Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Torquemada, 2013
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona, 2013

Издание:

Бари Айслър. Рейн-Сан: Заложник на съдбата

ИК „Бард“, София, 2012

САЩ. Първо издание

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-339-3

История

  1. — Добавяне

28.

На Ларисън му се искаше да отиде при скрина и да си вземе глока. Дори не беше сигурен какво ще прави с него, но се чувстваше толкова надигран и притиснат в ъгъла, че просто имаше нужда да държи оръжие в дланта си. Понякога изпитваше същото, когато се будеше от кошмар с треперещи ръце, разтуптяно сърце и потънало в пот тяло, и можеше да го успокои единствено усещането за пистолет в едната ръка и масивни предмети, тотеми на будния свят, под другата. Ала Рейн стоеше между него и скрина и Ларисън не знаеше как ще реагира той, ако понечи да тръгне напред. Щеше ли да се опита да го спре? Ларисън беше с трийсетина килограма отгоре, че и повече, но бе видял как Рейн очиства онези двама наемници в Токио, а те бяха още по-едри и от него. Така или иначе, дори да успееше да победи Рейн в ръкопашен бой, нямаше да има особена полза от оръжието, ако се добереше до него със счупена ръка или нещо още по-лошо. Реши, че е по-безопасно да пасува. Засега.

Рейн го наблюдаваше и Ларисън имаше чувството, че японецът знае точно какво си мисли.

— Е? — попита Рейн. — Какво ще правим?

— Какво имаш предвид? — отговори на въпроса с въпрос Ларисън, убеждавайки се, че се опитва да печели време.

— Какво ще кажеш, ако ти опиша един четиричленен екип, трима от членовете на който независимо един от друг са стигнали до едно и също заключение за четвъртия?

Ларисън не отговори.

— В случай че не съм ясен, въпросното заключение е, че ти щеше да се прибереш тук и да продупчиш билета на момичето — прибави Рейн.

— И какво от това?

— Прави ли сме?

— Какво значение има?

— В известен смисъл, никакво. Защото, когато трима от четирима мислят за тебе най-лошото, има проблем, дори и тримата да грешат. И проблемът си ти.

Ларисън отново не отговори. Господи, само да имаше оръжие. Просто да го усеща в дланта си. За да задържи на разстояние цялата тази гадост.

Рейн го наблюдаваше.

— Искаш ли да знаеш какво не каза Тревън?

Ларисън продължи да мълчи. Скринът беше на два и половина метра. Всъщност Рейн можеше ли да го спре?

— Не каза другото нещо, което си мислехме всички. А именно, че ти нямаше да продупчиш билета само на Кей. Щеше да продупчиш билета на всеки от нас.

Ларисън изскърца със зъби. Никога не се беше чувствал толкова оголен. Те знаеха прекалено много за него. Бяха прозрели тайните му намерения. Някак си се бе провалил. Сега всички карти лежаха на масата. Всички.

— Сгрешили ли сме? — попита Рейн.

Ларисън го погледна.

— Стига си издевателствал. Ако искаш да приключиш, просто приключи.

— Ти какво мислиш, че се опитвам да направя?

— Опитваш се да издевателстваш над мен и това не ми харесва.

Рейн отиде при скрина.

Разсеян от вътрешния си смут, Ларисън реагира прекалено бавно. Той каза „Недей!“, но докато произнесе думата, Рейн вече беше изтеглил чекмеджето. Японецът се озърна назад към него, после бръкна и извади глока.

Ларисън го наблюдаваше като хипнотизиран. Обзе го странно спокойствие. Опита се да измисли какво да каже. Не му хрумна нищо. Последва миг на слабост в коленете, ала по-скоро от облекчение, отколкото от страх. Да, от облекчение.

Рейн провери пълнителя, хвана оръжието в ръка и погледна Ларисън с мрачно, решително изражение.

Ларисън се усмихна. Струваше му се важно да покаже на Рейн, че не се бои. Че дори в известен смисъл му помага.

Рейн му подхвърли пистолета. Ларисън толкова се смая, че за малко щеше да го изпусне. В последния момент протегна ръце и го хвана. За миг остана шокиран, вторачен в него.

— Колко жалко — каза Рейн. — Общо взето сме доста солиден екип. Преживяхме две засади и преследване от службите за национална сигурност, спечелихме сто милиона долара, нашият най-голям враг сам се неутрализира, както се изрази ти… и ще се откажем от всичко това просто защото не можем да не се избием помежду си. Струва ли ти се логично?

Ларисън запримигва. Рейн подиграваше ли се с него? По тежестта на глока можеше да прецени, че пълнителят е зареден. И все пак дръпна затвора, за да се увери. Изхвръкна патрон. Той го хвана във въздуха и го погледна. Стандартен деветмилиметров. Оръжието беше готово за бой.

— Какво правиш? — попита Ларисън. Стискаше пистолета в ръка, ала неочаквано осъзна, че всъщност изпитва ужас.

— Правя за теб това, което веднъж направи за мен Докс в Квай Чунг. Нали ти разправях във Виена?

— Каза ми, че ти спасил живота.

— Това беше очевидната част. Освен това ми доказа, че мога да имам доверие на някого. Мисля, че второто имаше по-траен ефект.

Ларисън искаше да отговори нещо, но не намери нужните думи.

— Какво според теб иска Хортън? — попита Рейн. — Смяташ ли, че иска да убиваш всеки, който може да знае тайните ти? Или да имаш достатъчно доверие на някого, за да го оставиш да ти пази тила?

Ларисън го погледна. Искаше му се да го попита какво има предвид под „тайни“. Но да попита, означаваше и да се разкрие. А и освен това на някакво дълбоко, необяснимо равнище усещаше, че Рейн… вече знае. По същия начин, по който долавяше, че не го е грижа.

— А другите? — чу се да казва. Господи, прозвуча толкова слабо. Толкова умолително.

— Докс очаква хората да се държат достойно — отвърна Рейн. — Ако го подведеш в това отношение, за него най-достойно е да те открие и застреля. Но обича да оправдава хората по липса на доказателства.

— Не мога да го разбера.

— Свиква се с него. Както и да е, мислиш ли, че Докс и Тревън се интересуват от друго, освен от това, дали си приятел или враг? Всеки от нас току-що получи повече пари, отколкото сме способни да изхарчим до края на дните си. Сега номерът е да останем живи, за да им се насладим. И имаме по-голям шанс да успеем, като си пазим тила един на друг, отколкото като се опитваме превантивно да се избием помежду си. Нали ми каза във Виена, че това ти се иска? Да има човек, който да ти пази тила? Е, как ще стане, ако инстинктивно убиваш хората, защото ужасно те е страх да им се довериш?

Ларисън тежко въздъхна. После още веднъж. Имаше чувството, че ще изскочи от кожата си, и си заповядваше да се вземе в ръце.

Рейн го погледна.

— Нещо против да извадя и своя пистолет от скрина?

Ларисън поклати глава. Преди минута щеше да убие Рейн, за да му попречи. А сега… нямаше значение.

Рейн извади уилсъна, провери пълнителя и го пъхна в колана си.

— Какъв е планът? — попита Ларисън, неспособен да пусне собствения си пистолет, макар че нямаше намерение да го използва.

— Е, може и да е егоистично, но съм почти сигурен, че тримата отиваме в Небраска, за да се опитаме да предотвратим едно клане — отвърна Рейн.

— Защо да е егоистично?

— Защото можеш да възразиш, че не го правим, за да спасим други хора. А за да можем да намерим покой в себе си.

Ларисън не отговори. Рейн нарочно повтаряше онова, което му беше казал във Виена. За кошмарите. Бе проявил слабост, като му го призна, и не знаеше защо го е сторил. Но… мисълта, че може да направи нещо, че има начин да се избави от онези ужасни сънища… искаше му се да повярва.

— Не го разбирах, когато се съгласих да участвам в тази операция — продължи Рейн. — Поне не го разбирах съзнателно. Ала трябва да взема всички гадости, които съм извършил, целия ужас, който съм причинил, и да направя нещо добро с тях. Да, Хортън използва тази идея, за да ме манипулира, и макар да установих, че съм сгрешил за истинската цел на операцията, може би все пак ще получа своя шанс. И не искам да го пропилея.

— Защо ми казваш всичко това?

— Защото, ако сега сбъркаме в избора си, едва ли ще можем да поправим грешката. Стигнал съм близо, съвсем близо до ръба на бездната. Не искам да падна вътре. А в момента се олюлявам.

Ларисън мъчително преглътна. Помисли си, че никога не е бил толкова объркан. И толкова внезапно изтощен.

— Трябва ми… малко време — произнесе той със запъване.

Рейн съчувствено кимна.

— Да, спомням си шока от чувството, че вярваш на някого. И аз изведнъж се скапах. После свикваш, след известно време.

Ларисън пъхна глока в колана си. Имаше чувството, че са го ударили в корема.

— В какво ме уговори да участвам, по дяволите?

— Не съм ти казвал нищо, което вече да не знаеш. Ти просто се мъчеше да не го чуеш.

Рейн протегна ръка. След миг Ларисън предпазливо я стисна.