Йон Айвиде Линдквист
Покани ме да вляза (14)

Събота
7 ноември (нощ)

Habba-Habba-soudd-soudd!

Групата пеещи момчета и момичета се качиха от площад Хьоторет. Може би връстници на Томи. Пияни. От време на време момчетата ревяха и падаха върху момичетата, а те се смееха и замахваха да ги ударят. После пак пееха. Същата песен отново и отново. Оскар ги поглеждаше крадешком.

Аз никога няма да стана такъв.

За съжаление. Искаше му се. Изглеждаше приятно. Но Оскар никога не би могъл да стане като тези момчета, да прави такива неща. Един от тях се качи на седалката и запя гръмогласно:

— A Huleba-Huleba, A-ha-Huleba…

Някакъв дядка, който клюмаше на местата за по-трудноподвижни пътници в другия край на вагона, извика:

— Няма ли да се укротите! Искам да поспя.

Едно от момичетата му показа среден пръст.

— Ще си спиш вкъщи.

Цялата група избухна в смях и пак начена песента. През няколко места от тях самотен мъж четеше книга. Оскар проточи врат, за да погледне заглавието, но успя да види само името на автора: Йоран Тунстрьом. Не му беше известен.

На една от четирите седалки отстрани седеше възрастна жена с чанта в скута. Говореше си тихичко, жестикулираше към невидим събеседник.

Никога не бе пътувал с метрото след десет часа вечерта. Дали същите хора денем седяха мълчаливи и гледаха в нищото или четяха вестници? Или тези бяха от особена порода, която се появява само нощем?

Онзи с книгата обърна нова страница. Оскар като никога не си носеше книга. Жалко. Искаше му се да е като него: да си чете, глух за всичко наоколо, но у него бяха само уокменът и кубчето. Мислеше да слуша касетата на „Кис“, получена от Томи, пробва малко в автобуса на връщане, но му омръзна само след няколко песни.

Извади кубчето от чантата си. Три страни бяха подредени. Само едно местенце оставаше да се подреди на четвъртата. Веднъж с Ели въртяха кубчето, обсъждаха възможните подходи и след това Оскар напредна. Огледа всички страни, за да си измисли стратегия, но виждаше само нейното лице пред себе си.

Как ли ще изглежда?

Не се страхуваше. Беше обзет от чувството, че… че не може да е тук, не и по това време, не може да е направил това, което бе направил. Нямаше такова нещо. Това не беше той.

Аз не съществувам и никой не може да ми стори нищо.

Обади се на баща си от Нортеле и той плака по телефона. Каза, че ще прати някого да го прибере. За втори път през живота си Оскар чуваше баща си да плаче. За миг беше на път да се размекне. Но когато татко му взе да се пали и да крещи, че имал право на свой живот и можел да прави каквото си иска в собствения си дом, Оскар затвори.

Точно тогава се появи това чувство, че не съществува.

Бандата момчета и момичета слезе на „Енгбюплан“. Един от тях се обърна назад и извика:

— Сладки сънища, скъпи… скъпи…

Не намери думата и едно от момичетата го повлече със себе си. Точно преди вратите да се затворят, той се отскубна и изтича обратно, хвана вратата и извика:

— … спътници! Сладки сънища, скъпи спътници!

Пусна вратата и влакът потегли. Четящият свали книгата си и проследи с поглед компанията на перона. После се обърна към Оскар, погледна го в очите. И се усмихна. Оскар му отвърна с мимолетна усмивка и се престори, че внимава в кубчето.

Изпълни го чувството, че… е одобрен. Мъжът го бе погледнал и сякаш мислено му беше казал: Постъпваш добре. Всичко е правилно.

И все пак не посмя да го погледне пак. Сякаш онзи знаеше. Оскар завъртя един ред от кубчето, после го върна обратно.

В Блакеберг освен него слязоха още двама души от други вагони. По-голямо момче, което не познаваше, и някакъв възрастен рокер, който изглеждаше доста пиян. Рокерът се довлече до момчето и извика:

— Ей, чшш, дай една цигара.

— Сори, не пуша.

Рокерът май не го разбра, защото изрови десетачка от джоба си и я размаха.

— Десет кинта. Само една.

Момчето поклати глава и продължи по пътя си. Рокерът се заклатушка на място, а когато Оскар го подминаваше, вдигна глава и каза:

— Ей! — обаче очите му се свиха, фокусира го и поклати глава. — Не. Нищо. Върви си с мир, братко.

Оскар продължи нагоре по стълбите към фоайето на станцията. Чудеше се дали рокерът не мисли да се изпикае върху електрическата релса. По-голямото момче си отиде. Като се изключи дежурният в кабинката, Оскар беше сам тук.

Всичко беше толкова различно през нощта. Фотоателието, магазинът за цветя и бутикът. Дежурният си седеше в кабинката, вдигнал крака на гишето, четеше нещо. Толкова беше тихо. Часовникът на стената показваше малко след два. Сега би трябвало да е в леглото си. Да спи. Поне да му се спеше. Но не. Беше толкова изтощен, че усещаше тялото си кухо, ала тази празнина бе изпълнена с електричество. Не със сънливост.

Долу на перона някаква врата се отвори с трясък и той чу гласа на рокера:

— О, кланяйте се, ченгета с каски и палки…

Същата песен, която си беше пял по пътя. Оскар се засмя и хукна. Изтича навън, надолу по хълма към училището, подмина сградата, паркинга. Снегът беше завалял отново и големите снежинки пареха разгорещеното му лице. Погледна нагоре, както тичаше. Луната все още беше с него, от време на време се криеше зад блоковете.

Като стигна своя блок, спря, пое си дъх. Почти всички прозорци бяха тъмни, но не се ли виждаше слаба светлинна зад щорите в апартамента на Ели?

Как ли ще изглежда?

Качи се по склона, хвърли поглед към своя тъмен прозорец. Там вътре спеше обикновеният Оскар. Оскар… преди Ели. С „пикливата топка“ в гащите. Той самият вече я беше зарязал, нямаше нужда от нея.

Отключи вратата на своя вход и тръгна през сутерена към нейния, изобщо не спря да провери дали на пода бе останало петно. Просто го подмина. То не съществуваше вече. Нямаше майка, нито баща, нямаше предишен живот, беше просто… тук. Продължи през вратата и нагоре по стълбите.

Застана на площадката и погледна захабената дървена врата без табелка, без име. Зад тази врата.

Представяше си как просто ще изтича нагоре по стълбите и ще позвъни. Вместо това седна на предпоследното стъпало до вратата.

Ами ако тя не го иска тук?

Нали всъщност тя избяга от него. Сигурно ще го отпрати, ще му каже да я остави на мира, да…

Клубното мазе. На Томи и другите.

Можеше да спи там, на дивана. Едва ли оставаха през нощта. Така щеше да се срещне с Ели на следващата вечер, както обикновено.

Няма да е както обикновено.

Втренчи се в звънеца. Нямаше да е като преди. Наложи му се да направи нещо значително. Например да избяга, да пътува на автостоп, да се добере до вкъщи посред нощ, за да покаже, че е… важно. Не го плашеше фактът, че тя вероятно е същество, което се храни с човешка кръв. Страхуваше се да не го отблъсне.

Звънна.

В апартамента прозвуча дрънчене, което спря, щом си дръпна пръста от бутона.

Остана така, зачака. Пак звънна, по-продължително. Нищо. Нито звук.

Тя не си беше вкъщи.

Оскар стоеше неподвижно на стълбището, а разочарованието натежа в стомаха му като камък. Изведнъж се почувства уморен, ужасно уморен. Надигна се бавно и заслиза по стълбите. Насред път му хрумна нещо. Тъпо, но все пак. Върна се на вратата и сигнализира името й с дълги и кратки позвънявания според морзовата азбука.

Е… Л… И…

Зачака. Никакъв звук. Тъкмо се обърна да си върви, когато чу гласа й.

— Оскар? Ти ли си?

И въпреки всичко радостта в гърдите му се изстреля като ракета в неволен вик:

— Да!

* * *

Мод Карлберг си взе чаша кафе от стаята зад рецепцията, за да запълни времето. Седна в тъмното. Трябваше да е приключила смяната си преди час, но полицията я бе помолила да изчака.

Двама неуниформени нанасяха с четки някакъв прах на пода, където беше минало момиченцето с босите крака.

Полицаят, който я разпита какво е казало то, какво е направило, как е изглеждало, не беше дружелюбен. През цялото време Мод чуваше в гласа му упрек. Но откъде би могла да знае?

Хенрик, един от охранителите, който често беше на смяна едновременно с нея, дойде на рецепцията и посочи кафето.

— За мен ли е?

— Ако искаш.

Той взе чашата, отпи глътка и огледа фоайето. Освен онези, които ръсеха пода, имаше и един униформен полицай, който разговаряше с някакъв шофьор на такси.

— Много народ тази вечер.

— Нищо не разбирам. Как се е качила горе?

— Не знам. Точно това проверяват. Май се е покатерила по стената.

— Но това е невъзможно.

— Така е.

Хенрик извади от джоба си пликче бонбони като лодчици и я почерпи. Мод поклати глава и той си извади три бонбона, лапна ги и сви виновно рамене.

— Отказах цигарите. Качих четири кила за две седмици — той направи недоволна гримаса. — По дяволите! Да го беше видяла само.

— Кого… убиеца?

— Да. Беше оплискал… цялата стена там. А лицето… не. Ако някога реша да се самоубивам, ще взема хапчета. Представи си да си патолог, а! Да ти се налага…

— Хенрик…

— Да?

— Престани.

* * *

Ели стоеше на прага. Оскар беше седнал на стъпалото. В едната си ръка стискаше дръжката на чантата си, едва ли не готов да тръгне всеки момент. Ели прибра кичур коса зад ухото си. Изглеждаше добре. Малко, неуверено момиченце. Тя погледна ръцете си и попита тихо:

— Идваш ли?

— Да.

Тя леко кимна, вкопчи ръце една в друга. Оскар остана да седи на стъпалото.

— Може ли… да вляза?

— Да.

Хрумна му една дяволия:

— Кажи ми да вляза.

Ели вдигна глава, понечи да отговори нещо, но се отказа. Реши да затвори вратата, спря се. Пристъпи с босите си крака, после каза:

— Влез.

Обърна се и тръгна към вътрешността на апартамента, Оскар я последва, затвори вратата. Остави чантата в коридора, съблече си якето и го закачи на празната закачалка.

Ели стоеше на прага на хола с провесени ръце. Беше само по гащи и червена тениска с надпис „Айрън Мей-дън“ върху черепа на чудовището от обложките на плочите им. На Оскар му се стори позната. Беше видял подобна сред боклуците в общото мазе. Дали е същата?

Ели гледаше мръсните си крака.

— Защо каза това?

— Нали ти така казваш.

— Да. Оскар…

Поколеба се. Оскар стоеше с ръка върху якето, което току-що бе закачил. И попита, без да я гледа:

— Ти вампир ли си?

Тя обхвана тялото си с ръце, поклати бавно глава.

— Аз… храня се с кръв. Но не съм… такава.

— Каква е разликата?

Тя го погледна в очите и натърти:

— Разликата е огромна.

Оскар видя как пръстите на краката й се свиваха, отпускаха се, пак се свиваха. Голите й крака бяха изключително тънки, а под края на тениската се виждаха белите й гащи. Махна с ръка към нея.

— Да не си… умряла?

Тя се усмихна за първи път, откакто беше дошъл.

— Не. Не ми ли личи?

— Ами не че… а… някога умирала ли си?

— Не. Но съм живяла страшно дълго.

— Стара ли си?

— Не. На дванайсет съм. Само че от доста време.

— Значи си стара. Вътрешно. В главата.

— Не. Не съм. Това дори според мен е странно. Не мога да го разбера. Защо никога… по никакъв начин… не пораствам по-голяма.

Оскар се замисли, поглаждайки ръкава на якето си.

— Може би защото си.

— Какво?

— Ами… не можеш да разбереш защо си само на дванайсет години, защото наистина си на дванайсет.

Ели сбърчи вежди.

— Искаш да кажеш, че съм глупава?

— Не. Само леко бавнозагряваща. Като малките деца.

— Аха. Как си с кубчето?

Оскар изсумтя, погледна я в очите и си спомни какви й бяха зениците. Сега изглеждаха съвсем нормални, но тогава — нали ги беше видял? И все пак… струваше му се прекалено. Невъзможно.

— Ели. Просто си измисляш, нали?

Тя погали чудовището на фланелката си и ръката й спря на зиналата му уста.

— Още ли искаш да сключим съюз?

Оскар неволно се дръпна.

— Не.

Тя го погледна. Тъжно, почти укорително.

— Не в този смисъл. Нали разбираш, че… — и млъкна.

Оскар довърши вместо нея:

— … ако си искала да ме убиеш, щеше да го направиш отдавна.

Ели кимна. Оскар отстъпи още по-назад. Колко ли бързо би могъл да изскочи навън? С чантата — или да я зареже тук? Ели като че ли не забелязваше безпокойството му, копнежа да избяга. Оскар спря, напрегнат като пружина.

— Да не би да… се заразя?

Ели поклати глава, без да вдига поглед от чудовището на фланелката си.

— Не искам да заразявам никого. Най-малко пък теб.

— Какъв ще е тогава? Съюзът.

Тя повдигна глава към мястото, където очакваше да го види. Откри, че се е изместил. Поколеба се. После се приближи и обхвана с ръце лицето му. Оскар не се дръпна. Ели изглеждаше… като разсеяна. Отнесена. Но нямаше нищо общо с израза й тогава в мазето. Върховете на пръстите й докоснаха ушите му. Оскар усети как тялото му се изпълва със спокойствие.

Хайде.

Да става каквото ще!

Лицето на Ели беше на педя от неговото. Дъхът й миришеше странно, като бараката, където баща му държеше стари железа. Да. Тя миришеше на… ръжда. Погали ухото му. Пошепна:

— Сама съм. Никой не знае. Искаш ли?

— Да.

Тя бързо доближи лице до неговото, обхвана с устни горната му устна, леко я притисна и остана така. Устните й бяха топли и сухи. Устата му се изпълни със слюнка, и когато той обхвана долната й устна, тя се навлажни, омекна. Опитваха устните си предпазливо, движеха ги и Оскар потъна в някакъв топъл мрак, който постепенно просветна, превърна се в голяма зала, зала в замък, с маса в центъра, отрупана с ястия, а Оскар…

… се затичва към вкуснотиите, започва да се тъпче с ръце. Наоколо му има и други деца, малки и големи. Всички ядат от масата. Начело седи някакъв… мъж?… жена…

човек с нещо, което сигурно е перука. Огромна буйна коса. В ръката си държи чаша, пълна с тъмночервена течност, облегнал се е удобно на стола си, пийва и кима насърчително на Оскар.

Ядат ли, ядат. В дъното на залата, до стената, вижда бедно облечени хора, които с безпокойство следят случващото се на масата. Жена с кафяв шал на главата стои там, захванала ръце на корема си, и Оскар си мисли: „мама“.

После се чува звън на чаша и всички насочват вниманието си към онзи на почетното място. Той се изправя. Оскар се страхува от този човек. Той е дребен, слаб, с неестествено червена уста. Лицето му е бяло като тебешир. Оскар усеща как от крайчеца на устата му се стича сосът от месото, в устата си има мръвка, побутва я с език.

Онзи вдига някаква кожена торбичка. Развързва връвчицата с грациозно движение и изсипва на масата два големи бели зара. Те се търкулват, шумът отеква в цялата зала и спират. Мъжът ги взема в ръка и ги показва на Оскар и на останалите деца.

Отваря уста, за да каже нещо, в този миг парчето месо изпада и…

 

 

Устните на Ели се отдръпнаха, тя пусна главата му и отстъпи назад. Макар сцената със залата да го плашеше, Оскар се помъчи пак да си я представи, но я нямаше. Ели го погледна изпитателно. Той потърка очи, кимна.

— Това всичко беше наистина, нали?

— Да.

Останаха така за малко, мълчаха. После Ели каза:

— Искаш ли да влезеш?

Оскар не отвърна. Ели подръпна тениската си, вдигна ръце, отпусна ги.

— Никога няма да те нараня.

— Знам.

— За какво мислиш?

— Тази фланелка. От боклука ли е?

— … Да.

— Опра ли я поне?

Ели не отвърна.

— Малко си мърлява, знаеш ли?

— Да се преоблека, ако искаш.

— Да. Хайде!

* * *

Беше чел за покрития с чаршаф на количката. Ритуалния убиец.

Бенке Едвардс беше тикал какви ли не по тези коридори на път към моргата. Жени и мъже на всякакви възрасти, дребни и едри. Деца. Нямаха отделна носилка за деца и почти нищо друго не го натъжаваше така, както цялото празно пространство на количката, когато на нея имаше дете: малкото телце под бялото покривало, сместено в горния край на носилката. Долната половина — празна, чаршафът — плоско застлан. Ето това празно пространство за него беше самата смърт.

Но сегашният труп беше на възрастен мъж, и то прочут.

Возеше количката по празните коридори. Единственият звук беше поскърцването на гумените колела по линолеума. Тук нямаше цветна маркировка по пода. Дойдеше ли външен човек, винаги го придружаваше някой от болницата.

Бенке изчака полицията да направи снимки на мъртвото тяло навън пред входа. Иззад заграждението няколко души от пресата снимаха сградата с ярки светкавици. Утре снимките ще са във вестниците, допълнени с пунктирна линия, за да се види как е падало тялото.

Това е то да си прочут.

Очертанията под чаршафа не загатваха за нищо подобно. Изглеждаха по най-обичайния начин. Той знаеше, че мъжът на вид е като чудовище, че тялото му се бе пръснало като балон с вода при удара в замръзналата земя — за щастие беше закрито с чаршафа. Под него всички сме еднакви.

Обаче със сигурност мнозина щяха да изпитат облекчение, задето тъкмо тези мъртви останки отиваха сега в хладилната камера, а после в крематориума, след като патоанатомите си свършат работата. Покойният беше с рана на шията, която фотографът на полицията засне с особено усърдие.

Но това ли е най-важното?

Бенке се изживяваше като малко нещо философ. Сигурно заради професията. В края на краищата бе виждал толкова често самата човешка същност, неприкрита от нищо, че си беше развил своя теория, и то много проста.

— Всичко е в мозъка.

Гласът му отекна в празните коридори, когато спря количката пред вратата на моргата, набра кода и я отвори.

Да. Всичко е в мозъка. Изначално. Тялото е просто един вид помощно средство, което мозъкът е принуден да мъкне, за да поддържа живота си. Но всичко изначално си е заложено в мозъка. И единственият начин да бъде променен някой като този под чаршафа е да му се оперира мозъкът.

Или да се изключи.

Механизмът, който трябваше да държи вратата отворена в продължение на десет секунди след въвеждането на кода, още не беше поправен и се наложи Бенке да я крепи отворена с едната ръка, а с другата хвана количката откъм главата и я дръпна навътре. Тя се удари в касата на вратата и той изруга.

Ако беше в хирургията, щяха да са го оправили на мига.

В този миг забеляза нещо необичайно.

Вляво и малко по-ниско от издутината, която представляваше главата на покойника, на чаршафа се появи кафеникаво петно. Вратата се заключи зад тях, когато Бенке се наведе да погледне. Петното бавно се разрастваше.

Той кърви.

Бенке не беше от най-плашливите. А и такива неща му се бяха случвали вече. Вероятно е имало някой запушен съд в черепа и кръвта беше пръснала от удара в касата на вратата.

Петното на чаршафа се уголемяваше.

Бенке отиде до аптечката и извади лейкопласт и марля. Винаги бе намирал за смешно да има аптечка на такова място, но тя все пак беше предназначена за живите — в случай че някой се нарани тук, прищипе си пръст с носилката или нещо подобно.

Пое си дъх и хвана края на чаршафа. Разбира се, не се страхуваше от трупове, но нали този изглеждаше наистина ужасно. А Бенке бе принуден да направи превръзка с лепенка. Щеше да си изпати, ако моргата се олее с кръв.

Така че преглътна и дръпна чаршафа.

Лицето на мъжа не подлежеше на описание. Беше непонятно как е останал жив цяла седмица в подобно състояние. По него нямаше нищо човешко освен едно ухо и… око.

Не можаха ли… да го залепят?

Окото беше отворено. Естествено. Почти нямаше клепач, с който да се затвори. Освен това беше толкова пострадало, че сякаш имаше белези даже по склерата.

Бенке откъсна очи от мъртвешкия поглед и се съсредоточи върху задачата си. Изглежда, кръвта беше от раната на шията му.

Чу се меко капване и той се огледа трескаво. По дяволите. Взе да се изнервя. Ето, още веднъж. Идваше откъм краката му. Погледна надолу. От количката се стече капка вода и падна върху обувката му. Кап.

Вода?

Прегледа раната на шията му. Около нея се бе образувала локвичка и се стичаше от носилката.

Кап.

Отмести крака си. Поредната капка падна на плочките.

Пльок.

Топна пръст в насъбралата се течност, потърка палеца и показалеца си. Не беше вода, а някаква хлъзгава, жилава, прозрачна течност. Помириса пръстите си. Нищо познато.

Когато погледна към белия под, там вече се образуваше локва. Течността не беше прозрачна, а бледорозова. Изглеждаше като разслоена кръв в банките за преливане. Онова, което остава при утаяване на кръвните телца.

Плазма.

Трупът кървеше с плазма.

Експертите да проучат как е възможно утре сутрин, по-точно днес. Неговата работа беше просто да я спре, за да не се омаже подът. Искаше вече да се прибере. Да се мушне в леглото до спящата си съпруга, да прочете няколко страници от „Негодникът от Сефле“^[1] и после да спи.

Бенке нагъна марлята на дебел компрес и го притисна върху раната. Как, по дяволите, да закрепи лейкопласта? Шията му беше така разкъсана, че нямаше къде да го залепи. Все едно. Искаше да си ходи. Откъсна дълги ленти лейкопласт и ги уви как да е, за което вероятно щяха да го мъмрят по-късно, но не го беше грижа.

Аз съм санитар, не съм хирург.

Когато компресът вече си беше на мястото, той почисти количката и пода. След това откара трупа в четвърта камера и потри ръце. Мисията изпълнена. Добре свършена задача и интересна история, която да разказва по-късно. Заоглажда фразите още докато правеше последна проверка и гасеше осветлението.

Нали знаете онзи убиец, дето падна от последния етаж? Та после го поех аз и като го карам за моргата, какво да видя…

Качи се с асансьора до стаята, старателно си изми ръцете, преоблече се и на излизане хвърли престилката за пране. Слезе на паркинга, качи се в колата и изпуши на спокойствие една цигара, преди да запали двигателя. След като угаси фаса в пепелника, който вече наистина трябваше да изпразни, той завъртя ключа.

Колата не запали, сервираше му този номер винаги когато беше студено или влажно. Накрая все пак тръгваше — но не пропускаше да се погаври. Когато на третото завъртане задавеният звук се превърна в ясно ръмжене на двигателя, му проблесна.

Не се съсирва.

Не. Онова, дето тече от шията на покойника, няма да се съсири под компреса. Ще го измокри и после ще потече по пода… и когато след няколко часа отворят вратата…

По дяволите!

Извади ключа от стартера, ядно го пъхна в джоба си и слезе от колата да се върне в болницата.

* * *

Холът не беше така празен, както коридорът и кухнята. Тук имаше диван, фотьойл и голяма холна маса, отрупана с какви ли не джунджурии. Самотен лампион я огряваше със слаба жълта светлина. И това беше всичко. Никакви килими, никакви картини, нито дори телевизор. На прозорците висяха дебели одеяла.

Прилича на затвор. Голяма затворническа килия.

Оскар подсвирна за проба. Точно така. Имаше ехо, но не особено силно. Сигурно заради одеялата. Остави чантата си до фотьойла. Металните бутони на дъното изчаткаха силно и самотно върху твърдия линолеум.

Беше започнал да разглежда нещата на масата, когато Ели се появи от съседната стая с карираната риза, дето й беше твърде голяма. Оскар посочи хола:

— Вие да не се местите?

— Не. Защо?

— Просто така реших.

Вие?

Как не се сети по-рано. Оскар плъзна поглед по нещата на масата. Всичките приличаха на играчки. И то стари.

— Онзи, дето живееше тук преди… не ти беше баща, нали?

— Не.

— И той ли…

— Не.

Оскар кимна, отново огледа хола. Не си представяше как някой може да живее така. Освен ако…

— Ти… бедна ли си?

Ели отиде до масата, вдигна нещо, което изглеждаше като черно яйце, и го подаде на Оскар. Той се наведе към лампиона да го разгледа.

Повърхността му беше грапава и като се вгледа внимателно, Оскар забеляза, че стотици златни нишки се виеха по нея в сложни плетеници. Яйцето беше тежко, сякаш бе направено от метал. Оскар го огледа от всички страни, златните нишки минаваха през плитки бразди по повърхността му. Ели застана до него и той отново усети онази миризма… на ръжда.

— Каква е стойността му според теб?

— Не знам. Голяма?

— Съществуват само две. Ако ги притежаваш и двете, можеш да ги продадеш и да купиш, да речем… атомна електроцентрала.

— Неее…

— Ами не знам. Колко струва атомна електроцентрала? Петдесет милиона?

— Мисля, че струват… милиарди.

— А. Тогава няма да стане.

— И какво ще правиш с цяла атомна електроцентрала?

Ели се разсмя.

— Хвани го с ръце. Ето така. Захлупи го. Сега ги завърти.

Оскар направи каквото му каза. Завъртя яйцето внимателно в шепи и усети как то… се пропука и се разсипа в ръцете му. Той ахна и повдигна горната си ръка. От яйцето бе останала само купчина от стотици… хиляди парченца.

— Извинявай! Внимавах, наистина…

— Шшшт! Всичко е наред. Само гледай да не изпуснеш някое парченце. Остави ги тук.

Ели му показа празен лист на масата. Оскар притаи дъх, докато изсипваше лъскавите парченца с голяма предпазливост. Някои бяха по-малки от водна капчица и той с пръсти провери в дланта си да не е останало нито едно.

— Счупи се.

— Ето. Погледни!

Тя побутна лампата към масата и насочи бледата й светлина върху купчинката метални късчета. Оскар се наведе над тях. Едно миниатюрно парченце бе останало встрани от купчината и като се вгледа отблизо, той различи от двете му страни зъбци и вдлъбнатинки. И разбра.

— Това е главоблъсканица.

— Да.

— И… можеш ли пак да го сглобиш?

— Мисля, че да.

— Сигурно ще отнеме цяла вечност.

— Да.

Оскар разгледа още няколко парченца, пръснати до купчинката. Приличаха на първото, но като се вгледа по-внимателно, откри разлики. Зъбците и вдлъбнатинките не бяха съвсем същите и на същите места. Видя и парченце, на което имаше тъничка златна нишка. Значи това беше външната му страна.

Той се свлече на фотьойла.

— Направо свят ми се завива.

— Представи си какво му е било на онзи, който го е изработил.

Ели подбели очи и изплези език, при което заприлича на Джуджето Глупчо. Оскар се разсмя. Ха-ха! Звукът отекна в стените. Пустота. Ели седна на дивана с кръстосани крака и го погледна… с очакване. Той избягна погледа й, обърна се към масата с руините от играчки.

Пустота.

Изведнъж изпита същата умора. Тя не беше „неговото момиче“, не би могла. Беше… нещо друго. Разделяха ги разстояния, които нямаше как да… затвори очи, облегна се назад на фотьойла, а чернилката под клепачите му беше пространството, което ги разделяше.

Заспа, унесе се в мигновен сън.

Пространството между тях се изпълни с грозни лепкави насекоми, които летяха към него, а когато се приближиха, той видя, че са със зъби. Замахна с ръка да ги прогони и се събуди. Ели го гледаше от дивана.

— Оскар… Аз съм човек, същият като теб. Приеми просто, че имам… изключително рядка болест.

Оскар кимна.

Мярна му се някаква мисъл. Някаква подробност. Нещо важно. Не можа да я улови. Отказа се. Тогава му хрумна друга мисъл, ужасна. Че Ели просто се преструва. Че вътре в нея е скрит прастар човек, който го наблюдава, знае всичко, присмива му се тайно.

Няма начин.

Извади уокмена от чантата си, колкото да се занимава с нещо, измъкна касетата, прочете текста: „Kiss: Unmasked“, обърна я, „Kiss: Destroyer“, пъхна я обратно.

Трябва да си вървя.

Ели се наведе напред.

— Какво е това?

— Това ли? Уокмен.

— Да не е за… слушане на музика?

— Да.

Нищо не знае. Свръхумна, а нищо не знае. Какво прави по цял ден? Спи, разбира се. Къде й е ковчегът? Ами да. При мен никога не спеше. Лежеше в леглото ми и чакаше да се развидели. Трябва да вървя, смърт чака ме, ако остана тук…

— Може ли и аз?

Оскар й подаде уокмена. Тя го взе, но сякаш не знаеше какво да прави с него, после обаче сложи слушалките на ушите си и го погледна въпросително. Оскар посочи копчетата.

— Натисни това, на което пише „плей“.

Ели затърси с очи и натисна копчето „плей“. Оскар изпита някакво спокойствие. Това беше нормално: да дадеш на приятел да послуша музика. Кой знае дали Ели ще хареса „Кис“.

Тя натисна „плей“ и той чак от фотьойла чу дрезгавия вой на китари, барабани, гласове. Беше попаднала в средата на една от по-тежките песни.

Очите й се разшириха и тя изкрещя от болка; Оскар така се изплаши, че се дръпна назад на фотьойла, който се люшна и за малко да се преобърне. Видя я как изтръгна слушалките от ушите си с такава сила, че жиците се откъснаха, хвърли ги, притисна с длани ушите си, изскимтя.

Оскар седеше със зяпнала уста, загледан в слушалките, които се удариха в стената. Стана, вдигна ги. Тотално съсипани. И двете с отскубнати жици. Остави ги на масата и пак седна на фотьойла.

Ели свали ръце от ушите си.

— Извинявай… така ме заболя.

— Няма нищо.

— Скъп ли беше?

— Не.

Ели смъкна най-горния кашон с някакви вещи, пъхна ръка в него и извади банкноти, подаде му ги.

— Вземи.

Той ги взе, преброи ги. Три по хиляда и две по сто крони. Почти с чувство на страх погледна кашона, от който бе извадила банкнотите, после Ели, парите.

— Аз… струват петдесет крони.

— Нищо, вземи ги.

— Но само… само слушалките се счупиха, а те…

— Твои са. Моля те!

Оскар се поколеба, после прибра банкнотите в джоба на панталона, мислено ги обърна в рекламни брошури. Приблизително година от съботи, може би… двайсет и пет хиляди раздадени брошури. Сто и петдесет часа. Повече. Цяло състояние. Банкнотите му убиваха в джоба.

— Ами благодаря.

Ели кимна, взе от масата нещо, което изглеждаше като омотано кълбо от възли, но най-вероятно пак някаква главоблъсканица. Оскар я гледаше как чопли възлите. Привела врат, дългите й тънки пръсти се движеха по краищата на конците. Той прехвърли наум всичко, което му бе разказвала. Баща й, лелята в града, училището й. Лъжи, само лъжи.

А откъде има пари? Краде ли?

Чувството му беше толкова непознато, че отначало не разбра какво е. Започна като някакво изтръпване, усети го в тялото си, после студена остра дъга се заби от стомаха към главата му. Беше… ядосан. Не отчаян или уплашен. Ядосан.

Защото го лъже, а и… от кого краде пари? От тези, които?… Сплете пръсти на корема си, облегна се назад.

— Ти убиваш хора.

— Оскар…

— Ако всичко това е вярно, значи убиваш хора. Крадеш парите им.

— Получих парите.

— Само лъжеш. През цялото време.

— Вярно е.

— Кое е вярно. Че лъжеш?

Ели остави кълбото на масата, погледна го с мъка в очите, разпери ръце.

— Какво искаш от мен?

— Докажи ми.

— Кое?

— Че си… това, което казваш.

Тя го изгледа. После поклати глава.

— Не искам.

— Защо?

— Познай.

Оскар потъна още по-дълбоко във фотьойла. Усети парите в джоба си. Представи си вързопите с реклами. Пристигат сутринта. Трябва да ги раздаде до вторник. Сива умора в тялото му. Сивота в главата. Гняв. „Познай“. Нейните игри. Още лъжи. Искаше да се махне оттук. Да спи.

Парите. Даде ми пари, за да остана.

Стана от фотьойла, извади от джоба си нагънатите банкноти, остави на масата всички освен една стотачка. Пъхна я обратно в джоба си и каза:

— Аз ще си ходя.

Тя се наведе, хвана го за китката.

— Остани. Моля те!

— Защо? Ти само лъжеш.

Опита да се дръпне, но тя стисна по-здраво ръката му.

— Пусни ме!

— Аз не съм циркаджийско чудовище!

Оскар стисна зъби и каза спокойно:

— Пусни ме.

Тя не пускаше. Студената дъга на гнева завибрира в гърдите му, зазвънтя — и той се хвърли отгоре й. Нападна я и я бутна назад върху дивана. Тя беше почти безтегловна и той я притисна към страничната облегалка, седна на гърдите й, а дъгата се изви, разтресе се, пръсна черни петна в очите му, той вдигна ръка и я удари в лицето с всичка сила.

Между стените отекна остър плясък и главата й се извъртя встрани, от устата й изхвърчаха капки слюнка и той усети парене в ръката си, дъгата се счупи, разпадна се и гневът му се изпари.

Седеше на гърдите й, объркан и загледан в малката й глава, обърната в профил върху черната кожа на дивана, а ударената й буза пламна в червенина. Тя лежеше неподвижно, с отворени очи. Той закри с длан лицето си:

— Извинявай! Извинявай! Аз…

Внезапно тя се изви, отблъсна го от гърдите си, притисна го към облегалката на дивана. Той се опита да я хване за раменете, не уцели и хвана бедрата й, тя падна и затисна с корем лицето му. Той я отблъсна, извъртя се двамата се вкопчиха в битка.

Търкаляха се по дивана, боричкаха се. С напрегнати мускули, съвсем истински. Само че всеки внимаваше да не нарани другия. Сплетоха се на кълбо, удариха се в масата.

Парченца от черното яйце паднаха на пода със звука на ситен дъжд по ламаринен покрив.

* * *

Не си направи труда да се качи за престилката си. Нали смяната му беше приключила.

Сега вече е свободното ми време и го правя само и единствено за своята душа.

Можеше да вземе някоя от престилките на патолозите в моргата, в случай че вътре е… омазано. Асансьорът дойде и той натисна подземен етаж 2. Какво ще прави, ако наистина е така? Може би трябва да се обади в спешното и да пита дали някой ще дойде да го зашие. Нямаше инструкции за подобни случаи.

Е, най-вероятно кръвотечението, или както там можеше да се нарече, вече е спряло, но трябваше да провери. Иначе нямаше да може да заспи. Ще лежи и ще си представя как капе.

На слизане от асансьора се подсмихна. Колко ли от обикновените хора биха се справили с подобна ситуация, без да им мигне окото? Малцина. Беше наистина доволен от себе си, задето… да, изпълнява дълга си. Държи се отговорно.

Сигурно чисто и просто не съм обикновен.

И не би могло да се отрече: отчасти се надяваше… ами кръвотечението да е продължило; да се наложи да позвъни в спешното, да стане малко цирк. Колкото и да му се искаше да се прибере и да си легне. Така историята щеше да стане по-интересна, много ясно.

Не, едва ли беше обикновен човек. Нямаше никакви проблеми с труповете: помощни средства с угаснали мозъци. Затова пък тези коридори определено го влудяваха.

Самата мисъл за мрежата от тунели на десет метра под земята, за празните стаи и зали, подобни на някакви адски отдели в ада. Толкова големи. Толкова тихи. Толкова празни.

В сравнение с тях труповете са самото въплъщение на живота.

Набра кода, по навик натисна копчето за автоматично отваряне на вратата, но то му отвърна само с безпомощно щракване. Така че си отвори ръчно и като влезе в камерата, си сложи гумени ръкавици.

Какво става?

Трупът, който бе оставил покрит с чаршаф, сега беше гол. Еректиралият му член стърчеше, изкривен на една страна, чаршафът се валяше на пода. Скапаните от пушене дробове на Бенке изсвистяха, когато рязко си пое дъх.

Човекът не беше мъртъв. Не. Явно не… щом се движеше.

Той мърдаше бавно върху носилката, сякаш насън. Ръцете му търсеха нещо във въздуха и Бенке инстинктивно отстъпи назад, когато едната — дори не приличаше на ръка — прелетя под носа му. Човекът направи опит да се надигне, падна обратно върху носилката. Окото му гледаше право напред, без да мига.

Звук. Той издаваше някакъв звук.

— Ееее…

Бенке прекара ръка през лицето си. Нещо беше станало с кожата му. Усети я някак странна… погледна ръката си. Гумените ръкавици.

Видя как онзи отново направи опит да се надигне.

Какво, по дяволите, да правя?

Човекът падна на носилката с мокро изплискване. Няколко капки опръскаха лицето на Бенке. Той посегна да ги избърше с гумената ръкавица, но само ги размаза.

Вдигна крайчеца на ризата си, избърса се.

Десет етажа. Паднал е десет етажа.

Добре. Добре. Ето ти проблем. Оправяй се.

Щом не е мъртъв, значи е в предсмъртна агония. Трябва да се погрижи за него.

— Ееее…

— Тук съм. Ще ти помогна. Ще те закарам в спешното. Легни спокойно, аз ще…

Бенке се приближи и сложи ръка върху напрегнатото му тяло. Здравата ръка на мъжа се стрелна и го хвана за китката. По дяволите, откъде тази сила? Бенке се принуди да си помогне и с другата ръка, за да се освободи.

Единственото подръчно средство, с което можеше да го стопли тук, бяха стандартните чаршафи за трупове. Бенке взе три да го завие, а той през цялото време се гърчеше като червей на кука и не спираше да издава същия звук. Бенке се наведе над него и го зави, щом онзи се поуспокои.

— Сега ще те закарам в спешното възможно най-бързо, нали? Гледай да не мърдаш.

Изтика носилката до вратата и въпреки всички струпали се проблеми си спомни, че автоматът не работи. Заобиколи носилката откъм горния й край и отвори, погледна към главата на човека. Защо ли му трябваше!

Устата, която всъщност не беше уста, се отваряше.

Полузарасналата кожа се раздра със звук като от остъргване на люспеста риба. Тук-там здравата светлорозова кожа не се разкъса, а се разтегли, докато дупката в долната част на лицето ставаше все по-голяма.

— Ааааа!

Воят му отекна в празните коридори и сърцето на Бенке се раздумка.

Тихо! Млък!

Ако в този момент имаше чук, като нищо щеше да го стовари право върху тази гнусна трепереща маса с взиращото се око; кожата на устата се пръсна като опънат ластик и Бенке видя зъбите на мъжа, бели сред цялата кървава пихтия на някогашното му лице.

Бенке заобиколи количката и я подкара по коридорите към асансьора. Подтичваше от ужас да не би онзи да се извърти и да падне от носилката.

Коридорите се точеха безкрайни като в кошмар. Да. Същински кошмар си беше. Всичките му идеи за „интересна история“ се изпариха. Искаше само да стигне до място с хора, живи хора, за да се отърве от това изчадие, което крещеше върху носилката.

Стигна до асансьора и натисна бутона за повикване. Представи си пътя до спешното. След пет минути ще е там.

Още на приземния етаж ще се намери някой да му помогне. Две минути — и се връща в реалността.

Идвай де, проклет асансьор!

Онзи му махна със здравата си ръка.

Бенке погледна и затвори очи, отвори ги отново. Човекът се опитваше да каже нещо, беше се поукротил. Викаше го да се доближи. Значи беше в съзнание.

Той се наведе:

— Да? Кажи?

Внезапно ръката го сграбчи за врата и притегли главата му надолу. Бенке загуби равновесие и се стовари върху него. Онзи го държеше здраво, дърпаше главата му надолу, право към… дупката.

Бенке опита да се хване за стоманената рамка на носилката, за да се освободи, но онзи му извъртя главата и залепи лицето му за мокрия компрес на шията си.

— Пусни ме, че…

В ухото му се заби пръст и той чу как се чупи костта и се пука тъпанчето му, а пръстът влизаше все по-навътре. Той зарита с крака и когато си блъсна пищяла в металната пречка в долния край на количката, Бенке най-сетне изкрещя.

Зъби захапаха бузата му, а пръстът в ухото му се пъхна толкова навътре, че му причерня, всичко угасна и… той се предаде.

Последното, което видя, бе как компресът пред очите му си промени цвета и стана розов, докато онзи ръфаше лицето му.

Последното, което чу, бе — дзън! — асансьорът пристигна.

* * *

Лежаха един до друг на дивана, потни, задъхани. Оскар беше като пребит, изтощен. Прозя се толкова широко, че челюстта му изпука. Ели също се прозя. Оскар обърна глава към нея.

— Стига де!

— Извинявай.

— На теб изобщо не ти се спи, нали?

— Да.

Оскар едва си държеше очите отворени, говореше почти без да мърда устни. Лицето на Ели ставаше размазано, нереално.

— Как успяваш… Да се снабдяваш с кръв.

Ели го погледна. Продължително. После се реши и Оскар видя как се раздвижиха бузите и устата й, сякаш предъвкваше нещо. След това отвори уста.

Той видя зъбите й. Тя затвори устата си.

Оскар извърна глава и се вгледа в тавана, където ненужната лампа беше хванала прашна паяжина. Дори нямаше сили да се учуди. Аха. Тя е вампир. Нали вече го знаеше.

— Много ли сте?

— Кои?

— Знаеш.

— Не, не знам.

Оскар погледна тавана в търсене на още паяжини. Откри две. Стори му се, че видя паяк да пълзи по едната. Премигна. После пак. В очите си сякаш усещаше пясък. Нямаше паяк.

— Как да те наричам? Какво си всъщност?

— Ели.

— Така ли се казваш?

— Почти.

— Ами как?

Пауза. Ели се отдръпна към облегалката на дивана, извъртя се на хълбок.

— Елиас.

— Но това е… мъжко име.

— Да.

Оскар затвори очи. Не можеше повече. Клепачите му се слепнаха. Поглъщаше го някаква черна яма. В дълбините на съзнанието си знаеше, че трябва да каже или да направи нещо. Само че нямаше сили.

Черната дупка се взриви в забавен каданс, всмука го и той бавно се превъртя в пространството навътре в съня.

Усети някъде далече как някой гали някого по бузата. Не можеше да се концентрира, че щом го усещаше, явно бузата беше неговата. Някъде на далечна планета някой нежно галеше нечия буза.

И това беше хубаво.

После останаха само звездите.