Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

7.

Два дни по-късно седях сам на ъглова маса в „Да Булевард“ в хотел „Бевърли Уилшър“, закусвах с купа овесена каша и нектар и бавно поглъщах каничка кафе, заобиколен от гости на хотела в туристическо облекло и изтупани кинаджии, обсъждащи сделки на делова закуска. Харесвах този хотел и бих пренощувал там, ала не исках да отсядам на същото място, където можеше да се наложи да оставя трупа на Хортън, ако нещата не се развиеха добре. Вместо това се настаних в недалечния „Четири сезона“ и дойдох да се възползвам от дискретната, но сериозна охрана в „Бевърли Уилшър“, която здравата щеше да затрудни хората на Хортън, ако срещата се окажеше капан. Многобройните входове и изходи на три различни улици също щяха да усложнят нещата, ако някой замисляше нещо лошо. И отгоре на всички тактически основания, кухнята им беше страхотна.

Бях получил от Канезаки информация за Ларисън и Тревън. Даниел Ларисън наистина се оказваше бивш агент от Службата за разузнавателна поддръжка, само че покойник — загинал в бомбения атентат срещу пакистанската премиерка Бхуто на 18 октомври 2007-а. Или смъртта му беше инсценирана, или тоя тип се представяше за мъртвия Ларисън. А Тревън очевидно беше Бен Тревън от СРП, въпреки че и за това не бях съвсем сигурен, тъй като Канезаки не бе успял да намери снимки, за да се уверя, че е същия човек, с когото съм се срещнал. Имената им обаче едва ли имаха значение. Важното беше, че работят за Хортън.

По-рано същата сутрин се бях обадил на полковника, за да го осведомя къде може да ме намери, и после направо бях дошъл тук, за да се настаня на маса с изглед към ресторанта на хотела и входовете откъм улицата. Докс седеше на няколко маси разстояние с лице към мен, скрит откъм входовете зад една от гигантските облицовани с дърво колони.

Предишната вечер бяхме наваксали пропуснатото време в „XIV“, ресторант на Сънсет Булевард. Докато се наслаждавахме на салатата от домати и праскови, равиолите с раци и други деликатеси, Докс ми призна, че райското кътче, което си е построил на Бали, вече му е омръзнало.

— Адски е красиво и прочее, бил си там — каза той, поглаждайки изрусеното си катинарче. — Винаги съм смятал, че ще е точно каквото съм искал, мое местенце накрая на света. Нали разбираш, далече от влудяващата тълпа и така нататък, ама… Не знам, може да не е заради Бали, може да е заради самия живот.

— Тоест?

— Абе, мама му стара, мога да си намеря работа винаги, щом поискам… има толкова много поръчки от ЦРУ и Пентагона, че вече се отказах от чужди клиенти. Предполагам, че просто ми е писнало да си играя на иди ми, дойди ми с разни Ахмедовци. Тъй де, какъв е смисълът да работиш в пожарната, щом шефовете ти постоянно хвърлят запалени клечки в храсталаците? Трябва да се радвам, наясно съм с това — голямата лоша глобална война срещу тероризма носи прилични приходи на хора като нас с тебе. По дяволите, може пък да е криза на средната възраст. Може би просто трябва да си купя готина кола. — Той опъна юнашка глътка „Бомбай Сапфайър“ и попита: — Ами вие с Дилайла? Как я карате?

Аз пиех „Емилиос Терас“ 2007-а от Напа Вали, вино, което, колкото и да е странно, бях открил в Банкок. Макар и младо, кабернето имаше разкошен букет. За миг ми стана малко тъжно, като си представих какъв ще е вкусът му, когато наистина отлежи след десетина години. Вперих поглед в тъмната течност в чашата и отвърнах:

— Никак.

— Какво означава това?

— Означава, че я оставих в Париж. И се върнах в Токио.

— Върнал си се в Токио — повтори Докс, като заразтрива тила си. — Нали обичаше Париж? По дяволите, нали обичаше Дилайла?

Въздъхнах.

— Тя не искаше да напусне Мосад. Влудяваше ме това, че единият от нас е в бранша, а другият се опитва да го напусне — не знам колко пъти съм й го повтарял. Накрая просто… й поставих ултиматум.

— По това къде живееш напоследък май мога да отгатна резултата.

Забарабаних с пръсти по масата.

— Сигурно е за добро.

— Не знам. Често казано, мислех, че между вас двамата има нещо специално.

Кимнах. Тримата бяхме преживели заедно много: първо като противници и после, когато от Мосад ми възложиха да очистя израелския изменник и бомбаджия Манхайм Лави — на една и съща страна. Накрая, колкото и да беше невероятно, си пазехме тила един на друг по причини, които нямаха нищо общо с национални интереси, а с лични обвързаности. Знаех, че разцъфналите между нас с Дилайла чувства са колкото истински, толкова и невъзможни.

— Мислиш ли за нея? — попита ме Докс.

Извърнах се.

— А ти как смяташ?

— Добре де, какво точно не ти харесваше в това, че тя е от бранша? И аз съм от бранша, пък явно ме търпиш.

— Аз не живея с теб.

— Това ли е главната разлика?

— Да. Опитвах се да се науча… да се отпускам. Нали разбираш? Нов град, никой не ме познава, никой не ме издирва. Просто искам да свалям по мъничко гарда, да не се чувствам винаги така, сякаш трябва да се озъртам през рамо. Е, как ще успея с човек, чиято професия всеки момент може да ни вкара до шия в лайната и веднъж даже го направи?!

Той се намръщи.

— Някой ви е нападнал в Париж, така ли?

Кимнах, връхлетян от спомените.

— Париж е отврат.

Той мрачно наведе глава и ме погледна.

— Някой път трябва да ми разкажеш. Ама точно ти да се отпуснеш? Ще ми се да го видя. Давай, направи го заради мене, само за малко. Обаче първо дай да се басираме. Парите ще ми дойдат добре.

Не отговорих. Не можех да понасям тъпите му опити за психоанализа. Още повече, защото в наблюденията му имаше истина.

— Така или иначе, ето че пак си в бранша, само че без Дилайла — продължи Докс. — И въпреки че аз ти правя компания на вечеря, това не те компенсира, ако питаш мен. Знам, че не ме питаш, ама все пак.

— Не съм „в бранша“. Някой ме е открил. Опитвам се да оправя нещата. Нямам особено голям избор.

Очаквах да се изсмее на възраженията ми, което щеше да е типично за него. Фактът, че не го направи, още повече ме ядоса.

— Какво има? — попитах аз.

Той невинно вдигна вежди.

— Нищо не съм казал.

— Знам. Не е в твой стил. Какво мислиш?

Докс се отпусна назад и се почеса по корема.

— Просто, че… може би, че повече те е смущавало какво прави Дилайла в бранша, а не самият бранш.

Не отговорих. Дилайла вършеше много неща за Мосад. Но на първо място сред тях бяха дългосрочните сексуални капани на високопоставени обекти. Пищна естествена блондинка, интелигентна, самоуверена и образована, тя си разбираше от занаята. Съмнявах се, че са имали на щат друга толкова способна агентка, не че оценяваха таланта й. Всъщност ми беше казвала, че операциите, на които я пращат — буквално да спи с врага — карат началството й постоянно да я подозира, дори я позорят в неговите очи. Отчасти тъкмо по тая причина побеснявах, че тя не иска да напусне. Какво им дължеше? Защо им оставаше вярна? Те не я заслужаваха.

— Само не ми казвай, че не те е смущавал фактът, че тя заминава за месеци, без да може да ти съобщи нито къде е, нито с кого е! Само не ми казвай, че никога не си се будил посред нощ сам в голямото си легло, питайки се дали в същия тоя момент тя не източва кранчето на…

— Да източва кранчето ли?

— Да, това означава…

— Остави, мога да си представя.

— Няма проблем, това означава…

— Разбирам какво искаш да кажеш.

Докс се ухили.

— Не бях ли прекалено заобиколен?

— Не, не беше прекалено заобиколен.

Усмивката му стана още по-широка, общо взето, обичайният му сарказъм, но и с известна доза съчувствие. Можех да продължа да споря, но имаше ли смисъл? Да си мисли каквото ще, казах си аз, също като Канезаки. В момента имаше значение само това, че е въоръжен — с „Уилсън Комбат Супергрейд Компакт“. Бях го попитал как е успял да се сдобие с пистолета толкова скоро след пристигането си от Бали. „По старите подземни канали“ — лаконично отвърна той с усмивка. Беше успокоително да знам, че Докс ми покрива тила в „Бевърли Уилшър“, сред музиката, носеща се от високия таван, разсеяните разговори наоколо, нелепото тракане на скъпи прибори, режещи вкусна храна в качествени порцеланови чинии.

Четирийсет минути след като се бях настанил, видях в ресторанта да влиза чернокож мъж. По-възрастен, отколкото си го спомнях, разбира се, вече плешив и понапълнял с възрастта, но явно все още силен. Той размени няколко думи със салонната управителка, която посочи към мен и го поведе към масата ми. Проследих с поглед приближаването им и забелязах, че Хортън държи нещо, което прилича на компютърно куфарче от балистичен найлон, но нищо друго, и че червената му риза с къс ръкав, напъхана в панталон в цвят каки, не предоставя особено добри възможности да крие нещо. Облеклото му имаше за цел да ме успокои, ала все пак щях да проверя глезените му, да внимавам за всяко специфично несъответствие в изпъването на дрехите по тялото му и да наблюдавам входовете, за да видя кой влиза след него. Изправих се и стиснах протегнатата му ръка.

— Джон Рейн — каза той, когато салонната управителка се отдалечи. — По дяволите, изобщо не си мръднал. Каква е тайната ти?

— Гледам да избягвам неприятности.

Хортън се засмя.

— Доколкото чувам, имаш доста работа.

— Не, напоследък не.

— Е, надявам се да променим това положение. Грехота е да бездейства човек като теб.

Той седна и постави компютърното куфарче на масата между нас. После се озърна наоколо и погледът му за миг се спря на Докс. Можеше да се престори, че не го е познал, но понеже предполагах, че разполага с военни снимки, това щеше да ме обезпокои. Ето защо от негова страна беше проява на здрав разум да каже:

— Той сигурно трябва да ме застреля, ако нещата тук се объркат.

Радвах се, че го признава. Ако беше поканил Докс на нашата маса, щеше да се наложи да се обясняваме.

— Нещо подобно.

— Напълно разбираема предпазна мярка. Но смятам, че няма да се стигне дотам. Оставих моите хора навън и самият аз не съм въоръжен. — Хортън се отдръпна от масата и повдигна крачолите на панталона си. Само чорапи — от глезена до мускулестия прасец. — Нали така? Дойдох само да поговорим.

Доста дръзко от негова страна да се появи без охрана, особено след като е изгубил двама души в Токио. Предполагах обаче, че се е поставил на мое място и е наясно, че не бих рискувал да го убия, поне не преди да науча повече.

В джоба си носех портативен детектор за всевъзможни подслушващи устройства — всички радио и телефонни честоти в радиус от метър и половина. От пристигането му устройството безшумно вибрираше.

— Трябва да си изключиш джиесема — казах аз. — И да извадиш батерията му. — Преди да дойде при мен, бе възможно да е позвънил на някого и онзи сега да записва разговора ни. Можеше и да използва телефона като диктофон. А ако детекторът не регистрираше мобилен телефон, трябваше да е радиопредавател.

— Разбира се — съгласи се Хортън. Тъй като не ме помоли да направя същото и понеже бях изключил собствения си джиесем, реших, че детекторът, който със сигурност носеше и който трябваше да е настроен да разпознава неговия телефон, мълчи. Той извади джиесема си, изключи го, извади батерията и остави празното устройство на масата. Вибрирането в джоба ми престана.

Хортън се наведе напред, сплете пръсти и опря лакти на масата.

— Е, няма да се изненадаш да чуеш, че става дума за работа. Работа, която изисква твоите уникални способности.

— Не знам за какво говориш.

— Струва ми се, че знаеш, но няма проблем, ще го кажа. Нали в крайна сметка за това сме тук.

Той си поръча богата закуска: омлет „Булевард“ с гъби и черни трюфели, портокалов сок, каничка кафе. Зачудих се до каква степен е свързано с апетита му и до каква — с желанието му да демонстрира, че е абсолютно спокоен.

— Името Тим Шорок говори ли ти нещо? — попита Хортън, когато сервитьорът се отдалечи.

Звучеше ми познато, но в първия момент не успях да се сетя.

— Трябва ли?

Той сви рамене.

— Зависи дали внимателно следиш тия неща. Шорок не е най-известния вашингтонски политик, но е директор на Националния антитерористичен център.

Тази информация влезе в контакт с познатото звучене на името и в кръвта ми нахлу известно количество адреналин, когато разбрах какво иска Хортън. Без изобщо да се замисля, поклатих глава.

— Не.

Последва кратко мълчание.

— Не искаш работата, така ли?

— Никой няма да я поиска. Прекалено е трудна и прекалено опасна.

Някаква безпристрастна част от ума ми регистрира факта, че възразявам по практични съображения, не по принцип. Ако не се познавах достатъчно, можех да си помисля, че реакцията ми не е толкова отказ, колкото пазарлък.

— Виж, и двамата идваме отдалече. Ако не бързаш много, защо просто не ме доизслушаш?

Имаше право. И все пак долавях някаква опасност. Защо ли?

„Защото си заинтригуван. Признай си. Ако не беше, изобщо нямаше да дойдеш.“

„Не. Дойдох да разбера за какво се отнася. Защото предупреден ли си, си по-малко уязвим. Чиста тактика, нищо повече.“

Възражението ми се стори слабо. Канезаки и Докс винаги ми се подхилваха, когато твърдях, че искам да се откажа. Дали не бяха прави? Дали не ме познаваха по-добре от самия мен?

Келнерът донесе напитките на Хортън и се оттегли. Моят събеседник си сипа сметана в кафето.

— Националният антитерористичен център се занимава главно с анализ и координация, но Шорок полага основите за оперативна дейност. Разбираш ли, преди единайсети септември „Ал Кайда“ не можеше да вербува американски мюсюлмани, това обаче се промени.

— Убийствата във Форд Худ ли имаш предвид?

— Както и опита за взривяване на самолета на „Нортуест Еърлайнс“, неуспешния атентат на Таймс Скуеър, подготвяните взривове във вашингтонското метро и Портланд… всичко това е дело на американски мюсюлмани.

Засмях се.

— Искаш да кажеш, че след десетте години на две явни войни, дузина тайни, ненадейни удари, изтезания, постоянни приказки за бомбени атаки срещу Иран, истерия около джамиите… американските мюсюлмани стават податливи на призиви за отмъщение, така ли? Поразително!

Той отпи глътка кафе и остави чашата си на масата.

— Ще ми се да можех да споделя твоето лекомислие. Само че проблемът става все по-сериозен.

— Какво общо има това с Шорок?

— Негови хора участват в няколко местни групи. Теоретично би трябвало да прониква в групите само колкото да събере доказателства за повдигане на обвинения. Всъщност обаче сега той ръководи тия групи. Разбираш ли?

— Да не е таен радикал?

— Шорок подготвя серия от удари срещу Америка под фалшив флаг.

Не ми харесваше накъде клони всичко това.

— Защо?

Той ме погледна.

— За да осигури емоционален и политически претекст за суспендиране на конституцията.

— За преврат, искаш да кажеш — със съмнение заключих аз. — В Америка.

— За преврат срещу конституцията, да. Смяташ, че такова нещо не може да се случи тука, така ли? Даже да не искаш да се заемеш с тая задача, прегледай информацията в „Гугъл“ за КОИНТЕЛПРО, операция „Присмехулник“ и особено операция „Нортудс“. Може също да хвърлиш едно око на операция „Аякс“, операция „Гладио“, операция „Мангуста“ и така наречената „Стратегия на напрежението“. И това са само онези, за които е изтекла информация. Има още. Да не би да вярваш, че подпалването на Райхстага, лайвицката провокация и взривовете в руските жилищни блокове са уникални за съответното време и място и категорично не могат да се случат другаде, най-малко в Америка? Само че не ми изглеждаш толкова наивен.

— И единайсети септември ли е вътрешна работа?

— Не, въпреки че както експлоатираха случая, спокойно можеше да е. Да не би да твърдиш, че след като не всички атентати се извършват под фалшив флаг, такива не съществуват?

Келнерът донесе омлета и Хортън се зае с него. Замислих се каква част от това, което ми казва, е вярно. И ако е вярно, защо изобщо да се замесвам.

— Искаш ли? — докато дъвчеше, посочи омлета той. — Много е вкусен.

— Защо се обръщаш към мен за тази задача?

Полковникът преглътна и кимна, като че ли очакваше въпроса.

— Заговорниците са изтъкнати политици, военни, бизнесмени и журналисти. Не могат просто ей така да бъдат убити или отстранени по друг начин, тогава фракциите, които представляват, ще се почувстват застрашени и ще нанесат ответен удар. Нужно е сполетелите ги нещастия да изглеждат естествени колкото е възможно по-дълго, за да нанесем максимални щети на заговора, преди да са се обединили.

Не обърнах внимание на преждевременната употреба на първо лице множествено число. „Естествеността“ обаче обясняваше интереса му към мен.

— Нещо друго?

— Някои от обектите разполагат с много сериозна охрана, което означава, че ще имаш нужда от екип. Тук се включва твоят човек Докс, заедно с моите хора Ларисън и Тревън. Задачата може би всъщност изисква по-голям екип, но това също носи рискове. Според мен четиримата можете да се справите.

— Не ти вярвам. Искаш да кажеш, че в СРП не разполагате с достатъчно хора?!

— Естествено, че разполагаме. Но не и с достатъчно способни. Прекалено си скромен, приятелю. Според едни хора ти си успял да блъснеш някакъв мъж под връхлитащ токийски влак така, че десетината присъстващи не са те видели и дори охранителните камери не са те записали.

Не виждах какво ще спечеля, като го поправя, обаче въпросният обект всъщност извърши самоубийство без моя помощ и когато се хвърли под влака, аз бях не по-малко изненадан от всички останали на перона. Но тогавашният ми работодател благоговейно реши, че това е мое дело. Странно как се раждат легендите!

— С какво държиш Тревън и Ларисън?

— Това си е наша работа.

— Те изобщо служат ли в СРП?

— Техните постове…

— Подлежат на опровержение?

— Предполагам, че може и така да се каже.

— С други думи, ще ги оставиш на произвола на съдбата, ако се стигне дотам.

Той кимна.

— Тогава не допускай да се стигне дотам.

— И искаш аз да ръководя операцията, така ли? А не някой от твоите хора?

— Точно така.

— Защо?

— Ти имаш повече опит с такива неща. Разбираш си от работата и другите ще те уважават. Пък и те са свикнали да изпълняват заповеди. Ти не си.

Замислено го погледнах. Той наистина смяташе, че ще се заема.

— Пък и Ларисън има нужда от напътствие, въпреки че е способен войник — прибави Хортън.

В това просто изречение долових много дълбок смисъл.

— Какво напътствие?

— Например дисциплина. Той е като пистолет — винаги трябва да си сигурен, че е обърнат в правилната посока.

— Не те разбирам.

— Да речем само, че Ларисън е… човек, който има прекалено много за криене. Проблемен човек.

Първо Ларисън се беше опитал да ми покаже, че между него и Хортън има известна дистанцираност. А сега и полковникът правеше същото. Можех да го отбележа на глас, ала не исках да издавам на единия евентуалните маневри на другия.

— Защо ми съобщаваш всичко това? — попитах.

— Ти няма да приемеш работата, ако не го направя.

— И без това няма да я приема.

Очаквах да каже „Тогава защо слушаш?“. Само че Хортън не го каза. Знаеше, че сам ще си задам този въпрос и ще си отговоря по-убедително от него.

— Ще те попитам нещо — продължи събеседникът ми. — Какво непрекъснато се набива в главите на американските граждани от единайсети септември насам, както и след всеки успешен или неуспешен атентат оттогава?

Хвърлих поглед към входа на ресторанта.

— Не знам. Сигурно, че мразят гражданските си свободи.

— Почти. Че трябва да се откажем от гражданските си свободи. При всеки успешен или неуспешен атентат властите твърдят, че за да защитят безопасността на Америка, имат нужда от повече власт и че гражданите трябва да се откажат от още свободи. По дяволите, ако терористите наистина ни мразеха заради гражданските ни свободи, сега щяха да ни мразят много по-малко. Обаче не е така. Мразят ни още повече. И в същото време на американците им се казва, че ако родината им бъде нападната, това ще е, защото не са се отказали от достатъчно свободи, и затова е нужно само да се откажат от още малко. Едни много решителни хора са видели, че могат да експлоатират тази ситуация, и са на ръба да направят нещо по въпроса.

Няколко минути поседяхме в мълчание, докато той дояждаше омлета си. Докс зорко ни наблюдаваше, отпуснал лявата си ръка върху масата. Дясната му ръка не се виждаше.

— Виж какъв е проблемът — подех аз, когато вдигнаха чиниите и останахме само на кафе. — Да речем, че всичко това е вярно. Пак не можеш да ми платиш достатъчно, за да ликвидирам директора на Националния антитерористичен център.

Зачудих се защо продължавам да се държа така, все едно се пазарим, а не му отговоря направо, че не проявявам никакъв интерес при никакви обстоятелства. Наистина ли обмислях това предложение? Отново се запитах дали Докс и Канезаки не са прави, дали всичките ми твърдения, че искам да напусна бранша, не са празни приказки. Но тогава защо толкова настойчиво бях убеждавал Дилайла да напусне?

Хортън ме наблюдаваше — малко критично, стори ми се.

— Не ти ли пука? — попита той.

Свих рамене.

— Това няма нищо общо с мен.

— Няма нищо общо с теб ли? Коя е твоята родина?

— За паспортите ми ли питаш?

— Питам за верността ти.

— Не се заклевам във вярност към никого, ако не може да ми отвърне със същото.

— Ще ти задам следния въпрос. Колко души си убил?

— Повече, отколкото си спомням.

— Тогава какво е още един?

Погледнах го.

— Ако представлява опасност ли? Нищо.

Хортън кимна.

— Разбирам. И при мене е така. Отнел съм живота на много хора, пряко и косвено, и в някои случаи при доста съмнителни обстоятелства, признавам. Вярвам, че някой ден ще трябва да се изправя пред своя създател и да дам отчет за делата си. И ти ли вярваш в същото?

Не отговорих. Покрай защитните стени някъде в ума ми се промъкна образът на едно момченце в Манила, вкопчено в роклята на майка си и плачещо за бащата, когото му бях отнел. Спомнях си детското му гласче: „Мамо, мамо“. Глас, който понякога чувам насън.

— Понякога се питам дали, когато настъпи този ден, ще е в моя полза да мога да кажа: „Да, отнел съм живота на много хора. Но вижте и колко хора съм спасил!“ — продължи Хортън. — Ти задаваш ли си такива въпроси? Чудил ли си се някога дали нещо изобщо може да изкупи вината на хора като нас?

Отново премълчах. Първото бягство от затвора на спомените ми започна да насърчава и други. Пак момче, горе-долу на моя възраст по онова време, проснато възнак на вдигащата пара трева край реката преди разсъмване, шепнещо на непонятен ми език и ронещо сълзи, докато животът му си отива с кръвта от раната в гърдите му, която попива в мочурливата почва под него. Рана, която съм му нанесъл аз.

„Стига. Стига.“

— Виж сега — каза Хортън. — Ако не го предотвратим, след няколко седмици ще включиш Си Ен Ен и ще видиш запис на най-ужасяващото клане на цивилни, каквото можеш да си представиш. Атентати с многобройни жертви из цялата страна, предвидени така, че да причинят максимум страдания и да получат широко отразяване в медиите. Ще гледаш записите и ще виждаш мъката на оцелелите, ще чуваш плача на семействата на загиналите и ще знаеш, че всичко това се е случило, защото си отказал. Защото си можел да направиш нещо, обаче просто не ти е пукало. И в деня, в който се изправиш пред своя създател, а това непременно ще се случи, ще трябва да му обясниш — на него и на душите на хилядите избити — че не си виновен за нищо. Готов ли си да поемеш това бреме на съвестта си?

Думите му бяха силни, емоционални, и аз се зачудих какво разпалва чувствата му. Собствените му безсънни нощи, реших накрая. Недалновидните решения, които е вземал, прекалено бързо натиснатият спусък, когато е застрелял невинен, или когато се е забавил прекалено дълго и е загубил приятел. Операция, която е провалил. Грешна заповед, която е изпълнил. Смърт, която е причинил, опитвайки се да спаси човешки живот.

С една безпристрастна част от ума си се впечатлих от голямата му убедителност. Той предварително разполагаше най-малко с три аргумента и след като първите два — най-общо казано, патриотизмът и „просто поредният“ — не успяха да предизвикат реакция, Хортън спокойно ги заряза и продължи да стреля наслуки. Моето решително мълчание в отговор на третата му атака явно му разкриваше всичко, от което се нуждаеше. Не конкретните неща — последиците от католическото ми възпитание, по-тежкото бреме на живота, който водех, и на живота, който бях отнел, мъглявите ми надежди за някаква възможност за изкупление — а цялостното ясно усещане, че е улучил болното ми място.

Въздъхнах и хвърлих поглед към компютърното куфарче.

— Какво има там?

— Подробностите за Шорок. А, и петдесетте хиляди, за които говорихме. Твои са, каквото и да решиш.

Разумно. Рядко са ме прецаквали с финансови уговорки. Никой не иска излишно да си създава врагове като мен.

— Колко предлагаш за тая самоубийствена операция?

— Няма причини да завърши със самоубийство. Въпреки това ти предлагам един милион долара.

Не отговорих. Трябваше да призная, че сумата привличаше вниманието.

— Подели ги с хората си както намериш за уместно — прибави Хортън. — И не ми казвай, че не стигат. Тази игра ми е ясна и те уважавам, защото я играеш, обаче и двамата знаем, че даже да решиш да задържиш само една четвърт за себе си, пак ще е повече, отколкото са ти плащали за която и да е работа през живота ти. Следващият клиент ще ти плати още повече, но това тук струва един милион и толкова.

Замислих се дали да изкрънкам допълнително за разходи, но реших, че няма смисъл. Вярно, четвърт милион за един удар си беше огромна сума, дори да се вземеше предвид трудността на обекта.

— Как може да бъде очистен човек като Шорок?

— Бих ти препоръчал идния уикенд да се отбиеш на изложението за държавна сигурност в Лас Вегас. Всички фирми за охрана, отбрана, опазване на закона и разузнаване в Америка ще се съберат под покрива на конгресния център „Уин“, в надпревара за по-изгодна позиция под вимето на държавата.

— Какво ще прави там Шорок?

— Формално ще присъства на съпътстващата конференция и ще изнесе пленарна лекция в събота сутрин. Всъщност е там, за да бъде ухажван от директорските бордове на пет-шест фирми, които искат да го примамят да напусне държавната служба и заеме консултантски пост със седемцифрена заплата. През целия уикенд ще се отнасят с него като с кралска особа.

— Даваш ли си сметка колко ще е трудно да се добереш достатъчно близо до него в онова казино, за да изглежда естествено?

— Ще разполагаш с някои специални средства. Хайде, погледни в куфарчето.

Отворих го. Вътре имаше два инхалатора за астма, прихванати с велкро лепки.

— Какво е това? — попитах.

— Онзи с червената горна част е пълен с водороден цианид в концентрация три хиляди части на милион.

Тихо подсвирнах. Такава концентрация се подава в газова камера.

— Точно така. Впръскваш го в устата на човек или даже по лицето му и след по-малко от трийсет секунди е мъртъв. Но се разнася изключително бързо и е…

— Трудно установим, знам.

— Особено ако не го търсиш специално. Ще се наложи да затаиш дъх, докато го прилагаш, и бих те посъветвал да не се мотаеш наоколо.

— Въпреки това, три хиляди части на милион…

— Да, опасно нещо, вярно. Обаче виждаш ли инхалатора със синята горна част? Това е противоотровата, ако случайно вдишаш цианида.

— Хидроксокобаламин? Или натриев тиосулфат?

— Добре си запознат с тия неща. Тук са и двете — постигат най-добър ефект в комбинация. В куфарчето има също ампули хидроксокобаламин с етикети на адреналин против ужилване от пчели, в случай че някой прояви любопитство, и спринцовки. Ако решиш да използваш цианида, а това очевидно зависи само от теб, съветвам те всички превантивно да си ударите по една доза.

— Още какво има вътре? — поинтересувах се аз. Усещах, че всичко това започва да ме увлича, и се чудех защо не се съпротивлявам по-усилено.

— Всичко, което би могло да ти е нужно. Криптирани телефони, миниатюрни безжични аудио и видеопредаватели, всичко. Когато работиш за мен, не ти се налага да си губиш времето в магазини за военна екипировка. Всичко е последна дума на техниката.

Може би. Все пак щеше да се наложи да проверя всяка вещ за проследяващи устройства.

Огледах се наоколо. Сервитьори енергично обикаляха от маса на маса с подноси сладкиши, фрешове и омлети. Туристите се тъпчеха с яйца по бенедиктински, развълнувани от скорошното отваряне на бутиците на Родео Драйв. Кинаджиите глупаво се хилеха, докато сключваха сделките си, и избелените им зъби контрастираха на придобития им в солариум тен. Докс седеше и зорко наблюдаваше като статуя на Буда.

Щеше да се наложи да изпитам спрея, преди да пристъпим към операцията. Бих могъл още на място да го изпробвам върху Хортън и да го оставя да рискува с антидота, ала щях да предизвикам прекалено голям смут.

И все щях да се сетя за нещо. А пък самият аз да си инжектирам съдържанието на ампула, която ми е дал полковникът или който и да е друг — вероятността за това се равняваше на около нула. Така или иначе, нямаше да възникне такава необходимост. Комплекти противоотрови се продаваха свободно.

Осъзнах, че дори и пред себе си повдигам само съображения от практично естество. И грижливо ги обмислям.

Запитах се какво всъщност правя. Бях напуснал Дилайла, защото не искаше да се откаже от бранша. Но както изглеждаше, проблемът не се състоеше в това, че не искам да съм в бранша. А че го искам прекалено силно. Бях като възстановяващ се алкохолик и близостта с Дилайла разпалваше жаждата ми.

И какво беше първото нещо, което щях да направя, след като я бях напуснал? Все едно влизах в първия попаднал ми бар.

Озърнах се към Докс. Само един предварително уречен знак и той щеше да изстреля куршум в главата на Хортън и да ме последва през страничния изход.

Само че не знаех дали това ще е краят на проблемите ми. Или само началото.

А може би просто си търсех оправдание. Нямах представа. Може би Докс и Канезаки имаха право.

Дълбоко си поех дъх и бавно въздъхнах.

— Имал съм само двама клиенти, за които съм установявал, че ме лъжат — осведомих го аз. — Знаеш ли какво се случи с тях?

— Представям си — лаконично отвърна Хортън.

— Когато сключвам сделка, допълнителна гаранция е животът на самия клиент. Това устройва ли те?

— Очаквах го.

— Без жени и деца. Без невинни. Без резервни екипи.

— Ясно.

— Казал ли си на Тревън и Ларисън колко плащаш?

— Не.

Той сигурно си помисли, че искам да го скрия от тях.

— Гледай да им кажеш. Ще делим поравно на четири и не искам никакви недоразумения относно дела на всеки.

Той отпи глътка кафе.

— Възхищавам се на честните хора.

— Къде са в момента те?

Полковникът едва забележимо се усмихна.

— Чакат те. В Лас Вегас.