Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (6)

В неделя вестниците публикуваха по-подробно описание на убийството във Велингбю. Заглавията гласяха:

ЖЕРТВА НА РИТУАЛНО УБИЙСТВО ИЛИ НЕ?

Снимки на момчето, долчинката в гората. Дървото.

По това време убиецът от Велингбю вече не беше най-обсъжданата тема. Цветята в долчинката бяха повехнали, свещите — угаснали. Бонбонено раираните ленти на полицията бяха свалени, наличните улики — събрани.

Неделната статия отново разпали дискусиите. Та нали изразът „ритуално убийство“ загатваше, че е предопределено да се случи пак? Ритуалите са, за да се повтарят.

Всички, които някога бяха минавали по тази пътека или наблизо, имаха нещо да разкажат. Колко зловеща е горичката. Или колко спокойно и красиво е там, кой да предположи…

Всички, които познаваха момчето, макар и съвсем бегло, разказваха колко е било прекрасно и какъв злодей трябва да е убиецът. Веднага използваха убийството като аргумент, че трябва да има смъртно наказание, дори ако по принцип бяха против него.

Липсваше едно. Снимка на убиеца. Взираха се в невзрачната долчинка, в усмихнатото лице на момчето. Без снимката на извършителя се създаваше чувството, че някак е станало… от само себе си.

Така не можеше.

В понеделник, 26 октомври, полицията разгласи по радиото и във всекидневниците, че е конфискувала най-голямото количество наркотици, разкривано някога в Швеция. Заловени били петима ливанци.

Ливанци.

Това поне беше разбираемо. Пет килограма хероин. И петима ливанци. По килограм на ливанец.

На всичкото отгоре се възползвали от шведските социални осигуровки, докато си внасяли контрабандно дрога. Е, нямаше снимки и на ливанците, но те пък не се и нуждаеха. Всеки знае как изглеждат. Араби. И толкова.

Обсъждаха дали ритуалният убиец също е имигрант. Много вероятно. Нямаше ли някакви кървави обреди в онези арабски страни? Ислям. Изпращат децата си с пластмасови кръстчета или каквото там носят на шиите си. Да разчистват мини. Така бяха чували. Жестоки хора. Иран, Ирак. Ливанци.

В понеделник обаче полицията разпространи фоторобот на убиеца, който успя да излезе във вечерните вестници. Видяло го едно момиченце. Гледаха да не действат прибързано, публикуваха рисунката предпазливо.

Обикновен швед. С призрачен вид. Празен поглед. Всички бяха единодушни, че да — сигурно така изглежда убиец. Не им беше трудно да си представят как с това лице като маска се промъква в долчинката и…

Всеки от западните предградия, който наподобяваше фоторобота, понасяше дълги изпитателни погледи. Прибираше се вкъщи и се гледаше в огледалото, не откриваше никаква прилика. Вечер в леглото се чудеше дали на другия ден да не промени вида си, или пък щеше да изглежда съмнително?

Напразно безпокойство. Скоро всички щяха да се впуснат в нови вълнения. Швеция щеше да се превърне в друга страна. Унизена нация. Точно тази дума използваха през цялото време: унижение.

Докато двойниците на фоторобота обмислят нови прически, една съветска подводница засяда на плитчина близо до Карлскруна. Двигателите й ръмжат и ехтят над архипелага, докато се опитва да се измъкне. Никой не отива да провери какво става.

Ще я открият случайно в сряда сутрин.