Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (25)

25.

Докато чакахме Тревън, в мотелската стая беше надвиснало напрежение. Докс донесе пица, нахранихме се, после, за да убием времето, гледахме новините, които се свеждаха до интервюта с така наречени „експерти по тероризъм“, раздуващи фантазиите си за последната екзистенциална заплаха и как щяло да е най-добре да се борим с нея, наред с фризирани коментатори, маниакално разискващи семиотиката на зашеметяващото напускане на Хортън от Розовата градина по-рано същия ден.

С напредването на вечерта Ларисън изпадаше във все по-остра параноя и се самоубеждаваше, че Хортън е довел хора, които са отвлекли Тревън и с изтезания са измъкнали от него информацията за нашето местонахождение. Беше насочил глока си към Кей и се кълнеше, че ако някой разбие вратата, тя първа ще умре. На което Докс с нетипична заплашителност отговори:

— Свали пистолета. Плашиш я.

— Тя трябва да се страхува — заяви Ларисън.

— Е, тогава браво, успя. Сега, както казах, свали пистолета и стига си приказвал такива неща. Излишно е.

Ларисън го погледна.

— Не ми нареждай какво да правя.

Докс извади своя уилсън.

— Синко, тоя път няма да ти се правя на Кливън Литъл. Ако се ебаваш с мене, сам ще трябва да се оправяш.

— Млъквайте и двамата, мама му стара — прекъснах ги и нарочно влязох в ролята на главния. Ако се получеше и те ме приемеха за старши, това щеше да им даде основание да ме послушат и да се измъкнат с чест. Ако пък не, нещата щяха да станат много по-лоши.

Последва дълго и напрегнато мълчание. Накрая Ларисън неохотно пъхна глока обратно в колана си. Като го наблюдаваше невъзмутимо, Докс бавно направи същото.

Дадох знак на Ларисън да се оттеглим в банята и се обърнах към партньора си:

— Остави ни насаме за минутка.

Влязохме вътре. Затворих вратата след нас.

— Виж, той има слабост към момичета и когато я плашиш така, само го ядосваш — тихо казах.

— Негов проблем.

— Добре, но ти си професионалист, какво печелиш с това? Каква ти е ползата?

Той не отговори.

— Въпросът е, че не е в твой стил. Вече сме доста време заедно — два удара, прекосяване на страната, едно отвличане — и винаги си се владял страхотно. Какво толкова те разпали сега?

Ларисън се извърна.

— Не знам.

— Искаш ли да ми кажеш?

Той се засмя.

— Да не се опитваш да ми бъдеш психоаналитик?

— Опитвам се да ти бъда приятел.

— Е, недей.

Погледнах го.

— Познаваш ли много хора, способни да разберат мръсотията, която си вършил? Които знаят колко ти тежи тя?

Ларисън отново не отговори.

— Виж, прави каквото искаш — завърших аз. — Но трябва да престанеш да се палиш толкова. Това нервира Докс, започва да нервира и мен. Ако мога да помогна, позволи ми да го направя, но така или иначе, всички имаме нужда да си спокоен. Аз имам нужда да си спокоен. Какъвто си обикновено. Нали така?

След малко той кимна.

— Добре.

Излязохме от банята и продължихме да чакаме. Повече никой не размахваше пистолети. Щеше да се наложи да направя нещо с Ларисън, ала не знаех какво. Да го разтърся? Да го застрелям? Как изобщо можех да му повлияя? Помислих си: „Жив да не съм, ако някога повече работя в екип“. И в следващия миг трябваше да сподавя дивия си смях, защото ми хрумна, че тъкмо това е проблемът с този екип.

Наближаваше един през нощта, когато на вратата тихо се почука. Всички се изправихме, освен Кей, чиято китка продължаваше да е залепена с изолирбанд за пречките на леглото. Всички пистолети отново бяха извадени. Ларисън наблюдаваше Кей, Докс наблюдаваше Ларисън. Погледнах през шпионката. Беше Тревън.

— Спокойно — обърнах се към Ларисън и Докс. — Той е.

Отворих вратата и Тревън влезе. Носеше сак. Окуражаващо. Заключих вратата зад него.

— Взе ли диамантите? — попита Ларисън.

— Един момент — спрях го аз. — Още не ни разказвай. — Посочих Кей. — Докс, би ли й сложил слушалките?

Бяхме взели големи слушалки и радио, за да можем да говорим в нейно присъствие, без да ни чува. Моят партньор постави слушалките на собствените си уши, настрои звука и след това ги нагласи на главата на Кей. Тя го понесе добре — с неутрално, но не и безизразно лице, с примирена, но не и пречупена поза.

— Тук са — повдигна сака Тревън.

Ларисън кимна. Не ми харесваше нетърпеливият му вид.

— Очисти ли го? — попита той.

Пауза. После:

— Не.

Ларисън зяпна.

— Какво?!

— Няма да ви лъжа — отвърна Тревън. — Можех. Той обаче ми каза някои неща и реших, че ще направим грешка, ако го ликвидираме сега.

— Мама му стара — изруга Ларисън. — Хорт винаги измисля някакви дивотии. Винаги. Кога ще го проумееш, по дяволите?

Тревън го погледна.

— Знаеш ли, нещо започваш да ми писваш.

„Хайде пак се почна!“ — помислих си.

— Слушайте — намесих се с най-командирския си глас. — Всички сме поизнервени. Вие сте професионалисти, познавате признаците и причините. Вече от една седмица сме напрегнати до крайност, от Лас Вегас до Виена, после обратно на източното крайбрежие, престрелки, три дни непрекъснато пътуване в портативна сауна чак до Калифорния, притеснения за сателити, безпилотни самолети и с каквото там Хортън ни е проследил във Вашингтон… никакво уединение, никакви почивки и почти никакъв сън. Чудно как още не сме се избили един друг. Ама хайде да не се избиваме накрая, съгласни ли сте? Трябва да успокоим топката. Иначе всички ще умрем.

Всички мълчаха. Или моментът беше отминал, или пак щеше да се наложи Докс да изпълни някоя сцена от популярен филм. Или всички щяхме да се изпозастреляме един друг. Поне един от тримата.

— Какво каза той? — накрая наруши тишината Ларисън.

Тревън ме погледна.

— Ти се оказа прав за училищата.

Всички мълчаливо го изслушахме. Когато свърши, Ларисън каза:

— Не е възможно да му вярваш. Не виждаш ли какво прави?

Обърнах се към Тревън.

— Казал ти е къде и кога ще бъде извършен атентат срещу училище, така ли?

Той кимна.

— В Линкълн, щата Небраска. Точно в центъра на страната. След три дни, в първия учебен ден след лятната ваканция. Сутринта в салона щяло да има някакво събрание по случай откриването на учебната година. Оня Гилмор командвал група от четирима души. Хорт казва, че щели да се появят с картечни пистолети и просто да изтрепят всички. Нищо екстравагантно и изискващо сложна логистика, само чист ужас и смърт, специално за новините по телевизията.

— Аха — изсумтя Ларисън. — Поредният капан. И ние ще отидем точно където и когато ни каже Хорт. Този път ще прати снайперисти в коли навсякъде около училището. Ще ни локализира, ще ни очисти, после ще се прибере вкъщи и ще си отвори бира.

— Има още нещо — прибави Тревън. — Ще ударят сградата с ракета „Хелфайър“, изстреляна от безпилотен самолет, докато атентаторите са вътре.

— Какъв е смисълът? — попита Докс. — Да убият атентаторите ли?

— Да — кимна Тревън. — Точно както Хорт се опитваше да убие нас, след като очистихме Шорок и Финч. И да увеличат мащабите на опустошенията. Но не виждате ли? Ако се опитаме да го предотвратим, няма всички да сме на едно и също място по едно и също време. Някои от нас ще трябва да ликвидират атентаторите. Други ще трябва да обезвредят безпилотния самолет или да открият наземния екип, който го управлява.

— Значи Хорт ще ни локализира на две места, вместо само на едно — заключи Ларисън. — Все същите глупости и ти му се връзваш. Пак.

— Ами ако грешиш? — обърна се към него Докс. — Ами ако Хортън казва истината? Ще бъдат избити цял куп деца и в това ще сме замесени ние.

Ларисън повдигна вежди.

— Защо да сме замесени?

— Ние очистихме Шорок и Финч — поясни Докс. — Помогнахме да се случи всичко това.

— Изобщо не сме виновни — заяви Ларисън. — Смятахме, че го предотвратяваме, спомняте ли си?

— На теб изобщо не ти пукаше дали го предотвратяваме, започваме, или го ебем в гъза — сопна му се Докс. — Искаше само проклетите си диаманти.

За миг лицето на Ларисън се изкриви. „Какво искаш да кажеш с това?“ — разчетох изражението му аз. Усетих, че се мъчи да не поглежда Тревън, който съвсем лекичко поклати глава, сякаш отвръщаше: „Аз не съм им казал“.

В главата ми изкънтяха думите на Хортън:

„Ларисън е… човек, който има прекалено много за криене. Проблемен човек.“

Не бях сигурен как съм разбрал. Беше подсъзнателно, не можех да го обясня. Обаче знаех. Че Ларисън е гей. И Тревън знаеше, а Ларисън знаеше, че Тревън знае тайната му.

Всичко това ми мина през ума само за миг. Съмнявах се, че Докс е обърнал внимание, и предполагах, че Тревън и Ларисън са сигурни, че нито моят партньор, нито аз сме забелязали нещо. Не знаех дори точно какво означава това. Оттук ли идваше напрежението на Ларисън? И защо изобщо на нас с Докс трябваше да ни пука?

Ала на Ларисън му пукаше. Това беше ясно. Държеше го в тайна и искаше да си остане така.

— Няма значение какво съм искал — напълно възвърна самообладанието си той. — Важното е, че каквото и да замислят тия хора за училището или където и да е другаде, това няма нищо общо с нас. Даже да се абстрахираме от факта, че пак ни гласят капан, бас държа. Но дори да останем живи, нима искате да направим нещо, което ще помогне за връщането на Хорт на власт? Имаме късмет, че в момента зъбите му са извадени. Да не искате пак да тръгне срещу нас? Защото той ще го направи. Мотивите му не са се променили, само възможностите.

— Правете каквото искате — каза Тревън. — Аз вече съм решил за себе си. Няма да стоя със скръстени ръце и да го допусна. През живота си съм вършил много гадни неща, обаче няма да направя това.

— Чудесно — усмихна се криво Ларисън. — Утре ще дадем да проверят диамантите. Ако са истински, ще си ги поделим поравно и всеки си хваща пътя.

Никой не оспори логиката му, но въпреки това позицията му не ми хареса. Какво щеше да направи, ако заподозре, че знаем тайната му? Щеше ли да ни заплашва нещо? Ала Тревън знаеше и Ларисън като че ли се примиряваше с това. А диамантите? Наистина ли щеше да се откаже от три четвърти от тях, въпреки че първоначално му бяха принадлежали всичките? Докс ме погледна.

— И аз няма да стоя със скръстени ръце и да го допусна. Дори диамантите да се окажат истински, как ще се наслаждаваме на парите, ако ги получим на цената на живота на цял куп дечурлига?

— Какво общо има едното с другото, по дяволите? — избухна Ларисън.

Моят партньор не му обърна внимание.

— Можеш ли да се свържеш със своя азиатски приятел и да видиш дали е в състояние да направи нещо? Или сам да го спре, или да ни помогне с малко информация и необходимото оборудване.

Кимнах. Но вътрешната ми борба продължаваше. Чудех се дали Ларисън е единственият от нас четиримата, който няма съвест. Или е единственият, който има мозък.

Спомних си онази среща на закуска с Хортън и неговото убеждение, че човек непременно ще срещне своя създател. Тогава той не говореше за извършеното от него. А за онова, което възнамерява да извърши. Какъв идиот съм бил да не забележа разликата!

— Ще видя какво може да направи — обещах аз. — Утре двамата с Ларисън ще занесем образци от диамантите на бижутер. Ако се окажат истински, всички отново ще бъдем свободни агенти.

Нямаше възражения срещу разделението на труда. Всички разбираха, че никой няма да бъде оставен сам с диамантите, нито някой щеше да е единствената връзка с експертизата на бижутера.

Положението ставаше адски напрегнато. Участието в този екип ми напомняше старата максима за войната: лесно се влиза, трудно се излиза.

— Може би не си се сетил за едно нещо — казах на Ларисън.

Той ме погледна.

— Какво?

— Моят човек ми обеща да ни помогне, ако му дадем доказателство. Да ни махне от президентския списък или където там са ни вкарали.

Ларисън отвратено поклати глава.

— Нали не смяташ за съвпадение това, че според думите на самия Хорт, и той искал същото? Доказателство, че тия атентати са под фалшив флаг?

— Не те разбирам.

— Хорт притежава невероятна способност така да ти представи каквото иска, че да звучи точно като онова, каквото искаш ти.

— Но ние така или иначе трябва да имаме доказателство.

— Тогава си го търси. Казах ти, аз съм дотук.

Повече нямаше за какво да говорим. Отново почивахме на смени, ала аз почти не спах. Поставях се на мястото на Ларисън, виждах ни по начина, по който предполагах, че ни вижда той. И получената картина не ме оставяше да заспя.