Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (15)

Неделя
8 ноември

Мостът Транебергсбрун. Когато го пускат в действие през 1934-та, той е истинска гордост за шведската нация. Най-дългият монолитен железобетонен мост на света. Мощна арка, съединила Кунгсхолмен със западното предградие, което по онова време се състои от потъналите в зеленина села и градчета в Брума и залива Епелсвикен, както и Енгбю с еднофамилните къщички.

Но започва модернизацията. Първите крайградски триетажни блокчета се издигат в Транеберг и Абрахамсберг, а държавата е изкупила огромни площи в провинцията на запад, та до няколко години да започне строителството на бъдещите Велингбю, Хеселбю и Блакеберг.

Съответно мостът Транебергсбрун е връзката с тях. Повечето пътуващи от или към западните предградия минават по него.

Още през 60-те започват предупредителните сигнали, че мостът не издържа на тежкия трафик, който го претоварва. На няколко пъти го ремонтират и укрепват, но грандиозната реконструкция, която току се обсъжда, все остава за някога в бъдещето.

Така че в неделя сутринта на 8 ноември 1981 година мостът имаше грохнал вид. Той беше като уморен от живота старец, потънал в печални размисли за времената, когато небесата са били по-светли, облаците — по-леки, а той е бил най-дългият арков мост на света.

С настъпването на деня снегът бе започнал да се топи и кишата протече в пукнатините на моста. Тук не смееха да ръсят сол, понеже имаше опасност да разяде допълнително вехтия бетон.

По това време почти нямаше движение, особено пък в неделя сутрин. Метрото беше затворено за през нощта, а редките шофьори на леки коли по моста копнееха или да стигнат до леглата си, или да се върнат по-скоро в тях.

А Бени Мелин беше изключение. Тоест и той искаше да се прибере и да си легне, но от радост надали щеше да заспи.

Осем пъти бе ходил на срещи с жени по обяви за запознанства, но Бети, с която си уреди среща в събота вечер, беше първата… да, първата, с която си допаднаха.

Щеше да се получи. И двамата го усещаха.

Беше им смешно как звучи: Бени и Бети. Като някакво комедийно дуо, но какво да се прави? Ако си родят деца, как ще ги кръстят? Лени и Нети?

Да, наистина им беше приятно заедно. Бяха в дома й в Кунгсхолмен и всеки разказваше за себе си, за да се нагодят един към друг, и то с доста добър резултат. На зазоряване като че ли им оставаха само два начина, по които да постъпят.

И Бени избра този, който смяташе за по-правилен, макар да му беше трудно. Сбогува се с обещанието да се видят пак довечера, качи се на колата и потегли към дома си в Брумаплан, като си пееше на висок глас „I can’t help falling in love with you“.

Та Бени не беше в момента човекът, който да изнедоволства или дори изобщо да забележи окаяното състояние на моста Транебергсбрун тази неделна утрин. Не, за него това беше мостът за рая, за любовта.

Почти бе стигнал другия му край откъм Транеберг, захванал рефрена за може би десети път, когато на платното пред фаровете му изскочи синя фигура.

Той мълниеносно си помисли: не спирачката! — отпусна газта и завъртя волана. Успя да отбие вляво, когато между него и човека оставаха около пет метра. С периферното зрение мярна синя дреха и бели крака, преди колата да изтрещи в бетонната мантинела между двете платна.

Удари се в нея и продължи напред, при което така мощно застърга, че ушите му заглъхнаха. Огледалото се откърти и полетя назад, а вратата се смачка навътре чак до крака му, преди колата да отхвърчи обратно към платното.

Опита се да овладее кормилото, но тя поднесе до другия край и се удари в пешеходното ограждение. И второто огледало се откърти и прелетя през парапета, отразявайки светлините на моста на небесния фон. Той натисна леко спирачката и следващото поднасяне мина по-леко; колата едва докосна бетонната мантинела.

След около стотина метра успя да спре. Издиша и остана неподвижен, отпуснал ръце в скута си, а двигателят още работеше. Вкус на кръв в устата: беше си прехапал устната.

Що за откачалка?

Погледна в огледалото и на жълтеникавото осветление успя да различи човека, който се тътреше по платното, сякаш нищо не се беше случило. Ядоса се. Малоумник, определено, обаче това неговото минаваше всякакви граници.

Натисна да отвори вратата си, не можа. Явно ключалката се беше прецакала. Свали си колана и се измести на съседната седалка. Преди да слезе, включи аварийните светлини. И зачака до колата със скръстени на гърдите ръце.

Сега видя, че човекът беше само по болнична нощница. Боси ходила, голи крака. Дали изобщо би могъл да разбере от дума?

Този.

Човекът се приближаваше. Босите му крака шляпаха в мръсния сняг, той вървеше, сякаш беше закачен за каишка, която неумолимо го теглеше напред. Бени пристъпи към него и спря. Човекът вече беше на десетина метра и той ясно видя… лицето му.

Бени ахна и се опря се на колата. После бързо се шмугна обратно през пасажерската врата, включи на първа и потегли така рязко, че от задните гуми пръсна киша вероятно право в… онова на пътя.

Прибра се вкъщи и веднага си наля солидна чаша, изпи половината. След това се обади в полицията. Разказа какво бе видял, какво се беше случило. Докато си допие уискито в размисъл дали да не си легне въпреки всичко, цялата полиция вече беше спешно мобилизирана.

* * *

Претърсиха от край до край гората Юдарнскуген. Пет кучета, двайсет полицаи. Дори и с хеликоптер — нещо необичайно за подобен вид издирване.

Ранен човек в замаяно състояние. Всяко полицейско куче можеше да хване следата.

Но към случая, от една страна, имаше огромен медиен интерес (двама служители бяха пратени специално да поемат работата с журналистите, струпани около оранжерията „Вейбул“ при метростанция „Окесхув“) и трябваше да се покаже, че полицията не бездейства в неделното утро.

От друга страна, бяха намерили Бенгт Едвардс.

Тоест предполагаха, че е Бенгт Едвардс, понеже на брачната халка беше гравирано „Гунила“.

Гунила се казваше съпругата не Бенке, колегите му знаеха това. Никой не се наемаше да й се обади. Да й съобщи, че е мъртъв, но не са сигурни дали е той. Да я попита дали тя не знае някакви особени белези в… долната част на тялото по възможност.

Патологът, който дойде в седем сутринта, за да се заеме с трупа на убиеца самоубиец, се изправи пред съвсем друга задача. Ако беше видял останките на Бенгт Едвардс, без нищо да знае, щеше да предположи, че тялото е било дни наред навън на лютия студ. През което време, освен всичко друго, е било поругавано от плъхове, лисици, може би росомахи и мечки, ако изобщо думата „поругаване“ е уместна, след като става дума за животни. Във всеки случай би преценил, че едри хищници са разкъсвали месото, а по-малки гризачи са нападнали отделни части като носа, ушите и пръстите.

Спешният работен доклад на патоанатома, пристигнал в полицията, беше другата причина да се пристъпи към толкова мащабна операция. Убиецът бе описан като крайно опасен и жесток, казано на юридически език.

Тотално шибан умопобъркан — за по-разговорно.

Фактът, че този човек още е жив, беше истинско чудо. Не от тези, дето Ватиканът ги канонизира, но все пак чудо. Преди падането от десетия етаж той вече беше труп, а сега се разхожда и върши ужасии.

Но колко може да издържи? Да, времето омекна, но само до няколко градуса над нулата, а човекът е по болнична нощница. Няма съучастници, доколкото беше известно на полицията, и просто не би могъл да се укрива в гората повече от няколко часа в най-лошия случай.

Обаждането на Бени Мелин беше регистрирано близо час след като го бе видял на моста Транебергсбрун. Само минути по-късно телефонира и възрастна жена.

Била на сутрешна разходка с кучето си, когато видяла човек в болнична дреха близо до оборите в Окесхув, където през зимата държаха кралските овце. Незабавно се прибрала да звънне в полицията, решила, че овцете може би са в опасност.

Десет минути по-късно първият патрул беше на мястото и веднага тръгнаха да обходят оборите с извадени пистолети, изнервени.

Овцете се уплашиха и докато служителите на реда успеят да обходят цялата постройка, тя се превърна в нервно гъмжило от рунести тела с гръмогласно блеене и непоносим шум, заради което там бяха пратени още полицаи.

При претърсването на оборите част от овцете се измъкнаха в централния коридор, и когато полицията най-сетне установи, че онзи не е в сградата, и я напусна с пропищели уши, един овен изскочи през външната врата. Някакъв по-възрастен полицай от селски произход се хвърли отгоре му, хвана го за рогата и го замъкна обратно в конюшнята.

Едва след като прибра животното, той осъзна, че ярките светлини, които бе доловил с крайчеца на окото, са били светкавици на фотоапарати. Погрешно прецени, че тъй като случаят е твърде сериозен, вестниците не биха публикували подобна снимка. Скоро след това все пак изместиха журналистите извън периметъра на претърсването.

Часът вече беше седем и половина и зората бавно огря дърветата, от които капеше стопеният сняг. Издирването на самотния психопат беше в разгара си, личеше добрата организация. Бяха сигурни, че до обяд ще го заловят.

Но след няколко часа без резултат от инфрачервената камера на хеликоптера и от чувствителните носове на обучените кучета плъзнаха предположения, че търсеният вероятно вече не е жив. И че трябва да пристъпят към издирване на труп.

* * *

Щом първата бледа светлина на зората проникна през щората и опари дланта на Виргиния като нажежена електрическа крушка, тя изпита само едно желание: да умре. Но все пак инстинктивно си дръпна ръката и пропълзя по-навътре в стаята.

Кожата й беше нарязана на над трийсет места. Целият апартамент беше в кръв. На няколко пъти през нощта тя си ряза вените, за да пие, но не успяваше да осмуче, да излочи всичко и кръвта се лееше се по пода, по маси и столове. Големият килим в хола изглеждаше така, сякаш върху него бе транжирано животно.

Засищането и облекчението намаляваха с всяка нова рана, която отваряше, с всяка глътка от все по-разредената собствена кръв. На развиделяване се беше превърнала в стенеща нещастница, съсипана от абстиненция и страх. Страх от това, което се налагаше да направи, ако искаше да остане жива.

Прозрението й дойде постепенно, превърна се в увереност. Кръвта от друго човешко същество щеше да я… излекува. Не можеше да си посегне. Вероятно дори не беше и възможно: раните, които си нанасяше с ножчето за плодове, зарастваха неестествено бързо. Колкото жестоко и дълбоко да режеше, след минути кръвта спираше. След час вече беше само белег.

Освен това… Усети.

Утрото наближаваше, тя седеше на кухненския стол, смучеше кръв от сгъвката на лакътя си, втората на същото място, когато сякаш се взря навътре в себе си и я съзря.

Заразата.

Разбира се, не я видя, но изведнъж тя сякаш изникна. Както бременна вижда при ултразвукова диагностика детето в утробата си, но в случая не беше дете, а голяма гънеща се змия. Това износваше в себе си.

И видя, че тази зараза живее свой живот, има своя сила, независима от тялото й. Заразата щеше да живее дори и без нея. Всяка майка щеше да умре от шока да види подобно нещо на монитора, но никой нямаше да забележи нищо, тъй като змията щеше да е завладяла тялото й.

Така че самоубийството беше безсмислено.

Единственото, от което заразата явно се боеше, бе слънцето. Бледата светлинка върху ръката й причини повече болка и от най-дълбоките рани.

Тя седя дълго свита в ъгъла на хола, гледаше как зората през щората полагаше решетка върху омазания килим. Помисли за внука си Тед. Как обичаше да допълзи до мястото, където следобедното слънце осветяваше пода, да легне на килима и да заспи в слънчевото ложе с пръстчето в устата.

Гола мека кожа, толкова тънка, че е достатъчно само…

КАКВИ ГИ ИЗМИСЛЯМ!

Виргиния се сепна, зареяла нанякъде празен поглед. Видя Тед и си представи как…

НЕ!

Удари се по главата. Продължи да се удря, докато не разруши представата. Но никога повече не биваше да се вижда с него. Никога повече не биваше да вижда никого от любимите си хора.

Никога повече не бива да виждам хората, които обичам.

Виргиния принуди тялото си да се надигне и бавно допълзя до решетката от светлина. Заразата негодуваше, искаше да я дръпне обратно, но тя беше по-силна, все още владееше тялото си. Светлината пареше в очите й, решетката изгаряше роговицата като нажежено желязо.

Гори! Изгаряй!

Дясната й ръка беше цялата в белези и засъхнала кръв. Протегна я на светлината.

Онова, което бе изпитала в събота, беше просто милувка — сега кожата й лумна като от оксижен. След секунда тя стана бяла като тебешир. След две секунди запуши. След три секунди се наду мехур, почерня и се пръсна със съскане. На четвъртата секунда тя си дръпна ръката и отпълзя с хлипане към спалнята.

Вонята на изгорено месо отрови въздуха, тя не смееше да погледне ръката си, когато се вмъкна в леглото.

Почивка.

Но леглото…

Въпреки спуснатите щори в спалнята влизаше твърде много слънчева светлина. Дори да се завиеше с юргана, в леглото не се чувстваше защитена. Ушите й долавяха и най-тихия утринен звук в блока и всеки шум представляваше потенциална заплаха. Някъде някой се движеше. Тя трепна, завъртя глава по посока на звука, ослуша се. Издърпване на чекмедже, дрънчене на метал.

Кафени лъжички.

По деликатния звук позна, че бяха… лъжички за кафе. Спомни си бабината кутия със сребърни лъжички, положени върху кадифе — даде й я майка й, когато отиде в старческия дом. И как отвори кутията, погледна лъжичките за кафе и разбра, че никога не са били използвани.

Ето това си мислеше, а същевременно се свлече от леглото, помъкнала със себе си юргана, допълзя до двукрилия гардероб и отвори вратите. На пода му имаше още един юрган и две-три одеяла.

Домъчня й при спомена за лъжичките. Лъжички, лежали в кутията си може би шейсет години, без някой някога да ги извади, да ги подържи в ръка, да ги използва.

Още звуци наоколо й. Блокът се събуждаше. Спря да ги чува, когато издърпа юргана и одеялата, уви се в тях, пропълзя в гардероба и затвори вратите. Вътре беше тъмно като в рог. Зави се презглава с юрганите и одеялата, сгуши се на кълбо като ларва в двоен пашкул.

Никога повече.

Тържествени, изпънати в строй върху кадифето, в очакване. Крехки кафени лъжички от сребро. Сви се, закрила плътно лицето си с юрганите.

За кого ще останат сега?

За дъщеря й. Да. Лена щеше да ги наследи и да храни с тях Тед. Лъжичките ще се зарадват. Тед ще яде картофено пюре с тях. Чудесно.

Лежеше неподвижно като камък, спокойствие изпълни тялото й. Мина й последна мисъл, преди да потъне в покой. Защо не ми е топло?

Покрила лицето си с юрган, увита в дебелите одеяла — би трябвало да й е горещо, да се поти. Въпросът се зарея сънливо из голяма черна стая, накрая се приземи върху много прост отговор.

Защото от няколко минути не дишам.

Но дори и сега, след като го бе осъзнала, тя не изпита необходимост. Никакво задушаване, никаква липса на кислород. Вече нямаше нужда да диша, и толкова.

* * *

Службата започваше в единайсет, но още в десет и петнайсет Томи и майка му бяха в метрото в Блакеберг и чакаха влака.

Стафан, който пееше в църковния хор, бе разказал на Ивон за темата на днешната проповед. Тя сподели с Томи, деликатно попита дали не иска да я придружи и за нейно учудване той прие.

Темата била за съвременната младеж.

Изхождайки от онова място в Стария завет, където се разказва за извеждането на евреите от Египет, свещеникът с помощта на Стафан подготвил проповед за пътеводната звезда. Сиреч на какво да се уповава днешният млад човек, каква цел да го води по пътя му през пустинята и така нататък.

Томи прочете съответното място в Библията и отвърна, че ще дойде с удоволствие.

Затова тази неделна утрин, когато влакът загромоля откъм тунела след Исландсторет, изтласквайки пред себе си въздушна струя, която развя косата на Ивон, тя грееше от щастие. Погледна сина си, застанал до нея с ръце дълбоко в джобовете.

Всичко ще е наред.

Точно така. Дори желанието му да дойде с нея на неделна служба беше достатъчно показателно. Освен това нима не подсказваше, че е приел Стафан?

Качиха се, седнаха един срещу друг до някакъв възрастен мъж. Преди да дойде влакът, си бяха говорили за чутото по радиото тази сутрин: издирването на ритуалния убиец в гората Юдарнскуген. Ивон се наведе към Томи.

— Мислиш ли, че ще го пипнат?

Той сви рамене:

— Сигурно. Само че гората е голяма и… най-добре да питаме Стафан.

— Просто си мисля, че е толкова ужасно. Ами ако дойде тук?

— Че какво ще търси тук? Всъщност кой го знае. Какво търси в Юдарнскуген? Като нищо може да дойде и тук.

— Уф!

Възрастният мъж се протегна, размърда се, сякаш да отърси нещо от раменете си, и се намеси:

— Не се знае дали изобщо е човек.

Томи го погледна, Ивон отвърна само с „хм“ и му се усмихна, което мъжът прие като насърчение да продължи.

— Имам предвид… първо онези потресаващи… деяния, после… в неговото състояние, след подобно падане. Не, казвам ви: не е човек и се надявам полицията да го застреля на място.

Томи кимна, сякаш го подкрепя:

— Или да го обесят на най-близкото дърво.

Възрастният се разпали.

— Точно така. Откога го бях казал! Още в болницата е трябвало да го премахнат с една инжекция или нещо подобно, като бясно куче. И нямаше да седим тук в постоянен страх, да тръпнем заради това паническо преследване, за което отиват парите на данъкоплатците. Хеликоптер. Да, като минахме сега през Окесхув, там са пратили хеликоптер. Това могат да си го позволят. А да осигурят на старите хора прилична пенсия след цял живот труд, това не могат. Да летят с хеликоптер и да плашат животните — това да…

Монологът продължи до Велингбю, където Ивон и Томи слязоха, а възрастният остана. Влакът щеше да се върне по маршрута си и той вероятно смяташе да пропътува целия път обратно, за да зърне хеликоптера още веднъж, може би щеше да подхване наново монолога си пред нова публика.

Стафан ги очакваше пред църквата „Свети Томас“, която приличаше на камара тухли.

Носеше костюм и бледа вратовръзка на сини и жълти райета, която подсети Томи за плаката от войната. „Шведски тигър“. Стафан им се зарадва, побърза да ги посрещне. Прегърна Ивон и подаде ръка на Томи, той я пое, стисна я.

— Наистина се радвам, че дойдохте. Особено ти, Томи. Как така реши?…

— Просто исках да видя какво е.

— Аха. Надявам се да останеш доволен. Дано да те виждаме тук по-често.

Ивон погали рамото на сина си.

— Той чете в Библията за… това, дето ще говорите.

— Охо! Виж ти, това наистина… Между другото, Томи… Така и не намерих онзи трофей. Но… мисля да го забравим, какво ще кажеш?

— Ами…

Стафан почака Томи да продължи, но тъй като не се получи, се обърна към Ивон.

— Трябваше сега да съм в Окесхув, но не исках да пропусна и неделната служба. Така че се налага да побързам веднага след като свършим тук и…

Томи влезе в църквата.

На пейките с гръб към него седяха само няколко души, възрастни хора. Според шапките трябва да бяха жени.

Църквата се осветяваше от жълти лампи по двете по-дълги стени. Червен килим с геометрични фигури бе постлан между скамейките чак до каменния олтар, украсен с вази с цветя. Над всичко това висеше голям дървен кръст с Исус в модернистичен стил. Изразът на лицето му наподобяваше презрителна усмивка.

До входа, където се беше спрял Томи, имаше стойка с брошури, касичка за дарения и голям купел. Той се приближи и погледна вътре.

Перфектно.

Щом го видя, си помисли, че не може да извади чак такъв късмет — най-вероятно ще се окаже пълен с вода. Но беше празен. Купелът беше издълбан в каменен блок, стигаше му до кръста. Отвътре беше тъмносив, грапав и нямаше нито капка вода.

Добре. Да действаме.

Извади от якето си здраво завързана двулитрова найлонова торбичка с бял прах и се озърна наоколо. Никой не гледаше към него. Продупчи торбичката с пръст и изсипа съдържанието й в купела.

После прибра празното пликче в джоба си и излезе навън, като се мъчеше да измисли оправдание, за да не седи до майка си в църквата, искаше да е най-отзад, близо до купела.

Може да обясни, че предпочита да си излезе, без да пречи, в случай че му стане скучно. Звучи разумно. Звучи…

Перфектно.

* * *

Оскар отвори очи ужасѐн. Не знаеше къде се намира. Стаята тънеше в мрак, тези голи стени му бяха непознати.

Лежеше на някакъв диван, завит с одеяло, което понамирисваше. Стените плуваха пред очите му, движеха се, той се опитваше да ги сложи на местата им, да ги подреди така, че да образуват познатата му стая. Но не ставаше.

Придърпа нагоре одеялото. Блъсна го миризма на спарено и той направи усилие да се успокои, да не преобразува помещението, а да си спомни.

Да. Сети се.

Татко. Яне. Автостопът. Ели. Паяжините.

Погледна към тавана. Прашните паяжини си бяха там, едва видими в полумрака. Беше заспал на дивана у Ели. Преди колко време? Сутрин ли е сега?

Прозорците бяха закрити с одеяла, но отстрани видя ивици сивкава светлина. Отви се и отиде до прозореца на балкона, открехна одеялото. Щората беше спусната. Дръпна я, да: навън беше утро.

Болеше го главата и светлината преряза очите му. Дъхът му секна, той пусна одеялото и опипа с две ръце шията, гърлото си. Не. Естествено, че не. Тя каза, че никога…

Но къде е тя?

Огледа се и видя затворената врата, където Ели бе влязла да се преоблече. Направи няколко крачки натам, спря се. Вратата тънеше в сянка. Той сви юмруци, захапа кокалчето на пръста си.

Ами ако тя наистина… спи в ковчег.

Абсурд. Защо да е в ковчег? Защо вампирите спят в ковчези? Защото са мъртви? А Ели каза, че не е.

Но ако…

Смукна кокалчето на ръката си, близна го. Нейната целувка. Масата с ястия. Самият факт, че тя умееше това. А и… зъбите. Зъби на хищник.

Да беше малко по-светло…

Ключът за лампата на тавана беше до вратата. Натисна го, не му се вярваше да работи. Напротив. Светна. Той замижа от силната светлина, изчака очите му да свикнат, обърна се към онази врата, сложи ръка на дръжката.

Светлината никак не му помогна. Даже сега всичко му се видя по-неприятно — когато видя, че вратата е най-обикновена. Същата като на неговата стая. Абсолютно същата. И дръжката беше като неговата, създаде му същото усещане в дланта. А тя лежи там. Сигурно със сключени на гърдите ръце.

Трябва да проверя.

Натисна и вратата се открехна. В стаята беше тъмно.

А!

Дали светлината няма да й навреди, като отвори?

Не. Снощи тя беше седнала до лампиона и май нищо й нямаше. Но горната лампа е по-силна, а и може… крушката на лампиона да е някаква по-специална, подходяща за… вампири.

Каква глупост. „Специализиран магазин за вампирски крушки“.

Пък и надали щеше да е възможно паленето на горната лампа, ако имаше риск… да й навреди.

И все пак отвори вратата предпазливо, лъчът светлина бавно се разрасна в стаята. Беше празна също като хола. Легло и камара дрехи, нищо повече. На леглото имаше само чаршаф и възглавница. Сигурно неговото одеяло беше оттук. На стената над леглото висеше лист.

Морзовата азбука.

Значи тук бе лежала, когато…

Пое си дълбоко дъх. Беше го забравил.

Зад тази стена е моята стая.

Да. Стоеше на два метра от своето легло, от нормалния си живот.

Легна, изпита желание да чукне по стената някакво съобщение. До Оскар. Оттатък. Какво ли ще каже?

К.Ъ.Д.Е.С.И.

Отново засмука кокалчето си. Тук е. А Ели я нямаше.

Чувстваше се зашеметен, объркан. Отпусна глава на възглавницата с лице към стаята. Възглавницата миришеше странно. Също като одеялото, но по-силно. Спарена миризма на непрано. Погледна купчината дрехи на няколко метра от леглото.

Толкова е гнусно.

Не искаше да остава повече тук. В апартамента беше съвсем тихо и празно и всичко бе толкова… ненормално. Погледът му се плъзна по купчината и стигна до гардероба на отсрещната стена. Стенен гардероб чак до вратата. Два двукрили и единичен.

Там.

Сви крака към корема, втренчи се в затворените врати на гардероба. Не искаше. Коремът го болеше. Прерязваща болка.

Ходеше му се до тоалетната.

Стана от леглото и отиде до вратата, без да изпуска от очи гардероба. В своята стая имаше такъв, много добре знаеше, че тя може да се побере вътре. Точно там беше Ели и той не искаше да проверява.

Лампата в коридора също работеше. Той светна и отиде до банята. Вратата беше заключена. Механизмът над ключалката беше на червено. Той почука.

— Ели?

Нито звук. Почука отново.

— Ели, тук ли си?

Нищо. Когато обаче произнесе името й на глас, той си спомни, че не беше истинското. Това бе последното нещо, което му каза, докато лежаха на дивана. Всъщност се казваше… Елиас. Елиас. Мъжко име. Ели момче ли е? Та нали се бяха… целували, спаха в едно легло и…

Оскар притисна вратата с длани, опря чело върху тях. Мислеше. Мислеше трескаво. Нищо не разбираше. Сякаш по някакъв начин можеше да проумее, че тя е вампир, но да се окаже и момче, ставаше… неприемливо.

Е, той знаеше думата. Гей. Шибан гей. Така казваше Йони. Значи е по-лошо да си гей, отколкото…

Пак почука на вратата.

— Елиас?

Стомахът му се обърна, когато го произнесе. Не. Нямаше да свикне. Тя… той се казва Ели. Защото това вече му идваше прекалено. Независимо какво точно е Ели, идваше му в повече. Не би могъл. Та в нея нищо не беше нормално.

Отдръпна чело от ръцете си, ужасно му се пикаеше.

Стъпки откъм стълбището, след миг се чу как някой отваря пощенския капак, тупване. Отиде да погледне какво е. Реклама.

ГОВЕЖДА КАЙМА. 14,90 за килограм.

Ярки червени букви и цифри. Взе брошурите и му просветна: приближи око до ключалката, чу стъпките на горния етаж, пощенските процепи се отваряха и затваряха с трясък.

След половин минута майка му мина на слизане. Той едва успя да зърне косата й, яката на палтото й, но знаеше, че е тя. Кой друг?

Кой друг ще пуска брошури, докато го няма?

Стиснал здраво рекламките в ръка, Оскар се свлече на пода до входната врата, опря чело на коленете си. Не плачеше. Чувстваше препълнения си мехур като парещ мравуняк и това по някакъв начин му пречеше да заплаче.

Само една мисъл му се въртеше в главата.

Аз не съществувам. Аз не съществувам.

* * *

Лаке прекара цялата нощ в тревога. Още щом остави Виргиния, го загложди някакво смътно безпокойство. В събота вечер поседя няколко часа в китайския със старчетата, опита да сподели притеснението си, но никой не прояви интерес. Лаке усети, че му трябва отдушник за тревогата и че може да кипне от гняв, затова си тръгна.

Тези хора пет пари не струваха.

Нищо ново, но той си мислеше… хм, какво, по дяволите, си мислеше?

Че сме сплотени.

Че и някой освен него усеща: случва се нещо ужасно. Толкова много приказки, толкова се изхвърляха, най-вече Морган, но опре ли ножа о кокала, никой не си помръдва пръста да предприеме нещо.

Не че самият Лаке знаеше какво да стори, но той поне се безпокоеше. А каква полза? Лежа буден почти цяла нощ, от време на време опитваше да чете „Бесове“ на Достоевски, но обърнеше ли страницата, забравяше какво се бе случило на предишната, и се отказа.

Все пак постигна нещо: взе решение.

В неделя сутринта отиде до апартамента на Виргиния, почука. Никой не му отвори и той реши… надяваше се да е отишла в болницата. На връщане подмина две жени, които си говореха, долови нещо за някакъв убиец, когото полицията издирвала в гората Юдарнскуген.

Боже мой, има убийци зад всеки проклет храст. Нова радост за пресата.

Бяха изминали повече от десет дни, откакто заловиха убиеца от Велингбю, и на вестниците им бе омръзнало да предъвкват кой и защо е извършил каквото е извършил.

В статиите, които разказваха за него, се долавяше явно… да, злорадство. Описваха сегашното състояние на убиеца с мъчителни подробности: как щял да остане на легло поне половин година. В отделни карета се разясняваше въздействието на солната киселина и всеки можеше да си представи каква болка причинява.

Не, Лаке не се радваше на такива неща. И намираше за отвратително как хората се палеха, че някой си бил „получил заслуженото“ и така нататък. Беше категорично против смъртното наказание. Не че имаше някакви „модерни“ правни възгледи. Напротив. По-скоро допотопни.

Разсъждаваше така: ако някой убие детето ми, ще го убия собственоръчно. Достоевски говори много за прошката, за милосърдието. Разбира се. От страна на обществото, категорично. Но аз като родител на убитото дете имам пълното морално право да отнема живота на извършителя. Друг въпрос е, че след това ще ме вкарат зад решетките за едно осем години, че и повече.

Не това има предвид Достоевски и Лаке го знаеше. Само че мненията им по въпроса чисто и просто се разминаваха.

Ето върху какво разсъждаваше той на път към дома си на улица Ибсен. Като се прибра, установи, че е гладен, свари си порция полуготови макарони и ги изяде с лъжица направо от тенджерата, с кетчуп. Докато накисваше тенджерата с вода, за да я измие после по-лесно, нещо падна през пощенския процеп.

Реклами. Не го интересуват, така или иначе няма пари.

А, да.

Избърса кухненската маса с кърпата за чинии и отиде да вземе класьора на баща си от шкафа, който също бе наследил от него — взе му здравето, докато го транспортира чак до Блакеберг. Внимателно сложи класьора на масата и го отвори.

Ето ги и тях. Четири неклеймовани екземпляра от първата пощенска марка, издадена в Норвегия. Наведе се над класьора и се вгледа в лъва, изправен на задни лапи на синкавия фон.

Невероятно.

При издаването им през 1855-а са стрували четири шилинга. Днес стойността им е… голяма. И са още по-скъпи, защото са по двойки.

Ето това беше решил през нощта, докато се въртеше във вмирисаните на цигарен дим чаршафи: време е. Инцидентът с Виргиния преля чашата. Плюс неспособността на приятелите му да разберат внезапно осъзнатото: не, няма нужда да общува с такива хора.

Ще се махне оттук, и то с Виргиния.

Паднали — не паднали цените, все ще им вземе едно триста хиляди на марките, още двеста хиляди за апартамента. И ще си купят къща на село. Добре: две къщи. Малко стопанство. Парите ще стигнат, всичко ще се подреди. Ще го сподели с Виргиния веднага щом оздравее, вероятно… не, почти е сигурно, че тя ще се съгласи, даже ще се възхити от идеята.

Ето така ще стане.

Сега се чувстваше по-спокоен. Всичко беше обмислил. Какво предстои и днес, и занапред. Всичко ще е наред.

Изпълнен с приятни мисли, той отиде в спалнята, полегна за пет минутки и заспа.

* * *

— Виждаме ги по улици и площади и стоим пред тях в недоумение, питаме се: какво можем да направим?

Томи не се беше отегчавал така никога през живота си. Беше минал само половин час, а вече чувстваше, че дори да седи и да зяпа тъпо стената би било по-интересно от това, което ставаше тук.

„Мир вам“, „алилуя“ и „да се възрадваме“, а защо всички имат такъв вид, сякаш гледат квалификациите България-Румъния? Защото не означава нищо за тях — това, дето го четат, дето го пеят. За свещеника сигурно също е без никакво значение. Той си върши работата, за да взема заплата.

Сега поне бе започнал проповедта.

Ако пасторът спомене точно онова място от Библията, което Томи бе прочел, тогава ще го направи. Иначе не.

От отчето зависи.

Томи попипа джоба си. Всичко си беше на мястото, а купелът — само на три метра от последния ред, където беше седнал. Майка му беше на първия, за да се кокори към Стафан, когато запее безсмислените си псалми, захванал хлабаво ръце пред полицейския си чатал.

Томи стисна зъби. Надяваше се пасторът да го каже.

— В очите им виждаме безпомощност, безпомощността на онзи, който се е заблудил и не намира пътя за дома. Видя ли такъв младеж, винаги ми идва на ум извеждането на евреите от Египет.

Томи се вцепени. Но пасторът може би нямаше да стигне точно до онова място. Сигурно ще се впусне да разказва за Червено море. Той все пак извади нещата от джоба си: запалка и малък брикет. Ръцете му трепереха.

— И точно така трябва да гледаме на тези младежи, които понякога толкова ни озадачават. Те блуждаят в пустиня от въпроси без отговори и неясни перспективи за бъдещето. Ала има голяма разлика между народа Израилев и днешната младеж…

Хайде, кажи го сега…

— Народът Израилев е имал кой да го води. Нали помните реченото в Светото писание? „А Господ вървеше пред тях дене в облачен стълб, като им показваше пътя, а ноще в огнен стълб, като им светеше, та да вървят и дене, и ноще.“ Ето този облачен стълб, този огнен стълб липсва днес на младите и…

Свещеникът надникна в записките си.

Томи вече бе запалил брикета, държеше го между палеца и показалеца си. Върхът му гореше с чист синкав пламък между пръстите му. Когато свещеникът сведе поглед към листите си, той се възползва от мига.

Наведен се измъкна зад пейката, протегна ръка и хвърли брикета в купела, после бързо се върна на пейката. Никой нищо не забеляза.

Свещеникът вдигна поглед.

— … И наш дълг като възрастни е да бъдем този облачен стълб, тази пътеводна звезда за младежите. Кой, ако не ние? А необходимата сила ще добием от деянията Господни…

От купела се надигна бял дим. Томи вече усещаше познатата мека миризма.

Беше го правил стотици пъти: запалваше смес от калиев нитрат и захар. Рядко обаче в такива количества наведнъж и никога досега в затворено помещение. С напрежение очакваше да види ефекта, когато няма вятър, който да отвее пушека. Сплете пръсти, притиснал длани една към друга.

 

 

Брат Арделиус, временно назначен пастор на енория Велингбю, първи забеляза пушека. Възприе го точно както го видя: дим от купела. Цял живот бе чакал Господен знак и щом видя да се издига дим, си помисли:

О, Боже! Най-сетне!

Но тази мисъл веднага се изпари. Усещането за чудо го напусна на мига, което беше доказателство, че не е чудо, нито знак. Чисто и просто дим от купела. Но защо?

Клисарят, с когото не се имаха особено, сигурно се беше пошегувал. И водата в купела… е завряла…

Но насред проповедта си той не можеше да отдели нито миг за по-нататъшни размишления по въпроса. Затова брат Арделиус постъпи, както повечето биха постъпили в подобен случай: продължаваш, сякаш нищо не се е случило, и се надяваш, че проблемите ще се решат от само себе си, ако не им обръщаш внимание. Той прочисти гърлото си и се помъчи да си спомни последните си думи.

Деянията Господни. Нещо беше: да търсят сила в деянията Господни. Пример.

Хвърли поглед към записките си. Там пишеше: босоноги.

Босоноги? Какво съм искал да кажа? Че евреите са вървели боси, или че Исус… дълго блуждаене…

Вдигна очи, видя, че димът вече се бе сгъстил и сега образуваше стълб, който бавно се издигаше от купела към тавана. Какво бе казал последно? А, да. Спомни си. Думите още витаеха във въздуха.

„А необходимата сила можем да добием от деянията Господни.“

Приличен завършек. Не най-добрият, не точно предвиденият, но приличен. Усмихна се смутено на енориашите и кимна на Биргита, диригентката на хора.

Осмината хористи се изправиха като един и излязоха на подиума. Щом се обърнаха към богомолците, той позна по лицата им, че и те бяха забелязали дима. Слава на Бога; леко се беше притеснил, че може би само той го вижда.

Биргита го погледна въпросително и той й даде знак с ръка: започвайте, започвайте.

Хорът запя.

Господи, упътвай ме в Твоята правда,

изравняй Твоя път пред мене…

Една от прекрасните композиции на Уесли. Брат Арделиус копнееше да се наслади на сладостния псалм, но облачният стълб вече го безпокоеше. От купела се виеше гъст бял пушек, а нещо в дъното му гореше със синьо-белезникав пламък, който съскаше и пращеше. Усети сладникава миризма, а богомолците се заоглеждаха да установят откъде идваше попукването.

Защото Ти, Господи, благославяш праведника

и с благоволение като с щит го закриляш.

Една от жените в хора се закашля. Енориашите извърнаха глави от димния купел към брат Арделиус, за да ги упъти, ако това влизаше в службата.

И други се закашляха, закриха усти и носове с носни кърпи или с ръце. Църквата започна да се изпълва с рехава мъгла, през която брат Арделиус видя как някой стана от най-задния ред и изскочи навън.

Да. Единственото разумно решение.

Наведе се към микрофона.

— Ами имаме малък… проблем, затова най-добре да напуснем помещението.

Още при споменаването на „проблем“ Стафан слезе от подиума и се запъти към вратата с бърза стегната стъпка. Той веднага разбра. Беше дело на безнадеждния син на Ивон, на всичкото отгоре и крадец. Полагаше усилия да се владее, защото подозираше, че пипне ли Томи, като нищо ще го напердаши.

Разбира се, хулиганчето заслужаваше точно това, липсваше му тъкмо този вид упътване.

Облачен стълб, нали, ела помагай. Няколко яки шамара, това му липсва на момчето.

Само че Ивон нямаше да го допусне, не и при сегашното положение. Веднъж да се оженят, всичко ще се промени. Тогава ще се заеме с превъзпитанието на Томи, мътните го взели! Като начало все пак да го хване сега. Поне да му даде да се разбере.

Стафан не стигна далеч. Думите на брат Арделиус от амвона бяха подействали на богомолците като стартов изстрел, те бездруго само чакаха позволение да се измъкнат от църквата. Насред пътеката Стафан остана блокиран предимно от дребни бабки, забързали към изхода със сурова решителност.

Дясната му ръка посегна към хълбока, но я спря, стисна я в юмрук. Дори и да си носеше палката, едва ли подобаваше да я използва.

Пушекът в купела започна да намалява. Но църквата вече беше забулена в мъгла с мирис на карамел и химикали. Отвориха широко вратите и утринната светлина очерта ясен правоъгълник в гъстите изпарения.

Богомолците с кашляне напредваха към светлината.

* * *

В кухнята имаше един-единствен стол, старовремски, уиндзорски, нищо повече. Оскар го придърпа до мивката, стъпи на него, пусна водата да тече и се изпика. Когато свърши, върна стола на предишното му място. Изглеждаше странно в иначе празното помещение. Като в музей.

За какво й е?

Огледа наоколо. Над хладилника имаше шкафове, до които можеше да се стигне само ако се стъпи на стола. Придърпа го и подпря ръка върху дръжката на хладилника, да са си помогне. Стомахът му изкъркори. Беше гладен.

Без да му мисли, отвори хладилника, за да види какво има. Почти нищо. Отворено мляко, половин опаковка хляб. Масло и сирене. Оскар посегна за млякото.

Но… Ели…

Остана така с кутията в ръка, премигна. Тук имаше нещо гнило. Тя и нормална храна ли яде? Да. Най-вероятно. Извади млякото от хладилника и го сложи на плота. Горния шкаф беше кажи-речи празен. Две чинии, две чаши. Той взе едната чаша, наля в нея мляко.

И внезапно го усети като удар. Застина с чашата студено мляко в ръка — споменът изведнъж го порази.

Тя пие кръв.

Снощи в унеса от сънливост и откъснатост от света, в мрака всичко по някакъв начин му се бе сторило възможно. А сега в кухнята, където одеяла не скриваха прозорците и щорите пропускаха слабата утринна светлина, с чашата в ръка, той почувства колко е… безумно всичко това.

Ами например: който има в хладилника си мляко и хляб, не би ли трябвало да е човек?

Отпи и незабавно го изплю. Беше вкиснало. Помириса останалото в чашата. Да. Вкиснало. Изля го в мивката, изплакна чашата и пи вода, за да махне вкуса от устата си, след това погледна датата на кутията.

ИЗПОЛЗВАЙ ПРЕДИ 28 ОКТ.

Срокът на годност бе изтекъл преди десет дни. Оскар разбра.

Това е на онзи.

Хладилникът зееше отворен. Храната на онзи.

Гнусно. Гнусно.

Оскар затръшна вратата на хладилника. Каква работа имаше тук онзи тип? Той с Ели… Оскар се смрази.

Тя го е убила.

Точно така. Ели го е довела тук за… храна. Използвала го е за жива банка с кръв. Значи така го прави. Но защо се е съгласил? И ако го е убила, къде е тялото?

Хвърли поглед към високите шкафове. Изведнъж му се отщя да остава в кухнята. Изобщо не искаше да се намира в апартамента. Излезе, мина по коридора. Заключената врата на банята.

Тя спи там вътре.

Втурна се в хола, взе си чантата. Уокменът беше на масата. Трябваше само да му купи нови слушалки. Тъкмо се канеше да го вземе, за да го прибере в чантата, когато забеляза бележката. Беше оставена на холната маса до дивана, където бе спал.

Здравей. Надявам се да си спал добре. Сега и аз ще спя. В банята съм. Не се опитвай да влезеш, ако обичаш. Разчитам на теб. Не знам какво да напиша. Надявам се, че може пак да ме харесваш, макар сега да знаеш. Аз те харесвам. Страшно много. В момента лежиш тук на дивана и хъркаш. Моля те! Не се страхувай от мен.

Моля те, моля те, моля те, не се страхувай от мен!

Искаш ли да се видим довечера? Напиши ми тук, ако искаш.

Напишеш ли „не“, довечера ще се изнеса. Така или иначе, скоро ще се наложи. Напишеш ли обаче „да“, ще остана известно време. Не знам какво да кажа. Сама съм. Вероятно по-самотна, отколкото можеш да си представиш. А може и да можеш.

Съжалявам, че счупих музикалния ти апарат. Вземи пари, ако искаш. Аз имам много. Не се страхувай от мен. Няма нужда да се страхуваш. Може би го знаеш. Надявам се да го знаеш. Толкова ужасно много те харесвам.

Твоя

Ели

П.П. Остани, ако искаш. Но ако си тръгнеш, гледай вратата да се заключи.

Оскар препречете писмото няколко пъти. После взе химикалката. Огледа празния хол, живота на Ели. Банкнотите бяха останали на масата, намачкани. Прибра една хилядарка в джоба си.

Дълго се взира в празното място под името на Ели. След това доближи химикалката и запълни празното пространство с едно голямо:

ДА

Остави я върху листа, изправи се и прибра уокмена в чантата. Обърна се за последен път и погледна вече обърнатите наопаки букви.

ДА

След това поклати глава, извади хилядарката от джоба си, остави я обратно на масата. Щом излезе на стълбището, се увери, че бравата се е заключила. Дръпна я няколко пъти.

* * *

От предаването по „Дагенс Еко“ 16:45,

неделя, 8 ноември 1981 г.

Издирването на пациента, избягал в събота срещу неделя от болницата в Дандерюд след извършено убийство, остават без резултат.

В неделя полицията претърси гората Юдарнскуген в Западен Стокхолм в издирване на човека, смятан за т.нар. ритуален убиец. В момента на бягството той е бил в много тежко състояние и според силите на реда не е изключено да е имал съучастник.

Арнолд Лерман от стокхолмската полиция:

— Да, това е единственото правдоподобно обяснение. Не съществува физическа възможност той да успее да се укрие в подобно… състояние. От наша страна са задействани трийсет полицаи, кучета, хеликоптер. Просто е невъзможно.

— Ще продължите ли издирването в гората?

— Да. Не можем да изключим вероятността той все още да се намира в района. Само че ще ограничим търсенето тук, за да концентрираме силите си… да разберем как се е измъкнал.

Лицето на пациента е тежко обезобразено; в мига на бягството той е бил облечен в светлосиня болнична нощница. Полицията моли гражданите да съобщят на номер…