Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (13)

Събота
7 ноември (вечер)

Оскар разчисти масата, а баща му изми чиниите. Патицата беше много вкусна, как иначе. Без сачми. Чиниите направо нямаха нужда от миене. След като изядоха почти цялата птица с картофи, избърсаха чиниите с бял хляб. Това беше най-сладката част. Да сипеш в чинията само сос и да го попиеш с къшеи бухнал бял хляб, който наполовина се разпада в соса, а после се топи в устата.

Баща му не беше кой знае какъв готвач, но имаше три ястия, които правеше толкова често, че ги бе научил: яхния от месо с картофи, печена херинга и морска патица. Утре щяха да сготвят яхния с остатъците от картофите и патицата.

Оскар прекара времето преди вечеря в стаята си. Имаше своя стая в дома на баща си, доста семпла в сравнение със стаята му в града, той обаче си я харесваше. Вкъщи имаше плакати, снимки и какво ли още не, стаята се променяше постоянно. А тукашната винаги си беше същата и точно това му допадаше.

Тя и сега изглеждаше като по времето, когато беше на седем години. Щом влезеше в стаята с познатата миризма на влага, която се усещаше след бързото й затопляне по случай пристигането му, се чувстваше сякаш нищо не се променяше с времето.

Тук все още имаше комикси с Доналд Дък и Бамсе, купувани няколко лета поред по време на ваканциите. Вече не ти четеше в града, но тук — да. Знаеше историите наизуст, обаче пак ги препрочиташе.

Лежеше на леглото си, четеше в един стар брой за Патока Доналд, а откъм кухнята долитаха аромати. Доналд, племенниците му и чичо Скрудж отпътуваха към далечна страна, където нямаше пари и плащаха с капачките от шишенцата с успокоителни на чичо Скрудж.

Когато свърши с четенето, се захвана с въдицата, кукичките и тежестите си, които пазеше в стара кутия за шевни принадлежности, подарък от баща му. Сложи нова корда с кукички, пет на брой, и закрепи примамката за лятното ловене на херинга.

После се нахраниха и след като баща му изми чиниите, поиграха морски шах.

Оскар обичаше да седи така с татко си: листът на квадратчета върху тясната маса, главите им, наведени над него, близостта. Огънят пращеше в печката.

Оскар играеше с кръстчета, а баща му — с кръгчетата, както обикновено. Татко му никога не го оставяше да побеждава лесно и допреди няколко години държеше надмощието, макар и Оскар да спечелваше някоя игра от време на време. Сега обаче силите бяха поизравнени. Може би това се дължеше на дългите му занимания с кубчето на Рубик.

Понякога играта се разрастваше до средата на листа, което даваше предимство на Оскар. Лесно запомняше местата, които можеше да запълни, ако баща му направи това и това, да маскира нападението като защита.

Тази вечер спечели Оскар.

Три партии поред бяха заградени с кръг и маркирани с О. Само една мъничка беше с Т, понеже Оскар се беше замислил за друго. Оскар сложи кръстче и се получиха две отворени четворки, от които татко му можеше да блокира само едната. Той въздъхна и поклати глава.

— Ех, май си намерих майстора.

— Така е.

Таткото блокира едната четворка просто формално и Оскар запълни другата. Баща му затвори едната страна на квадратчето и Оскар написа петото кръстче от другата страна, загради всичко в кръг и изписа красиво О. Баща му поглади наболата си брада и обърна страницата. Заплаши го с химикалката.

— Този път обаче аз ще…

— Не е забранено да се мечтае. Ти започваш.

 

 

След четири кръстчета и три кръгчета от началото на играта на входната врата се почука. Веднага след това тя се отвори и някой затропа по пода, за да изтръска снега от краката си.

— Привет, привет!

Баща му вдигна очи от листа, облегна се назад и погледна към коридора. Оскар сви устни.

Не.

Татко му кимна на новодошлия.

— Влизай де!

— Благодаря.

Някой прекоси коридора с меки стъпки по чорапи. След миг в кухнята се появи Яне:

— Охо, забавлявате си се тук.

Баща му посочи към Оскар.

— Да, нали познаваш момчето ми.

— Разбира се — отвърна Яне. — Здравей, Оскар. Как си?

— Добре.

Бях. Махай се оттук!

Яне се дотътри до масата, вълнените му чорапи се бяха свлекли и шляпаха отпред на пръстите като размъкнати плавници. Той си дръпна стол и седна.

— Я, играете морски шах.

— Да, ама момчето ми е станало непобедимо. Вече не мога да се меря с него.

— Ъхъ. Сигурно тренира в града, а? Една игра с мен, Оскар?

Оскар поклати глава. Не искаше дори да поглежда Яне, знаеше какво ще види. Замъглен поглед, уста, изкривена в овча усмивка… Да, Яне изглеждаше като дърта овца и русата коса на ситни къдрици само засилваше овчия му вид. Един от „другарите“ на татко му, който за Оскар беше враг.

Яне потри ръце, чу се звук като от шкурка и на светлината от коридора Оскар видя как люспици кожа се изрониха по пода. Яне имаше някаква кожна болест, от която лицето му беше като изгнил червен портокал, особено през лятото.

— Охо! Тук е топличко и уютно.

Винаги казваш все същото. Разкарай се с отвратителната си физиономия и изтърканите си фрази.

— Татко, няма ли да довършим играта?

— Ами щом имаме гост…

— Не, вие си продължете играта. — Яне се облегна на стола си с вид на човек, който разполага с цялото време на света.

Оскар знаеше, че битката е загубена. Това беше краят. Винаги ставаше така.

Идеше му да крещи, да удари нещо, най-вече Яне, защото баща му отиде до бюфета, извади бутилката, сложи на масата и две чашки. Яне пак потърка ръце и люспите затанцуваха.

— Я виж ти! Значи ти се намирало нещичко вкъщи.

Оскар погледна листа с недовършената игра.

Там би сложил следващото си кръстче.

Тази вечер обаче нямаше да има повече. Нито кръстчета, нито кръгчета. Нищо.

Бутилката изкълка тихо, когато баща му взе да налива. Тънкият стъклен конус се напълни с прозрачна течност. Чашката изглеждаше толкова малка и крехка в грубата ръка на баща му. Почти невидима.

Но развали всичко. Всичко.

Оскар смачка недовършения лист и го хвърли в печката. Баща му не възрази. С Яне се заговориха за някакъв общ познат, който си счупил крака. Преминаха към още счупвания на кости, преживени от тях или споменати от други, пак напълниха чашите.

Оскар седеше пред отворения капак на печката и наблюдаваше листа, който пламна и почерня. След това събра и останалите листове, тях също подпали.

Баща му и Яне взеха бутилката и чашите и отидоха в хола, татко му го покани „ела, ще си приказваме“, а Оскар отвърна „може би по-късно“. Седеше пред печката и се взираше в огъня. Горещината галеше лицето му. Стана, взе тетрадката на квадратчета от масата, откъсна празни листове и ги хвърли в огъня. Когато цялата тетрадка стана на пепел, включително и кориците, той взе моливите и запали и тях.

* * *

Имаше нещо особено в болницата толкова късно вечер. Мод Карлберг седеше на рецепцията, зареяла поглед в почти празното фоайе. Кафенето и будката за вестници бяха затворени; самотни хора блуждаеха като призраци из високото помещение.

По това време обичаше да си представя, че само и единствено тя пази огромната сграда на болницата в Дандерюд. Разбира се, не беше така. Възникнеше ли проблем, беше достатъчно да натисне едно копче и до три минути пристигаше охранител.

Беше си измислила игра и имаше навика да я играе, за да убива времето през късните вечерни часове.

Избираше си дадена професия, място за живеене и някакво минало в най-общи черти. Евентуално и болест. След това прилагаше всичко това върху първия, който дойдеше. Често резултатът беше… забавен.

Можеше например да си представи пилот, който живее на улица Йотгатан и има две кучета, за които се грижи съседката, когато той лети. Съседката е тайно влюбена в пилота. Големият проблем на пилота е, че както управлява самолета, му се привиждат малки зелени човечета с червени шапчици, които се носят сред облаците.

Добре. Оставаше само да чака.

Може би всеки момент щеше да дойде възрастна жена с измъчен вид. Жена пилот. Тайно прекалила с малките шишенца алкохол на борда, та започнали да й се привиждат зелените човечета и я уволнили. Сега по цял ден си е вкъщи с кучетата. Съседът обаче все още е влюбен в нея.

Така си прекарваше дежурствата Мод.

Понякога се упрекваше за играта си, защото й пречеше да взема хората насериозно. Но не успяваше да се сдържи. Така че сега очакваше свещеник, любител на лъскавите спортни коли, който обичаше да качва стопаджии, за да ги наставлява и спасява душите им.

Мъж ти жена? Млад или стар? Как ли изглежда?

Мод подпря брадичка на китките си, погледна към фоайето. Тази вечер нямаше много хора. Посещенията при приетите пациенти бяха приключили, а новите от събота вечер, в повечето случаи с контузии, свързани така или иначе с алкохола, се приемаха в спешното.

Въртящата се врата се задвижи. Сигурно е свещеникът със спортната кола.

Обаче не. Това беше един от редките случаи, когато нямаше нищо общо. Дете. Слабичко малко момиче на десет-дванайсет години. Мод започна да си измисля поредица от събития, след които в крайна сметка детето ще стане жена пастор, но бързо се отказа. Момиченцето изглеждаше толкова нещастно.

Отиде до голямата схема с разноцветно означени посоки и отделения в болницата. Малцина възрастни успяваха да я разгадаят, как би могло едно дете да се справи?

Мод се наведе през плота и тихо подвикна:

— Нещо да помогна?

Малката се обърна към нея и се усмихна свенливо, след това отиде на рецепцията. Косата й беше мокра, бели снежинки, още неразтопени, блестяха тук-там в черната й коса. Тя не сведе поглед, както децата често правят пред непознати — не, тъмните натъжени очи гледаха право в очите на Мод, докато вървеше към нея. В главата на Мод проблесна мисъл, толкова ясна, сякаш я беше чула.

Трябва да ти дам нещо. Но какво?

И по най-глупав начин взе да прехвърля наум какво имаше в чекмеджетата на бюрото си. Химикалка? Балонче?

Детето се спря пред нея. Само шията и главата му се подаваха над плота.

— Извинете… търся татко.

— А. Той тук ли е приет?

— Да, не знам със сигурност…

Мод вдигна очи към входа, огледа фоайето и се взря в малката, която не носеше дори яке. Само черно вълнено поло, по което на светлината от рецепцията проблясваха капчици вода и снежинки.

— Ти сама ли си тук, миличка? Толкова късно?

— Да, аз… само исках да разбера дали е тук.

— Дай да видим. Как се казва?

— Не знам.

— Не знаеш?

Детето наведе глава, сякаш търсеше нещо на пода. Вдигна я и черните му очи бяха насълзени, а долната му устна трепереше.

— Не, той… Той е тук.

— Миличка…

Сърцето й се сви и Мод побърза да прикрие жалостта си с действие: наведе се, извади рулото кухненска хартия от най-долното чекмедже, откъсна едно парче и го подаде на момичето. Ето че успя нещо да й даде, пък макар и къс хартия.

Момиченцето си издуха носа и си избърса очите по някакъв… възрастен начин.

— Благодаря.

— Ами тогава как… а какво му е?

— Той е… полицията го арестува.

— Значи е по-разумно там да попиташ.

— Да, но го държат тук. Болен е.

— От какво?

— Той… знам само, че полицията го държи тук. Къде може да е?

— Вероятно на последния етаж, но там е забранено да се влиза, ако нямаш… предварително разрешение.

— Исках само да разбера къде му е прозорецът, за да мога… не знам — и пак заплака.

Мод усети буца в гърлото. Значи иска да разбере, за да застане вън… в снега… и да гледа нагоре към прозореца на татко си. Мод преглътна.

— Ако искаш, да се обадя. Сигурна съм, че ще те…

— Не. Няма нужда. Разбрах. Сега ще мога… Благодаря. Благодаря.

Малката й обърна гръб и тръгна към въртящата се врата.

Боже мой, всички тези разбити семейства.

Тя излезе навън, а Мод остана да гледа подире й.

Нещо не беше наред.

Мод си припомни как изглеждаше момиченцето, как се движеше. Имаше нещо странно, нещо… Отне й половин минута да се сети. Момичето беше без обувки.

Мод подскочи и се втурна към вратата. Можеше да напуска рецепцията само в много изключителни случаи. Прецени, че този е такъв. Бутна нетърпеливо въртящата се врата: по-бързо де, по-бързо — и излезе на паркинга. Малката беше изчезнала вече. Какво да прави? Трябва да се свърже със социалните: не са проверили дали има кой да се грижи за детето, това бе единственото обяснение. Кой е баща му?

Мод се огледа на паркинга, но не откри момичето. Притича покрай болницата в посока към метрото. Никакво го нямаше. На връщане към рецепцията бързо премисляше на кого да се обади, какво да предприеме.

* * *

Оскар лежеше на леглото си в очакване на Върколака. Побесняваше от гняв и отчаяние. Чуваше откъм хола високите гласове на баща си и Яне, съпроводени с музиката от касетофона. „Братя Юп“. Оскар не долавяше думите, но знаеше песента наизуст.

Живеем на село и скоро разбрахме:

животни ще гледаме тука, и ето,

сервиза продадохме, взехме прасето…

След което групата започваше да имитира различни животни от фермата. Обикновено му се струваха смешни. Сега ги мразеше. Защото участваха. Пееха идиотската си песен на баща му и Яне, докато те се напиваха.

Знаеше точно какво ще стане.

До час-два щяха да изпият бутилката и Яне щеше да си отиде. След това баща му ще се помотае из кухнята, ще позалита, после ще му хрумне, че иска да си поговори с Оскар.

Щеше да влезе в стаята му, но вече нямаше да е татко му. А лигльо, смърдящ на алкохол, изпаднал в сантименталност и закопнял за обич. Ще вдигне Оскар от леглото. Да си приказват. Колко много обичал майка му, как обичал Оскар, а дали и гой го обича? Ще бръщолеви за всички несправедливости, извършени срещу него, и в най-лошия случай ще се разпали, ще се разгневи.

Никога не удряше, не. Но това, което Оскар виждаше в такива моменти, беше възможно най-големият ужас: не оставаше и помен от татко му — някакво чудовище се вселяваше у него.

Когато се напиеше, баща му се превръщаше в съвсем друг човек. Затова Оскар си го представяше като върколак. Както луната пробужда вълка у върколака, така алкохолът пробуждаше това същество у татко му.

Оскар взе един комикс за мечето Бамсе, опита се да чете, но не можеше да се концентрира. Чувстваше се… изоставен. След час, може би повече, щеше да остане сам с Чудовището. И единственото, което можеше да направи, бе да чака.

Запрати комикса към стената и стана от леглото, взе си портфейла. Билетите и двете бележки от Ели. Сложи листчетата едно до друго на леглото.

ДЕНЯТ ЩОМ ДОЙДЕ, РАДОСТТА СИ ТРЪГВА.

И сърчице.

ЩЕ СЕ ВИДИМ ДОВЕЧЕРА. ЕЛИ.

И второто.

ТРЯБВА ДА ВЪРВЯ. СМЪРТ ЧАКА МЕ, АКО ОСТАНА ТУК. ТВОЯ — ЕЛИ.

Вампирите не съществуват.

През прозореца се виждаше черната завеса на нощта. Оскар си затвори очите и си представи пътя до Стокхолм, подминаваше с бясна скорост къщите, дворовете, полята. Долетя до двора в Блакеберг, влезе през прозореца й, ето я.

Отвори очи и погледна черния правоъгълник на прозореца. Някъде там.

„Братя Юп“ бяха подхванали песен за някакво колело със спукана гума. Баща му и Яне се смееха прекалено гръмогласно. Нещо падна.

Кое чудовище избираш?

Оскар прибра бележките от Ели в портфейла си и се облече. Промъкна се в коридора и си обу обувките, сложи си якето и шапката. Остана неподвижен няколко секунди, заслушан в звуците откъм хола.

Обърна се, за да излезе, забеляза нещо, спря.

На рафта за обувки в коридора стояха старите му гумени ботуши от времето, когато беше може би пет-шестгодишен. Стояха там, откак се помнеше, макар да не ставаха на никого. До тях бяха огромните гумени ботуши на баща му, печата на единия бе залепена с лепенка от онези, с които се лепят гумите на велосипедите.

Защо ги е запазил?

И разбра. Над ботушите изникнаха двама души, обърнати с гръб към него. Широките плещи на баща му и тесният гръб на Оскар. Ръката на Оскар беше вдигната нагоре, държеше бащината. Вървяха с ботушите по скалист склон, може би отиваха да берат малини…

Подсмръкна. Доплака му се. Протегна ръка да докосне малките ботуши. Откъм хола долетя мощен смях. Преправеният глас на Яне. Сигурно имитираше някого, биваше го в това.

Оскар хвана малките ботуши за кончовите. Не знаеше защо, но му се стори правилно. Отвори тихо външната врата и я затвори зад себе си. Нощта беше леденостудена, снегът светеше с милиони диамантчета на лунната светлина.

Стиснал здраво ботушите в ръка, той се запъти към шосето.

* * *

Пазачът спеше. Млад полицай, пратен да дежури, след като болничният персонал запротестира, че през цялото време някой от тях е ангажиран да охранява Хокан. Вратата обаче си оставаше заключена с код. Може би затова бе посмял да заспи.

Светеше само една нощна лампа и Хокан изучаваше размазаните сенки по тавана както човек лежи на тревата и гледа облаците. Търсеше в тях форми, фигури. Не знаеше дали занапред ще може да чете, но много му се искаше.

Ели я нямаше и нещата, които преобладаваха в предишния му живот, малко по малко се връщаха. Щяха да го осъдят на дълги години затвор и смяташе да посвети това време на книги, които не беше чел, както и да препрочете някои, които си бе наумил да прочете отново.

Тъкмо си припомняше всички заглавия на Селма Лагерльоф, когато тихо скръцване прекъсна мислите му. Ослуша се. Драсването се повтори. Идваше откъм прозореца.

Завъртя глава, доколкото можеше, и погледна натам. На фона на черното небе се открояваше блед овал, осветен от нощната лампа. До него се надигна малка светла топка, раздвижи се напред-назад. Ръка. Махаше. Ръката драсна по прозореца и пак се чу скръцването.

Ели.

Зарадва се, че тук нямаше ЕКГ апарат, защото сърцето му пощуря, запърха като птица в мрежа. Представи си го как изскача от гърдите му и литва към прозореца.

Влез, любов моя! Влез!

Прозорецът обаче беше заключен, но дори и да беше отворен, нямаше устни да й каже думите, нужни, за да влезе. Сигурно можеше да я покани и с жест, но той така и не беше разбрал как точно става.

Дали да не опита…

Неуверено свали единия си крак от леглото, после и другия. Стъпи на пода, опита се да стане. Краката му отказваха да поемат тежестта след десет дни неподвижно лежане. Подпря се на леглото, за малко да падне.

Тръбичката на системата се опъна и дръпна кожата на мястото, където беше иглата. За него беше свързана някаква аларма — покрай тръбичката минаваше тънък проводник. Издърпаше ли я, той щеше да задейства сигнала. Помести ръка към стойката на системата, за да се отпусне тръбичката, и се обърна към прозореца. Светлият овал беше там, чакаше го.

Трябва.

Стойката беше на колелца, акумулаторът на алармата бе закрепен точно под банката. Той посегна към стойката, хвана я. Използва я за опора, докато се изправяше бавно-бавно. Пристъпи предпазливо и стаята веднага се разлюля пред единственото му око. Спря. Ослуша се. Пазачът все още дишаше спокойно.

Повлече се през стаята с мравешки стъпки. Изскърцаше ли някое от колелцата на системата, той спираше и се ослушваше. Нещо му подсказваше, че ще види Ели за последен път, така че не искаше… да се провали.

Когато най-накрая стигна до прозореца, беше изтощен като след маратон. Притисна лице и желатиновата ципа върху кожата му залепна за стъклото, лицето му пламна отново.

Само няколко сантиметра двойно стъкло деляха окото му от очите на любимата. Ели прокара ръка по стъклото, сякаш галеше обезобразеното му лице. Хокан максимално приближи око, но черните очи на Ели се размиха, виждаше ги замъглено.

Той мислеше, че слъзните му канали са прогорени, както и всичко останало, но не беше така. Окото му се изпълни със сълзи и те го заслепиха. Присаденият клепач не смогваше да премигва и той леко избърса окото си със здравата ръка, а тялото му се тресеше от безмълвни ридания.

Ръката му затърси бравата на прозореца. Завъртя я. От дупката, която по-рано му беше нос, потекоха сополи и закапаха по перваза, когато открехна прозореца.

В стаята нахлу студен въздух. След малко пазачът щеше да се събуди. Хокан протегна здравата си ръка към Ели през прозореца. Тя се качи на перваза, пое я между своите и я целуна. Прошепна:

— Здравей, приятелю.

Хокан кимна бавно, за да потвърди, че чува. Измъкна ръката си и погали Ели по бузата. Усети кожата й като замръзнала коприна.

Всичко се върна.

Нямаше да изгние в затворническа килия, склонен над безсмислени букви. Нямаше останалите затворници да го унижават, задето бе извършил най-долното престъпление според общите представи. Щеше да е с Ели. Щеше…

Тя се сгуши до него на перваза.

— Какво искаш да направя?

Хокан дръпна ръка от бузата й и посочи шията си.

Ели поклати глава.

— Това значи да те убия.

Той прокара пръст по лицето на Ели. Докосна устните й.

После докосна шията си.

* * *

Дъхът излизаше от устата му на бели облаци, но не му беше студено. След десет минути стигна до магазина. Луната го следваше още от къщата на баща му, играеше си на криеница зад върховете на смърчовете. Оскар си погледна часовника. Десет и половина. От разписанието разбра, че последният автобус от Нортеле тръгва в дванайсет и половина.

Прекоси площадката пред магазина, осветена от лампите при бензиновите колонки, и се запъти към шосето Капелшерсвеген. Никога не бе пътувал на автостоп и майка му щеше да обезумее, ако разбереше. Да се качва в чужди коли…

Тръгна по-бързо, подмина няколко осветени къщи. Вътре имаше хора, които си прекарваха добре. Децата спяха в леглата си, без да се безпокоят, че родителите им ще влязат и ще ги събудят, за да им дрънкат глупости.

Татко е виновен, не аз.

Погледна ботушите, които носеше в ръка, хвърли ги в канавката, спря. Две тъмни петна върху осветения от луната сняг.

Мама никога повече няма да ми разреши да идвам тук.

Баща му щеше да забележи отсъствието на сина си след може би… час. И щеше да излезе да го търси, да го вика. После щеше да телефонира на майка му. Щеше ли? Вероятно. За да провери дали Оскар не се е обадил. Майка му щеше да познае по гласа му, че е пиян, а Оскар го няма, и щеше да стане една…

Чакай.

Когато стигне в Нортеле, ще се обади на баща си от уличен телефон и ще каже, че си е тръгнал за Стокхолм, но ще пренощува у приятел и ще се прибере на сутринта, все едно нищо не е станало.

Тогава баща му ще си получи заслуженото, без да се стига до катастрофа.

Добре. И…

Оскар се спусна в канавката и вдигна ботушките, завря ги в джобовете на якето си и продължи към шосето. Сега всичко беше наред. Сега той самият определяше накъде да върви, а луната го гледаше дружелюбно отгоре, осветяваше пътя му. Той вдигна ръка за поздрав и запя.

Ето го Фритьоф Андершон, по шапката му сняг…

Не знаеше как продължава текстът, затова си затананика.

След няколкостотин метра се зададе кола. Чу я още отдалеч и се обърна, вдигна палец. Колата го подмина, спря, даде на заден. Вратата от другата страна на шофьорската се отвори; вътре видя жена, малко по-млада от майка му. Значи няма страшно.

— Здравей. Накъде си тръгнал?

— За Стокхолм. Всъщност за Нортеле.

— Аз съм към Нортеле, така че…

Оскар се наведе да погледне.

— Оо, ами родителите ти знаят ли, че си тук?

— Разбира се. Само че колата на татко се развали и… да.

Жената го погледна, като че ли се подвоуми.

— Ами давай тогава.

— Благодаря.

Оскар се настани на седалката и затвори вратата. Потеглиха.

— За автогарата ли си?

— Да, ако може.

Оскар се намести, наслаждаваше се на топлината, която усети, особено по гърба. Трябва да беше от онези седалки с електронагреватели. Колко лесно стана. Покрай тях прелитаха осветени къщи. Прекарвайте си там.

… И с песен, и с игра вървим към Испания сега и… още някъде си.

— В Стокхолм ли живееш?

— Да. В Блакеберг.

— Блакеберг… това е на запад, нали?

— Май да. Викат им западните предградия, значи е така.

— Аха. За нещо важно ли бързаш?

— Да.

— Трябва да е наистина важно, щом си тръгнал по това време.

— Да. Наистина.

* * *

В стаята беше студено. Усети тялото си схванато след толкова време сън в неудобна поза. Пазачът се протегна, кокалите му изпукаха, хвърли поглед към леглото, опули се.

Няма го… студ… мамка му!

Изправи се сковано, огледа се. Слава Богу! Не беше избягал. Но как, по дяволите, бе успял да се замъкне до прозореца? И…

Това пък какво е?

Стоеше наведен над перваза с нещо черно на рамото. Голият му задник се подаваше от нощницата. Пазачът направи крачка към прозореца, спря, пое си дъх.

Нещото беше глава. Тъмни очи се взряха в него.

Посегна за служебното си оръжие, спомни си, че няма. От съображения за сигурност. Оръжието му беше в сейфа в коридора отвън. А и се вгледа и видя: то било дете.

— Стой. Не мърдай!

С три скока стигна до прозореца и главата на детето се надигна от мъжа.

В момента, в който охранителят стигна до тях, детето скочи от перваза и изчезна нагоре. Краката му за миг се мярнаха в горната част на прозореца.

Краката бяха боси.

Пазачът подаде глава през прозореца, успя да види как детето изчезва към покрива, извън полезрението му. Онзи до него изхриптя.

Ох, Боже, и по дяволите!

По рамото и гърба на нощницата се виждаха черни петна на слабата светлина. Главата на мъжа висеше надолу и на шията му зееше рана. Откъм покрива се чу леко топуркане — нещо се движеше по ламарината. Той се парализира.

Инструкцията. Как беше по инструкция?

Не си спомняше. Първо спаси живот. Да. Но тук имаше и други, които… втурна се към вратата, набра кода и изскочи в коридора, извика:

— Сестра! Сестра! Елате! Спешен случай!

Хукна към аварийната стълба, а същевременно нощната сестра се появи и се завтече към стаята, от която току-що беше излязъл. Когато се разминаваха бързешком, тя попита:

— Какво има?

— Спешно. Спешно е… Извикайте другите… убийство.

Едва успя да го изговори. Никога не беше му се бе случвало нещо подобно. Сложиха го да пази на това скучно място тъкмо защото беше неопитен. Беше никой, така да се каже. Докато тичаше към стълбите, извади радиопредавателя си и алармира централата, повика подкрепление.

 

 

Сестрата мислено се подготви за най-лошото: тяло на пода в локва кръв. Труп, увиснал на чаршаф от тръбата на парното. Беше виждала и едното, и другото.

Когато влезе в стаята, видя само празно легло. И нещо на прозореца. Отначало си помисли, че е оставен куп дрехи на перваза. После забеляза, че те се движеха.

Втурна се към прозореца, за да предотврати случващото се, но онзи я изпревари. Вече се бе навел през перваза, висеше наполовина от прозореца, когато тя се затича. Успя само да хване края на нощницата му, преди тялото да се преметне надолу, тръбичката на системата се изтръгна от ръката му. „Хряс“ — и тя остана с парче син плат в ръка. След секунди чу приглушен далечен звук — тялото се удари в земята. И алармата на системата запищя.

 

 

Таксиметровият шофьор зави пред входа за спешни случаи. Възрастният мъж на задната седалка, който през целия път от Якобсберг го забавлява с разкази за сърдечните си проблеми, отвори своята врата и зачака.

Добре де, добре.

Шофьорът слезе, заобиколи колата и протегна ръка, за да помогне на стареца. Снегът падаше по тила му. Старецът тъкмо се канеше да хване ръката му, когато се втренчи в нещо към небето, остана неподвижен.

— Хайде! Ще ви държа.

Старият посочи нагоре.

— Какво е това?

Шофьорът погледна.

На покрива на болницата стоеше човек. Малък човек. Гол над кръста, с долепени до тялото ръце.

Извикай помощ.

Трябваше да се обади по радиостанцията. Само че остана неподвижен, не можеше да се мръдне. Поместеше ли се, щеше да се наруши някакво тайнствено равновесие и човечето щеше да падне.

Усети болка в ръката си, когато старецът я стисна с кривите си кокалести пръсти и заби нокти в дланта му. И въпреки това не помръдна.

Снегът падаше в очите му и той премигна. Човечето на покрива разпери ръце и ги вдигна над главата си. Нещо се опъна между тях и тялото — ципа… мембрана. Старецът дръпна ръката му, измъкна се от колата и застана до него.

В мига, когато рамото му докосна неговото, човечето… детето… полетя надолу. Той неволно ахна и старческите пръсти отново се впиха в ръката му. Детето падаше право към тях.

Двамата се наведоха инстинктивно, закрили главите си с ръце.

Нищо не се случи.

Когато отново вдигнаха очи, детето го нямаше. Шофьорът се огледа, но се виждаха само падащите снежинки под уличните лампи. Старецът изхриптя:

— Ангелът на смъртта. Това беше той. Никога няма да изляза оттук.