Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (4)

4.

Ларисън стоеше точно извън обсега на една улична лампа и наблюдаваше немите образи на екранчето в дланта му. Само за миг пустата улица се превърна в шантав калейдоскоп: крайници/гимаси/кола/сграда/прелитащото отгоре небе. Мрак. После пак небето и кадри с Рейн, явно претърсващ джобовете на Бекли. Лицето на Рейн в близък план, взира се с осеняващо го разбиране право в обектива, върху изстиващото тяло на Бекли. Проблясък, смущения и накрая мрак.

Разнесоха се бързи стъпки откъм метростанция „Джинбочо“ и Тревън тичешком изскочи иззад ъгъла. Ларисън прибра монитора в джоба си и излезе на улицата с протегнати напред длани.

— Стой — каза той. — Всичко свърши.

Тревън забави ход. На лицето му се четеше смут. Навярно очакваше Ларисън също да се е втурнал на помощ, колкото и безсмислено да беше вече това. Значи не беше запомнил думите на партньора си, че наемниците не работят с тях.

— Хайде! — подвикна Тревън и понечи да заобиколи колегата си. — Не видя ли какво се случи? Рейн им устрои засада!

Ларисън го настигна и го задържа. Младият мъж се намръщи и се поприведе — като готвещ се за нападение бик.

Партньорът му отново вдигна ръце.

— Не прави сцени — рече той. — С нищо не можем да им помогнем. Те вече са мъртви.

— Не сме сигурни. Рейн изчезна, добре, ама…

— Те са мъртви!

Тревън се изправи и тялото му се поотпусна.

— Ами джиесемите? — попита той. — Техниката? Трябва да я приберем.

— Рейн прибра всичко.

— По дяволите, откъде?…

— Ти нямаше ли да я прибереш? Но това няма значение. Видях по видеото. Прибра всичко и избяга.

Тревън безмълвно го изгледа за миг, после процеди:

— Ти беше съвсем наблизо, можеше да направиш нещо, ако поискаш.

Партньорът му се озърна назад към улицата и отново насочи вниманието си към него. В известен смисъл му съчувстваше, разбираше, че Тревън се мъчи да се справи с неотдавнашния си пръв сблъсък с реалния свят, също както някога и самият той. От друга страна, не даваше и пукната пара за неговия упорит патриотизъм, намираше го за лицемерен и наивен. И негодуваше, че Тревън знае тайната му, след като беше открил Нико, другия живот на Ларисън, проследявайки го в Коста Рика в търсене на откраднатите от Ларисън записи с изтезанията.

— Ти ги подведе — заяви Тревън. — С всичките си приказки кой трябвало да поеме… нарочно ги предизвика. Защото си знаел какво ще се случи.

Ларисън сви рамене.

— Нищо не им дължах. Те бяха пратени да ме шпионират. Да шпионират и двама ни.

Изражението на Тревън показваше, че не му вярва.

— Те са американци — възмутено изсумтя той.

Ларисън тежко въздъхна. Наемниците му бяха пречили, затова трябваше да се отърве от тях. Чисто и просто. Опита се да си спомни времето, когато такова нещо може би щеше да представлява проблем за него, когато преди това може би щеше да се замисли и дори може би щеше да изпитва угризения после. Не успя. Беше прекалено отдавна и оттогава се бяха случили прекалено много неща.

— Какво общо има това?

Тревън поклати глава.

— Ти си отрепка.

Ларисън не отговори. Не знаеше какво да направи. Да убие Тревън? Само че имаше нужда от него, за да се добере до Хорт, пък и полковникът и без това знаеше за Нико.

Щом очистеше Хорт, Тревън щеше да остане единствения, който знае, че Ларисън е жив, че има друг живот. Плюс Рейн, който щеше да го научи съвсем скоро, и онзи другия, когото трябваше да открият. Засега се нуждаеше от тях, разбираше го. Щом очистеше Хорт обаче, те щяха само да му пречат.

Да използва други, за да ликвидира Хорт, после да ликвидира и тях. Да си върне диамантите и да запуши устата на всеки, който представлява заплаха.

Идеално. Можеше да го постигне. Само трябваше да лапне въдицата. Останалото щеше дойде от само себе си.

Ларисън се насили да се усмихне.

— Хайде просто да се обадим на Рейн — каза той.