Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (2)

Сряда
21 октомври 1981

— Какво е това според вас?

Гунар Холмберг, старши полицейски офицер от Велингбю, вдигна пликче с някакъв бял прах.

Може би хероин, но никой не посмя да се обади. Не искаха да се издават, че им е познато подобно нещо. Особено който имаше брат или негов приятел с такъв вид увлечение. По наркотиците. Дори момичетата си мълчаха. Полицаят разтръска пликчето.

— Дали е бакпулвер? Брашно?

Отрицателно мънкане. Полицаят не биваше да реши, че шести Б клас са идиоти. Не че може да се разбере какво има в пликчето, но в часа говореха за дрогите, така че можеше да се предположи. Полицаят се обърна към госпожицата.

— На какво ги учите в часовете по домакинство?

Тя се усмихна и сви рамене. Класът се разсмя: ченгето си го биваше. Дори бе позволил на някои от момчетата да пипнат пистолета му преди началото на часа. Не беше зареден, разбира се, но все пак.

Оскар се разкъсваше. Знаеше отговора. Не издържаше да си мълчи, щом знае. Искаше полицаят да го забележи. Да го погледне и да потвърди правилния отговор. Глупаво беше, съзнаваше го, но вдигна ръка.

— Да?

— Хероин е, нали?

— Абсолютно. — Полицаят го погледна приятелски: — Как позна?

Всички извърнаха глави към него, любопитни да чуят какво ще каже.

— Ами аз… чета много и така.

Полицаят кимна.

— Хубаво е да четеш. — Разтръска пликчето. — Но не ти остава време, ако се занимаваш с такива работи. Как мислите, колко би могло да струва това нещо?

Нямаше нужда Оскар да се обажда повече. Беше удостоен с поглед и разговор. Дори успя да каже на полицая, че чете много. Не се беше надявал чак на толкова.

Замечта се. Как полицаят ще дойде след часа и ще го заговори, ще седне до него. Тогава ще му разкаже всичко. А полицаят ще разбере. Ще го погали по косата и ще каже, че е добро момче, ще станат, ще го прегърне и ще подхвърли…

— Кречетало.

Йони Форшберг го ръгна болезнено с пръст в хълбока. Брат му движеше с наркомани и Йони използваше разни думи, които и останалите момчета от класа бързо подхващаха. Навярно знаеше точно колко струва такова пликче, но не се издаде. Не приказваше с ченгета.

Беше междучасие и Оскар се забави нерешително при закачалките. Йони щеше да го накаже — кой е най-добрият начин да се спаси? Да остане в коридора или да излезе навън? Йони и другите от класа се втурнаха към двора.

Ами да, полицаят ще е там с колата си и които се интересуваха, можеха да отидат да я видят. Йони не би посмял да му се нахвърли, докато полицаят е в училището.

Оскар слезе до вратата и погледна навън през стъклото. Точно така, целият клас се беше събрал около полицейската кола. На него също му се искаше да бъде там, но нямаше смисъл. Някой ще го срита с коляно, друг ще му издърпа отзад долните гащета — със или без полицай наблизо.

Но все пак имаше тази отсрочка, междучасието. Излезе на двора и се промъкна към тоалетните откъм задната страна.

Вътре се заслуша, покашля се. Звукът отекна над кабинките. Той набързо извади от гащите си „пикливата топка“, кълбо дунапрен колкото мандарина, изрязано от стар дюшек, с отвор за пишката. Помириса я.

Ами да, леко се беше подмокрил, по дяволите. Изплакна топката на чешмата, изстиска я.

Инконтиненция. Така се наричаше. Беше чел за това в една брошура, свита от аптеката. Нещо, от което страдали най-вече бабичките.

И аз.

Имало лекарства, пишеше в брошурата, но той не възнамеряваше да използва джобните си пари, за да се срами в аптеката. А и на майка си нямаше да каже; толкова щеше да го съжали, че му се гадеше.

Имаше си „пикливата топка“ и тя вършеше работа, докато не стане по-зле.

Стъпки отвън, гласове. Стиснал топката в ръка, той се промъкна в една от кабинките и се заключи, в същия миг външната врата се отвори. Оскар се качи безшумно върху тоалетната чиния и клекна, за да не се виждат краката му, в случай че някой надзърне под вратата. Затаи дъх.

— Прааасчо?

Йони, естествено.

— Прасчо, тук ли си?

И Мике. Двамата най-ужасни. Не, Томас беше по-гаден, само че почти никога не участваше, ако се включваха удари и дращене. Твърде готин е за такива неща. Сигурно сега се мазни на полицая. Откриеха ли „пикливата топка“, тъкмо Томас щеше да се възползва да го унижи и съсипе. Йони и Мике щяха само да го напердашат, и толкова. Така че отчасти беше извадил късмет…

— Прасчо? Знаем, че си тук.

Пробваха вратата. Разтърсиха я. Заудряха я. Оскар обгърна коленете си с ръце и стисна зъби, за да не изкрещи.

Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Защо не ме оставите!

После Йони заговори с гальовен глас:

— Мили Прасчо, ако не излезеш сега, ще трябва да те докопаме след училище. Това ли искаш?

Настъпи кратко мълчание. Оскар издиша предпазливо.

Нахвърлиха се на вратата с ритници и удари. Тоалетната затътна и райберът се огъна навътре. По-добре да отвори, да излезе при тях, преди да се вбесят, но просто не можеше.

— Прааасчо?

Беше вдигнал ръка да се докаже, да покаже колко знае. Това беше забранено. За него. Измисляха безброй причини да го изтезават; бил тъп, бил грозен, бил гаден. Но проблемът всъщност беше, че изобщо съществуваше, и всяко напомняне за съществуванието му беше престъпление.

Сигурно само щяха да го кръстят. Да натикат главата му в тоалетната и да пуснат водата. Каквото и да измислеха, винаги изпитваше такова облекчение, щом всичко приключеше. Защо тогава не можеше просто да вдигне райбера, който така или иначе щеше да изхвръкне всеки момент, и да ги остави да се позабавляват?

Взираше се в райбера, който се огъваше в ключалката и скърцаше, във вратата, която се отвори и изтрещя в стената на кабинката, видя триумфално ухиленото лице на Мике Сисков, и знаеше.

Защото играта не беше такава.

Не беше вдигнал райбера, а те не се бяха покатерили по стената на кабинката вътре при него за три секунди, защото правилата на играта не бяха такива.

За тях беше опиянението на ловците, за него — страхът на жертвата. Щом го хванеха, играта свършваше, а изпълнението на самото наказание се превръщаше просто във формалност. Предадеше ли се по-рано, съществуваше рискът те да насочат енергията си към наказанието вместо към лова. Това би било по-лошо.

Йони Форшберг подаде глава.

— Вдигни капака, ако ще сереш, нали знаеш. Хайде сега квичи като прасе.

Оскар изквича като прасе. Това се включваше. Заквичеше ли като прасе, понякога можеше и да зарежат наказанието. Напрегна се допълнително, опасявайки се, че докато го наказваха, можеше да му извият ръката и да открият ужасната му тайна.

Сбърчи носа си като зурла и загрухтя, и заквича, и грухтя, и квича. Йони и Мике се смееха.

— По дяволите, Прасчо. Давай!

Оскар продължаваше. Стискаше очи и продължаваше. Сви юмруци тъй силно, че ноктите се забиха в дланите му, и продължаваше. Грухтя и квича, докато усети странен вкус в устата си. Тогава спря. Отвори очи.

Бяха си отишли.

Остана свит върху капака на тоалетната, втренчил поглед в пода. Червено петно на плочката под него. Както гледаше, още една капка кръв капна на пода от носа му. Той откъсна малко тоалетна хартия от рулото и я затисна в носа си.

Случваше му се понякога, щом се уплашеше. Текваше му кръв от носа, просто така. Беше му помогнало на няколко пъти, когато бяха намислили да го бият, но се отказваха, защото вече кървеше.

Оскар Ериксон клечеше превит с топката хартия в едната ръка и „пикливата топка“ в другата. Кървеше, напикаваше се, устата му много знаеше. Протичаше от всяка своя дупка. Скоро сигурно ще вземе и да се посира. Свинчо.

Слезе, измъкна се от тоалетната. Заряза кървавите петна на пода. Нека ги видят, нека се чудят. Да помислят, че някой е бил убит тук, понеже наистина някой беше убит. За стотен път.

* * *

Хокан Бенгтсон, четирийсет и пет годишен мъж с вече очертаващо се шкембе, начеваща плешивост и без официално известно местожителство, пътуваше с влака на метрото и гледаше през прозореца, изучаваше мястото, където предстоеше да живее.

Грозновато. Норшопинг беше по-хубав. Но тези западни предградия поне не бяха като стокхолмските, които бе гледал по телевизията: Шиста, Ринкебю и Халонберген. Тук беше различно.

„СЛЕДВАЩА СТАНЦИЯ: РОКСТА.“

Тук изглеждаше малко по-обло и меко. Въпреки небостъргача.

Изви врат, та да види до най-горния етаж административната сграда на „Ватенфал“. Не можеше да си спомни за подобна в Норшопинг. Впрочем никога не беше ходил в центъра там.

Май трябваше да слезе на следващата станция. Погледна схемата на метрото над вратата. Да. Следващата.

„ВНИМАНИЕ, ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ.“

Дали някой не го гледа?

Не, във вагона имаше само няколко души, всички вглъбени във вечерните си вестници. Утре в тях щеше да пише за него.

Някакъв рекламен постер за бельо прикова погледа му. Жена позираше предизвикателно по черни дантелени бикини и сутиен. Това беше абсурдно. Навсякъде разголена плът. Как е възможно? С какво пълнят главите на хората, къде отива любовта?

Ръцете му трепереха и той ги притисна на коленете си. Беше ужасно нервен.

— Наистина ли няма друг начин?

— Мислиш ли, че щях да те подлагам на риск, ако имаше друг начин?

— Не, но…

— Няма друг начин.

Никакъв друг начин. Просто трябва да го направи. И да не оплеска нищо. Разгледа картата в телефонния указател, избра една горичка, която вероятно ставаше, след това си приготви чантата и тръгна.

Беше отпрал емблемата на „Адидас“ с ножа, прибран сега в чантата между краката му. Тя беше едно от нещата, които го бяха провалили в Норшопинг. Някой си беше спомнил за емблемата на чантата и полицията я откри в контейнера, където я бе изхвърлил недалеч от апартамента им.

Днес щеше да прибере чантата вкъщи. Може би да я нареже на парчета и да ги изхвърли в тоалетната. Така ли се прави?

Как всъщност се прави?

„КРАЙНА СТАНЦИЯ. УМОЛЯВАТ СЕ ПЪТНИЦИТЕ ДА НАПУСНАТ ВЛАКА.“

Метрото изплю пътниците, а Хокан последва потока с чантата в ръка. Струваше му се тежка, макар че само флаконът вътре понатежаваше. Положи усилия да върви нормално, не като човек, тръгнал към собствената си екзекуция. Не биваше да привлича вниманието на хората.

Краката му обаче бяха като оловни, искаха да се слеят с перона. Ами ако просто си остане тук? Ако се закове на място, без да помръдва, и просто си остане? Да изчака настъпването на нощта, някой да го забележи, да се обади… и някой да го прибере. Да го заведе някъде другаде.

Продължи да крачи с естествена походка. Десен крак, ляв крак. Не биваше да оплеска нещата. Иначе щяха да се случат ужасни неща. Възможно най-ужасните.

На изхода горе се огледа. Беше зле с чувството за ориентация. В коя посока е горичката? Разбира се, не би могъл да попита. Трябваше да рискува. Просто да продължи напред и да приключи. Десен крак, ляв крак.

Трябва да има друг начин.

Само че нищо не му идваше на ум. Съществуваха определени условия, определени критерии. Това беше единственият начин да ги изпълни.

Беше го правил два пъти и двата пъти се провали. Не толкова сериозно във Векшо, но достатъчно, за да се наложи да се преместят. Днес щеше да го направи както трябва и да заслужи похвала.

Може би дори милувка.

Два пъти. Така че е обречен. Какво значение има още един трети път? Никакво. Общественото наказание щеше да е същото. Доживотна присъда.

А нравственото? Колко засуквания на опашката, цар Минос?^[1]

Парковата алея, по която вървеше, свиваше малко по-напред и там започваше гората. Сигурно нея беше видял на картата. Флаконът и ножът се удряха и дрънчаха. Постара се да носи чантата, без да я клати. На пътя пред него се появи дете. Момиченце на около осем години, което се връщаше от училище, а чантата тупаше глухо по бедрото му.

Не! Никога!

Изключено. Не и толкова малко дете. По-добре да е той самият, докато падне мъртъв. Момиченцето си пееше нещо. Той ускори крачка, за да го настигне и да чуе.

Слънчицето, ето го наднича,

моето прозорче то обича…

Още ли пеят тази песничка децата? Малката сигурно има възрастна учителка. Колко хубаво, че песничката и досега съществува. Искаше му се да се приближи, за да чуе по-добре, да, толкова близо, че да усети мириса на косата й.

Забави ход. Без изцепки сега. Момиченцето се отклони от алеята и продължи по пътека в гората. Сигурно живее в някоя къща от другата страна. Как се престрашават родителите му да го пускат съвсем само. Толкова малко дете.

Той спря, остави малката да продължи напред, да изчезне в гората.

Продължавай да вървиш, мъничка. Не се спирай да си играеш в гората.

Изчака около минута, заслушан в една сипка, която пееше на дървото до него. След това последва момиченцето.

* * *

Оскар се прибираше от училище; как само му тежеше главата. Винаги се чувстваше по-зле, когато успяваше да избегне наказанието по този начин: като се направи на прасе или на нещо друго. По-лошо от наказанието. Знаеше го, обаче му беше невъзможно да се насили да приеме достойно гаврата. Предпочиташе да се изложи. Никакво достойнство.

Робин Худ и Спайдърмен имаха достойнство. Ако сър Джон или д-р Октопод ги притиснеха в ъгъла, те плюеха в лицето на опасността, дори да нямаше възможност да отърват кожата.

Но какво разбира Спайдърмен? Той така или иначе винаги успява да се измъкне, въпреки че е невъзможно. Той е герой от комикс и трябва да оцелее за следващия брой. Има своите паешки сили, а Оскар — своето прасешко квичене. Само и само да оцелее.

Нуждаеше се от утеха. Денят му бе преминал отвратително и сега му се полагаше малка компенсация. Тръгна към центъра на Блакеберг, към „Сабис“, въпреки риска да срещне Йони и Мике. Затътри се по зигзагообразната рампа, вместо да се качи по стълбите, стегна се. Трябваше да е спокоен, да не се поти.

Преди година веднъж го спипаха да краде от „Консум“. Пазачът искаше да се обади на майка му, обаче тя беше на работа, а Оскар не знаеше служебния й телефонен номер, не, наистина. Цяла седмица изтръпваше при всяко позвъняване на телефона, но вместо това пристигна писмо, адресирано до майка му.

Идиоти. На плика дори пишеше „Полицейско управление Стокхолм окръг“ и Оскар, разбира се, го отвори, прочете за престъплението си, фалшифицира подписа на майка си и прати писмото обратно с потвърждение, че го е прочела. Може да беше страхливец, но не и тъпак.

Впрочем страхливец ли е? Да не би да проявява малодушие сега? Като натъпка джобовете на подплатеното си яке с десертчета „Дайм“, „Яп“, „Коко“ и „Баунти“. Накрая втъкна под колана си и пакетче желирани бонбони във вид на автомобилчета, отиде на касата и плати само за една карамелена близалка.

Извървя пътя до вкъщи с вдигната глава и лека стъпка. Не беше Прасчо, когото всички можеха да ритат, беше Обиграният крадец, който се изправя срещу опасностите и оцелява. Можеше да ги надхитри всичките.

Щом преминеше сводестия портал към техния двор, влизаше на сигурно място. Никой от враговете му не живееше тук, в неправилния кръг от сгради вътре в по-голямата окръжност на улица Ибсен. Двойно укрепление. Тук беше в безопасност. Нищо гадно не му се бе случвало в този двор. Общо взето.

Тук беше израснал и имаше приятели, преди да тръгне на училище. Чак в пети клас започнаха да го изолират. Към края на годината го обявиха за черната овца на класа и заразата се разпространи дори до приятели от другите класове. Все по-рядко му се обаждаха да играят.

Точно оттогава започна да събира изрезки в една тетрадка. При нея щеше да се прибере сега, щеше да й се наслаждава.

Ззззззз!

Чу се бръмчене и нещо се удари в краката му. Тъмночервена количка с дистанционно управление се дръпна на заден ход, обърна се и отпраши с бясна скорост нагоре по склона към входа му. Томи стоеше зад бодливите храсти вдясно от портала, а пред корема му се подаваше дълга антена; той се изсмя.

— Стреснах ли те?

— Бързичка е.

— Да. Искаш ли я?

— … Колко?

— Триста.

— Не. Нямам толкова.

Томи го повика с пръст, обърна колата по склона и я подкара надолу с бясна скорост, спря я със завъртане пред краката си, вдигна я, потупа я и каза тихо:

— В магазина струва деветстотин.

— Да.

Томи погледна колата, след това изпитателно огледа Оскар от горе до долу.

— Тогава двеста? Чисто нова е, да знаеш.

— Да, страхотна е, но…

— Но?

— Хм, не.

Томи кимна, пак сложи колата на земята и я закара в храстите, големите грайферни гуми избуксуваха, той я прекара около гредата на лоста за тупане на килими и я изведе на пътя, после надолу по склона.

— Може ли да пробвам?

Томи изгледа Оскар, сякаш за да провери доколко е достоен, после му подаде дистанционното, посочи горната си устна.

— Да не са те били? Имаш кръв. Тук.

Оскар прокара пръст по устната си, изчопли няколко кафеникави зрънца.

— Не, само…

Да не разказва. Няма смисъл. Томи беше три години по-голям. Як. Щеше просто да каже нещо като „удряй и ти“, Оскар щеше да отговори „естествено“ и само щеше още повече да падне в очите на Томи.

Оскар покара колата, после погледа как Томи я управлява. Искаше му се да има двеста крони, за да направят сделка. Да си бъде между тях. Пъхна ръце в джобовете на якето си и напипа десертчетата.

— Искаш ли „Дайм“?

— Не, не обичам.

— Ами „Яп“?

Томи вдигна поглед от дистанционното, усмихна се.

— Имаш и от двете?

— Да.

— Свил си ги?

— … Да.

— Окей.

Томи протегна ръка и Оскар му даде един „Яп“, който момчето тикна в задния джоб на дънките си.

— Мерси. Чао.

— Чао.

Когато се прибра в апартамента, Оскар остави всичките шоколадчета на леглото. Щеше да започне с „Дайма“, после да изяде двойните блокчета и да завърши с „Баунти“, любимото. А след това автомобилчетата за освежаване на устата.

Подреди ги на пода, по дължината на леглото, в реда за ядене. Намери в хладилника половин бутилка кока-кола, която майка му беше затъкнала с парче станиол. Супер. Даже повече я харесваше леко разгазирана, особено с бонбони и шоколад.

Махна станиола и сложи бутилката на пода до десертчетата, легна по корем на леглото и заразглежда полицата си с книги. Почти пълен комплект от комиксите „Побиващи тръпки“, тук-там допълнен със „Сензации“ — най-доброто от „Побиващи тръпки“.

Основната част на колекцията се състоеше от два кашона книжки, които беше купил за двеста крони чрез обява в „Жълт вестник“. Беше взел метрото до станция „Мидсомаркрансен“ и бе следвал указанията, докато намери жилището. Отвори му тлъст блед мъж, който говореше с леко дрезгав глас. За щастие не го покани да влезе, а просто изнесе кашоните с книжки на стълбите, взе двете стотачки, кимна, пожела му: „Приятно четене“, и затвори вратата.

Обаче Оскар се разтревожи. С месеци беше търсил по-стари броеве в антиквариата за комикси на улица Йотгатан. По телефона човекът го бе уверил, че става дума тъкмо за тях. Някак много лесно се получи.

Веднага щом излезе от полезрението му, Оскар сложи кашоните на земята и ги прегледа. Не беше измамен. Четирийсет и един комикса — от брой 2 до брой 46.

Тези книжки отникъде не можеше да се купят вече. И само за двеста крони!

Нищо чудно, че изпита страх от онзи човек. Стореното беше като да отмъкнеш съкровището на трола.

Но даже комиксите не можеха да се мерят с тетрадката му за изрезки.

Изрови я от скривалището под камарата комикси. Самата тя представляваше просто голям скицник, който беше свил от магазин „Оленс“ във Велингбю; беше си излязъл с него под мишница, ей така — кой каза, че бил страхливец? — но съдържанието…

Отвори „Дайма“, отхапа солидно парче, наслади се на хрускащия звук и разлисти албума. Първата изрезка беше от „Журнал за дома“: историята на една отровителка от САЩ през 40-те. Успяла да убие с арсеник четиринайсет старци, преди да я заловят, осъдят и екзекутират на електрическия стол. Тя помолила да я умъртвят с отрова, и с право, но в съответния щат се използвал електрическият стол, така че това бил начинът.

Една от мечтите на Оскар беше тази: да види как екзекутират някого на електрически стол. Беше чел, че кръвта кипвала, а тялото се извивало по някакъв невъзможен начин. Представяше си също как косата се подпалва, за което обаче нямаше потвърждение черно на бяло.

Супер яко е обаче.

Продължи да разлиства. Следващата изрезка беше от „Афтонбладет“ и разказваше за швед, който разчленявал жертвите си. Некачествена паспортна снимка. Изглеждаше като всеки друг. Обаче беше убил двама проституиращи хомосексуалисти в собствената си сауна, накълцал ги с моторна резачка и ги заровил зад сауната. Оскар лапна последната хапка „Дайм“ и се взря с любопитство в лицето на мъжа. Като всеки друг.

Все едно съм аз след двайсет години.

* * *

Хокан намери удобно място за наблюдение, с добра видимост към пътеката в двете посоки. По-навътре в гората беше открил закътана долчинка с дърво в средата, там остави чантата с инструменти. Флакона с халотан закачи на примка под палтото си.

Оставаше само да чака.

Как исках аз голям да стана

и умен като татко и мама.

Не беше чувал тази песен, откакто той самият ходеше на училище. Дали не беше на Алис Тегнѐр? Толкова много хубави песни бяха забравени, никой не ги пее. Толкова хубави неща вече ги няма.

Никакво преклонение пред красотата. Това е отличителна черта на днешното общество. Произведенията на големите майстори най-многото да се използват за иронични препратки или реклама. „Сътворението на Адам“ на Микеланджело с дънки вместо искрата на живота.

Целият смисъл на композицията според него беше в тези две монументални тела, които почти се докосваха, почти, но всъщност не. Между тях имаше мъничко разстояние. И в тази празнина: животът. Грандиозните размери и богатството от детайли на фреската бяха само обрамчване, фон, който подчертаваше още повече малката празнина в центъра й. Незапълнената точица, в която се съдържаше целият смисъл.

Та на нейно място сложили дънките.

Някой идваше по пътеката. Той се приведе, а сърцето му затътна в ушите. Възрастен човек с куче. Двоен проблем. Хем куче, с което ще трябва да се справи, хем некачествена стока.

Много врява — малко вълна, както казал онзи, дето стрижел прасето.

Погледна си часовника. След по-малко от два часа ще е тъмно. Не мине ли някой подходящ до един час, ще трябва да пипне първия срещнат. Налагаше се да се прибере преди мръкване.

Старецът каза нещо. Беше ли го видял? Не, говореше на кучето.

— Дааа, така е по-добре, нали, малката ми. Като се приберем, ще ядеш лебервурст. Татко ще ти даде голямо парче лебервурст.

Хокан подпря лице в шепите си и въздъхна, усети бутилката с халотан притисната на гърдите си. Горките хора. Горките самотни хора в този свят без красота.

Замръзна. Постепенно вятърът беше захладнял и той се почуди дали да не си вземе дъждобрана от чантата и да го навлече. Но не. Щеше да му пречи, когато се наложеше да действа бързо. А и може да събуди ненужни подозрения.

Минаха две момичета на около двайсет. Не. Нямаше да се справи с две. Дочу част от разговора им.

— … сега е решила да го запази.

— … е патка. Трябваше вече да е наясно, че той…

— … нейна грешка… без противозачатъчни…

— Ама той пък би трябвало…

— … да си го представиш като баща…

Някоя приятелка чака бебе. Момчето не поема отговорност. Така е. Винаги. Всички мислят само за себе си. Моето щастие, моят успех, единствено това се чува. Любовта е да положиш живота си в краката на другия, днешните хора не са способни на такова нещо.

Смръзна се от студ, чувстваше се скован, дъждобранът нямаше да го спаси. Пъхна ръка под палтото и натисна пръскалката на бутилката. Свистене. Работи. Пусна я.

Размаха ръце и се потупа по тялото. Нека някой да мине. Сам. Погледна си часовника. Още половин час. Нека някой да мине вече. В името на живота и любовта.

Дете да бъда аз в сърцето —

на Бог принадлежи детето.

* * *

Вече се стъмваше, когато Оскар прегледа цялата тетрадка за изрезки и изяде всичките десертчета. Както обикновено, след толкова много сладко се чувстваше преял и мрачно осъзнаваше вината си.

Майка му щеше да се прибере чак след два часа. Тогава щяха да вечерят. След това щеше да си напише домашните по английски и математика. После може би щеше да чете някоя книга или да погледа телевизия с мама. Нямаше да дават нищо особено тази вечер. След това щяха да пият какао и да хапнат кифлички, да си говорят. Накрая щеше да си легне и да не може да заспи от тревога заради утрешния ден.

Да имаше на кого да се обади. Разбира се, би могъл да потърси Юхан с надеждата и той да няма какво да прави.

Юхан беше от неговия клас и заедно прекарваха доста приятно, имаше ли обаче някое друго занимание, той винаги пренебрегваше Оскар. Юхан му се обаждаше, когато му доскучаеше, не обратното.

В апартамента беше тихо. Нищо не се случваше. Бетонните стени го потискаха. Той седеше на леглото си с ръце на коленете и му тежеше от сладките.

Сякаш щеше да се случи нещо. Сега.

Притаи дъх, ослуша се. Полази го лепкав страх. Нещо се приближаваше. През стените проникваше безцветен газ, който щеше да придобие някакъв вид и да го погълне. Той седеше вцепенен, притаил дъх и заслушан.

Мигът премина. Оскар си пое отново дъх.

Отиде до кухнята, изпи чаша вода и свали най-големия кухненски нож от магнитната лента. Опита острието с нокътя на палеца, както го беше учил татко му. Тъпо. Прокара ножа през точилото няколко пъти и го пробва пак. Отряза от нокътя си микроскопична люспица.

Добре.

Загъна ножа в един вечерен вестник като импровизирана ножница, залепи го с тиксо и го пъхна през колана покрай лявото си бедро. Само дръжката се подаваше. Опита се да върви. Острието му пречеше и го извъртя към слабините си. Неудобно, но ставаше.

Облече си якето в коридора. После си спомни за всичките опаковки от шоколади, пръснати по пода в стаята му. Събра ги и ги завря в джоба на якето, да не би майка му да се прибере преди него. Можеше да остави хартийките под някой камък в гората.

Още веднъж провери да не е оставил някакви улики.

Играта бе започнала. Той беше опасен сериен убиец. Вече беше убил четиринайсет души с острия си нож, без да остави никаква улика. Нито косъм, нито опаковка от десерт. Полицията се боеше от него.

Сега щеше да отиде в гората и да избере следващата си жертва.

Странно, но той вече знаеше как се казва и как изглежда. Йони Форшберг с дългата коса и големите зли очи. Щеше да го накара горещо да моли за живота си, да квичи като прасе, но напразно. Ножът имаше последната дума, а земята щеше да пие кръвта му.

Оскар беше прочел тези думи в някаква книга и му харесваха.

„Земята ще пие кръвта му.“

Повтаряше си ги като мантра, докато заключваше входната врата и на излизане през портала — с лявата ръка върху дръжката на ножа.

Земята ще пие кръвта му. Земята ще пие кръвта му.

Арката, през която си беше дошъл, се намираше в десния край на блока им, но той тръгна наляво, подмина два други и излезе през входа за колите. Напусна вътрешното укрепление. Пресече улица Ибсен и се спусна по наклона. Напусна външното укрепление. Продължи надолу към гората.

Земята ще пие кръвта му.

За втори път този ден Оскар се чувстваше почти щастлив.

* * *

Оставаха само десет минути от времето, което си беше определил Хокан, когато по пътеката се зададе самотно момче. Видя му се тринайсет-четиринайсетгодишно. Идеално. Възнамеряваше да изтича приведен от другата страна на пътеката и да пресрещне избраника си.

Сега обаче краката му наистина се бяха сковали. Момчето крачеше безгрижно по пътеката, налагаше се да побърза. Всяка изминала секунда намаляваше шанса за безупречно изпълнение. Но краката му отказваха да се движат. Той стоеше парализиран и зяпаше, докато избраникът, перфектният, напредваше и всеки момент щеше да се изравни с него, да се озове точно пред него. Скоро щеше да е твърде късно.

Трябва. Трябва. Трябва.

Не го ли направеше, ще се наложи да си посегне. Не можеше да се прибере вкъщи с празни ръце. Това е. Или момчето, или той. Това е изборът.

Размърда се, твърде късно. Запрепъва се през гората право към него, вместо да го пресрещне на пътеката спокойно и елегантно. Идиот. Некадърник. Сега то щеше да заподозре нещо, да бъде нащрек.

— Ехо! — викна му. — Извинявай!

Момчето спря. Поне не хукна да бяга, пак добре. Налагаше се да измисли какво да му каже, да попита нещо. Отиде при него, то го изчака на пътеката.

— Ами, извинявай, ъъ… колко е часът?

Момчето хвърли бърз поглед към ръчния часовник на Хокан.

— А, моят е спрял.

То леко притеснено си погледна часовника. Нямаше друг изход. Хокан пъхна ръка под палтото си и сложи пръст върху пръскалото в очакване на отговора му.

* * *

Оскар се спусна надолу до печатницата и сви по горската пътека. Вече не чувстваше тежест в стомаха, а само опияняващо напрежение. По пътя към гората фантазиите му сякаш се превръщаха в реалност.

Виждаше света през очите на убиец, поне доколкото можеше да си го представи с въображението си на тринайсетгодишен. Красив свят. Свят, който той командваше, който тръпнеше пред решенията му.

Вървеше по горската пътека в търсене на Йони Форшберг.

Земята ще пие кръвта му.

Стъмваше се и дърветата го обгърнаха като нямо множество, те дебнеха и най-малкото движение на убиеца, страхуваха се кой ще пострада. Той обаче се движеше през тях и ги подминаваше: вече беше зърнал жертвата си.

Йони Форшберг стоеше на един хълм на петдесетина метра от пътеката с опрени на хълбоците ръце и с подигравателна усмивка, лепната на лицето. Въобразяваше си, че ще стане както винаги. Ще събори Оскар на земята, ще му затисне носа и ще му натъпче в устата борови иглички и мъх или нещо подобно.

Как само се лъжеше. Срещу него не беше Оскар, а Убиеца, и ръката му здраво държеше ножа, готова за удара.

Убиеца вървеше към Йони Форшберг бавно и с достойнство, погледна го в очите, поздрави го:

— Здрасти, Йони.

— Здрасти, малък Прасчо. Пускат ли те да излизаш толкова късно?

Убиеца извади ножа си. И замахна.

* * *

— Пет и петнайсет.

— Да. Благодаря.

Момчето не продължи. Стоеше и се взираше в Хокан, а той направи опит да пристъпи по-напред. Момчето остана неподвижно, следеше го с поглед. Всичко отиваше по дяволите. Естествено, че е надушило нещо гнило. Някакъв човек цъфва от гората, за да пита за часа, а сега стои като същински Наполеон с едната ръка под палтото.

— Какво криеш там? — момчето кимна към сърцето му.

Хокан усети главата си празна и не знаеше какво да прави. Извади флакона и му го показа.

— Това пък какво е?

— Халотан.

— За какво го разнасяш?

— За да… — опипа гумения накрайник, опитвайки се да измисли някакъв отговор. Не умееше да лъже. Уви. — Ами за да… такава ми е работата.

— Каква работа?

Момчето се беше поотпуснало. Носеше спортна чанта почти като неговата, която беше оставил в долчинката. Посочи я с ръката, в която държеше флакона.

— На тренировка ли отиваш?

Когато момчето погледна към чантата, той се възползва от случая.

Посегна с двете ръце, със свободната хвана момчето за тила, с другата затисна устата му с гумения накрайник и натисна пръскалото. Чу се звук като съскане на голяма змия и момчето направи опит да отскубне главата си, но тя беше приклещена между ръцете на Хокан в хватка на отчаянието.

Момчето се отметна назад и дръпна Хокан. Съскането на змията заглуши всички останали звуци, когато паднаха върху пътеката, засипана с борови иглички. Хокан стискаше конвулсивно главата му и крепеше накрайника, докато се търкаляха по земята.

След две-три дълбоки вдишвания момчето започна да се отпуска в хватката му. Хокан задържа накрайника на устата му и се огледа.

Никакви свидетели.

Съскането на флакона изпълни мозъка му като зла мигрена. Той застопори пръскалото и измъкна свободната си ръка изпод момчето, напипа ластика и го надяна на главата му. Така закрепи накрайника.

Изправи се с болка в ръцете и погледна плячката си.

Момчето лежеше с разперени ръце, накрайникът беше закрепен върху носа и устата му, а флаконът с халотан беше на гърдите му. Хокан се огледа още веднъж, взе чантата и я сложи на корема му. След това вдигна тялото и го понесе към долчинката.

Момчето тежеше повече, отколкото беше предполагал. Беше мускулесто. Натежало отпуснато тяло.

Задъха се от усилието да го мъкне по подгизналата пръст, а съскането от флакона дереше слуха му като назъбен нож. И той нарочно пъхтеше по-силно, за да заглуши звука.

Накрая стигна долчинката с изтръпнали ръце и мокър от потта гръб. Там остави момчето долу в ниското. Легна до него. Спря халотана и махна накрайника. Настъпи тишина. Гърдите на жертвата се вдигаха и отпускаха. Най-много след осем минути ще се събуди. Но нямаше да се събуди.

Хокан лежеше до него, гледаше лицето му, прокара пръст по него. Примъкна се по-близо, прегърна отпуснатото тяло и го притисна към себе си. Целуна нежно момчето по бузата, прошепна на ухото му „прощавай“ и се изправи.

Сълзи напираха в очите му, като гледаше беззащитното тяло на земята. Все още можеше да се откаже.

Паралелни светове. Утешителна мисъл.

Съществуваше паралелен свят, в който той не правеше това, което сега щеше да направи. Свят, в който той сега си тръгваше и оставяше момчето да се събуди и да се чуди какво се е случило.

Но не и в този свят. Тук той отиде до чантата си и я отвори. Нямаше време. Набързо навлече дъждобрана върху дрехите си и извади необходимото. Нож, въже, голяма фуния и петлитрова пластмасова туба.

Сложи всичко на земята до момчето, вгледа се в младото тяло за последен път. После взе въжето и се залови за работа.

* * *

Ръгаше, ръгаше и ръгаше. След първото намушкване Йони разбра, че този път нямаше да е като досега. Опита да се изскубне, а кръвта шуртеше от дълбоката порезна рана на бузата му, само че Убиеца беше по-бърз. Сряза сухожилията от задната страна на коленете му с няколко мълниеносни движения и Йони падна, затърчи се върху мъха, замоли за милост.

Убиеца обаче не се трогваше. Йони заврещя като… прасе, когато той се нахвърли отгоре му, а земята изпи кръвта му.

На ти заради тоалетната днес. На ти за онзи път, когато ме подмами да играем покер на перкане по челото. Ще ти отрежа устните заради всички гнусотии, които си ми наговорил.

Йони беше протекъл през всички дупки и не можеше нито да каже, нито да направи нещо лошо. Отдавна беше мъртъв. Накрая Оскар прониза втренчените му в нищото очи, прас, прас, изправи се и загледа творението си.

Беше насякъл на парчета изгнилото паднало дърво, което представляваше победения Йони, стволът беше надупчен от намушквания. Около здравото дърво, което беше предишният, изправеният Йони, се валяха трески.

Дясната му ръка кървеше, с нея държеше ножа. Малка драскотина близо до китката, сигурно острието се е приплъзнало при някой удар. Ножът не беше много подходящ за целта. Облиза си ръката, все едно пиеше кръвта на Йони.

Избърса остатъците от кръв с канията от вестник, прибра ножа и се запъти към вкъщи.

Гората, която от години го беше плашила и му приличаше на вражеско свърталище, сега беше негов дом и убежище. Дърветата се отдръпваха почтително, когато минаваше. Не изпитваше и капка страх, макар да беше станало доста тъмно. Не изпитваше никакво безпокойство за утрешния ден, с каквото и да го изненадаше. Тази нощ ще спи спокойно.

Когато се върна в двора, седна на бордюра на пясъчника, за да се поуспокои, преди да се прибере. Утре ще си набави по-хубав нож, нож с предпазна дръжка, как се казваше… гард, за да не се пореже. Защото смяташе да напада пак.

Хубава игра беше.