канелените кифли… татко… димът от лулата му… Пер… селската къща… Ние с Лена и големият пачи крак, който намерихме онова лято… Тед с боровинково сладко по бузите… Лаке в гръб… Лаке…

Щората се вдигна с шумолене и море от огън заля Виргиния.

* * *

Оскар бе събуден от майка си в седем и десет, както обикновено. Стана и закуси, както обикновено. В седем и половина се облече и прегърна майка си за довиждане, както обикновено.

Чувстваше се както обикновено.

Е, изпълнен с безпокойство, с лоши предчувствия. Но дори това не бе чак толкова необичайно на тръгване за училище в началото на седмицата, след почивните дни.

Прибра в раницата си учебника по география, атласа и ненаписаното домашно, беше готов в осем без двайсет и пет. Имаше още петнайсет минути. Дали да не си напише домашното? Не. Не му се занимаваше.

Седна на бюрото си, загледа се в стената.

Това сигурно означава, че не е заразен? Или има инкубационен период? Не. Онзи… нали му се случи буквално за часове.

Не съм заразен.

Би трябвало да изпита радост, облекчение. Но не изпитваше. Телефонът звънна.

Ели! Нещо се е случило…

Той скочи, втурна се в коридора, хвана слушалката.

— Здравей!

— Ъъъ… здрасти.

Татко. Обаждаше се татко му.

— Здрасти.

— Ъъъ, значи си… вкъщи.

— Тъкмо тръгвам за училище.

— Ами тогава да не те… мама там ли е?

— Не, отиде на работа.

— Да, така си и мислех.

Оскар разбра. Затова звъни по толкова необичайно време, знае, че майка му не си е у дома. Баща му се покашля.

— Ъ, мислех си… за събота. Стана малко… неприятно.

— Да.

— Да. Каза ли на майка си за… това?

— Ти как мислиш?

Мълчание. Статичен пукот по десетте мили телефонни жици. Врани, накацали по тях, зъзнещи, докато човешките разговори протичат под крачетата им. Баща му пак се покашля.

— Ъ, обадих се за онези кънки, няма проблем. Твои са.

— Трябва да тръгвам.

— Да, разбира се. Приятно… приятно училище тогава.

— Да. Чао.

Оскар затвори телефона, взе си раницата и тръгна за училище.

Не изпитваше нищо.

 

 

Пет минути до началото на часа, много от съучениците му стояха в коридора пред класната стая. Оскар се поколеба за миг, после метна раницата на гръб и тръгна към вратата. Всички погледи се извърнаха към него.

Наказателен шпалир. Бой с пръчки.

Да, опасяваше се от най-лошото. Разбира се, всички знаеха какво се бе случило с Йони в четвъртък и макар да не го виждаше сред насъбралите се, в петък със сигурност са чули версията на Мике. А той беше тук с обичайното си идиотско подхилване.

Вместо да забави ход, готов за бягство, Оскар тръгна бързо към класната стая. Не усещаше нищо. Вече не му пукаше какво става. Не беше важно.

И ето: чудото се случи. Морето се раздели.

Групата пред класната стая се дръпна, отвори проход за Оскар чак до вратата. Всъщност той и не очакваше друго. Дали заради някаква сила, която излъчваше, или защото беше смрадлив парий — нямаше никакво значение.

Той просто беше друг сега. Те го усетиха и се отдръпнаха.

Оскар влезе в класната стая, без да поглежда никого. Седна на чина си. Чу гласове в коридора и след малко останалите се втурнаха в стаята. Юхан вдигна палец на минаване покрай чина му, Оскар сви рамене.

После дойде учителката, а пет минути след началото на часа се появи и Йони. Оскар очакваше той да е с някаква превръзка на ухото, но не, нямаше. Ухото му беше червено, подуто и сякаш не принадлежеше към главата му.

Йони седна на мястото си. Не погледна нито към Оскар, нито към някой друг.

Срамува се.

Да, така беше. Оскар извърна глава към Йони, който извади от чантата си албум за снимки и го пъхна под чина. Видя и как бузите му пламнаха в тон с ухото. Оскар понечи да му се изплези, но се отказа.

Детинщина.

* * *

В понеделник Томи започваше училище в девет без петнайсет, затова Стафан стана в осем и изпи едно бързо кафе, преди да слезе да си поговори сериозно с младежа.

Ивон вече бе отишла на работа; самият Стафан трябваше да се яви в Юдарн в девет часа, защото претърсването на гората продължаваше, макар и вече доста по-анемично. Със сигурност щеше да е безрезултатно.

Е, доста приятно беше да се работи навън, а и времето се случи хубаво. Той изплакна чашата на мивката, замисли се за миг, после отиде да си облече униформата. Поколеба се дали да не слезе при Томи по домашному, за да си поговори с него като обикновен човек, така да се каже. Но строго погледнато, това си беше случай на вандализъм, а и униформата допринасяше за авторитета му, какъвто бездруго не му липсваше, но… да.

Пък и щеше да е по-практично да е готов облечен, нали след това отива на работа. Така че Стафан нахлузи служебната униформа, зимното яке, провери в огледалото какво впечатление прави и одобри. След това взе ключа за мазето, който Ивон му бе оставила на кухненската маса, излезе, затвори вратата, провери бравата (професионално изкривяване) и слезе по стълбите, отключи вратата на мазето.

Колкото до професионалните изкривявания…

Нещо не беше наред с бравата. Никакво усилие за превъртането на ключа — вратата просто се отвори. Той се наведе, провери механизма.

Аха. Хартиено топче.

Обирджийска класика: под някакъв претекст посещават дадено място, което са си набелязали, манипулират ключалката, после остава само собственикът да не забележи нищо на излизане.

Стафан извади шилото на джобното си ножче, изчовърка топчето.

Томи, разбира се.

Не му дойде на ум да се замисли защо Томи ще разваля ключалката на вратата, за която има ключ. Той е крадец, а това тук си беше престъпен трик. Значи е Томи.

Ивон му беше обяснила кое мазе е тяхното и докато вървеше в нужната посока, Стафан подготвяше мислено своята реч. Беше възнамерявал да се държи приятелски, да подходи деликатно, но това с бравата пак го ядоса.

Смяташе да обясни на Томи — да обясни, не да заплашва — за поправителното училище, социалните служби, наказателната отговорност и т.н. Така че да разбере по какъв път е кривнал.

Вратата на мазето им зееше отворена. Стафан надникна вътре. Хм, да. Лисугерът се е измъкнал от дупката. Но видя петната. Клекна, прокара пръст.

Кръв.

Юрганът на Томи беше на дивана, по него също имаше пръски. А подът — когато очите му се адаптираха, — видя, че подът беше целият в кръв.

Той отстъпи назад ужасѐн.

Тук беше… местопрестъпление. Вместо речта, която се канеше да държи, в главата му се заразлиства правилникът за подхождане към местопрестъпленията. Знаеше го наизуст, но докато търсеше инструкцията — задължения за опазване на местопрестъплението, за запазване на следите, доказателствата, неотложни действия — дочу зад себе си слабо бъбрене. Бъбрене и приглушени удари.

През колелата на скривалището беше прокаран кол. Той отиде до вратата да чуе. Да. Бъбренето и звуците идваха оттам. Звучеше почти като… литургия. Религиозна служба, чиито думи не можеше да разбере.

Сатанисти…

Абсурдна мисъл, но като се загледа в кола на вратата, всъщност го хвана страх заради онова, което се виждаше на върха. Тъмночервени ивици, които се точеха от острието. Така, точно така изглеждаха ножовете, използвани за насилствени деяния и с вече засъхнала кръв по тях.

Бъбренето вътре продължаваше.

Да извикам подкрепление?

Не. Там вътре може би ставаше престъпление, което може да се извърши, докато изтича горе да позвъни. Ще трябва да се справи сам.

Откопча кобура, за да има бърз достъп до пистолета, хвана палката. С другата ръка извади от джоба си носна кърпа, внимателно обхвана с нея кола и взе да го издърпва от колелата, като се ослушваше дали стърженето му няма да предизвика някаква промяна, някакво действие вътре в помещението.

Не. Литургията и ударите продължаваха.

Колът бе изваден. Подпря го до стената, за да не повреди евентуални отпечатъци от ръце и пръсти.

Знаеше, че носната кърпа не гарантира запазването на отпечатъците, затова вместо да хване колелата, той подпря с два пръста вътрешната ос и завъртя.

Колелото се задвижи. Стафан облиза устни. Усети гърлото си пресъхнало. Завъртя и второто колело докрай и вратата се открехна.

Сега чу думите. Беше песничка. Гласът — писклив, накъсан шепот:

Двеста седемдесет и четири слона минават

със въздишка по тънка-тънка ниш-(Туп)-кааа!

И сторило им се голям купон,

отишли да вземат още един слон!

Двеста седемдесет и пет слона минават

със въздишка по тънка-тънка ниш-(Туп)-кааа!

И сторило им се голям купон…

Стафан протегна палката и побутна вратата с нея.

Видя.

Нещото, зад което бе коленичил Томи, трудно можеше да се оприличи на човешко тяло, ако от него не стърчеше ръка, наполовина отделена от торса. Гърдите, коремът и лицето бяха купчина месо, вътрешности и строшени кости.

Томи държеше с две ръце четириъгълен камък, който на определено място от песничката забиваше в останките, размазани до такава степен, че камъкът влизаше през тях и се удряше в пода, и пак се вдигаше, и на нишката се качваше поредният слон.

Стафан не беше сигурен дали това е Томи. Самото това същество, което удряше с камъка, беше толкова оплискано с кръв и парцали от плът, че трудно можеше да… Стафан почувства, че ще повърне. Преглътна киселото гадене, което се надигна от стомаха му, сведе очи, за да не вижда, и видя до прага калаено войниче. Не. Беше стрелец с пистолет. Позна го. Лежеше така, че пистолетът сочеше към тавана.

Къде му е основата?

И разбра.

Свят му се зави и забравил за пръстовите отпечатъци и събирането на улики, той опря ръка на касата на вратата, за да не падне, а песничката продължаваше:

Двеста седемдесет и седем слона минават

със въздишка по тънка-тънка…

Явно никак не беше добре, халюцинираше. Стори му се, че вижда… да, виждаше съвсем ясно как човешкият труп на пода между всеки два удара… се движеше.

Опитваше се да се изправи.

* * *

Морган дърпаше толкова дълбоко от цигарата, че когато угаси фаса в лехата пред входа на болницата, на Лари му оставаше половината. Морган пъхна ръце в джобовете, направи няколко крачки по паркинга, изпсува, когато стъпи в кишеста локва и чорапът му се намокри през дупката на подметката.

— Лари, имаш ли някви кинти?

— Както знаеш, аз съм с инвалидна пенсия и…

— Знам де! Та имаш ли кинти?

— Защо? Не давам назаем, ако…

— Не, не, не! За Лаке. Ако го зарадваме с… нали знаеш.

Лари се изкашля и укорително погледна цигарата си.

— Какво… ще му олекне ли?

— Да.

— Ами… не знам.

— К’во не знаеш? Дали ще му олекне? Защото нямаш кинти или защото си стиснат и не ти се дават?

Лари въздъхна, закашля се от поредното дръпване, изкриви лице и угаси цигарата с крак. После вдигна фаса и го пусна в саксия с пясък, погледна си часовника.

— Морган, осем и половина сутринта е.

— Да де, след няколко часа. Като отворят.

— Добре, ще видим.

— Значи ти се намират кинти.

— Няма ли да влизаме вече?

Минаха през въртящата се врата. Морган среса с пръсти косата си и закрачи към жената на рецепцията, за да се информира къде е Виргиния, а Лари се спря да погледа декоративните рибки, които се лутаха сънливо в голям бълбукащ цилиндър.

Морган дойде след минута, изтръскваше кожената си дреха, сякаш нещо бе полепнало по нея:

— Тъпа квачка! Не иска да каже.

— Е, би трябвало да е в интензивното.

— Там не пускат ли да се влиза?

— Пускат понякога.

— Гледай ти, колко си бил наясно!

— Наясно съм.

Тръгнаха към интензивното отделение, Лари знаеше пътя.

Много от „познатите“ му лежаха или бяха лежали в болница. Понастоящем само в „Сабатсберг“ имаше двама, без да се брои Виргиния. Морган подозираше, че с хора, които Лари бе срещал бегло, той се поопознаваше или направо ставаха приятели едва когато те попаднеха в болница. Тогава се сдушваше с тях и ходеше да ги навестява.

Защо го правеше — да, точно това се канеше да го попита Морган, когато стигнаха вратите на интензивното, бутнаха ги и зърнаха Лаке в дъното на коридора. Седеше в кресло само по долни гащи. Ръцете му стискаха страничните облегалки, а той се взираше в стаята отсреща — там трескаво влизаха и излизаха някакви хора.

Морган подуши въздуха.

— Мамка му, да не ги кремират още тук? — и се засмя. — Проклетите умерени. Сигурно са мерки за намаляване на разходите. Нека болницата има грижата за…

Млъкна, когато стигнаха до Лаке. Лицето му беше прежълтяло, очите — зачервени, невиждащи. Морган усети нещо нередно и остави Лари да започне. Него не го биваше за такива работи.

Лари се приближи до Лаке, сложи ръка на рамото му.

— Здравей, Лаке. Как си?

Суетня в съседната стая. Прозорците, които се виждаха от вратата, зееха широко отворени, но въпреки това в коридора се усещаше кисела миризма на пепел. В стаята беше задимено и някакви хора си говореха на висок глас, жестикулираха. Морган долови думите „отговорност на болницата“ и „трябва да се помъчим да“…

Нататък не чу, защото Лаке извърна глава, втренчи се в тях, все едно бяха двама непознати, и каза:

— … Трябваше да се досетя…

Лари се надвеси над него.

— За кое е трябвало да се сетиш?

— Че ще се случи.

— Какво се е случило?

Очите на Лаке се проясниха, той погледна към стаята, която плуваше в мъгла и беше като неистинска, и отвърна просто:

— Тя изгоря.

— Виргиния?

— Да. Тя изгоря.

Морган направи няколко крачки към стаята, надзърна вътре. Пресрещна го възрастен мъж с авторитетен вид.

— Извинете, но това тук не е цирк.

— Не, не. Аз само…

Морган беше на път да изтърси нещо остроумно, например, че си търси боата, но се въздържа. Във всеки случай бе успял да види. Две легла. Едното с намачкани чаршафи и изритано настрана одеяло, сякаш някой бе изскочил от него много бързо.

Другото бе покрито с дебело тъмносиво одеяло от долния край чак до възглавницата. Дървената табла в горната част на леглото бе потъмняла от черни сажди. Под одеялото се различаваха очертанията на невъобразимо слаб човек. Глава, гръден кош, таз — единствено това се виждаше. Останалите очертания бяха като гънки по самата завивка.

Морган разтърка очи с такава сила, че очните му ябълки потънаха някой и друг сантиметър навътре в черепа.

Вярно е. По дяволите, вярно е!

Огледа се в коридора с кого да сподели изумлението си. Забеляза старец, подпрян на количка за ходене, за която бе закачена система. Той също опитваше да надзърне в стаята. Морган направи крачка към него.

— К’во гледаш, дядка? Искаш ли да ти сритам проходилката?

Старецът тръгна да отстъпва назад стъпка по стъпка. Морган сви юмруци, овладя се. После си спомни нещо, което бе видял в стаята, завъртя се рязко и се върна там.

Онзи, който преди малко го бе изгонил, тъкмо излизаше.

— Извинете, но…

— Да, да, да… — Морган го избута от пътя си — Само да взема дрехите на авера, ако няма проблем. Или си мислите, че трябва да седи отвън гол цял ден, а?

Човекът скръсти ръце, остави го да мине.

Морган събра дрехите на Лаке от стола до разбутаното легло и хвърли поглед към другото. Изпод одеялото се подаваше обгоряла ръка с разтворени пръсти. Беше неразпознаваема, но той позна пръстена. Златен със синьо камъче, пръстенът на Виргиния. Преди да извърне глава, Морган успя да забележи, че китката бе пристегната с кожен ремък.

Човекът стоеше на вратата със скръстени ръце.

— Доволен?

— Не. Защо, по дяволите, е вързана?

Онзи само поклати глава.

— Може да предадеш на приятеля си, че от полицията ще дойдат всеки момент и вероятно ще искат да разговарят с него.

— Че защо?

— Не знам. Аз не съм полицай.

— Така ли? Да не повярваш.

С общи усилия успяха да облекат Лаке в коридора и тъкмо приключваха, когато пристигнаха двама комисари. Лаке не беше контактен, но сестрата, която бе вдигнала щорите, се владееше поне дотолкова, че да ги увери: той нямал нищо общо с цялата работа. Още спял, когато… се започнало.

Колегите се притекоха да я успокояват. Лари и Морган изведоха Лаке от болницата.

Щом излязоха през въртящите се врати, Морган вдъхна дълбока глътка студен въздух и каза:

— Не, трябва да се облекча — наведе се над лехите и повърна върху голите храсти остатъците от вчерашната вечеря, примесени със зелена слуз.

Когато приключи, изтри устата си и избърса ръка в панталона. После я вдигна като доказателство и каза на Лари:

— Сега вече трябва да отпуснеш кинти, мътните те взели!

 

 

Добраха се до Блакеберг и Морган получи от Лари сто и петдесет крони да купи алкохол, а той самият заведе Лаке в дома си.

Лаке се остави да бъде воден. Не отрони нито звук по време на пътуването в метрото.

В асансьора към апартамента на Лари на шестия етаж във високия блок той заплака. Не тихо и кротко, не, ревеше като дете, но още по-силно. Щом Лари отвори вратата на асансьора и го изтика на площадката, воят му се усили, отекна в бетонните стени. Ревът на Лаке, всевековна бездънна печал, изпълни всички етажи на блока, проникваше през пощенски процепи, ключалки, превърна сградата в гробница на любовта и надеждата. Лари се стресна: никога не бе чувал подобно нещо. Човек не плаче така. Не може да плаче така. От такъв плач се умира.

Съседите. Ще си помислят, че го коля.

Лари се засуети с ключовете си, а цялото човешко страдание, хилядолетни разочарования и безпомощност, намерили за момента канал през крехкото тяло на Лаке, продължаваха да се изливат от него.

Ключът влезе в ключалката и със сила, каквато дори не подозираше у себе си, Лари едва ли не внесе Лаке в апартамента и затвори вратата. Той продължаваше да се дере — изглежда, въздухът в дробовете му нямаше край. По челото на Лари изби пот.

Какво, по дяволите да… да…

В паниката си направи това, което бе виждал по филмите. Удари му шамар, уплаши се от острото плясване и съжали още в същия момент. Това обаче подейства.

Изведнъж Лаке млъкна, втренчи се в него с безумни очи и Лари помисли, че ще си върне с удар в лицето. После погледът на Лаке омекна, той отвори и затвори уста, сякаш се давеше за въздух, и каза:

— Лари, аз…

Лари го прегърна. Лаке опря буза на рамото му и се разтресе от плач. След малко краката на Лари вече се огъваха. Опита да се измъкне от прегръдката, за да седне на стола в антрето, но Лаке се бе вкопчил в него и го последва. Лари се свлече на стола, а Лаке се приземи и главата му се плъзна в скута на приятеля.

Лари го погали по косата, не знаеше какво да каже. Само прошепна:

— Няма… няма…

Краката на Лари вече започваха да изтръпват, когато настъпи промяна. Плачът утихна, превърна се в тих хленч, Лари усети как ченето на Лаке се стегна, той вдигна глава, избърса си сополите с ръкава и заяви:

— Ще го убия.

— Кого?

Лаке сведе очи, опря поглед в гърдите на Лари и кимна.

— Ще го убия. Няма да го оставя да живее.

* * *

В голямото междучасие в девет и половина Стафе и Юхан дойдоха при Оскар, казаха „супер си“ и „баси колко яко“. Стафе го почерпи с дъвчащи бонбони във вид на автомобилчета, а Юхан го пита дали не иска някой път заедно да събират празни бутилки.

Никой не го блъскаше, нито си запушваше носа, щом Оскар се приближеше. Дори Мике Сисков се подсмихна, кимна му одобрително, сякаш бе разказал някоя забавна история, когато се засякоха в коридора пред стола.

Сякаш всички бяха очаквали да направи точно това и сега, щом го бе извършил, той вече ставаше един от тях.

Проблемът беше, че не бе способен да се наслади. Констатира промяната в поведението им, но тя не го засягаше. Не го бият, да. Но ако някой опиташе да го удари, той щеше да отвърне. Мястото му не беше тук.

В часа по математика Оскар вдигна очи от учебника, погледна класа, с който учеше от шест години. Седяха, навели глави над задачите, дъвчеха си моливите, изпращаха си бележки, подхилкваха се. И си помисли: Та те са… деца.

И той самият беше още дете, но…

Нарисува кръст в учебника, преправи го на бесилка с примка.

Аз съм още дете, но…

Нарисува влак. Кола. Лодка.

Къща. С отворена врата.

Безпокойството му растеше. В края на часа вече не го свърташе, тропаше с крака, барабанеше с пръсти по чина. Учителката учудено извърна глава към него и го помоли да пази тишина. Оскар се опита, но скоро безпокойството надви, дръпна конците му на марионетка и краката му се задвижиха от само себе си.

Докато стане време за последния час, физическо, той вече не издържаше. В коридора възложи на Юхан:

— Кажи на Авила, че съм болен, става ли?

— Ще бягаш ли?

— Не си нося екипа.

Вярно беше: сутринта си забрави дрехите за физическо, но не затова се налагаше да избяга от час. На път за метрото видя класа строен в редица. Томас извика след него „ууу“.

Сигурно щеше да го изпорти. Нямаше значение. Абсолютно никакво.

 

 

Гълъбите се разхвърчаха на сиви ята, когато той профуча през площада във Велингбю. Някаква жена с детска количка сбърчи осъдително нос: колко е невнимателен с птиците. Той обаче бързаше и всичко, което го разделяше от целта, беше просто пречка на пътя му.

Спря пред магазина за играчки, погледна витрината. Смърфове, подредени в сладникав пейзаж. Твърде голям е за такива работи. В един кашон у дома имаше фигурки на екшън герои, доста си играеше с тях като малък.

Преди някоя и друга година.

Дръпна вратата на магазина и го посрещна електронен звън. Мина по тесен коридор между рафтове, отрупани с пластмасови кукли, войничета и кутии с модели за сглобяване. Най-близо до касата имаше калъпи за леене на калаени войници. Калаят се вземаше на касата.

Това, което му трябваше, беше изложено на самия щанд.

Да, фалшивите бяха наредени под пластмасовите кукли, но оригиналите в опаковка с подписа на Рубик се пазеха бдително тук. По деветдесет и осем крони парчето.

Зад щанда стоеше нисък възпълен мъж с усмивка, която Оскар би определил като „угодническа“, ако знаеше тази дума.

— Така… нещо специално ли търсим?

Оскар знаеше, че кубчетата са до касата, и си беше подготвил план.

— Да. Търся боички. За калаени войничета.

— Да! — човекът посочи редиците миниатюрни бурканчета, наредени зад него.

Оскар се наведе напред, подпря пръстите на едната си ръка на щанда точно пред кубчетата, с палеца придържаше отворена раницата си. Престори се, че търси сред цветовете.

— Златиста. Имате ли?

— Златиста, разбира се.

Щом се обърна, Оскар дръпна едно кубче, пусна го в раницата и едва успя да върне ръката си в същата позиция, когато човекът сложи две бурканчета на щанда. Сърцето на Оскар помпаше горещина към бузите и ушите му.

— Матова или металик?

Продавачът го погледна и Оскар усети как цялото му лице се е превърнало в предупредително табло, на което светеше: „Аз съм крадец“. За да не бие на очи с руменината си, той се наведе над боичките и отвърна:

— Металик… май е по-хубава.

Имаше двайсет крони. Боята струваше деветнайсет. Продавачът му я подаде в малко пликче, което той смачка в джоба на якето си, за да не си отваря раницата.

Навън изпита обичайната еуфория, но по-силна от друг път. Тръгна си като освободен роб, току-що избавен от веригите си. Не издържа, притича до паркинга и скрит между две коли, отвори опаковката и извади кубчето.

Беше доста по-тежко от неговия фалшификат. Редичките се плъзгаха като по сачмени лагери. Може би си бяха сачмени лагери? Хм, нямаше намерение да го разглобява, за да провери, рискуваше да го развали.

Опаковката се превърна в грозна кутийка от прозрачна пластмаса, след като вече бе извадил кубчето, и той я хвърли в кофа за боклук на излизане от паркинга. Беше по-добре само така. Прибра кубчето в джоба на якето си, за да може да си го гали, да усеща тежестта му в ръката си. Беше хубав подарък, прекрасен… подарък за сбогом.

Спря се в метростанцията.

Ами ако Ели си помисли… че аз…

Да. Че той, като му прави подарък, всъщност му показва, че е съгласен със заминаването му. Ето ти подарък за сбогом и прав ти път. А не беше така. Никак не му се искаше да…

Плъзна поглед и видя павилиона за вестници. „Експресен“. На цялата първа страница имаше голяма снимка на онзи, дето бе живял с Ели.

Оскар отиде и разлисти вестника. Пет страници бяха посветени на лова в гората Юдарнскуген… ритуалния убиец… подробности за миналото му и после: още една страница, където бе отпечатана снимката. Хокан Бенгтсон… Карлстад… неизвестно местонахождение в продължение на осем месеца… умоляват се гражданите… ако някой е виждал…

Сърцето му се сви от тревога.

Ако някой знае къде е живял…

Лелката от гишето се подаде на прозорчето.

— Ще купуваш ли?

Оскар поклати глава, остави вестника. И се затича. Чак долу на перона се сети, че не бе показал талона си на кондуктора. Пристъпваше от нетърпение, загриза кокалчето на юмрука си, очите му се насълзиха.

Хайде, идвай, влакче миличко, хайде…

* * *

Лаке се бе отпуснал на дивана, гледаше с присвити очи към балкона, където Морган безуспешно се опитваше да примами една червенушка, кацнала на съседния парапет. Залязващото слънце беше точно зад него и разгръщаше светъл ореол около главата му.

— Ела, ела. Не се бой!

Лари седеше на фотьойла, зяпаше лениво някакъв курс по испански. Неестествени хора в нагласени ситуации се движеха по екрана и водеха следния диалог: „Yo tengo un bolso.“^[1] — „Qué hay en el bolso?“^[2]

Морган наведе глава и слънцето блесна в очите на Лаке, той замижа, чу Лари да се упражнява:

— Ke haj en el balsa.

Апартаментът миришеше на непроветрено от цигарения дим и прахта. Бутилката беше изпита и оставена празна на холната масичка до препълнения пепелник. Лаке се вгледа в обгорените петна от цигари по масичката, те се плъзгаха пред очите му като кротки бръмбарчета.

— Ona kamisa y pantalånes^[3].

Лари се изкиска:

— Панталонес.

Не му повярваха. Тоест да, повярваха, но отказваха да приемат случилото се в неговата версия.

— Спонтанно самозапалване — каза Лари, а Морган го накара да го изговори на срички.

Спонтанното самозапалване е точно толкова научно доказано, колкото и вампирите. Ще рече, никак.

Но предпочетоха да приемат безумното му обяснение с минимум намеса. Без намерение да го подкрепят. Морган изслуша съсредоточено разказа на Лаке за случилото се в болницата, но като се стигна до идеята да унищожат причинителя на всичко това, гой заяви:

— Какво искаш — да станем ловци на вампири? Ти, аз и Лари. Да грабнем колове и кръстове и… Не, извини ме, Лаке, ама ми е малко… трудно да си го представя, така де.

А реакцията на Лаке при вида на недоверчивите им, дистанцирани лица беше:

Виргиния щеше да ми повярва.

И отново го прониза болка. Той самият не бе й повярвал и ето че тя… Би предпочел да прекара години в затвора за евтаназия, отколкото да живее цял живот с тази неизличима сцена.

Тялото й се гърчи в леглото, кожата й почернява, дими. Болничната й нощница се замята, триъгълникът й се заголва. Тръбната конструкция на леглото дрънчи от конвулсиите й, когато бедрата й започват да подскачат в безумен акт с невидим любовник, горят, тя крещи, стаята се изпълва с мирис на опърлено, на изгорено, ужасените й очи се взират в моите, след миг се нажежават, побеляват, пукат се…

Лаке изпи повече от половината бутилка. Морган и Лари не го спряха.

 

 

— … Панталонес.

Лаке опита да стане от дивана. Главата му тежеше. Той се подпря на масичката, надигна се тромаво. Лари скочи да му помогне.

— Лаке, да беше поспал малко.

— Не, трябва да се прибирам.

— Че какво ще правиш у вас?

— Трябва… имам да свърша нещо.

— Да не е свързано с онова… за което говореше?

— Не, не.

Морган влезе от балкона, когато Лаке се затътри към антрето.

— Ехо! Накъде така?

— Прибирам се.

— И аз идвам.

Лаке се извърна, помъчи се да запази равновесие, да си придаде по-трезвен вид. Морган отиде до него, готов да го хване, ако залитне. Лаке поклати глава, потупа го по рамото.

— Искам да остана сам, разбери. Искам да остана сам. Това е.

— Ама ще можеш ли да се оправиш?

— Ще се оправя.

Лаке взе да кима, не можеше да спре, наложи си да прекрати това клатене на главата, за да се махне оттам, излезе в антрето, обу се и си облече палтото.

Знаеше, че е доста пиян, но му се беше случвало толкова пъти, че беше развил един вид рутина, сякаш освобождаваше движенията си от мозъка и ги пускаше на автопилот. Би могъл дори да поиграе на микадо, без ръката му да трепне — поне някое време.

Откъм стаята чу гласовете на приятелите си.

— Дали не е по-добре да?…

— Не. Щом така казва, трябва да го уважим.

Излязоха в антрето да го изпратят. Прегърнаха го малко непохватно. Морган хвана ръцете му, наведе глава, за да го погледне в очите:

— Но без глупости, нали? За всичко можеш да разчиташ на нас, знаеш го.

— Да, да. Не, не.

 

 

Долу пред входа се спря за миг, погледна към слънцето, спряло над върха на един бор.

Никога повече няма да мога… слънцето…

Смъртта на Виргиния, начинът, по който бе умряла, тежеше като олово в гърдите му на мястото, където преди беше сърцето му, превиваше го с бремето си. Следобедната светлина навън му се виждаше като подигравка. Минувачите, които се движеха спокойно под слънцето… подигравка. Гласовете. Говореха си за ежедневни неща, сякаш нямаше опасност… Навсякъде, по всяко време…

И вас може да нападне.

До будката стоеше някакъв човек, подпрян пред прозорчето, говореше си с продавача. Лаке видя как от небето пада нещо черно, вкопчва се в гърба му…

По дяволите…

Спря се пред изложените вестници, премигна, помъчи се да види ясно снимката най-отпред. Ритуалният убиец. Лаке изсумтя презрително. Нали знаеше каква е истината. Но…

Разпозна лицето. Това беше…

В китайския. Онзи, дето… го почерпи с уиски. Как така…

Той пристъпи напред, разгледа снимката по-внимателно. Ами да. Определено беше той. Същите събрани очи, същите… Лаке сложи ръка на устата си, притисна устни с пръсти. Картините се завихриха, опита се да ги осмисли.

Бе седял да се черпи с убиеца на Йоке. Убиецът на Йоке бе живял съвсем близо до него, едва ли не в съседния вход. Поздрави го на няколко пъти, дори…

Но той не беше извършителят, нали…

Глас. Каза нещо.

— Здрасти, Лаке. Да не ти е познат?

Продавачът и онзи отвън го гледаха. Отвърна „да“ и продължи към двора си.

Светът изчезна. Виждаше входа, от който бе излизал този човек. Затъмнените прозорци. Ще проучи тая работа. Ще я проучи.

Краката му добиха сила, гръбнакът му се изправи, оловото стана камбана, тревожните й удари разтърсваха тялото му.

Ето ме, идвам. Сега ще видиш ти! Идвам.

* * *

Влакът спря на Рокста, а Оскар беше прехапал устни от нетърпение, паника; стори му се, че вратите останаха отворени твърде дълго. Когато високоговорителите избръмчаха, той дори си помисли, че машинистът ще обяви престой тук, но — ВНИМАНИЕ, ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ — и влакът потегли от станцията.

Нямаше никакъв друг план, освен да предупреди Ели: всеки по всяко време можеше да се обади в полицията и да съобщи, че е видял човека. В Блакеберг. В този блок. В този вход. В този апартамент.

Какво ще стане, ако полицията… ако разбият вратата… банята…

Влакът затрополи по моста и Оскар погледна през прозореца. Долу, при „будката на любовника“ видя двама и полузакрити зад единия, мярна вестници със снимката. Единият човек бързо си тръгна от будката.

Който и да е. Всеки би могъл да знае. Той може да знае.

Още когато влакът започна да забавя ход, Оскар вече беше застанал до вратата и пъхна пръсти между гумените ленти, сякаш по този начин щеше да се отвори по-бързо. Опря горещото си чело на стъклото, то приятно го охлади. Спирачките заскърцаха, а машинистът трябва да се бе заплеснал, защото едва сега прозвуча:

СЛЕДВАЩА СТАНЦИЯ „БЛАКЕБЕРГ“.

Йони стоеше на перона. С Томас.

Не. Не, не, не! Махайте се!

Щом влакът спря с поклащане, погледите на Оскар и Йони се срещнаха. Йони опули очи и каза нещо на Томас точно когато със свистене се отваряха вратите.

Оскар се напрегна, изхвърча навън и се втурна да тича.

Томас вдигна дългия си крак, спъна го и той падна по очи, одра си дланите о пода на перона. Йони го възседна.

— Бързаш ли за някъде?

— Пусни ме! Пусни ме!

— Че защо?

Оскар затвори очи, сви юмруци. Пое си няколко пъти въздух, доколкото бе възможно с тежестта на Йони върху гърба му, и рече в посока към бетонния под:

— Правете каквото ще правите. И ме пуснете.

— Добре.

Хванаха го за ръцете, вдигнаха го на крака. Оскар видя часовника на станцията. Два и десет. Стрелката на секундите се движеше насечено по циферблата. Оскар стегна мускулите на лицето и корема си, за да стане на камък, неуязвим за ударите.

Само да стане бързо.

Започна да се съпротивлява едва когато разбра какво са намислили. Само че и двамата по някакво безмълвно споразумение бяха извили назад ръцете му и при всяко движение той изпитваше чувството, че ще се счупят. Избутаха го до другия край на перона.

Няма да посмеят. Не е възможно…

Но Томас беше луд, а Йони…

Опита да се спре с пети, но краката му се влачеха и танцуваха по перона, докато Томас и Йони го мъкнеха към бялата ограничителна линия, пред бездната на релсите.

Косата отляво го гъделичкаше по ухото, трептеше от въздушния поток откъм тунела, откъдето идваше влакът от центъра. Релсите зазвънтяха, а Йони прошепна:

— Сега ще умреш, нали ти е ясно?

Томас се изкикоти, стисна ръката му още по-силно. На Оскар му причерня: ще го направят. Наведоха го над края на платформата.

Фаровете на приближаващия се влак метнаха стрели студена светлина по релсите. Оскар изви глава наляво и видя фучащия откъм тунела влак.

ТУУУУТ!

Свирката изрева и сърцето на Оскар подскочи в предсмъртен тласък, в същия миг той се напика и последната му мисъл беше:

Ели!

— когато го дръпнаха назад и всичко стана зелено пред очите му от преминаващия влак на половин педя от него.

 

 

Лежеше по гръб на перона, от устата му излизаше пара. Мокротата на панталона ставаше все по-студена. Йони клекна до него.

— За да схванеш. Какво може да стане. Разбра ли?

Оскар кимна автоматично. Само да свършва. По придобит вече навик Йони опипа внимателно нараненото си ухо, усмихна се. След това подложи ръка под брадичката му и му стисна бузите.

— Квичи като прасе, щом разбираш.

Оскар заквича. Като прасе. Те се разсмяха, и двамата. Томас каза:

— Преди го биваше повече.

Йони кимна.

— Май ще трябва да му опресним уменията.

Влакът от другата страна пристигна. И го зарязаха. Оскар полежа малко, чувстваше се кух. После над него се появи лице. Лелка. Тя му протегна ръка.

— Видях, миличък. Трябва да се оплачеш в полицията, това си беше…

Полицията!

— … опит за убийство. Дай да ти помогна, аз…

Оскар се изправи, без да обръща внимание на ръката й. Докато се мъкнеше към вратите и нагоре по стъпалата, той още чуваше гласа й зад гърба си:

— Добре ли си…

* * *

Ченгетата.

Лаке се сепна, щом влезе в двора и видя полицейската кола горе на възвишението. До нея стояха двама полицаи, единият записваше нещо в бележника си. Заподозря, че и те търсят същото, но не са много информирани. Полицаите не забелязаха как се бе поколебал, затова продължи към първия вход.

Никое от имената на таблото не му говореше нищо, но нали знаеше: горе вдясно. До вратата за мазето се търкаляше бутилка спирт за горене. Той се спря, загледа я, сякаш тя можеше да му даде някаква насока как да действа.

Спирт за горене. Виргиния изгоря.

И дотук. Усещаше само ледена ярост, продължи нагоре по стълбите. Чувстваше промяна: сега разумът му беше трезв, но тялото не се подчиняваше. Краката му се хлъзгаха, но стъпалата и му се наложи да се хване за парапета, за да се катери по стълбите, а през това време мислено подреждаше нещата:

Влизам. Намирам го. Забивам му нещо остро в сърцето. После изчаквам ченгетата.

Спря се пред вратата без табелка, без име.

И как, по дяволите, влизам?

Той протегна ръка и просто тъй натисна дръжката. А вратата се отвори към някакво празно жилище. Никакви мебели, килими, картини. Никакви дрехи. Той облиза устни.

Духнал е. Тогава няма какво да…

На пода в коридора видя други две бутилки технически спирт. Опита се да проумее какво може да значи това. Че съществото пие… не. Че…

Означава, че някой скоро е бил тук. Иначе онази бутилка нямаше да е още долу.

Да.

Той влезе, спря се в коридора и се ослуша. Нищо не чу. Направи кръгче из апартамента, видя одеяла на прозорците в стаите, разбра. Беше на правилното място.

Накрая се спря пред вратата на банята. Натисна дръжката. Заключено. Тази ключалка обаче не можеше да му се опре, само се нуждаеше от отвертка или нещо от този род.

Отново се концентрира. Трябваше да действа сега, не да мисли. Замислеше ли се, можеше да се разколебае, а не беше време за колебания. Така че: действай.

Заиздърпва кухненските чекмеджета. Намери нож. Отиде до банята. Пъхна острието във винта на ключалката и завъртя обратно на часовниковата стрелка. Ключалката се отвори, той бутна вратата. Вътре беше тъмно като в рог. Потърси ключа за лампата, намери го. Светна.

Боже! Това е…

Кухненският нож падна от ръката на Лаке. Ваната пред краката му бе наполовина пълна с кръв. На пода се въргаляха няколко големи пластмасови туби, по прозрачните им стени се виждаха червени ивици. Ножът иззвънтя върху плочките.

Езикът му залепна за небцето, когато се наведе, за да… за какво? За да… провери… да пипне. Даже по-примитивно: магията на такива количества кръв… да потопи ръка в кръвта, да…

умие ръцете си в кръв.

Докосна с пръсти неподвижната тъмна повърхност, потопи ги. Пръстите му сякаш бяха отрязани, изчезнаха. Той със зяпнала уста продължи в дълбочина, докато ръката му се натъкна…

Изкрещя, дръпна се назад.

Извади рязко ръката си от ваната, наоколо се разлетяха капки кръв, пръснаха по тавана, по стените. Той инстинктивно притисна с ръка устата си. Осъзна какво прави, когато усети нещо сладникаво, лепкаво. Плю, избърса си ръката в панталона, затули устата си с другата, чистата ръка.

Някой има там… вътре.

Да. Под пръстите си бе усетил корем. Корем, който изпружинира под ръката му, преди да я отдръпне. За да прогони отвращението, затърси с очи по пода, откри кухненския нож, пак го взе в ръка, стисна дръжката му.

Какво, по дяволите…

Ако беше трезвен, сигурно щеше да се махне оттук. Да се махне от това тъмно езеро, което можеше да крие какво ли не под своята отново неподвижна, гладка като огледало повърхност. Разфасовано тяло например.

Коремът може би е… може би е корем…

Но алкохолът потискаше страха и като видя тънкия синджир, който се спускаше в това тъмно нещо, той протегна ръка и го издърпа.

Там долу каналът се отвори, тръбите забълбукаха, а на повърхността се образува малък водовъртеж. Той коленичи пред ваната, облиза устни. Усети с езика кисел вкус, изплю се на пода.

Нивото бавно спадаше. Покрай горния ръб на ваната остана ясно очертана ивица от по-тъмно червено.

Сигурно отдавна е тук.

След някоя и друга минута над повърхността от едната страна се подаде нос. От противоположната — пръсти на крака, след тях горните половини на ходила. Водовъртежът се засили, падаше се между краката.

Погледът му запълзя по детското тяло, което малко по малко се появяваше на дъното на ваната. Ръце, сключени на гърдите. Колене. Лице. Последната кръв изтече в канала с приглушено бълбукане.

Тялото пред очите му бе тъмночервено; лепкаво, слузесто като новородено. Имаше и пъп. Но не и полов орган. Момче или момиче? Нямаше значение. Щом погледна отблизо лицето със затворените очи, той веднага го разпозна.

* * *

Оскар искаше да се затича, но краката му се вцепениха. Отказваха.

Пет дълги черни секунди бе мислил, че ще умре. Че ще го бутнат. Сега мускулите му още не знаеха, че е жив.

По пътя от училището към спортния салон той съвсем се предаде.

Искаше да полегне. Например да се свлече по гръб в онези храсти. Якето и подплатеният панталон щяха да го предпазят от бодливите клони, вейките меко ще го подхванат. Обаче бързаше. Секундната стрелка нервно обикаляше по циферблата.

Училището.

Тъмночервена ръбеста тухлена фасада. Мислено прелетя като птица през коридорите, стаите. Йони беше там. И Томас. Седяха си на чиновете и му се хилеха подигравателно.

Той се наведе, погледна си обущата.

Връзките им бяха мръсни, едната бе на път да се развърже. Металната кукичка горе на глезена се беше изкривила. Стъпваше малко патраво, затова изкуствената кожа се беше износила и на двата форта от вътрешната страна. Но явно щеше да доизносва тези обуща цялата зима.

Студен мокър панталон. Той вдигна глава.

Няма да им дам да победят. Няма. Да им дам. Да победят.

По краката му изшуртя нещо топло. Правите хоросанови линии на тухлената фасада се изкривиха, размазаха се, изчезнаха, щом се затича. Стъпваше в локвите, краката му жвакаха и пръскаха. Земята се понесе под него и сега му се струваше, че земното кълбо се върти твърде бързо, той не смогваше.

Краката го понесоха и наоколо се заредиха високите блокове, старият магазин „Консум“, фабриката за кокосови сладки, по инерция влетя в двора, подмина входа на Ели и стигна до своя.

Едва не се блъсна в един полицай на влизане. Онзи разпери ръце, хвана го.

— Охо. Ама че бързаш!

Оскар онемя. Полицаят го пусна, погледна го… подозрително?

— Тук ли живееш?

Оскар кимна. Никога преди не беше виждал този полицай. Определено изглеждаше симпатичен. Не. Имаше лице, което Оскар при други обстоятелства би сметнал за симпатично. Полицаят се почеса по носа и каза:

— Ами, знаеш ли, тук… се е случило нещо. В другия вход. Та обикалям да поразпитам дали някой не е чул нещо. Или видял.

— Кой… кой вход?

Полицаят посочи с глава входа на Томи и внезапната паника на Оскар се стопи.

— Ей там. Не във входа, а в мазето. Случайно да си чул или забелязал нещо наоколо. Тия дни?

Оскар поклати глава. Мислите му се вихреха в такъв хаос, че всъщност не мислеше за абсолютно нищо, но подозираше, че страхът изригва от очите му, съвсем видим за полицая. И той наистина се наведе, погледна го изпитателно.

— Всичко наред ли е?

— … Да.

— Няма страшно де. То всичко… свърши. Не се бой. Вашите вкъщи ли са?

— Не. Мама. Не.

— Добре. Засега съм тук, така че… може пък да се сетиш, ако си забелязал нещо.

Полицаят му отвори вратата, която беше заградил:

— Заповядай.

— Не, първо само да…

Оскар се обърна и възможно най-непринудено тръгна към входа на Ели. Пътьом се обърна и видя полицая да влиза във входа му.

Хванали са Ели.

Брадичката му затрепери, зъбите му затракаха неясно морзово послание, което усети чак в гръбнака си, когато отвори входната врата на Ели и продължи нагоре по стълбите. Дали са запечатали вратата й?

Кажи ми да вляза.

Вратата беше открехната.

Ако полицаите са били тук, защо са оставили вратата отворена? Така не се прави, нали? Той безшумно я дръпна, промъкна се в антрето. Вътре беше тъмно. Кракът му се удари в нещо. Пластмасова бутилка. Първо помисли, че в нея има кръв, после видя, че е спирт за горене.

Дишане.

Някой дишаше.

Движеше се.

Шумът идваше от коридора при банята. Оскар тръгна напред, предпазливо, крачка по крачка, прехапа устни, за да не му тракат зъбите, и треперенето се пренесе в брадичката, шията, усети го в отскоро набъбналата адамова ябълка. Свърна зад чупката на коридора и надникна към банята.

Не е полицай.

Човек със захабени дрехи бе коленичил до ваната, наведен над нея, Оскар не го виждаше оттук. Зърна само мръсен сив панталон, износени обувки с опрени в пода върхове. Долния ръб на палто.

Това е онзи!

Но той… диша.

Да. Откъм банята се чуваха хрипливи вдишвания и издишвания и Оскар се промъкна по-близо, без да му мисли. Малко по малко пред очите му се откри по-голямата част от банята, той почти се провря вътре и видя какво става.

 

 

Лаке не можеше да го направи.

Тялото на дъното на ваната изглеждаше съвсем безпомощно. Не дишаше. Той сложи ръка на гърдите му и установи, че сърцето бие, но само с два-три удара в минута.

Беше очаквал нещо… страховито. Нещо от рода на ужаса, който бе изживял в болницата. А това малко, окървавено човече с вид на парцалена кукла очевидно не би могло даже да се надигне от ваната, камо ли да нарани някого. То беше дете. Ранено дете.

Все едно гледаш как любим човек умира мъчително от рак, а после ти показват ракова клетка под микроскоп. Толкова нищожна.

Това ли? Това нищожно нещо е убило човек? Съсипало сърцето ми?

Той изхлипа, главата му клюмна и се удари във ваната с приглушено изкънтяване. Не можеше. Не. Да убие дете. Спящо дете. Просто не можеше. Въпреки…

Ето защо е оцеляло.

То. То. Не е дете. То.

То се бе нахвърлило на Виргиния… то беше убило Йоке. То. Създанието тук пред него. Създанието, което ще го извърши пак, ще убие други хора. Това създание не е човек. То дори не диша, но все пак сърцето му бие — като… като на животно в зимен сън.

Помислѝ за другите.

Отровна змия сред хората. Да не го убивам само защото в момента изглежда беззащитно?

Но не това го накара да вземе окончателно решение. Случи се, когато отново погледна лицето — лицето с тънък слой кръв — и му се стори, че то… се подсмихна.

Радва се на стореното зло.

Не, край!

Вдигна кухненския нож над гърдите му, леко се дръпна назад, за да замахне, и…

— АААА!

 

 

Оскар изкрещя.

Онзи не се стресна — само застина, извърна глава към Оскар, каза бавно:

— Трябва да го направя. Разбираш ли?

Позна го. Един от пияниците, живееше някъде наблизо, Оскар понякога го поздравяваше.

Какво търси тук?

Но нямаше значение. Важното е, че пияницата държеше нож, насочен право към гърдите на Ели, който лежеше гол във ваната.

— Недей!

Пияницата завъртя глава надясно, наляво, по-скоро като че търсеше нещо по пода, отколкото като несъгласие.

— Не…

И пак се извърна към ваната, към ножа. Оскар искаше да обясни. Че това във ваната е негов приятел, че е негов… че му носи подарък, че… че това е Ели.

— Чакай…

Върхът на ножа отново докосна гърдите на Ели — още малко и щеше да прободе кожата. Оскар изобщо не знаеше какво прави, когато пъхна ръка в джоба на якето си и извади кубчето, показа го на пияницата.

— Виж!

 

 

Лаке го мярна с крайчеца на окото си — като внезапно нахлуване на цветове в цялата чернота и сивота, която го обграждаше. Макар и обзет вече от твърда решителност, той не се сдържа и завъртя глава да погледне какво е.

Някакво кубче в ръката на момчето. Весели цветове.

Изглеждаше направо абсурдно в тази обстановка. Папагалче сред гарвани. За миг остана като хипнотизиран от цветовете, после пак погледна към ваната, към ножа, опрян между ребрата.

Остава само да натисна…

А!

Очите на създанието бяха отворени.

Той се напрегна, за да забие дълбоко ножа, и внезапна болка се взриви в слепоочието му.

 

 

Нещо изтрещя вътре в кубчето, когато единият му ъгъл удари пияницата по главата, и то изскочи от ръката на Оскар. Човекът падна странично, приземи се върху една от тубите, която се плъзна изпод него и се удари във ваната с барабанно издумкване.

Ели седна.

От вратата Оскар го виждаше само отзад. Косата му лепнеше сплескана на тила, а гърбът му беше жива рана.

Пияницата понечи да стане, но Ели не толкова скочи, колкото изпадна от ваната право в скута му — дете, допълзяло до татко си за утеха. Обхвана с ръце врата му и го дръпна към себе си, за да му пошепне нещо нежно.

Оскар отстъпи назад от банята, когато той впи зъби в шията на човека. Ели беше с гръб към него и не го беше видял. Човекът обаче го виждаше и го гледаше, не го изпускаше от очи, докато Оскар отстъпваше назад към коридора.

Прости ми…

Оскар не успя да издаде нито звук, каза го само с устни, преди да се дръпне, да се скрие от погледа му.

Когато човекът закрещя, беше с ръка на бравата. После звукът рязко секна, сякаш някой му бе затиснал устата.

Оскар се поколеба. После затвори вратата. И я заключи.

Мина през коридора, без да поглежда надясно, влезе в хола.

Седна на фотьойла.

Затананика си, за да заглуши шума от банята.