Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Torquemada, 2013
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona, 2013

Издание:

Бари Айслър. Рейн-Сан: Заложник на съдбата

ИК „Бард“, София, 2012

САЩ. Първо издание

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-339-3

История

  1. — Добавяне

9.

Тревън вдигаше осемдесет и един килограма от лежанка в просторния фитнес център на „Уин“, без да бърза, без да се натоварва. Можеше да изтласка още петдесетина, но такава тежест щеше да направи впечатление, пък и той беше там, за да следи за Шорок, а не за истинска тренировка. По програма директорът на Националния антитерористичен център трябваше да пристигне същия ден, тъй като на другия му предстоеше пленарна лекция, и въпреки че настаняването започваше от три, можеше да се появи и по-рано. Затова Тревън започна по обяд и освен по продължителността на тренировката, не се различаваше по нищо от останалите гости на хотела, които идваха и си отиваха. Вече бяха изтекли близо два часа, а от Шорок нямаше и следа. Крайно време да си тръгне и да отстъпи мястото си на Докс, който чакаше в готовност. Може и да бе глупаво, но се беше надявал пръв да установи контакта. Не беше свикнал да се чувства като второстепенен член на екипа и въпреки че се срамуваше да си го признае, търсеше възможност да се докаже.

Вече бяха там от три дни и познаваха плана на хотела не по-зле от самите служители. Бяха обходили всеки сантиметър от комплекса — всеки бар, всеки ресторант, всеки клуб, всеки магазин, всяка мъжка тоалетна. Паркингите, басейните, околността. Всичко. Бяха максимално готови, доколкото позволяваха краткото време и другите ограничения, при които се налагаше да действат. Сега им трябваше само един малък шанс, който да използват като лост за нещо по-голямо.

Той остави щангите на стойката и отиде да направи няколко упражнения за разтягане. Надяваше се, че постъпва правилно, като участва в ликвидирането на Шорок. Никога не го беше смущавала мисълта, че военните ще се отрекат от него, ако провали поредната операция, тъй като всеки път можеше спокойно да приеме, че действа по нареждане на съответното началство. Ала не и сега. Президентът имаше списък на хора, подлежащи на унищожаване — всъщност информацията за неговото съществуване изтече неотдавна, наред с факта, че сред тях има и американски граждани. Тези неща не бяха нищо ново за никого в СРП, но пък и президентът не му се беше обаждал лично по телефона, нали? Тревън не знаеше откъде Хорт е получил заповед и дали изобщо е получил такава заповед. Само че какво можеше да направи? Гадостите, за които го използваха военните, бяха толкова недоказуеми, че вече не си спомняше откога не е получавал писмени нареждания. Ако сега поискаше от Хорт нещо черно на бяло, полковникът сигурно щеше да го прати на психиатрична експертиза.

Той завъртя шия и прешлените му изпукаха, после започна йогийски упражнения за разтягане. Ситуацията беше деликатна. От една страна, Хорт многократно бе доказал манипулативността си, меко казано. От друга страна, ако твърденията му за Шорок бяха верни — че директорът на НАЦ подготвя мащабни атентати в Съединените щати — ликвидирането му можеше да спаси живота на хиляди американци.

Но наистина ли се намираше тук по тази причина? Никога не беше изпитвал такива съмнения за мотивите си… по дяволите, никога изобщо не бе изпитвал съмнения. Винаги сключваше елементарни сделки: снимка, файл, сведения за някого, нещо, някъде. Само от него зависеше как. И никога не се замисляше защо. Сега всичко беше различно. Естествен преход, може би? Може би по-рано го бяха използвали само като инструмент, макар и остър, а сега осъзнаваше как играят играта истинските наемници. Да, може би. Поне така му беше казал Хорт — че започва да разбира истинската същност на нещата, че е на път да стане самостоятелен играч.

Страхуваше се и от онези записи от охранителна камера, трябваше да го признае. Както представяше нещата полковникът, записите били в ЦРУ и по-конкретно у заместник-директора, някой си Стивън Клемънтс, а Хорт го принуждавал да ги крие. Тревън обаче се съмняваше. Нали човек като Хорт точно така би използвал подобна възможност? „Един човек се опитва да те изнудва и аз, твоят най-добър приятел, не му позволявам.“ Как всъщност можеше да разбере? Ако направеше дори само една крачка встрани, спокойно можеха да го арестуват и обвинят в убийство. Независимо каква беше истината. Хорт само щеше да му каже, че съжалява и че е направил всичко възможно, за да не допусне такава развръзка.

Знаеше, че не може вечно да живее така. Все някога щеше да се наложи да тръгне срещу Клемънтс, а навярно и срещу Хорт. Или пък просто ще рискува и ще ги прати на майната им. Зачуди се дали сега не приема заповедта на Хорт, за да отложи деня на разплатата.

Или имаше друга причина? След като от многобройните си преживявания, едва не завършили със смърт, бе научил, че основната част от благородните патриотични призиви са празни приказки, целящи да заблудят податливите и да дадат власт на покварените, беше ли възможно все още да копнее да работи в организация, чиято истинска същност се преструва, че не познава? Когато ги разглеждаше в такава светлина, нещата му изглеждаха жалки, но мисълта да напусне армията, да напусне СРП, му се струваше ужасна. Дори при самата представа почти изпадаше в паника. Какво щеше да прави? Какъв щеше да стане?

Той дълбоко си пое дъх и се издигна на длани в позата „протягащо се нагоре куче“ с таз върху пода и извит гръб. Йогата му харесваше. Беше установил, че не се възстановява толкова бързо, колкото на времето, когато играеше футбол и тренираше борба, и че бавните разтягания като че ли му помагат.

Една от служителките се приближи, привлекателна брюнетка в униформа с бадж, на който пишеше „Алиса“. По-рано Тревън беше забелязал, че го наблюдава, и се бе учудил дали не проявява интерес към него.

— Нямах представа, че сте почитател на йога — каза момичето.

— Е, чак пък почитател — изправи се на крака той. — Разтягането обаче ми допада.

— Разумно. Много от хората, които вдигат тежести, не разтягат достатъчно.

— Йога ли преподавате?

— Индивидуална треньорка съм. Но вие май нямате нужда. Наблюдавах ви, знаете какво правите.

Тя определено изглеждаше секси и по всяко друго време Тревън с удоволствие щеше да тръгне по този път, където и да водеше той. Но не и днес.

— Ами, аз май трябва да приключвам — каза той. — Човек не бива да прекалява с йогийските упражнения.

Момичето се усмихна, без да откъсва многозначителния си поглед от очите му.

— Да ви донеса ли нещо? Хавлия, вода?…

— Не, благодаря.

— Добре тогава. — Тя продължи да го гледа още малко, после се обърна към изхода. Тревън понечи да я последва, когато в залата влезе мускулест мъж с късо подстригана коса и тъмен костюм. Моментално го определи като бодигард — физиката, зоркия поглед, а и човек, дошъл за тренировка, нямаше да носи костюм.

— А, мога ли да попитам — повика той Алиса, която отново се завъртя към него. — В спа центъра има парна баня, нали?

Печелеше време, искаше да види какво ще направи гардът и кой ще влезе след него. Можеше да не е непременно Шорок. В „Уин“ гостуваха много випове. Който и да се окажеше, Тревън знаеше, че ще изглежда по-естествено, ако си приказва с някого от служителите, отколкото ако е сам.

— Да — потвърди момичето. — Парата е наситена с евкалиптово масло и наистина прочиства порите и отпушва синусите.

— Ще трябва да я опитам. Май че досега не съм правил евкалиптова парна баня.

Тя се усмихна.

— Ще ви хареса. Аз я посещавам всеки ден, когато съм тук.

Тревън наблюдаваше бодигарда с периферното си зрение. Костюмираният обиколи с поглед залата, но не много сериозно. Като че ли само проверяваше дали няма други входове и изходи. И защо да обръща по-голямо внимание на фитнеса? Шорок беше важна личност, вярно, ама не чак президентът. И както бе казал Рейн, ако директорът на НАЦ нарушеше програмата си, охраната му щеше да се съсредоточи повече върху човек, който го преследва, а не толкова върху хората, които вече са там.

— Всеки ден ли? — попита той. — Трябва да имате най-чистите пори във Вегас!

Алиса се засмя.

— Не знам за порите, но определено е полезно за кожата.

Бодигардът се върна при стъклената врата, задържа едното крило отворено и бам, в залата влезе Шорок. Сърцето на Тревън заби мъничко по-бързо. Мама му стара, бяха го пипнали.

— Знаете ли, винаги съм завиждал на хора, които си изкарват прехраната със спортуване — каза той, като продължаваше да наблюдава Шорок с периферното си зрение.

— И вие изглеждате доста добре — спусна поглед по тялото му Алиса. — Какво правите във Вегас?

Бодигардът, забеляза той, беше останал навън. Шорок се насочваше към дъното на залата, където бяха свободните тежести.

— Дойдох на среща с едни приятели — отвърна Тревън. Тя го бе стрелнала с подканващ поглед, когато му зададе въпроса за плановете му. Ако отговореше на погледа й, щеше да продължи в същия дух. — Ще поиграем покер, може би ще идем да гледаме представлението на „Цирк дьо Солей“.

Алиса кимна, несъмнено бе забелязала, че той за втори път не поема подадената му топка.

— Приятно прекарване — рече тя. После обаче остави вратата отворена: — И ми кажете дали ви е харесала парната баня.

Тревън се усмихна.

— Непременно.

Знаеше, че ще изглежда странно, ако продължи да виси там, но реши, че може да си позволи да поостане още няколко минути и да види дали ще успее да събере оперативна информация.

Отиде при автомата за вода и си наля една чаша, после се насочи към предната част на залата и си взе пешкир. През стъклото видя бодигарда, който бавно се разхождаше отпред — между асансьорите и входовете на фитнеса и спа центъра. Да, не го интересуваха хората, които вече бяха вътре, но можеше да обърне внимание на новодошлите. Тревън реши, че Докс трябва да изчака и е време да пратят вътре Рейн. Той единствен от тях нямаше да направи впечатление с ръста си, пък и беше азиатец или поне приличаше на такъв и това най-вероятно щеше да го изключи от кръга на подозрителните лица, за каквито следяха бодигардовете на Шорок. А и в поведението на Рейн имаше нещо, което караше всички да не го забелязват. Когато се намираше пред хора, излъчваше някакво спокойствие, което отначало можеше да бъде взето за приветливост, дори стеснителност. Такава грешка бяха допуснали наемниците и Тревън никога нямаше да забрави как средният на ръст и хрисим на вид японец, за какъвто беше взел Рейн, изведнъж хвърля маската си и с голи ръце поваля двамата много по-едри мъже още преди някой да успее да се доближи, за да му попречи.

А и се бяха уговорили Рейн да извърши самия удар. Той притежаваше най-богат опит — останалите от групата работеха само с огнестрелно оръжие. И наистина, Тревън не се сещаше да е използвал нещо друго, освен огнестрелно оръжие за всички, които беше убил в двубой, при покушение или самоотбрана. Не че щеше да е ужасно сложно да напръска някого с цианид в лицето, но от друга страна аерозолният цианид си бе опасно нещо, а по време на операция можеше да се обърка какво ли не. Най-сигурният и най-безопасен начин за доставяне на дозата щеше да е направо в устата на обекта и Тревън предполагаше, че ако някой е способен да се приближи достатъчно, за да го направи, това е Рейн.

Тревън отново се насочи към лежанките. Жилест петдесетинагодишен мъж по шорти и тениска „Ъндър Армър“, Шорок правеше лицеви опори. Движенията му бяха отсечени, точни. За ръката му беше закрепен айпод. Агентът от СРП забеляза, че на пода до стойката за гирите е оставена алуминиева бутилка, навярно пълна с някаква спортна напитка. Изглеждаше като у дома си във фитнес залата. Тревън понечи да се извърне, после зърна нещо на килима до шишето. Мама му стара, магнитна ключ-карта в огненочервения цвят на хотела.

Мислите му запрепускаха. Бяха очаквали, че Шорок ще остави вещите си в шкафче в съблекалнята на спа центъра. Явно не беше постъпил така — може би защото не е имал време, може би защото евкалиптовите парни бани не му бяха по вкуса. Бе дошъл направо във фитнес залата, след което най-вероятно щеше да се върне директно в стаята си.

Можеха ли да научат номера на стаята му? На регистратурата отпред имаше списък и за да използва залата, Тревън трябваше да впише името и номера на стаята си. След това служителят провери в компютъра дали е гост на хотела. Шорок сигурно също се беше регистрирал. Имаше вероятност бодигардовете му да са го посъветвали да не го прави, но Тревън се съмняваше. Държаха се доста нехайно. В края на краищата, нали се намираха в ласвегаско казино — какво толкова можеше да се случи?

Той се прикри зад масивния стълб в центъра на залата, тъй че гардът отпред да не го види, ако надникне вътре, и се озърна, за да се увери, че никой не може да го чуе. Помещението беше толкова голямо, че най-близките посетители бяха на пътеките за бягане и велоергометрите на четири-пет метра от него. Жуженето на уредите стигаше до ушите му.

Тревън извади джиесема от джоба на шортите си и набра номера на Рейн.

— Тук е — съобщи тихо.

— Добре — след кратко мълчание отвърна Рейн. — Знам, че не можеш повече да киснеш там. Моят партньор ще те смени, а аз ще отида да чакам в спа центъра.

— Не, там не става. Почти съм сигурен, че няма да го използва. Оставил е ключ-картата си тук на пода, затова предполагам, че не си е взел шкафче.

— Ключ-картата си ли?

Тревън се придвижи към другия край на стълба, за да се увери, че никой не се е приближил.

— Да, мислим за едно и също. Ще погледна списъка на регистратурата пред фитнес залата и ще се опитам да науча номера на стаята му. Ти прати партньора си в спа центъра — накарай го да каже на регистратурата, че току-що се е настанил и само проверява дали си струва четирийсетте кинта. Отпред има бодигард, но едва ли ще обърне внимание на твоя човек, ако отива в спа центъра, а не в залата. Аз ще подменя картата на нашия приятел с моята…

— Не забравяй, че в „Уин“ имената на гостите са отпечатани върху картите. Това не са само ключове, а нещо като кредитни карти за комплекса.

— Трябва да се вгледа адски внимателно, за да го забележи — той ще види само червената пластмасова ключ-карта на пода, където я е оставил, а не златните буквички в долния й край.

— Прав си. Действай.

— Ще се насоча към спа центъра, все едно отивам до кенефа, и ще предам картата на твоя партньор. Той ти отключва стаята на нашия приятел, после се връща при спа центъра под някакъв претекст, връща ми картата и аз я оставям на мястото й. Ти ще се погрижиш за работата в стаята в пълно спокойствие и с това приключваме.

— В стаята е прекалено рисковано. Охраната може да направи рутинна проверка точно преди да влезе нашият приятел.

— Мамка му, вярно.

— Плюс това тия ключове са смарт карти. Могат да се програмират така, че да регистрират по кое време са използвани. Няма как да разберем дали в „Уин“ също го правят, но ако имат такава практика и някой провери, ще изглежда странно, че е влизано в стаята, докато Шорок е тренирал във фитнеса.

— Тогава защо, след като свършим работата, не му вземем ключа? Ключове се губят постоянно, кой знае къде е изчезнал и този. Така или иначе, няма ключ — няма улики.

Кратко мълчание.

— Бихме могли — отвърна Рейн. — И все пак, ако вляза в стаята му и се появи някой от бодигардовете, цялата операция отива на кино. Ти обаче ме навеждаш на една идея. Ключът пак ще ни бъде полезен. Направи каквото ми каза. Обади ми се, ако научиш номера на стаята му. Ако успееш, аз ще позвъня там от някой телефон в хотела. Ако не отговори никой, ще рискувам да вляза, ще поставя една от безжичните камери и ще се измъкна.

— Така ще знаем кога влиза и излиза и ще можем да го пресрещнем при асансьорите.

— Точно така. А може да подслушаме и нещо за програмата му. По-добре да знаем какво ще прави, отколкото да го следим. Ще съобщя на другите какво става.

— Ясно. Добре, да видим какво ще успея да направя тук. Ще ти се обадя.

Тревън прекъсна връзката и пъхна джиесема обратно в джоба си. Шорок беше преминал на коремни преси и при всяко надигане се извиваше ту наляво, ту надясно. Явно загряваше. Тревън извади своята ключ-карта и разкопча часовника „Трейзър“ на китката си. Приближи се до стойката с гирите, приклекна, сякаш за да избере нужния му уред, и изпусна часовника до стойката. Когато Шорок се надигна и се изви наляво, с гръб към него, агентът на СРП вдигна гирата с дясната си ръка и ловко размени картите с лявата. После се отдалечи на няколко крачки, направи няколко сгъвания и разгъвания за трицепс, върна гирата на мястото й и си тръгна.

Бодигардът продължаваше да се разхожда пред залата и не му обърна особено внимание. Защо да му обърне? Тревън излизаше от фитнеса. Гардът вече го беше класифицирал като безобиден. Грешка.

Спря на регистратурата. Там стоеше красива жена, на чийто бадж пишеше „Виктория“. Не беше същото момиче, което го бе регистрирало преди два часа.

— Привет — поздрави той. — Сега ще използвам спа центъра, но ако реша по-късно да се върна, нали няма да трябва пак да плащам?

— Разбира се, че няма, господине — потвърди Виктория. — Използването на спа центъра се плаща за цял ден или е включено в пакетната ви почивка. Но така или иначе няма да плащате втори път.

— Страхотно — заяви Тревън и погледна регистрационния списък на плота. На последния ред пишеше: „Шорок, стая 5818“. — Трябва ли пак да се записвам?

— Не, господине, всичко е наред. Приятно прекарване в спа центъра. Служителят вътре, Джошуа, ще ви разведе, ако желаете.

Тревън й благодари и влезе. Спа центърът беше огромен и абсурдно луксозен — смесица от съблекалня и мъжки клуб, всичко в кожа, гранит и инкрустирани мозаечни плочки — и сигурно струваше луди пари. Служителят — Джошуа, ако се съдеше по баджа — се приближи и го попита дали се нуждае от нещо — развеждане наоколо, инструкции, препоръки. Агентът отговори, че ще се оправи сам, и мъжът дискретно се отдалечи.

Тревън извади телефона си, седна на един от свръхмеките кожени фотьойли и позвъни на Рейн.

— Взех ключа — тихо съобщи той. — Стая пет хиляди осемстотин и осемнайсет. Повтарям: пет хиляди осемстотин и осемнайсет. Аз съм в спа центъра.

— Добре. Партньорът ми идва веднага.

Тревън затвори и се престори, че разпуска. След три минути се появи Докс.

— Аре стига бе! — с особено силен провинциален акцент възкликна той. — Какво нещо, а? Абе обичам го тоя Лас Вегас!

Тревън скришом потръпна. Не че не беше вярна поговорката за скриването пред очите на всички, само че Докс преиграваше.

Джошуа се приближи към новодошлия.

— Бихте ли желали да ви покажа съоръженията, господине?

— Много ти благодаря за предложението, синко, но вече съм покръстен — отвърна Докс. — Чудех се дали тоя прехвален спа център си струва четирийсетте долара, ама вий ме успокоихте. Само малко ще поогледам, та по-сетне да знам къде се връщам.

— Чудесно — усмихна се Джошуа. — Ако се нуждаете от каквото и да е, само кажете.

— След като предлагаш, имаш ли нещо за пиене? — попита Докс.

— Вода с краставица? Или с цитрусови плодове?

— Ааа, с краставица. Звучи интересно. Ще опитам от нея, ако не възразяваш.

Джошуа отиде при кристален охладител, пълен с вода, лед и резенчета краставица, и започна да пълни една чаша. Тревън се изправи, мина покрай Докс и пътьом пъхна ключ-картата в дланта му, без да го поглежда. Влезе в една от тоалетните кабини и отвътре чу Докс да казва с театрално задоволство:

— Много освежаващо и вкусно. Ти си добър човек, господин Джошуа. След малко непременно ще се върна. Туй ще са най-добре похарчените четирийсет долара в живота ми!

Тревън използва тоалетната, после също изпи чаша вода с краставица и се върна на кожения фотьойл, където запрелиства някакво хотелско списание. Иззад ъгъла се появи мек наглед мъж в плюшен хотелски халат и със зачервено, мокро от пот лице, навярно от евкалиптовата парна баня, и седна наблизо. Жалко. Е, не можеха да очакват целият център да е запазен само за тях. И без това вече бяха извадили страхотен късмет.

Докс се върна след по-малко от десет минути и понечи да се насочи към Тревън, ала видя мъжа с халата. Той спря и извика:

— Господин Джошуа, забравих да те попитам нещо. Ще ми трябва ли бански костюм, за да използвам горещата вана? Или в тоз център е позволено по-естествено състояние на нещата?

Служителят се показа иззад ъгъла.

— Хм, позволено е, както ви е удобно, господине — заекна той.

— Абе на мене всичко ми е удобно, ама не ща да стеснявам другите. На някои хора, нали знаеш, не им допада гледката на срамните части. — Докс се усмихна и кимна към мъжа с халата, като че ли чудесно онагледяваше думите му.

Въпреки напрежението или всъщност тъкмо заради него, Тревън трябваше да сподави смеха си.

— Зависи единствено от вас, господине — каза Джошуа.

Докс просия.

— Повторно ти благодаря, господин Джошуа. Само ще си сипя още една вода с краставица и си отивам. Извинявай, че те отвлякох от задълженията ти.

— Ни най-малко не сте ме отвлекли, господине — увери го служителят. — Ако имате нужда от нещо друго, само ме повикайте.

И отново се скри зад ъгъла. Докс вдигна едно от хотелските списания.

— „Роб Рипорт“ — каза той, като го разлисти. — Очерци за живота на богатите и известните. Я виж, нов „Вейрон Суперспорт“ за два милиона и четиристотин хиляди долара. Да, старият модел вече просто не ми вършеше работа. Може да си поръчам тоя, ако довечера извадя късмет в казиното. — Той остави списанието и си тръгна. Мъжът с халата понечи да се изправи.

— Пускат нов вейрон, така ли? — попита той.

Тревън светкавично скочи от креслото си, все едно самият той е супербързата спортна кола.

— Леле, трябва да го видя! — възкликна, грабна списанието, вдигна го с една ръка и то естествено се разтвори там, където Докс беше пъхнал ключ-картата за стаята на Шорок.

— Божичко! — възкликна онзи с халата. — Веднага ли ще го купувате?

Агентът на СРП незабелязано измъкна картата и направи огорчена физиономия.

— Имате право, беше много грубо от моя страна. — И му подаде списанието.

— Не, няма нищо — отвърна мъжът. — Мога да почакам.

Тревън си погледна китката.

— Уф, колко неприятно, забравил съм си часовника във фитнеса. Не, вземете го, не биваше да го грабвам така, пък и трябва да си прибера часовника. — Той се запъти обратно към залата, като се чудеше дали Докс е толкова тъп, колкото изглежда. Започваше да му се струва, че не е.

Подмина бодигарда, който се озърна към него без интерес, и влезе вътре. Алиса го видя и попита свойски:

— Забравихте ли нещо?

— Да. Часовника си. Някой не го ли е предал?

— Хм, не, къде го оставихте?

— При гирите. Ще ида да го потърся.

Той се насочи към дъното на залата. Шорок го нямаше. Както и алуминиевата бутилка. Както и ключ-картата. „Мама му стара…“

Тревън се заоглежда наоколо като обезумял, за миг забравил къде се намира. Директорът на Националния антитерористичен център се потеше на кростренажор, полускрит зад един от стълбовете. Добре, добре. Бутилка и ключ-картата бяха на пода до него — явно имаше навика да носи вещите си със себе си, докато обикаля уредите. И очевидно не бе забелязал, че картата не е неговата. Само че сега тя лежеше на пода, а стъклената стена с лице към която стоеше Шорок, отразяваше светлината като огледало — заради по-тъмния коридор зад нея. И за разлика от по-рано, когато правеше коремни преси и се извиваше наляво и надясно, сега той беше на кростренажора, обърнат право към огледалното стъкло.

Трябваше пак да размени картите. Ако се върнеше в стаята си с чужд ключ, Шорок щеше да разбере, че някой ги е подменил. Охраната му изглеждаше сравнително спокойна, но такъв инцидент щеше да вдигне гигантски червен флаг. Повече нямаше да оставят директора сам и за секунда и всички погледи щяха да се насочат към човека, чийто ключ се беше оказал у Шорок.

Тревън си спомни претекста, под който се намираше там, и се насочи към стойката с гирите. Алиса го придружи.

— Отляво или отдясно? — попита тя. Мамка му, ставаше все по-сложно.

— Отляво — отвърна агентът на СРП.

Тя приклекна на земята. Тогава му хрумна нещо. Тревън се наведе до нея и развърза връзките на едната си маратонка.

— Ето го — посочи Алиса. — Имате късмет. — Момичето се пресегна отзад и го вдигна, после се изправи и му го подаде.

Той се усмихна.

— Нищо не може да се сравнява с малко късмет във Вегас.

Двамата закрачиха обратно покрай кростренажорите.

— Е, ще опитате ли… — започна Алиса.

Тревън се препъна. Пусна часовника и се опря с длан в пода до ключ-картата на Шорок. Алиса се хвърли към часовника. Не успя да го хване, ала вниманието й беше отвлечено достатъчно дълго, та агентът да направи размяната. Басираше се, че Шорок е проследил с поглед нейното движение настрани, а не неговото надолу, но и да не беше, щеше да види картата и бутилката си точно там, където ги е оставил.

— Мамка му — изруга Тревън и се изправи. — Какъв срам.

Алиса вдигна часовника, погледна го и му го подаде.

— Изглежда наред.

Тревън кимна.

— Тия часовници си ги бива.

Тя се озърна към краката му и се усмихна.

— По-добре си завържете връзките.

Тревън клекна и завърза връзките на маратонката си, после двамата се насочиха към изхода.

— Сега вече наистина ще опитам парната баня — каза той. — Бос ще съм в пълна безопасност.

— Съобщете ми дали ви е харесало — отново му се усмихна Алиса.

Агентът на СРП се върна в спа центъра и се обади на Рейн.

— Всичко е наред. Размених картите. Нашият приятел още е там. Сигурно ще остане около час. Добре е да слезеш тук, в случай че реши да отиде до тоалетната. Макар че според мен няма да се появи.

— Добре — отвърна Рейн. — Камерата е на място. Ще ни е от огромна полза. Ако не успеем да се доберем до него в спа центъра, ще имаме други възможности.

Тревън се надяваше да е прав. Но двете последователни случки, едва не завършили с провал — първо списанието, после преместването на ключ-картата — го бяха изнервили. Беше се измъкнал благодарение на чист късмет. Съмняваше се, че и третия път ще са такива късметлии.