Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (21)

21.

Наблюдавах Ла Бейг, вече на дневна светлина, през дупката в дясната стена на вана. Ларисън беше отишъл на един малък платен паркинг на Харолд Уей, където правеше леки разтягания и упражнения, все едно загряваше за джогинг или изпълняваше един от комплексите, които двамата с Докс явно обожаваха. Бях пресметнал, че от появата на Кей на ъгъла на Селма и Ла Бейг, до стигането й при нас ще имаме поне една минута — достатъчно време, за да предупредя Ларисън и той да реагира. Тревън още седеше зад волана на вана и чакаше моя сигнал. Имахме даващи енергия закуски, кафе и водни бутилки с широко гърло, в които да пикаем. Оставаше само да чакаме.

Малко след осем забелязах някой да се насочва към нас от източната страна на улицата. Вече имаше няколко фалшиви тревоги — бегач, човек, разхождащ кучето си, две млади жени, навярно на път за автобуса, с който отиваха на работа — и аз се опитах да овладея вълнението си. Но когато се приближи и слънцето огря лицето й, видях, че е тя. Сърцето ми се разтуптя.

— Идва — съобщих аз, без да откъсвам очи от шпионката.

Тревън запали двигателя. Продължавах да наблюдавам Кей. Косата й беше завързана отзад на опашка и носеше изрязани шорти, бяла тениска и тъмносин мъхест суичър с цип. През лявото й рамо висеше обемиста кожена чанта. Красиво хлапе, още по-хубаво на живо, отколкото на снимките, които бях видял. Дългокрако, добре сложено, с широка, самоуверена походка. Момиче, което знаеше къде отива и как да стигне там и което нямаше да позволи на никого да му се изпречи на пътя.

Е, не беше взела предвид нас. Но с малко късмет ние щяхме да сме само неравност по пътя й, за кратко усетена и бързо забравена.

Видях я да подминава Харолд Уей. Там беше Ларисън, който тичаше по улицата, за да излезе точно зад нея.

— Давай! — наредих на Тревън.

Той превключи на задна, завъртя волана надясно и се върна чак до тротоара отстрани на улицата — по същество, половината от двустепенно обръщане. Не прекалено бързо, не прекалено внезапно — просто някой излизаше на заден от паркинга на мотела, за да потегли на юг по Ла Бейг. Тревън спря точно в мига, в който Ларисън настигна Кей. Тя може би чу приближаването му, може би някаква атавистична част от мозъка й усети излъчващата се от него опасност. А може би и двете. Така или иначе, момичето понечи да се обърне. Късно.

Ларисън ловко я удари с длан отстрани на шията. Понякога наричан „раменно зашеметяване“, този удар е предназначен да прекъсне мрежата от нервни влакна на брахиалния плексус или, в зависимост от мястото му, каротидния синус. Така или иначе, резултатът е временна загуба на координация, безсъзнание или, ако ударът е достатъчно силен и точен, дори смърт.

Ванът спря. Кей се олюля и Ларисън я подхвана с една ръка. Отдръпнах се от шпионката, отворих задната врата и поех момичето от него. Вмъкнахме Кей във вана и след две секунди вратата вече беше затворена. Тревън потегли на юг, плавно увеличи скоростта и зави надясно по Сънсет, толкова спокойно и благопристойно, че дори не забрави да даде мигач.

Кей не беше изгубила напълно съзнание, бе само зашеметена. Смъкнахме чантата от рамото й, завързахме китките зад гърба й със свински опашки, сложихме я да седне облегната на дясната стена. Приклекнах пред нея и бързо я претърсих. Нищо. Целият й багаж трябваше да е в чантата. Ларисън се зае да я прерови. Щеше да изключи джиесема й и да се увери, че няма проследяващи устройства. Едва ли имаше, но Хортън може и да бе взел мерки с надеждата при необходимост да я защити.

Погледнах я в очите и видях, че идва на себе си. Не се налагаше да правим нищо, за да я освестим.

След малко тя усилено запримигва, огледа се наоколо, после насочи вниманието си към мене.

— Кои сте вие? Какво правите?

— Отвличаме те. — Нарочно използвах тази дума, за да я схване ясно и да проумее непосредствения й смисъл, въпреки обърканото си състояние. — Не се шегуваме. Отнася се за баща ти. Полковник Хортън. Разбираш ли?

— Баща… какво е направил? Какво става, по дяволите?

— Няма значение какво е направил. Достатъчно е да знаеш, че ни дължи нещо и че те използваме, за да си го вземем. Разбираш ли?

Кей погледна Ларисън и отново се обърна към мен. Видях, че изведнъж силно се е изплашила. Тя не отговори. Осъзнах, че е излишно да й показвам труповете на пратените от баща й наемници. И така вече умираше от страх.

— Сега ще те снимаме — осведомих я. — И ще пратим снимката на баща ти.

Ларисън ми подаде днешен „Лос Анджелис Таймс“, който сутринта бяхме отмъкнали от един вход на път за мотела. Разтворих го в скута й. Ларисън се приближи и направи няколко снимки с джиесема й. Щяхме да пратим доказателството на Хортън от телефона на дъщеря му. Това щеше да засили внушението, че тя е изцяло под наш контрол, а и собствените ни телефони щяха да останат чисти.

Взех вестника от нея и го захвърлих настрани.

— Ще се постараем всичко да мине гладко, но има два начина да пострадаш. Първо, ако баща ти не направи каквото искаме. И второ, ако ти не правиш каквото искаме.

Кей дишаше тежко. Знаех, че се бори с паниката си. Бореше се добре. За което си спечели моето уважение. А с уважението дойде и внезапна и изненадваща доза отвращение от самия мен.

Сподавих това чувство. По-късно щях да се справя с емоционалните последици. Както винаги досега.

Погледнах я в очите.

— Безпокоиш се, че показваме лицата си пред тебе, нали?

Тя кимна. Беше умна — достатъчно, за да знае, че ако не крие лицето си, похитителят не се бои, че после може да свидетелстваш срещу него. С други думи, че сигурно не възнамерява да те остави жив.

— Няма значение, че си ни видяла — обясних й. — Баща ти и без това веднага ще се сети кои сме. И когато всичко това свърши, ще ти обясни защо не можеш да отидеш в полицията. Затова не се безпокоим, че си ни видяла. Разбираш ли?

Кей отново кимна.

— Добре. Имам чувството, че си умно момиче. Сигурно си чувала за вторичното местопрестъпление и че не бива да позволяваш на никого да те заведе на такова място, защото озовеш ли се там, престъпникът може да направи с теб каквото иска. И това е вярно. В случая ти вече си на вторично местопрестъпление. Ние сме сами в този ван, имаме пълен контрол над обстановката, пълен контрол над теб. Ако искахме да те нараним, в момента щяхме да го правим. Но не постъпваме така. Нито пък желаем. Дотук следиш ли мисълта ми?

— Да — потвърди тя. Зарадвах се, че се е овладяла достатъчно, за да си позволи да говори.

— След малко ще те прехвърлим — продължих аз. — Първо в друга кола, после в една хотелска стая. Ще държим китките ти завързани и преди прехвърлянето ще ти завържем очите, но не искаме да ти причиняваме повече неудобства. Не желаем да ти запушваме устата например. Не знам дали някога са ти запушвали устата, но те уверявам, че е ужасно да прекараш няколко дни така. Много по-неприятно, отколкото предполагаш. Ще се наложи ли да ти запушим устата, Мими?

Тя поклати глава.

— Няма.

— Ще правиш ли опити да избягаш? Или да се съпротивляваш? Или да не изпълняваш каквото ти кажем?

— Няма.

— Виж, за мен това, общо взето, е само работа. — Посочих с глава Ларисън. — За моя колега обаче е съвсем лично. Не бива да му даваш повод, разбираш ли? Повярвай ми, той само чака да му дадеш повод.

Кей погледна Ларисън и по лицето й видях, че ми е повярвала. Че ми е повярвала напълно. Помълчах още малко, после добавих:

— Но съм сигурен, че няма да ти се случи нищо лошо. Имаш ли въпроси?

Тя кимна.

— Къде ме водите?

— Това не мога да ти разкрия, само ще ти кажа, че е място, където можем да те държим под контрол и където никой няма да е в състояние да те открие, докато ние не те пуснем. Нещо друго?

— Какво е направил баща ми?

— Ще трябва сама да го попиташ. Друго?

— Да. Защо все ме питате дали искам да ви питам нещо, след като знаете, че няма да ми отговорите?

Тъжно се усмихнах, възхитих се колко бързо се е овладяла, хареса ми дързостта й, въпреки шока и напрежението.

— Задаваш логични въпроси — казах. — Съжалявам, че не мога да отговоря на всичките. Ще ти кажа едно обаче. Ще сменяме колите два пъти. Ние с тебе ще се возим в багажника на едната. И ще минат най-малко няколко часа, преди да стигнем на удобно място, където има тоалетна. Ако се налага да отидеш преди това, ще трябва да ти сложим памперси за възрастни. Ще изтърпиш ли?

— Не говорите сериозно.

— Опитвам се да улесня нещата колкото е възможно, Мими. И по-добре повярвай, че говоря сериозно.

Кей отказа памперса и това ме изпълни с облекчение. Може би не беше кой знае какво при тези обстоятелства, но наистина не исках да я подлагам на такова унижение. И без това щеше да е трудно.

През следващите два часа минахме буквално под всеки подлез на 101-во, 110-о и 10-о шосе, влизахме и излизахме от различни подземни паркинги. Аз седях до шофьора, Ларисън остана отзад при Кей. Когато се успокоих, позвъних на Докс.

— Готов ли си?

— Готов съм, готин.

— Добре, идваме.

От Венис Булевард завихме наляво по Саут Ридондо. Когато стигнахме до знака стоп на Бангър Стрийт, видях форда — Докс чакаше да направи десен завой. Той потегли пред нас и ние го последвахме на юг към 10-о шосе. Щом се озовахме под надлеза, Докс рязко отби вдясно и спря на тротоара. Багажникът се отвори. Тревън включи аварийните светлини, зави надясно към тротоара и после пак завъртя обратно към улицата, като спря така, че дясната страна на буса се изравни с отворения багажник на форда. Скочих отзад и отворих страничната врата. Ларисън вече стоеше там с Кей, все още със завързани китки, а сега и със завързани очи. Двамата лесно я пренесохме в багажника, след което и аз се вмъкнах до нея. Ларисън затръшна капака и Докс пак настъпи газта, ускори до края на тунела, после бързо намали и излезе от отсрещния край с нормална скорост. Тревън трябваше да е плътно след него с вана — същото темпо, същата последователност като на влизане.

Всъщност играехме на нещо като „тука има, тука няма“, като използвахме надлезите и паркингите. Все още не знаехме как Хортън ни е проследил до „Капитъл Хилтън“ и засега предполагахме, че го е направил с шпионски сателити. Трябваше да допуснем, че разполага с достъп до ресурсите на Националната разузнавателна служба и Националната агенция за геокосмическо разузнаване. В такъв случай и ако имаше фиксирана точка за конкретен обект, да речем, международното летище „Дълес“ или квартирата на дъщеря му, той можеше да проследи обекта от точката до там, докъдето отидеше, на практика безкрайно. Ако предположението ни бе вярно, във Вашингтон бяхме извадили късмет, може би в подземния паркинг на хотела, може би някъде другаде по пътя между столицата и Лос Анджелис. Но повече не искахме да разчитаме на късмета си. Всеки път, щом ванът минаваше под надлез или влизаше и излизаше от подземен паркинг, се появяваше възможност да сме прехвърлили Кей в някой от десетките автомобили, излизащи изпод надлеза или от паркинга приблизително по едно и също време с нас или по-късно. Умножете тази динамика по десетките надлези и паркинги и по десетките коли, много от които също продължаваха под други надлези и в други паркинги, и ние можехме да натрупаме база данни, прекалено голяма, за да е от полза за Хортън, поне за времето, което му оставяхме.

Сега Тревън и Ларисън щяха да продължат играта на „тука има, тука няма“ още няколко часа и след това да изоставят вана, да го залеят с белина и да се върнат в мотела с автобус и метро. Докато вършеха това, Хортън щеше да има хиляди възможности, всяка от които трябваше да се провери лично от хората му, ако изобщо подлежеше на проверка. Колкото до нас с Докс, ние направихме още едно прехвърляне, в хамалския камион, който бяхме оставили в грамадния подземен паркинг на един мол в Уестуд. Моят партньор остана зад волана, а аз влязох в каросерията при Кей.

Малко след пладне усетих няколко къси завоя, които ми подсказаха, че сме пристигнали.

— Ще изтраеш ли? — попитах Кей.

— Трябва ми тоалетна. Ужасно. Моля ви, не ми слагайте памперс.

Погледнах часовника си.

— Ще издържиш ли още три минути?

Тя ме прониза с гневен поглед.

— Едва-едва.

Камионът спря.

— Обърни се с лице към предницата на камиона — инструктирах я. Кей се подчини. След малко задната врата се отвори и Докс се качи вътре. Носеше огромен сак, 150 х 60 х 60 сантиметра. Точно като за човек с нейния ръст. Той затвори вратата зад себе си.

— Добре, Мими, последно прехвърляне — обещах аз.

Докс с видима неохота остави сака на пода и го отвори. Кей сбърчи лице, после влезе вътре и се сви по хълбок.

— Няма да ти запушвам устата — казах. — Не забравяй уговорката ни.

Бях готов да се басирам, че ще забележа кога подготвя бунт и ще мога да го предотвратя. Дотогава момичето щеше да чака, вярвайки, че приспива бдителността ми. Това напълно ме устройваше. В крайна сметка подсъзнателно щеше да я възпира нещо, което тя щеше да смята за надежда. С други думи, щеше да е спокойна. Нещо повече, щеше да изпълнява каквото й кажем.

Затворихме ципа на сака и отворихме вратата. Докс го вдигна все едно вътре имаше само стиропорени топчета, преметна го през рамо и я внесе в мотела. Аз затворих вратата на камиона и ги последвах вътре.

Оставихме сака на пода в стаята, отворихме ципа и й помогнахме да се изправи. Аз разгънах сгъваемия нож, който носех, и я оставих да го види. Докс държеше уилсъна — не защото искаше, а защото му бях казал. Исках да й дам всички възможни психологически основания да не се съпротивлява, включително очевидните факти на нашия брой, ръст — или поне ръста на моя партньор — и оръжията ни.

— Ще ти развържа ръцете — казах. — Спокойно си свърши работата в банята. Няма да те гледаме, но вратата ще остане отворена. Ако направиш нещо, което не ни харесва, ще трябва да ти сложим памперс, да ти завържем ръцете и краката, да ти запушим устата, да ти сложим качулка на главата и да те оставим така може би за няколко дни. От теб зависи.

Минах зад гърба й и бързо я претърсих. Ларисън вече го беше направил, но даже да не беше, тя едва ли носеше нещо, ала в края на краищата това бе дъщерята на Хортън и щеше да е глупаво да допусна, че една жена не може да е въоръжена с лютив спрей или нож. Най-добре да проверя още веднъж. Ала Кей нямаше оръжие, нито пък нещо друго, което можеше да използва за съпротива. Хванах й китките и прерязах свинските опашки.

Тя се втурна в банята. Нямаше къде да се скрие в малкото помещение без прозорци. Вече бях проверил дали няма нещо, което да изиграе ролята на импровизирано оръжие. Момичето не можеше да направи нищо друго, освен да увие пешкир около дланта си, да разбие огледалото и да използва някое по-дълго парче като нож. Смятах, че засега такъв ход е изключително малко вероятен. Ако грешах обаче, щях да имам предостатъчно време да поставя помежду ни стол, докато Докс се приближи зад нея.

Извърнах се, докато партньорът ми преместваше скрина пред вратата. Дребен детайл, но достатъчен, за да не й позволи да си мисли, че може да избяга с див спринт към изхода. Дълго я чувах да уринира. Когато звукът утихна, аз се озърнах назад, просто от предпазливост, ала всичко беше наред — Кей вече си обуваше дънките.

— Гладна съм — каза тя, когато излезе от банята.

Кимнах.

— След малко ще ти дадем нещо за ядене. Първо искам да легнеш по очи на пода.

— Защо?

— Защото това ще те забави и няма да ти позволи да се изкушиш да направиш нещо, заради което може да пострадаш. Другата възможност е пак да те завържа. И аз искам да ида до тоалетната, а когато не си завързана, трябва да те наблюдават не по-малко от двама души.

Тя се поколеба, после се подчини. Отидох до тоалетната, след това с Докс се разменихме. Когато партньорът ми свърши, казах на Кей, че може да седне на едно от леглата, и тя го направи.

Докс се настани насреща й.

— Извинявайте за неудобството, госпожо Кей — рече той. — Натясно сме и за това е виновен баща ви. Трябва малко да го поощрим да постъпи както е редно. Вярвам, че ще го направи. Въпреки недоразуменията в последно време, винаги съм го смятал за човек, който реагира на поощрения.

— Така ли му викате? — сопна се тя. — „Неудобство“?

— Е, в крайна сметка не знам какво значение има как ще му викаме — отвърна Докс. — Въпреки това се извинявам. А сега, казахте, че сте гладна. Имаме доста прилична кльопачка от един луксозен супермаркет, ако ви харесва. Изглеждате ми от ония момичета, дето си падат по салати, прав ли съм?

— Ако под „салата“ разбирате „чийзбургер“, тогава сте прав.

— В момента чийзбургерът е неизпълнима задача — въздъхна Докс. — Може би по-късно. В хладилната чанта имаме няколко сандвича, останали от вчера. Не са толкова пресни, колкото сигурно ги харесвате, но предполагам, че ще са ви достатъчно вкусни, щом сте гладна. Какъв искате? С ростбиф? И един нектар?

— Каквото има. Става.

Аз седях на стола пред бюрото, докато Докс я хранеше и полагаше усилия да й създаде максимален комфорт при тези обстоятелства. Жените му бяха слабост, знаех, и маската му на женкар скриваше факта, че той всъщност просто ги обожава. И южняшката му галантност също не беше празна работа. Отвличането на момичето го смущаваше и си помислих, че ще трябва да го наблюдавам с Кей по точно противоположната причина, по която трябваше да наблюдавам Ларисън. Докато последният можеше да остави очевидната си омраза към Хортън да го накара да причини зло на Кей, Докс можеше прекалено да се привърже и да започне да изпитва угризения, а следователно да стане прекалено податлив на манипулации.

— Защо не ми кажете какво ви е направил баща ми? — по едно време го попита тя. — Какво значение може да има това?

Докс отпи глътка нектар от чашата си. Беше ял заедно с нея и това ме безпокоеше.

— За нас няма — отвърна партньорът ми. — Но не искам да те забърквам повече, отколкото вече те замесихме. Тъй де, ти си близка с баща си, нали?

Видях, че Кей претегля плюсовете и минусите на възможните отговори, преди да каже истината.

— Да — отвърна тя. — Близки сме. И тъкмо затова искам да знам какво ви е направил. Наистина не мога да си представя.

Докс се усмихна.

— Баща ти е щастливец, че има такава дъщеря. Мога да ти кажа само следното: част от бремето да си човек, част от природата на недъга, който ни определя, е това, че понякога се налага да вършим неща, които не можем да разкрием на близките си.

— А вие защо не можете?

— Защото понякога се налага да се вършат разни неща и ако ти ги разкрием, ще те направим наша съучастница. Като запазваме невинността ти, ние те спасяваме от ада, където ще отидем. Може да не ти се струва много, но всъщност е голяма утеха, когато си изправен пред тежък избор.

— Но това е нелепо! Вие представяте жените като деца. Смятате, че не можем да вземаме самостоятелни решения, така ли? Това е изключително унизително!

— Унизително ли! По дяволите, ще ми се някой да ме беше унизил така!

— Едва ли. Всъщност ви харесва да го пазите за себе си, защото така се чувствате могъщи.

На лицето му се изписа озадачено изражение.

— Не мисля така.

— Аз пък мисля! Казвате, че баща ми ви е направил нещо, нещо толкова ужасно, че това според вас оправдава отвличането и заплашването на дъщеря му, така ли? Готови сте да извършите всичко това, но не и да ми обясните защо?!

„Страхотна актриса“ — помислих си. Зачаках да видя реакцията на Докс.

— Ние свършихме известна работа за баща ти — каза той. — Не такава работа, за каквато бих разговарял с тебе. И после, за да скрие, че сме свършили работата, той прати хора да свършат същата работа и с нас. Разбираш ли? Наистина ли искаш да чуеш още?

— Да — заяви Кей. — Искам. И не бива да ви е страх да ми кажете.

— Е, не става…

— … дума за страх — довърших аз. — Както спомена Докс, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. И за баща ти.

Тя го погледна.

— Докс ли се казвате?

— Вече ти обясних — продължих аз. — Баща ти знае кои сме. Не пазим самоличността си в тайна от тебе.

— Тогава как се казвате вие? — попита момичето.

Наистина й сечеше умът. Правеше всичко възможно да събере информация, която в някой момент можеше да е оперативно полезна. И освен това установяваше връзка, представяше се като човек и караше похитителите си да се чувстват хора, което само по себе си можеше да й даде тактически възможности или най-малкото емоционално да ни затрудни да й причиним зло.

— Можеш да ме наричаш Рейн — отвърнах. — Но стига въпроси. Уморени сме, по-късно ще имаме предостатъчно време да си поговорим, ако искаш.

Докс сякаш понечи да възрази, но се отказа. Малко се безпокоях за Кей. Тя притежаваше способности на роден следовател — интелигентна, привлекателна, незаплашителна и любопитна — под прикритието на искрен интерес. Отговорите на Докс бяха предпазливи, ала се чудех как ще се държи в мое отсъствие. Той явно искаше нашата пленница да го харесва. Отчасти, за да й създаде комфорт, отчасти, за да успокои собствените си угризения, и отчасти, защото в края на краищата тя беше хубавица и моят партньор просто не можеше да се сдържи.

Залепихме с изолирбанд едната китка на Кей за страничната пречка на леглото и прекарахме няколко часа в тишина. Докс я наблюдаваше, докато аз подремвах на пода. Събуди ме почукване.

Двамата с партньора ми извадихме пистолетите си и се приближихме до вратата.

— Да? — попитах.

— Ние сме — чух да отвръща Ларисън.

По-рано бях залепил парче изолирбанд върху шпионката, за да не позволя някой от отсрещната страна да разбере по затъмняването на стъклото, че отвътре гледат през нея. Доближих лицето си и отлепих лепенката. Ларисън и Тревън, както и се предполагаше.

Отместих скрина, пуснах ги да влязат и пак спуснах резето зад тях.

— Имаше ли проблеми?

Тревън поклати глава.

— Не. Отървахме се от ония типове, отървахме се от вана, без проблеми.

Дори да се зачуди за какви типове говори той, Кей не зададе никакви въпроси.

— Добре, щом всичко е наред, време е да се обадим на Хортън — казах аз.

Ларисън погледна Кей и се усмихна.

— Да, време е.