Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (13)

13.

Тревън слушаше разказа на Рейн на фона на усилващото се тракане на мотрисата в лосанджелиското метро, едновременно впечатлен и обезпокоен. Впечатлен от това, че Рейн е забелязал слабост в защитата на Шорок, моментално е импровизирал, за да се възползва от нея, и е довършил директора на НАЦ с цианида, както бяха планирали. Обезпокоен, защото впоследствие Рейн и Докс са се срещнали с Хорт и сега явно контролират информационния поток в двете посоки. Не беше свикнал между него и полковника да има буфер и макар да съзнаваше, че това е недостойна, самолюбива реакция към избутването му в периферията, той също така разбираше, че необходимостта да разчита на посредничеството на Рейн и Докс е оперативно неизгодна.

Наближаваше обяд и мотрисата общо взето пустееше, по седалките нарядко се бяха разположили неколцина отегчени наглед пътници. Четиримата стояха един срещу друг в средата и леко се олюляваха от движението. Гласът на Рейн едва се чуваше, въпреки че лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Рейн им беше позвънил с инструкции за срещата и Тревън предполагаше, че е избрал метрото, за да осуети евентуално сателитно наблюдение от страна на Хорт. По станциите имаше камери, естествено, но дори да разполагаше с достъп до тях, полковникът трябваше да знае къде да търси и щеше да му се наложи да преодолее няколко нива бюрокрация. Докато установеше местонахождението им, те отдавна щяха да са изчезнали.

— Смяташ ли, че тая работа с Финч е истина? — попит Ларисън.

Отговорът на Рейн се забави малко.

— Не знаех дали е истина и историята с Шорок. Но парите са преведени.

— Той предлага по триста за Финч — намеси се Докс. — И по петстотин за третия, който и да е той. Това прави повече от милион за всеки от нас, когато приключим. Не знам за вас, но за мене е много пара.

— Според вас откъде Хорт взема всичките тия пари, които пръска насам-натам? — попита Ларисън и Тревън се зачуди какво цели с въпроса си, каква част има намерение да им разкрие.

— Нямам представа — сви рамене Рейн. — А ти?

Ларисън нехайно се озърна към поклащащата се мотриса.

— Ами ако ви кажа, че вместо да се излагаме на опасност за един милион, можем да се защитим и да си тръгнем с двайсет и пет милиона?

— Двайсет и пет милиона… долара?! — ахна Докс.

Ларисън кимна.

— На човек.

Докс се засмя.

— Правиш си ташак с нас. Как да се защитим, като убием президента ли?

Ларисън поклати глава.

— Като убием Хорт.

Докс отново се засмя, но Тревън виждаше по изражението му, че сумата е привлякла вниманието му.

— С какво те държи Хортън? — попита Рейн.

Ларисън студено се усмихна.

— Не това е важното. Важното е, че Хорт има сто милиона в необработени диаманти. Е, нека са деветдесет и девет милиона, след като ни плати. Лесни за пренасяне и продаване, напълно непроследими.

Рейн мълчеше. Тревън се зачуди дали е повярвал.

— Предимствата са много — продължи Ларисън. — Но ще ви кажа още нещо. Диамантите всъщност са само бонус. Дори те не са истинската цел.

— Знаеш ли, винаги съм мечтал да участвам в разговор, в който някой казва, че „даже стоте милиона долара не са истинската цел“ — цитира го Докс. — След близнаците във ваната в банкокския „Сукотай“ сега ще мога да се пенсионирам като доволен човек.

На лицето на Ларисън отново се появи същата студена усмивка.

— Исках да кажа, че като се концентрираме върху парите, излиза, че имаме избор. А нямаме.

— Какво искаш да кажеш? — попита Рейн.

— Ами, вие не разбирате Хорт. Затова ще ви обясня някои неща за него. Първо, той винаги взема мерки срещу нежелани последици. Оттук следва второто — когато му свършим тая работа с Шорок и останалите, каквато и всъщност да е тя, полковникът ще се опита да ни запуши устата. И оттук следва третото — един от тия удари, може би следващият, може би третият, ще е всъщност капан, целящ да установи местонахождението ни.

— Но той току-що ни плати точно един милион! — възрази Докс.

Ларисън кимна.

— За да демонстрира добрите си намерения. И да ни накара да повярваме, че и останалото, което ни обещава, е истина. Разбирате ли защо го структурира така? За да накара алчността ни да заглуши здравия ни разум.

Докс се озърна към Рейн. „Оставям на тебе, готин“ — разчете погледа му Тревън.

Рейн мълчеше. Изражението и гласът на този човек сякаш никога не се променяха. Което го правеше неразгадаем. И не стига това, но и след като беше видял какво е направил с наемниците и като знаеше, че майсторски е ликвидирал и Шорок, безизразното поведение на Рейн направо започваше да нервира Тревън.

— Разбирате ли сега? — попита Ларисън. — След операцията в Лас Вегас, докато Хорт е жив, той е заплаха за всички нас.

— Ти си знаел какво ще се случи — заключи Рейн.

— Исках всичките да сме в един кюп, да имаме еднакви възможности, ако имаш предвид това. Не съм ви мамил обаче. Не съм ви заблуждавал. Вие сами сте си взели решението, по свои си причини. Така или иначе, дори да ви бях казал какво мисля, нямаше да ме послушате. Не съм сигурен, че ме слушате и сега.

Останалите не отговориха.

— Добре — продължи Ларисън. — Давайте, оставете го да ви дърпа конците. Вярвайте на обещанията му, щом искате. Накрая ще умрете. А бихте могли и да проумеете какво става всъщност, да предотвратите опасността и да си тръгнете чисти с по двайсет и пет милиона.

Тревън изпита отвратителното усещане, че се е превърнал в страничен наблюдател. Да убият Финч? Или да се обърнат срещу Хорт? Никой не го питаше какво мисли. Всъщност и самият той не беше сигурен.

Не можеше да не се съгласи с анализа на Ларисън за сегашното състояние на играта — в края на краищата, знаеше от личен опит колко манипулативен и безпощаден може да е полковникът. Убедителни бяха и изтъкнатите от Ларисън аргументи за записа от охранителната камера, поставящ Тревън на мястото на убийството. Щом Ларисън имаше право, алтернативите бяха ясни: убиваш или убиват теб.

И все пак мисълта да очистят Хорт го изпълваше с такава тревога, та чак го обземаше шемет. Наистина ли можеше да го извърши? Да убие собствения си командир? На времето във Виетнам войниците понякога бяха очиствали некадърните си лейтенанти, нали? Ала когато си представи как изстрелва куршум в челото на Хорт, кръглата дупка, мигновеното изхвръкване на очите от орбитите заради пробиването на черепа.

Моменталната безизразност, обхващаща лицето, омекването на тялото… нещо в него се разбунтува.

Какво щеше да прави после? Щяха да заменят Хорт, естествено, но всичко едва ли щеше да си тръгне постарому. Боеше се, че ще е извършил нещо като отцеубийство, че ще го гризе съвестта. Другарите му щяха да усетят, че е извършил някакъв смъртен грях, и може би дори щяха да заподозрат точно какъв. Щеше да носи клеймото на Каин, вечно подозиран, завинаги чужд.

Не. Той не беше като Ларисън и Рейн и не желаеше да стане такъв. Бе убивал достатъчно, най-често отблизо, но освен в случаите на самоотбрана, винаги действаше по заповед. Тревън участваше в нещо голямо, защо да го прецаква? Пък и какъв беше Ларисън? Умел изпълнител, несъмнено, но все пак неконтролируем ренегат. А започваше да му се струва, че Рейн е почти социопат. Докс — шут, прекалено тъп, за да разбира нещо. Те работеха за пари, което означаваше, че винаги могат да бъдат купени. Наистина ли се колебаеше дали да се обърне срещу Хорт, да се обърне срещу бойната си част, да хвърли жребия си завинаги при тези отрепки?

После изведнъж видя начин. Начин да се защити, да остане на страната на добрите и да се избави от Рейн, Ларисън и Докс. Едновременно.

— Може и да си прав — каза Рейн на фона на тракането на мотрисата. — И въпреки това искам да очистя Финч. Плащат ми да го направя и нямам навика да се обръщам срещу клиента при предложено по-добро заплащане, даже да е много по-добро. Ако вие с Тревън искате да участвате, ще вземем по триста на човек. Иначе ние с Докс можем да се справим сами и ще се разделим без лоши чувства.

— Правиш грешка — предупреди го Ларисън.

— Искаш ли да участваш в удара срещу Финч? — попита Рейн.

Ларисън се извърна за миг, сякаш размишляваше.

— Какво ще направиш, ако установиш, че Хорт ни лъже за Шорок и Финч? И изобщо за цялата тая работа?

Рейн не отговори.

— Да, така и си мислех — продължи Ларисън. — Добре, ще участвам. Защото съвсем скоро ще се обърнеш срещу Хорт.

По-късно, след като се разделиха, Тревън направи дълга обиколка, с цел да засече евентуално наблюдение. Когато се увери, че е сам, той се обади на Хорт от телефона на една бензиностанция. Полковникът отговори с типичното си неангажиращо:

— Да?

— Аз съм.

Последва мълчание. След това:

— Радвам се да чуя гласа ти, синко. Добра работа в Лас Вегас.

— Нямам особена заслуга.

— Можеше ли да изпълниш задачата с по-малко участници?

— Сигурно не, не.

— Тогава не е можело да бъде изпълнена без тебе. И тъкмо затова исках да участваш.

Тревън не отговори. Имаше чувството, че е стигнал до кръстопът. Накъдето и да тръгнеше, нямаше да има връщане назад. Никога.

— Какво те измъчва, синко? — попита Хорт.

Тревън дълбоко си пое дъх.

— Трябва да ви съобщя нещо.