Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Torquemada, 2013
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona, 2013

Издание:

Бари Айслър. Рейн-Сан: Заложник на съдбата

ИК „Бард“, София, 2012

САЩ. Първо издание

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-339-3

История

  1. — Добавяне

5.

Наближавах станция „Огавамачи“ — там щях да се кача на метрото и да проуча взетото от двамата убити — когато един от техните джиесеми завибрира. Спрях и погледнах дисплея. Само номер, без име.

Огледах се на оживената улица — колите едва пълзяха в задръстването, пешеходците бързо ме подминаваха, небето вече беше тъмно, светлината идваше само от уличното осветление, автомобилните фарове и витрините. Приех разговора и вдигнах джиесема до ухото си.

— Знам кой си — произнесе на английски с американски акцент тих глас, почти шепот. — Не се безпокой, няма да кажа името ти по телефона. Взел си джиесемите, които носиш в момента, от двамата, с които бях. Няма проблем. Известно ми е, че на тях вече не им трябват джиесеми.

„Кой се обажда?“ — гласеше първият логичен въпрос. Прескочих го, защото най-вероятно щеше да е безсмислено да го задам, и направо започнах от следващия.

— Какво искаш?

— Да се срещнем. Нося ти съобщение от един твой почитател.

— Кажи ми го по телефона.

— Не. За да се получи, трябва да демонстрираме добрите си намерения.

— Кои сте „вие“?

— Ние с партньора ми.

— Двама пратеници, значи, така ли?

— Отначало бяхме четирима, но сега сме толкова, да.

Замислих се за видеокамерата и се опитах да проумея каква е цялата тази история. Продължаваше да е много задушно и усетих, че ризата ми е мокра от пот.

— Виж, и аз не изгарях от любов към онези двамата, с които си се срещнал преди малко — каза гласът. — Ако зависеше от мене, нямаше да ги насърча да се приближават толкова. На два пъти ги пращах в залата. Знам, че си ги видял.

Зачудих се дали не ме будалка. Моментът на обаждането обаче, както и спокойната самоувереност на събеседника ми навеждаха на мисълта, че си имам работа с човек, който е предвидил всичко това и даже го е планирал.

— От тебе зависи — продължи той. — Но имам нещо, което ще искаш да вземеш. Приемник на сигналите от двете устройства, които носиш в момента. Проучи ги, без да бързаш, и ще се увериш, че не те лъжа. После, ако искаш да ти дам приемника, може да се срещнем.

Понечих да му предложа едно градивно анално приложение на приемника, който твърдеше, че притежава, но се отказах. Беше същото като с двамата великани. Можех да си реша проблема още тая вечер или да прекарам остатъка от дните си, питайки се кой ме преследва, какво иска и докъде е готов да стигне. И тогава ония, които и да бяха те, щяха да избират кога и как да отговорят на въпросите ми, не аз.

— Къде сте в момента?

— Ако още вървиш, значи сме на не повече от половин километър от тебе — отвърна гласът.

— До метростанцията, от която излязох, има едно кафене. Предполагам, че сте вървели зад двамата, които ме проследиха?

— Да.

— Подминали сте го почти веднага, след като сте тръгнали по улицата. Голяма жълта реклама, специфична фасада. Отдясно, когато идваш откъм метрото.

Изключих джиесема и извадих батериите от телефоните и видеокамерите. Моментът не беше идеален — ако ме бяха следили през цялото време, щяха да са по-близо до „Сабору“ от мен. Предпочитах да стигна там пръв и да наблюдавам от улицата. Но пък и някое по-далечно място също нямаше да е без недостатъци. Първо, щеше да се наложи да дам ясни, а не уклончиви напътствия по телефона. Второ, те щяха да разполагат с по-голяма възможност да подготвят нещо, ако изобщо имаха такова намерение. Като цяло, смятах, че ще имам по-големи шансове, ако не им оставя достатъчно време.

Обратният път до „Сабору“ ми отне по-малко от десет минути. Направих две обиколки, първо по-отдалече, после минах точно отпред. От прозорците бликаше червеникавокафява светлина, но бамбуковите насаждения не ми позволяваха да надникна вътре. Постоях малко на сумрачния уличен ъгъл, като се озъртах насам-натам и обмислях нещата. Цикадите временно бяха утихнали и се чуваха само сузумуши, японските щурци, които стогодишният собственик на кафенето държеше в кафез до входа, защото вечерният им концерт му беше приятен. Не забелязах бели мъже и изобщо нищо необичайно. Предположих, че ония, които ми бяха позвънили, вече са вътре.

Влязох и обходих с поглед дискретно осветеното помещение. Младата салонна управителка ми предложи да ме настани и без да преставам да оглеждам масите, аз й отговорих, че няма нужда, благодаря, защото очаквам приятелите ми вече да са там. Първият етаж беше полупълен с обичайната сбирщина служители след работно време и безделничещи студенти. Носеше се тих фонов шум от разговори, примесен с японска попмузика, лееща се от тонколоните в ъглите на ниския таван. Никакви чужденци, нищо необичайно. Качих се по дървеното стълбище, водещо до втория етаж. И там нищо. После се отправих към сутерена, прикляквайки, докато се спусках по стъпалата, за да видя какво ме очаква още преди да сляза долу.

Веднага ги забелязах в едно ъглово сепаре, седнали с гръб към тухлената стена, и двамата едри и явно в отлична форма. Единият — трийсетинагодишен, рус, с яко чене, типичен американец. Другият — десетина години по-възрастен, с по-къса тъмна коса и по-мургава кожа, по-неясен като произход. Зачудих се с кого от тях съм разговарял и кой знае защо реших, че е по-мургавият. Във вида му имаше нещо опасно, някаква експлозивност, която усещах от разстояние, въпреки че той не помръдваше. Разтворените им длани лежаха върху очуканата дървена маса. Добър признак или поне отсъствие на лош. Седяха неподвижно и ме наблюдаваха — единственото указание, че помежду ни има някаква връзка.

Продължих към тях, като обходих с очи помещението и се уверих, че никой друг не изглежда не на място. В отсрещния ъгъл имаше свободна маса. Посочих я с глава, за да им дам знак да ме последват, отидох при нея и застанах до пейката с гръб към стената. Не исках да седна на избраното от тях място, нито да им позволя да виждат стълбището, докато аз съм лишен от изглед към него. Освен това държах да ги огледам от глава до пети, да видя как се движат, също както ме бяха видели те.

Двамата се изправиха и бавно се приближиха, без да правят резки движения, държаха ръцете си отпред. Всички безмълвно седнахме и известно време само се наблюдавахме взаимно. Келнерката дойде и ни раздаде менюта на японски. По-мургавият погледна своето, после вдигна очи към мен с едва забележима усмивка.

— Какво ще ни препоръчаш?

Оказах се прав: същият тих, дрезгав глас като по телефона.

— Чувал съм, че кафето им си го бива — отвърнах.

Той се озърна към блондина, който сви рамене. Поведението им ме заинтригува. Блондинът изглеждаше напрегнат, както и би трябвало, какъвто всъщност бях и аз. Мургавият, от друга страна, беше нелепо спокоен и сякаш почти се наслаждаваше на ситуацията.

Поръчах три кафета с вода и сервитьорката се отдалечи. Кимнах на мургавия.

— Как да те наричам?

— Ларисън.

Обърнах се към другия, който отвърна:

— Тревън.

— Добре, Ларисън и Тревън. Какво искате? — По-конкретният въпрос, естествено, щеше да е: „Кого искате да убия?“. Само че нямаше значение по кой път ще тръгнем. Щяхме да стигнем на същото място.

— Просто ни пратиха да те намерим — отговори Ларисън. — Човекът, който иска нещо от тебе, се казва полковник Хортън. Скот Хортън.

Името ми звучеше познато, но в първия момент не успях да се сетя. После си спомних нещо от Афганистан през епохата на Рейгън, време, което сега ми се струваше — когато изобщо си мислех за него — толкова далечно, че можеше да е от живота на друг човек. ЦРУ вербуваше бивши военни като мен да обучават и въоръжават муджахидините, които се бореха срещу Съветите, и макар че Управлението държеше да може да отрече каквато и да е връзка с операцията, участваха и неколцина на действителна служба, изпълняващи ролята на свръзка с нас. Имаше един млад сержант от специалните части, когото всички наричахме Хорт и постоянно го дразнехме, защото, въпреки явната си кадърност и смелост, беше чернокож и съответно беше абсурден избор за секретна операция в Афганистан. Той обаче ни уверяваше, че тъкмо това бил смисълът: ако го пленят, Чичо Сам щял да отговори на руснаците: „Да не ни мислите за толкова глупави, че да пратим чернокож военен в Афганистан?! Трябва да е бил някой наемник, чернокож мюсюлманин, отзовал се на призива за джихад. Виждате ли как радикализират хората вашите войни? Засрамете се!“.

— В Афганистан ли е започнал кариерата си? — попитах аз.

Ларисън кимна.

— Бял ли е?

— Не. Чернокож.

— Има ли прякор?

— Хорт.

Като че ли беше той. По някое време явно са го произвели в офицерски чин. Пресметнах, че днес би трябвало да е петдесетинагодишен.

— И сега е полковник — замислено произнесох аз.

— Шеф на СРП — прибави Тревън.

Кимнах. Бях впечатлен от израстването му от обикновено пушечно месо до шеф на Службата за разузнавателна поддръжка, най-страховитата група тайни убийци в американската армия.

— А вие? — поинтересувах се, поглеждайки първо Ларисън, после Тревън. — И вие ли сте от СРП?

Тревън кимна. Този факт или не го радваше особено много, или просто не му се щеше да признае връзка, която иначе инстинктивно би отрекъл.

— Някога бях — отвърна Ларисън. — Сега съм само консултант.

— Заплащането ли е по-добро?

— Ти как мислиш? — усмихна се той.

— Заплащането си е добро — казах аз. — Здравната осигуровка нещо не я бива.

Тревън стрелна партньора си с поглед — малко нетърпеливо, стори ми се. Може би обичаше веднага да преминава към същността на работата. Не разбираше, че същността на работата е тъкмо това. С Ларисън взаимно се изпитвахме.

— А другите двама? — продължих с въпросите.

— Наемници — поясни Ларисън. — От охранителна фирма, някоя от рода на „Блекуотър“. Изгубил съм им дирите.

Озърнах се към Тревън, после отново насочих вниманието си към Ларисън.

— Значи СРП, консултант, наемници… Доста шарена група.

— Ние не сме искали да ни пращат наемниците — заяви Ларисън и леко разпери длани, без да ги повдига от масата. — Хорт ги прати. Просто попрекали с персонала.

— И ти реши да го съкратиш.

Той кимна, сякаш в знак на уважение или благодарност.

— Ние с тебе.

Изглеждаше решен да ми покаже, че не се сърди за двамата убити великани — всъщност признаваше, че нарочно ги е пожертвал. А сега намекваше и за известна дистанцираност между него и Хортън и за известна близост между него и мен. Не бях сигурен какво цели.

— И на какво дължа интереса на Хортън? — попитах аз.

— Подробности не са ни известни — взе инициативата Тревън. — Каза ни само, че щял да възстановява нещо и искал да ти отправи предложение.

— Какво ще възстановява?

— Не знам. Нещо във връзка с операция, ръководена от някой си Джим Хилгър, която ти си провалил.

Хилгър. Не го показах, обаче се изненадах, като чух това име. Когато и да са се кръстосвали пътищата ни, първо в Хонконг, където той уреждаше продажба на ракети с радиоактивни бойни глави, и после в Холандия, където ръководеше операция за взривяване на ротердамското пристанище с цел да се повиши цената на петрола, никога не съм бил съвсем наясно за кого работи. За последен път се натъкнах на него в Амстердам и оттогава вече никой няма да се натъква на него. Ако Хортън беше с вързан с покойния Джим Хилгър, най-вероятно искаше нещо опасно за мен.

— Какво знаеш за Хилгър? — попитах аз.

Тревън поклати глава.

— Само това, което току-що ти казах.

— Аз съм чувал за него — обади се Ларисън.

— За кого е работил? За държавата ли? Или за частна фирма?

Ларисън се засмя.

— Наистина ли смяташ, че има значение?

Тревън едва забележимо се намръщи и усетих, че отговорът на партньора му не му се е понравил. Не бях сигурен защо. Е, така или иначе повече нищо нямаше да ми кажат. А като се имаше предвид настоящото състояние на Хилгър, най-вероятно нямаше и значение.

— Нещо друго?

— Да — каза Тревън. — В това нещо, което Хорт се опитва да възстанови, трябвало да участва бившият снайперист от морската пехота Докс, когото ти си познавал.

Не отговорих. Отдавна не бях виждал Докс, но поддържахме връзка и знаех, че още живее на Бали. Вече не му се налагаше да работи, ала това предложение може би щеше да го заинтересува. За него не беше от значение въпросът за парите. Просто обичаше да е в центъра на събитията.

„Ами ти?“ — прошепна някакъв глас в ума ми. Не му обърнах внимание.

— Може би сам ще се свържеш с Докс — продължи Ларисън. — В противен случай трябва да го направим ние, но има ли смисъл да загиват още наемници?

Отново ме заинтригува намекът му, че няма нищо против случилото се с наемниците.

Келнерката донесе поръчката ни и се отдалечи. Ларисън отпи глътка кафе и одобрително кимна. Тревън не докосна своето.

Пресуших чашата си с вода и ги погледнах.

— С какво ви държи Хортън?

Двамата мълчаха. Е, значи ги държеше с нещо. А сега и те държаха с нещо мен.

Само че тогава Ларисън ме изненада.

— Видеорекордерът е в джоба ми. Нали не възразяваш да го извадя?

Уместен въпрос. В такива ситуации и с човек като мен е по-добре да си държиш ръцете така, че да се виждат. Особено след като си показал, че си прекалено умен, за да правиш резки движения. Единственото логично заключение ще е, че посягаш за оръжието си, и това заключение ще доведе до враждебна реакция.

Дадох му знак да се чувства свободен. Той се изправи и бавно извади от предния си джоб устройство като двете, които бях взел от великаните. Остави го в средата на масата и пак си седна. После хвърли поглед към Тревън, който повтори действията му и извади аналогичен уред.

Не посегнах към устройствата. Бях предположил, че целта на първоначалното предложение е само да ме накарат да се срещна с тях, но сега те като че ли наистина изпълняваха обещанието си. Просто ей така се отказваха от средство за принуда?! Ако бяха някакви недодялани цивилни, може би щях да го приема като наивен опит да спечелят благоразположението ми. Само че тия тук не бяха наивници. Напротив, и двамата бяха обгърнати в тихата, тежка аура на мъже, които многократно са убивали и оцелявали, опит, който обикновено унищожава вярата в силата на доброжелателството, както и на повечето благородни жестове.

— Няма копия — поясни Ларисън. — Не те държим с нищо. Ако искаш да се разкараме, веднага ще си тръгнем. Следващите, които прати Хорт обаче, няма да ти дадат записите. Ще ги използват.

Сигурно лъжеше за копията, но щях да разбера със сигурност чак, когато някой се опиташе да ги използва в моя вреда, а това щеше да се случи само при провал на по-миролюбива тактика. Ето защо поначало можеше да очаква, че Ларисън ще започне с нещо сравнително фино. И засега той се справяше сръчно, трябваше да му го призная. Не бива да представяш изнудването като задача: това просто излишно засяга самолюбието на обекта и предизвиква ненужна съпротива. Трябва да представиш заплахата така, все едно няма нищо общо с теб, все едно ти всъщност си на страната на обекта. Това може би поясняваше дистанцирането им от Хортън. И щеше да е добър начин да ме убедят, че проблемът ми не е свързан с тия двамата, а с някого друг. Ако Ларисън беше абсолютно безпощаден, а аз усещах, че е такъв, можех даже да допусна, че е жертвал двамата великани със същата цел.

— Виж, вече никой не може да изчезне просто ей така — продължи той. — Всеки може да бъде открит. Една от придобивките на модерния начин на живот. Искаш пълна безопасност?! Трябва да се изолираш. Да излезеш от мрежата, да прекъснеш връзката си с външния свят. Но ако обичаш големия град, джудото, джаза, кафенетата и културата, а всички те фигурират в твоето досие, нямаш никакъв шанс, ако човек като Хорт реши да те намери. Единствения начин е да направиш така, че хората, които те търсят, да престанат.

— И как става това? — небрежно попитах аз.

Ларисън отново отпи от кафето си.

— Чакаш подходяща възможност.

— Или си създаваш такава.

Той кимна.

— Или си създаваш такава. И ще ти кажа още нещо. Ако решиш да приемеш предложението на Хорт, каквото и да е то, вземи му много пари. Полковникът може да си го позволи.

Изглеждаше недоволен, докато изричаше последните думи, даже настървен, и ако по-рано не бях доловил някаква враждебност, сега нямаше как да я пропусна. Реших, че каквото и да замисля Хортън, то трябва да е важно за него, щом поражда омраза у очевидно страшен човек като Ларисън.

След това тримата се умълчахме. Ларисън явно знаеше кога да си затвори устата и да остави евентуалния клиент сам да сключи сделка със себе си, а Тревън беше достатъчно интелигентен, за да последва примера на по-възрастния си партньор.

Известно време мълчаливо пихме кафе. Те или играеха изключителен театър с двама мъртви статисти, или общо взето ми казваха истината, или поне намекваха за нея. Хортън искаше да направи предложение на нас с Докс, най-вероятно такова, на каквото нямаше да можем да откажем. Подобни предложения вече бяха получили Тревън и Ларисън, но не изглеждаха недоволни от това и търсеха съюзници или някакъв начин да се измъкнат, ала също така бяха достатъчно умни, за да крият тези си карти. Колкото до евентуалните копия на тазвечерното домашно видео, засега нямаше как да разбера. А и за момента всъщност нямаше значение.

За трети път тази вечер не видях полза от повече чакане. Допих кафето си и вдигнах видеорекордерите от масата.

— Как да се свържа с Хортън? — попитах.