Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (26)

26.

Рано на другата сутрин с Ларисън излязохме с нашия дял от диамантите, за да ги занесем за проверка.

Чувствах се малко неловко да се мотая с чантичка, която, ако диамантите бяха истински, съдържаше нещо от порядъка на двайсет и пет милиона долара, но в момента и за двамата беше най-сигурно всеки да отговаря за своята част. Ларисън определено нямаше да откъсне очи от своята — веднъж вече го бяха прекарали и той нямаше намерение отново да го допусне.

Избрахме дълъг маршрут за засичане на наблюдение и накрая стигнахме до „Бевърли Уилшър“, където невероятно отдавна бяхме закусвали с Хортън. Предишната вечер бях качил на секретния уебсайт подробна информация за разговора на Тревън с полковника. Сега позвъних на Канезаки от един обществен телефон във фоайето.

— Откри ли нещо? — попитах го, когато вдигна.

— Да. Информацията на Хортън се потвърждава.

— Как?

— От две неща. Първо, по време на едно от лобистките си назначения извън властта Гилмор е оглавявал компания, финансирана от Агенцията за изследователски проекти в областта на отбраната. „Нови въздушни възможности“. Или съкратено НВВ.

— Ясно.

— Това, което ти казвам, е строго секретно…

— Я стига.

— Извинявай. Явно ми е навик. Както и да е, НВВ е създала прототипен безпилотен самолет. Наричат го „Пепелянката“.

— Страшничко име.

— Е, трябвало е да измислят нещо, което да не отстъпва на „Хищникът“ и „Жътварят“. Така или иначе, това е изключително добра машина. Отделните й части се сглобяват за половин час. Малка е — със сгънати крила ще се побере в камион като онзи, който ви дадох. Вертикално излитане и кацане, стелт конфигурация, максимална продължителност на полета двайсет и четири часа, може да носи и изстрелва две ракети „Хелфайър“.

— Мамка му!

— Има и по-лошо. Наземната система за управление е силно опростена и мобилна. Наричат я „Окото на Пепелянката“.

— Защо ли не се изненадвам!

— Виждал ли си как управляват самолет с дистанционно?

— Да.

— И тук е нещо подобно. Единствената съществена разлика е, че управлението е на видеоекран и няма нужда от пряка видимост — заради разстоянията, които може да изминава „Пепелянката“. И за да може операторът да вижда мишената. Но самата система за управление прилича на лаптоп за работа при тежки условия с два джойстика. Не ти е нужна специална подготовка, каквато преминава наземният оператор на „Хищникът“ и „Жътварят“. Само трябва да направиш една-две обиколки, за да се запознаеш с основните правила. Продават ги на законоохранителните институции в страната.

— Без ракетите „Хелфайър“, надявам се.

— Да, като шпионски безпилотен самолет. Въпросът е, че са създадени за лесно транспортиране и лесно управление.

— Чакай да се сетя. Един от тях е изчезнал.

— Точно така.

— И ти смяташ, че ще го използват срещу училището.

— Срещу това училище, а ако не е достатъчно, срещу други.

Не отговорих. Спомнях си разговора с Тревън в камиона, когато му бях споменал, че според мене следващата мишена ще са училища. Осъзнах, че тогава не съм вярвал напълно в тази възможност. Дълбоко в себе си не можех да приема, че някой ще отиде чак дотам. Естествено, това беше наивно. Триумф на надеждата над опита.

— Там ли си? — попита той.

— Да.

— Както и да е, мисля, че планът е нищо неподозиращият екип под фалшив флаг на Гилмор да влезе в училищния салон и да открие огън с картечни пистолети. Ако Хортън е прав и са само четирима, все някой от жертвите ще успее да се измъкне. Четирима не стигат, за да се справят с цялото училище, могат само да нанесат тежки щети вътре. Тъй че ще останат свидетели. И докато екипът е в сградата, Гилмор ще я сравни със земята с две ракети „Хелфайър“. Оцелелите ще разказват за шайка обезумели ислямистки терористи, крещящи „Аллах акбар“, и работната хипотеза ще е, че са използвали предварително заложени мощни експлозиви, за да загинат като мъченици.

Замислих се.

— Сигурна ли е тази информация?

— Защо питаш?

— Защото, ако наистина е такъв, планът има много пропуски. Първо, ще останат свидетели, които ще опишат някакъв странен самолет. Може би с ракети, изхвърчали от крилата.

— Смяташ, че това е пропуск ли?! Нищо подобно. Първо на първо, Иран официално съобщи, че разработва безпилотни самолети. Тъй че даже да бъде видян, висш служител в Белия дом ще привика някой послушен журналист и под секрет ще му разкрие, че според правителството е бил Иран. Обществеността вече е подготвена да мрази Иран като някаква държавна версия на Емануел Голдщайн^[1] и когато журналистът я публикува, изтеклата анонимна информация идеално ще се впише в контекста и всички ще я приемат като факт.

— Ако не те познавах, щях да реша, че и ти имаш списък с послушни журналисти — отбелязах, сподавяйки усмивката си.

— Хей, в този град това е по-важно от личната ти свита. Както и да е, остави сега Иран. Важното е, че при всяко важно събитие известен брой очевидци описват странни явления преди и след случилото се. Официалните медии са научени да не им обръщат внимание, освен ако не им наредят обратното.

— А ако някой заснеме видео с джиесем?

— Заснети са НЛО. Чудовището от Лох Нес. Всичко може да се обясни.

— Да не искаш да кажеш, че чудовището от Лох Нес наистина съществува?

— Не мога нито да го потвърдя, нито да го отрека.

— А останките? ФБР ще прерови всичко. Криминалистите ще установят каква е причината за експлозията.

— Виж какво се случи с разследването на ФБР за антракса. Ще им наредят да съобщят това, каквото обществеността има нужда да чуе, и ще закрият делото. И освен някой и друг блог, официалните медии ще бъдат инструктирани да омаловажат нещата, с което всичко ще приключи.

— Но тук става дума за веществени доказателства от местопрестъпление.

— Виж, Джон, ти не разбираш. Страната е измъчена. Хората искат да вярват в своите лидери и съответно ще им вярват. Няма да са способни да повярват на истината. Гледай сега, няма значение дали ЦРУ е убило Кенеди. Няма значение дали единайсети септември е вътрешна работа. Дори да си в състояние да докажеш, че е така, няма да обърнат внимание на доказателствата, защото страната не може да приеме такива идеи, това е почти религиозна вяра. Особено в такъв момент.

— Но целият план на Хортън се състои в това да разкрие истинската същност на цялата история. Повече или по-малко.

— Това е друго. Поне така се надявам. Хортън не е някой неизвестен с камера на джиесема и конспиративна теория. Той е вътрешен човек с репутация, която грижливо си е създал. Тази негова репутация, негова запазена марка, по същество е отрицаваща. Той отхвърля твърдението „Не мога да повярвам, че американци ще направят такива неща“ с „Аз съм американец, при това герой, и вие знаете, че съм честен“. Хортън много го бива да внушава такива неща, казвам ти.

Не се сдържах и се подсмихнах.

— Предполагам, че трябва да си такъв, за да го разбираш.

— Прав си, така е.

— Добре. Да речем, че твоята информация е вярна. Можеш ли да го предотвратиш?

— Може би. С твоя помощ.

— Знаех си, че тъкмо това ще кажеш.

— Защото е истина.

— Не можеш ли просто да се обадиш в линкълнската полиция?

— И какво да им кажа? „Чух, че някой щял да вдигне във въздуха училище“, това ли?

— Да.

— Ако изобщо ме вземат на сериозно и ако не ме пратят в някой незаконен затвор, защото съм го направил, заговорниците просто ще сменят мишената. Нали не си забравил, че това са само четирима души с картечни пистолети и един чудовищно мобилен безпилотен самолет. Не се налага специално разполагане, почти не се налага планиране. В общи линии, само стреляш и забравяш — ако искат, просто ще изберат друго училище. И освен стрелците, които ще са излишни след първия път, защото вече ще има свидетели на виковете „Аллах акбар“ и това ще е осигурило съответната повествователна структура, те могат да го повторят, ако е необходимо. Трябва да ги хванем на местопрестъплението.

— Ами тогава прати хора да ги хванат.

— Кого? Аз нямам влияние във военния бранш. Пък и кой ще се вдигне да прави десант в Линкълн, щата Небраска, само въз основа на моите твърдения?

— По дяволите, стига си ме манипулирал.

— Може и да те манипулирам, но ти казвам истината.

Господи, говореше точно като своя наставник, покойния ми приятел Тацу. За момент се натъжих. Тацу щеше да се гордее с протежето си.

— Какъв е планът ти? — с огромно нежелание отстъпих аз.

— Някой от вас може да очисти стрелците преди да влязат вътре. Те не са добре подготвени, не очакват никаква съпротива. В общи линии, могат да се справят най-много с училище.

— А „Пепелянката“?

— Ако успея да открия оператора, ще очистите и него.

— Това е много несигурно. И ще прощаваш, предпочитам да не се мотая около наземни цели, които са избрани за удар с две ракети „Хелфайър“.

— Имам някои идеи и проверявам една-две следи. Не очаквам операторът да е далече от училището. Колкото по-малко разстояние има да измине „Пепелянката“, толкова по-малка е вероятността да я видят. Пък и те ще искат да изстрелят ракетите отблизо. За да сведат до минимум вероятността хората да видят две огнени опашки от километри далечина.

— Но нали каза…

— Да, в края на краищата всичко може да се обясни. Но няма смисъл да се налага да обясняваш повече от необходимото.

— Явно не разполагаш с кой знае какво.

— Засега. Но виж. Ако ти беше операторът, като имаш предвид параметрите, които ти описах, какво друго ще ти трябва?

Замислих се.

— Някое… тихо място. Уединено, отдалечено. За да мога да паркирам, да сглобя самолета и да го вдигна във въздуха, без да ме видят. И после да го управлявам, без да ми пречат.

— Именно. А колко такива места според теб има в околността на Линкълн?

— Сигурно много.

— Ето, в това е проблемът. В момента работя по него. Плюс това още нещо може да промени играта.

— Какво?

— Един приятел работи в телефонна компания.

— Приятел значи.

— Наречи го както искаш. Та той следи джиесема на Гилмор.

Усмихнах се. Имаше нещо много удовлетворяващо в начина, по който възможностите на службите за национална сигурност се обръщат срещу своите ползватели.

— Мислиш, че Гилмор е операторът, така ли?

— Той има нужната подготовка. Разполага с нужния достъп. Плюс това, направи ли ти впечатление, че президентът не съобщи името му? От съображения за сигурност?

— Да, и тогава се учудих.

— Според мен те не искат да се знае толкова много за него преди атентатите. Предоставят му свободата да действа, когато се налага, в зависимост от това колко училища трябва да бъдат ударени. Има и добра новина, ако може да се нарече така. Като съдя по настроенията в страната, няма да се наложи да нанесат удари срещу много мишени. Вече почти сме достигнали повратния момент.

— Да, и аз имам такова чувство.

— Пък и ако си затънал толкова, че да вдигнеш във въздуха училище или няколко училища, колко външни хора можеш да използваш? — прибави Канезаки. — На колко души можеш да разчиташ, че няма да се уплашат в последния момент? Да, смятам, че ще е Гилмор. И ако е той, би трябвало да успеем да проследим джиесема му чак до Небраска.

Замислих се за малко. От една страна, не исках да го правя. Беше прекалено опасно, имаше прекалено много възможности за капани, имаше прекалено много неизвестни и прекалено много скрити цели.

Но от друга страна…

Онази първа сутрин не бях излъгал Хортън: бях отнел живота на толкова много хора, че не си спомнях всички. Като по-млад бях в състояние да пропъждам мислите за всички майки, бащи, съпруги, братя, сестри, деца. Не обръщах внимание на онези елементи в досието на обекта, които можеха да ми причинят дискомфорт. Успокоявах се, че щом има врагове, обектът трябва да е от бранша. Подсъзнателно си повтарях, че ако не го направя аз, ще е някой друг. Обосновката ми играеше ролята на наркотик. И както става с всички наркотици, с времето свикнах с него. Нуждаех се от все повече, за да постигам все по-малко. Накрая никаква доза не можеше да ми даде комфорта, за който копнеех.

И сега, когато има прекалено много вчерашни и все по-малко утрешни дни, все повече ме измъчва мисълта, която някога толкова изкусно избягвах. Мисълта, че след кратките си срещи с всеки непознат, когото съм приел да ликвидирам, съм оставял само сълзи и травми, преплетени съдби, съсипани и уродливи. Мисълта, че никога няма да мога да се разплатя за болката, която съм донесъл на тоя свят. Мисълта, че светът е щял да е мъничко по-добър, ако изобщо не бях се раждал.

Не можех да възкреся хората, чийто живот бях отнел, нито да поправя злото, което бях причинил. Тази страна на баланса щеше да си остане неизменна. Единствената възможност навярно беше да я компенсирам. Да направя нещо, за да спася живота на повече хора, отколкото съм убил, да предотвратя повече болка, отколкото съм нанесъл.

Не беше много. Ала на какво друго можех да се надявам?

— Ще ни трябват някои неща — казах. Изпитвах отвратителното чувство, че ме манипулират, че ме правят на глупак.

— Разбира се.

— И частен самолет до Линкълн. Дори да имахме време да пътуваме с кола, вече сме прекалено нервни. Сигурно ще се избием един друг още преди да сме стигнали.

— Ще го уредя.

— Трябва да поговоря с другите. Ще ти позвъня по-късно.

Затворих и си погледнах часовника. Почти десет. Скоро отваряха магазините.

— Хайде — подканих Ларисън. — Ще ти обясня по пътя.

Отидохме в „Хари Уинстън“ на Родео Драйв, магазина, за който се бяхме уговорили, след като сутринта направихме проверка в интернет. Искахме да е с добра репутация и решихме, че по-добър няма да намерим. И двамата не бяхме особено щастливи от факта, че се налага да оставим желязото си в мотела, обаче не можехме и да влезем въоръжени в бижутерия. Опасното излъчване на Ларисън си беше достатъчно сериозен проблем. Ако и някой охранител видеше издутините под поясите или на глезените ни, щеше да ни се наложи да обясняваме прекалено много.

По пътя му изложих информацията от Канезаки. Нямаше изненади — той не желаеше да участва. Искаше ми се да повдигна оня въпрос от предишната вечер, когато Докс невинно, сигурен бях в това, беше подхвърлил намек за педерастия. Само че не знаех как да го направя. „Не се безпокой, изобщо не ми пука?“ Или: „Не се безпокой, няма да кажа на никого?“ А ако грешах? Пък и каква полза щеше да има? Но ме тревожеше мисълта, че Ларисън има тайна и може би подозира, че с Докс сме я разкрили. Този човек спокойно можеше да убие, за да запази личните си дела само за себе си.

Когато стигнахме до магазина, тъкмо минаваше десет. Обслужи ни бижутер на име Уолт Лафибиър. Той ни настани пред стъклена маса в ъгъла на магазина и седна срещу нас. На масата имаше микроскоп и други инструменти. Аз извадих плик, в който бяхме поставили двайсет камъка с различна големина, и внимателно го изсипах върху масата. Лафибиър вдигна един от по-големите и го докосна с нещо, което приличаше на електроиндуктивен дефектоскоп.

— Какво е това? — полюбопитствах.

— Ако щете вярвайте, казва се просто „тестер за диаманти“ — отвърна той. — Диамантите са много добър проводник на топлина и уредът измерва топлинната проводимост. Вашите изглеждат нормално засега.

Бижутерът провери камъните с различни устройства, които, както ни обясняваше, докато работеше, разпознавали цвета, твърдостта, относителното тегло и други характеристики.

— Поздравления, това е страхотен камък — след десетина минути рече той.

— Истински ли е? — попита Ларисън. — Истински диамант?

— О, да. Съвсем истински.

— Колко струва, според вас? — поинтересува се моят спътник.

— Въз основа на големината — близо пет карата — структурата, формата и цвета, бих казал, че това е някъде от порядъка на двайсет хиляди долара. Може би повече. Изключителен камък.

— Добър порядък — отбелязах аз и даже Ларисън се усмихна.

Лафибиър провери и останалите камъни. Не всички бяха внушителни като първия, но той прецени, че най-евтиният е над пет хиляди долара. Явно Хортън не ни беше излъгал.

Услугата не струваше нищо. Странно. Бяхме му показали камъни на стойност от порядъка на четвърт милион долара, а не трябваше да му платим нито цент. Реших, че това е един от начините богатите още повече да забогатеят.

Благодарихме на Лафибиър и излязохме на Родео Драйв, без да обръщаме внимание на подминаващите ни купувачи. Явно пазаруването щеше да изчезне последно, дори в условията на терористични атентати.

Насочихме се на изток по Уилшър Булевард. Помислих си, че изведнъж съм станал притежател на около двайсет и пет милиона долара, което само по себе си ми се стори нереално. Не само заради сумата. А защото трябваше да остана жив, за да мога да ги харча. А в момента не можех да кажа, че перспективите за това изглеждат особено обещаващи.

 

 

Ларисън и Рейн взеха автобус за корейския квартал, където щяха да се прехвърлят на влака. Не пътуваха в посоката, където беше мотелът в Санта Моника, но те обичайно не поемаха никакви рискове и нямаше да минат по пряк маршрут за където и да е, особено сега, когато диамантите бяха у тях. Не и днес, може би никога повече. Което напълно устройваше Ларисън. От години живееше в състояние на слаба параноя. Той я приемаше. Беше свикнал с нея. Необходимостта да се озърта през рамо, за да пази живота си, не представляваше по-голям проблем за него от необходимостта да си мие зъбите. Просто такива бяха нещата.

Рейн му осигуряваше добро прикритие. Ларисън правеше хората нервни, но когато очите на цивилните попадаха върху азиатското лице на спътника му, те се успокояваха и продължаваха по пътя си. Ларисън почти виждаше в израженията им подсъзнателната им сметка: „Не прилича на мюсюлманин. Мирен японец. Няма проблем“.

Едва можеше да повярва, че диамантите са у него. Нали за това бе работил и кроил планове, за това се изправи срещу цялото правителство на Съединените щати. Вярно, Хортън не беше мъртъв — онзи балама Тревън се върза на поредната типична за Хорт лъжа — но Ларисън предполагаше, че може да го приеме, поне за момента. Първоначалният план предвиждаше да използва Рейн, Докс и Тревън, за да ликвидира Хорт, а после да очисти и тях. Сега обаче Хорт беше цивилен и съответно достъпен, следователно може би всъщност нямаше значение дали ще обърне реда на действията. В контекста на промяната на бойните планове поради сблъсък с действителността на бойното поле това щеше да е съвсем малко изменение. И в крайна сметка маловажно.

Щеше да действа при първа възможност, навярно веднага щом се приберат в мотела и си върне оръжието. Всъщност имаше само две съображения. Първо, гърмежите. Ако успееше да се добере до един от пистолетите със заглушители, които бяха взели от убитите пред апартамента на Кей, без никой да се досети за намеренията му, проблемът с шума щеше да бъде решен.

Второ, реакцията на онези, които не застреля с първия изстрел. Действието винаги предхождаше противодействието и той беше почти сигурен, че може да повали и тримата още преди последният да има шанс да реагира. Но „почти сигурен“ не му вършеше работа, като се имаше предвид какво ще е наказанието, ако сметките му излязат криви. Тревън, Рейн и Докс бяха страшни мъже и когато откриеше огън, Ларисън трябваше да очаква светкавична реакция. Реши първо да ликвидира Тревън, най-добрия стрелец. После Рейн, който имаше най-остър инстинкт. И накрая Докс, най-голямата и съответно най-лесна за улучване мишена.

Докс. Отначало нямаше особено добро мнение за едрия снайперист, но постепенно беше започнал да го уважава. Оня номер в „Хилтън“ трябваше да влезе в книгите с рекорди и Ларисън знаеше, че без него почти със сигурност щяха да се изпозастрелят помежду си. А предишната вечер, когато пак за малко не се избиха един друг, не можеше да не се впечатли от лекотата, с която Докс захвърли маската си на добродушен провинциалист и изведнъж се превърна в смъртоносно спокоен и сдържан професионалист. Рядко се случваше човек да запази такова опасно хладнокръвие в присъствието на Ларисън. Зачуди се дали не трябва да обърне реда на действията и първо да ликвидира Докс.

Само че някак не му се искаше да убива никого от тях. Дори Тревън, който беше толкова тъп, че бе пуснал Хорт да си отиде жив и здрав, когато толкова лесно можеше да остави трупа му проснат по очи в някой далечен каньон из Холивудските хълмове.

Те бяха кадърни. Надеждни. И работеха добре в екип. Да, Тревън беше досадно добросъвестен, Докс преиграваше, а Рейн прекалено му напомняше за самия него, за да му има пълно доверие. Но… мамка му, всеки път щом се замислеше над сценарий за тяхното ликвидиране, установяваше, че за разлика от обичайния си безпристрастен анализ на възможностите, разстоянията и шансовете, изпитва нещо тежко, неприятно и злокобно. Като че ли някаква част от ума му си представяше какво ще е да живее с мисълта и картините, които щяха да го преследват после, и го молеше, предупреждаваше го да не поема това бреме. Цената, както се изразяваше Рейн. И без това вече носеше прекалено много в себе си.

Опитваше се да сподави тези противни мисли, ала не можеше. Напомняше си, че няма избор, че това просто е въпрос на оперативна сигурност. Не оставаше убеден. Казваше си, че и те сигурно смятат да направят същото с него. Не го вярваше. Аргументираше се, че е по-добре да допусне грешка в една посока и да остане жив, отколкото да направи друга в противоположна посока и да умре. Думите му звучаха кухо.

Най-лошо беше, когато Рейн го дръпна настрани и се опита да поговори с него. Какво му каза? „Опитвам се да ти бъда приятел.“ И най-неприятното: Ларисън му вярваше.

Но и за малко не се изпусна, когато онзи шут Докс каза онова нещо за ебането в гъза. Колко пъти се беше случвало същото в казармата, преди толкова години? И всеки път някаква част от ума на Ларисън се паникьосваше, че са го разкрили, че някой знае или подозира и го дразни. Но не, просто хората така си приказваха. И той се научи да сподавя рефлекса. Тогава защо предишната вечер почти се изпусна? Струваше му се, че Рейн е забелязал трепването му, но не беше сигурен. Азиатското му лице не издаваше почти нищо.

А ако е забелязал? Първо Тревън, после Хорт, сега Рейн и Докс… броят на хората, които знаеха какъв е, растеше. Положението излизаше от контрол и ако сега не го спреше, окончателно щеше да изгуби тази възможност.

На някакво равнище разбираше, че не би трябвало да има значение. Отношението се променяше, включително в армията… но мисълта, че хората знаят, че гледат на него различно, че се отнасят към него различно… не можеше да я понесе. Все едно да разкрие някаква ужасна, поставяща го в зависимост слабост.

И това не беше всичко. Оставаха хората, които знаеха, че е жив и активен, а не вероятно мъртъв и съответно забравен. И техният брой растеше. Имаше вероятност Хорт да е съобщил и на други, освен Тревън, Докс и Рейн, и ако беше така, духът вече бе пуснат от бутилката. Но Ларисън предполагаше, че полковникът не го е направил. Хорт обичаше да си крие картите. А ако беше казал на други, тогава какво? Тогава злото бе сторено. И все пак трябваше да спре всичко сега, докато спирането все още продължаваше да е възможно, поне на теория.

Той погледна през прозореца летящия покрай тях градски пейзаж и се почувства повече отвсякога в живота си хванат в капан. Какво му ставаше, по дяволите? Умът му казваше едно, инстинктът обаче не искаше да се съгласи с него.

Не знаеше какво да прави. Не искаше да умре. Не искаше да го изобличат като гей. Ала толкова много искаше отново да може да спи, да си ляга, без да се ужасява какво ще види, когато затвори очи и остане сам и беззащитен със сънищата си.

Страхуваше се от слабостта си. Страхуваше се и че неспособността да направи тактически логичния ход е най-голямата слабост.

Номерът беше изобщо да не мисли за това. Да се върне в мотела, да вземе глока, да изчака момента, да види възможността и да я използва. Да, така. Без да разсъждава. Само разпознаване на схемата и рефлекс. И готово.

И не само Тревън, Рейн и Докс. Кей също. Да не оставя никого, който знае нещо за него, който може да го свърже с каквото и да е или е способен да го проследи.

Освен Хорт, естествено. Но Ларисън скоро щеше да се погрижи и за него. И тогава щеше да е приключил. Да е свободен от всички тези плетеници. Свободен.

Нямаше нужда да му харесва. Просто трябваше да го направи.