Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Torquemada, 2013
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona, 2013

Издание:

Бари Айслър. Рейн-Сан: Заложник на съдбата

ИК „Бард“, София, 2012

САЩ. Първо издание

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-339-3

История

  1. — Добавяне

24.

Тревън седеше в ъгъла на грамадната, пищно украсена чакалня на лосанджелиската Юниън Стейшън и чакаше Хорт. Глокът лежеше в черна чанта за колан, оставена с отворен цип на голямото кресло от махагон и кожа до него, но той не очакваше незабавни проблеми. Дори Хорт да не беше подал оставка, неговите възможности бяха доста ограничени. Какво би могъл да направи? Да доведе група за похищение? Щеше да им се наложи да измъкнат Тревън от гарата, ако преди това изобщо оцелееха при престрелката. Убийство? Това нямаше да донесе на Хорт нищо, освен може би смъртта на дъщеря му. Не, най-вероятният сценарий — освен Хорт да не направи абсолютно нищо, като се имаше предвид, че го държат за ташаците — беше полковникът да нареди на хората си да чакат на разстояние и да се надява, че ще успее да проследи Тревън до мястото, където държат Кей. И тъкмо затова бяха определили за място на срещата Юниън Стейшън. С нейните многобройни нива, входове и изходи, с множеството й жп перони, метростанции и автобусни спирки и с близостта й до три магистрали и безброй улици, щеше да е нужна цяла армия, за да завардят гарата.

Малко се изненада, когато Рейн се съгласи точно той да се срещне с Хорт. Човекът имаше верен инстинкт и се беше насочил към Тревън в „Капитал Хилтън“. Само че нямаше върху какво да стъпи и сигурно бе решил, че просто трябва да запази подозренията за себе си. Поне за момента.

Наблюдаваше всевъзможни хора да минават и заминават по настлания с плочки под и през грамадните сводести входове. Високият таван с открити греди и полилеи в стил ар деко поглъщаше телефонните им разговори, а напомнянията за значението на бдителността и необходимостта от незабавно съобщаване за подозрителни действия периодично ги заглушаваха. Във въздуха се усещаше напрежение, не много по-различно от последиците на 11 септември: хората бързаха повече от обикновено, като че ли минаването през жп гара е станало равносилно на смъртоносна игра, лицата им бяха опънати, подозрителни и уплашени, очите им скачаха насам-натам в опит да разчетат изражения, на които по-рано изобщо не са обръщали внимание. Навсякъде имаше полиция и петима-шестима войници, патрулиращи в бойна униформа, стиснали в готовност своите М-16. Това обаче не бяха хора на Хорт. Бяха резервисти, а за агент като Тревън разликата между някой нещатен и ветерана от Съвместното командване на силите за специални операции беше като разликата между дете, играещо мач, и професионалист от Националната футболна лига. Хората на Хорт бяха невидими чак до момента, в който ти нахлузваха чувал на главата или ти пръскаха мозъка. Сценката с тези хора на гарата беше просто театър. Те трябваше да изглеждат страшно и да успокояват паникьосаното общество, че НЕЩО СЕ ВЪРШИ, и Тревън предполагаше, че майсторски си играят ролите.

Хорт се появи в девет и нещо. Носеше цивилно облекло — тъмнозелен панталон и зелено поло — и син найлонов сак. Лицето му беше нетипично омърлушено — изглеждаше изтощен до крайност, като човек, който е претърпял голяма загуба и сега е ужасен да не изгуби и всичко останало.

Той бавно прекоси чакалнята, като въртеше глава наляво-надясно, после видя Тревън. Докато полковникът се приближаваше, Тревън стисна ръкохватката на глока и постави палец от външната страна на чантата. Можеше да стреля през нея, ако се наложи, и пистолетът щеше да остане скрит. Той обходи с поглед помещението и не забеляза подозрителни хора, идващи зад Хорт или от друга посока.

Полковникът спря на няколко крачки от него. Не седна и Тревън не се изправи.

— Радвам се, че си ти — каза Хорт.

Тревън отново огледа залата.

— А не бива.

— Защо?

— Защото оня случай в „Капитъл Хилтън“ беше втория път, когато се опитваш да ме убиеш. Бях пълен идиот, че ти казах какви са плановете на Ларисън. Той беше прав. Трябваше да му помогна да те очисти.

— Онези хора не бяха дошли за теб. Ти ми съобщи къде мога да ви намеря, спомняш ли си? Знам, че мога да имам доверие само на теб. Известно ли ти е какво означава това за мен след всичко, случило се между нас? Имаш ли представа колко съм ти благодарен, че ми даваш втори шанс?

Очакваше нещо подобно. И тъкмо затова двойно повече се ядоса от факта, че се изкушава да му повярва.

— Носиш ли каквото поискахме? — попита той.

Хорт пусна сака на креслото до Тревън.

— Всичко е вътре. Обикновен найлонов сак, без място за проследяващи устройства, макар да предполагам, че все пак ще искаш да провериш.

— Ще проверим и съдържанието. При експерт.

— Разбирам. Но те уверявам, че съдържанието е такова, каквото поискахте. А сега ще ти предложа още нещо и ще те помоля за още една услуга.

— Каква?

— Ако искаш да ме закараш в някой каньон, национален горски парк или друго тихо място, аз ще коленича, ще се вгледам в далечината и можеш да ме застреляш в тила. Само кажи.

— Това предложението ли е, или услугата?

Хорт напрегнато се усмихна.

— Предложението. А услугата — първо ме изслушай. И каквото и да решиш, моля те, пусни моето момиче.

Той се задави на последната дума. Тревън не вярваше на очите си. Никога не беше виждал Хорт в друго състояние, освен самоуверен, компетентен, винаги овладян. Сякаш със стореното го бяха пречупили и въпреки всичко Тревън изведнъж изпита срам.

Но не можеше да си го позволи, а още по-малко да го покаже.

— Това са две услуги — посочи той.

— Не ме интересува как ги броиш. Не ме интересува и какво ще правиш с мен. Никога през живота си не съм молил никого за нищо, а сега те моля. Пусни я.

— Покажи ми глезените си. И се обърни кръгом.

Хорт се подчини. Не носеше оръжие.

Тревън се огледа. Все още нямаше проблеми.

— Добре. Да вървим.

— Къде?

— Може би на някое тихо място, както предлагаш ти. И по пътя ще ми разкажеш онова, което искаш да чуя.

Прекосиха гарата и се спуснаха на нивото на Червената линия на метрото. Останаха на перона, докато поредната мотриса пристигна и замина, и когато слезлите пътници си тръгнаха и двамата останаха сами, Тревън включи детектора, който му беше дал Рейн. Устройството не реагира.

— Носиш ли джиесем? — попита той.

Хорт кимна.

— Да, но съм извадил батерията. Реших, че ще ме накараш да го направя.

Добре тогава. Хорт или беше чист, или носеше устройство, което възнамеряваше да задейства по-късно. За да предотврати тази възможност, Тревън щеше отново да включи детектора, когато останеха насаме.

Дойде и замина друга мотриса, перонът за миг пак опустя и този път Тревън се увери, че никой не ги следи, поне не отблизо. Изчакаха и се качиха на следващата мотриса. Беше полупразна и всички пътници изглеждаха цивилни, макар и напрегнати. Тревън каза на Хорт да седне няколко места пред него, обърнат в същата посока, за да може да провери сака, без да се безпокои, че полковникът ще се опита да го обезоръжи, докато е зает с това. Не че щеше да има полза от обезоръжаването му, но беше най-добре да лишиш противника едновременно от мотив и възможност.

Докато мотрисата се носеше напред, олюлявайки се в тесния тунел, той дръпна ципа на сака. Хиляди светли камъчета, някои жълтеникави, други светлосиви, повечето прозрачни. Внимателно зарови пръсти в тях. Нищо, само камъните. Опипа дръжките и шевовете. Не откри издайнически издутини и жици. Нямаше предаватели. Просто сак. Добре.

Слязоха на Върмонт и Бевърли и отново зачакаха на перона. Нямаха опашка, освен ако Хорт не водеше достатъчно хора, за да покрият всяка мотриса по Червената линия. Качиха се на следващата и с нея стигнаха до последната станция в Северен Холивуд. Излязоха на Чандлър Булевард, където Тревън по-рано беше паркирал друга крадена кола, тъмносиня тойота „Акорд“, един от най-популярните и съответно най-разпространени автомобили в Америка, който някоя изтормозена домакиня беше проявила глупостта да остави с ключа в запалването, докато изтича за малко с куп ризи до химическото чистене в Кълвър Сити.

Той подаде ключа на Хорт.

— Ти ще караш.

— Къде отиваме?

— Ще ти кажа по пътя.

Хорт едва ли още разполагаше със същия достъп до ресурсите на разузнавателната система на страната, на какъвто можеше да разчита преди оставката си. Пък и за разлика от другите, Тревън знаеше, че полковникът не е прибягнал до тях, за да ги открие в „Капитъл Хилтън“ — просто беше получил сведенията от самия него. Освен това беше вечер, което означаваше, че „птичките“ трудно ще могат да ги проследят. Въпреки това упъти Хорт по маршрут за засичане на наблюдение, включващ маневри с влизане и излизане от подземни паркинги, каквито бяха използвали, за да скрият движенията си след отвличането на Кей. Докато пътуваха, детекторът на Рейн продължаваше да мълчи.

Накрая се озоваха на Лейк Холивуд Драйв, самотен, лъкатушен път сред Холивудските хълмове, гледащ към Холивудския язовир. Когато стигнаха до един завой, отчасти скрит зад храсталаци и изсъхнали дървета, Тревън каза на Хорт да отбие и спре. При други обстоятелства нямаше да избере такова място за среща, защото винаги имаше шанс да мине полицейска кола. Точно сега обаче органите на реда в Лос Анджелис несъмнено повече се интересуваха от защитата на жизненоважната инфраструктура, отколкото от хлапетии, които отиваха да се натискат из хълмовете.

Полковникът угаси фаровете и мотора и погледна през левия прозорец.

— Подходящо място да изхвърлиш труп — отбеляза той. — Надявам се първо да ме изслушаш.

— Слушам те.

— Нещо против да запаля една пура?

Тревън стисна ръкохватката на глока и познатата тежест го успокои.

— Както искаш.

Хорт натисна ключа на левия прозорец, после извади продълговата кутия и нож за пури от предния джоб на панталона си. Развъртя капачката на кутията, извади пурата и ловко отряза единия й край с ножа. Хвърли парчето през отворения прозорец, лапна отрязания край, измъкна дървена клечка кибрит от кутията, драсна я с нокът, изчака малко и бавно запали върха на пурата, като методично я въртеше, за да се разгори равномерно. Когато остана доволен, той размаха клечката, за да я угаси, и хвърли и нея през прозореца.

— Кубинска „Монтекристо“ — каза полковникът и се отпусна назад на седалката. — Извинявай, имам само една.

Тревън продължаваше да го държи на мушка.

— Моля, пуши си спокойно.

Смисълът беше ясен и нямаше нужда от обяснения: „Защото сигурно ти е за последен път“. Хорт издиша облак сладък дим.

— Знам какво си мислиш. Мислиш си, че аз стоя зад тези атентати под фалшив флаг. Че участвам в тях.

— В обратното ли искаш да ме убедиш?!

— Не и по начина, по който смяташ ти.

Очите на Тревън се приспособяваха към мрака. Изгряваше нащърбена луна, чиято бледа светлина осветяваше настилката на пътя и се отразяваше в язовира под тях.

— Тогава ми обясни.

— Рейн предаде ли ви какво му казах за същността на този преврат?

— Да.

— Какво ви каза по-точно?

— Че системата се разпаднала. Заговорниците искали претекст да вземат властта, за да поправят нещата, и после щели да я върнат. Ти си смятал плана за безумен и си искал да ликвидираш най-важните участници, за да го предотвратиш.

— Съвсем вярно обобщение.

— Но после установихме, че хората, които ти искаше да ликвидираме, всъщност не участват в преврата. И че му се противопоставят.

— И това е вярно.

— По дяволите, какво тогава правиш, Хорт? На чия страна си?

Полковникът въздъхна.

— Заговорниците са прави да смятат, че системата се е разпаднала. Прави са и да смятат, че без незабавна и радикална операция пациентката със сигурност ще умре. Обаче не са прави да смятат, че е нужен преврат. Превратът ще убие пациентката в името на нейното спасение. Нужно е нещо малко по-различно.

— Какво?

Хорт го погледна.

— Опит за преврат.

Тревън не отговори. Помъчи се да впише в тази нова рамка онова, което вече е разбрал.

— Искаш да кажеш, че… че си искал превратът да започне, така ли?

Хорт кимна.

— И после да го спрем. Да разкрием каква е била истинската му същност.

— Защо? Какво ще постигнеш с това?

— Може би нищо. В такъв случай републиката ще повехне и умре повече или по-малко според очакванията, както и без това щеше да се случи. Но хората може би… може би… ще осъзнаят.

— Какво ще осъзнаят?

— Колко малко е оставало да изгубят всичко, което е трябвало да ценят, но което са започнали да приемат като даденост. Гледа ли речта ми в Белия дом?

— Да.

— Тогава казах, че никога няма да се откажем от свободите си, ако терористите изрично го поискат. Това е самата истина. Съгласен си с мен, нали?

— Да, струва ми се.

— Е, с това показвах на страната какво ще се случи. Подготвях бойното поле.

— Не те разбирам.

Хорт дръпна от пурата, задържа дима в устата си и бавно го издиша през прозореца.

— Кръвта на републиката се изцежда до капка от една уродлива система за национална сигурност, пуснала такива метастази, че даже Дуайт Айзенхауер нямаше да я познае в най-ужасните си кошмари и най-страшните си предвиждания. Хората приемат това състояние на нещата, защото не усещат, че им се отнема нещо. Но ако бъде разкрита същността на олигархията в тази страна, има шанс народът да окаже съпротива. Шанс. Разбираш ли?

Тревън се замисли.

— Искаш да кажеш, че дори доброволно да се отказва от нещо, човек ще се бори да го запази, ако смята, че някой се опитва да му го открадне.

— Точно така.

— Тогава защо си подаде оставката?

— Когато проумеят какво става, отвратените и разочаровани маси ще имат нужда от герой. Човек с безупречна репутация и вярна преценка. Човек, доказал с действията и саможертвата си, че е безкористен слуга на народа, който не може да бъде съблазнен нито с власт, нито с каквото и да е друго.

Тревън не за пръв път съзнаваше, че Хорт е свикнал с манипулации, измами и стратегии, които бяха чужди за агента. Не знаеше дали да му завижда, или да изпитва облекчение.

— Обръщението ти пред Белия дом — каза той. — Според Докс прозвучало като предизборна реч.

— В известен смисъл е така.

— За какъв пост?

— Ако всичко е наред, ще бъде създадена независима комисия за разследване на причините за опита за преврат и издирване на заговорниците. Тя също ще препоръча промени, гарантиращи, че такова нещо никога няма да се повтори. Аз ще оглавя тази комисия. И ще се погрижа тя да работи в интерес на страната.

Тревън стисна ръкохватката на глока, сякаш за да си напомни, че пистолетът му още е там.

— Но… нали каза, че искаш да бъде разкрита същността на преврата?

Хорт мрачно се подсмихна.

— Е… почти да бъде разкрита.

— Какво значи това?

— След неотдавнашните атентати гражданите трябва да повярват, че е виновна ненаситно алчната олигархия. Макар че всъщност олигархията общо взето е доволна от статуквото и не иска нищо да се променя. Главното е хората да разберат, че за малко не са изгубили всичко. И никога да не узнаят, че аз съм насочвал хода на събитията.

— Защото тогава няма да можеш да ги насочваш.

— Точно така. И ако не мога, всичко може да отиде по дяволите. Превратът може да успее. Най-малкото, заедно с виновните може да бъдат наказани невинни.

— Но ти си виновен.

— Да. Сега ръцете ми са оцапани с кръвта на безброй американци. Аз ги избих, мъже, жени и деца, независимо че беше за по-голямо благо, и ако има ад, вечно ще горя в него.

Той дръпна от пурата и задържа дима за миг, като че ли се опитваше да се успокои. После силно го издуха през прозореца.

— Но докато съм жив, аз ще се боря саможертвата им да не е била напразна. И за тази цел имам нужда от твоята помощ. Защото ти ме постави в неизгодно положение.

— За какво говориш?

— Нямах намерение да подавам оставка и да произнасям речта си толкова скоро. Нуждаех се от поста си, за да продължа да насочвам нещата. Но после вие взехте, че отвлякохте дъщеря ми, и ме принудихте да го направя.

— Все още не разбирам за какво говориш.

— Говоря за това, че Дан Гилмор, новият шеф на Националния антитерористичен център, който ръководеше джихадистките групировки, стоящи зад атентатите, смята, че страната още не е достатъчно обезумяла, за да приеме суспендирането на конституцията и налагането на военно положение. Затова планира още един атентат. Според него той ще му даде картбланша, към който се стреми.

Тревън усети, че кръвта се оттича от лицето му.

— Училище.

Хорт го наблюдаваше.

— Да, точно така. Атентат в начално училище. С много жертви. Тогава президентът ще може да прави каквото иска и останалите членове на кабинета и народът ще го окуражават. И превратът ще стане свършен факт. Вече няма да мога да го предотвратя.

Тревън толкова се разгневи, че бе готов да го застреля.

— По дяволите, Хорт, какви ги мислиш, по дяволите?

— Няма значение какво мисля аз. Важното е къде сме ние.

— Празни приказки. Защо трябваше да подаваш оставка тъкмо сега?

— Защото иначе нямаше да мога да се измъкна и да дойда в Лос Анджелис още първия ден, в който президентът ме назначи за свой съветник по антитероризма. Защото смятам, че е съвсем минимална вероятността да си тръгна жив от тази среща, а нямаше да има смисъл да дойда и да умра тук, без да съм дал примера, който трябваше да оставя.

— Значи рискуваш живота на десетки ученици, така ли? Или на стотици? Освен хората, които вече уби? За да спасиш своята дъщеря?

Отговор не последва.

— Знаеш ли какво би трябвало да направим, Хорт? Би трябвало да й пръснем черепа, за да видиш какво им е на всички родители, на които ти си причинил същото нещо. Същото нещо, мама му стара!

В купето цареше тишина. Навън свиреше самотен щурец.

— Не го прави, моля те — тихо произнесе Хорт.

— Няма да го направя, само защото не съм като тебе.

— Знам и съм ти благодарен. Но Ларисън е различен. Не му позволявай, моля те.

— Ларисън да прави каквото иска. — Не беше сигурен дали говори сериозно, или в гнева си просто се стреми да измъчва Хорт.

— Чуй ме. Дадох ти диамантите. Сега можеш да ме убиеш, ако искаш. Натъпчи ме в багажника и ме закарай на Ларисън, за да пикае върху трупа ми, мисля, че това ще му хареса. Но ако обичаш тази страна, остави ме жив още малко. Никой друг не се опитва да оправи нещата. И никой друг не е в състояние да го направи.

Тревън отвратено поклати глава.

— Не познавам по-егоистичен и лицемерен лъжец от теб.

— Съзнавам, че молбата ми да ме оставиш жив, докато оправя нещата, е егоистична. Мога да кажа само, че ако предпочиташ, можеш да ме застреляш. Така или иначе, моля те, Бен. Моля те. Пусни дъщеря ми. Тя не ти е направила нищо, ти изобщо не я познаваш. Моля те. Просто я пусни.

Известно време двамата мълчаха. Пурата на Хорт бавно гаснеше в мрака.

— Другите не искат само диамантите — накрая рече Тревън, съзнавайки, че отстъпва нещо и че Хорт също ще го разбере. — Искат и да ни реабилитираш. Да ни махнеш от списъците, в които си ни включил.

— Сега съм цивилен, Бен. Вече не мога да направя нищо. Бих могъл обаче като шеф на комисията, за която ти споменах.

Тревън се вторачи в него.

— Ти си невероятен.

— Знаех, че ще го приемеш като поредното позорно егоистично изявление — отвърна Хорт. — Но е факт.

Тревън не отговори. И това се очакваше. Което не означаваше непременно, че е лъжа.

— Погледни го така — продължи полковникът. — Диамантите са у вас. Аз вече съм цивилен и можете да ме намерите по всяко време. Оставете ме да довърша започнатото. Помогнете ми да предотвратя атентата срещу училището. И пуснете Мими. Какво ще изгубите? Просто я пуснете.

Тревън го наблюдаваше. Изглеждаше му някак смален и не беше сигурен дали с Хорт е настъпила някаква обективна промяна, или сега просто го вижда в нова светлина.

— Защо се опита да ни очистиш в „Капитъл Хилтън“? — след малко попита той.

— Не съм се опитвал да очистя теб. Казах ти, целта ми бяха другите.

— Не ти вярвам. Щеше да ме предупредиш.

— Как? Ти нямаше джиесем, поне не онзи, който използваш обикновено. И не си ми се обаждал.

Това може и да беше вярно. Нямаше как да е сигурен. Ала му бе изключително неприятно, че му се иска да е истина.

— Няма значение. Тогава защо се опита да очистиш другите?

— Известно ти е защо. Знаят прекалено много. За моето участие. За всичко.

— И аз знам.

— Нали ти казах, ти си единственият човек, на когото имам доверие.

— Дори да ти вярвах, което не е така, в очите на другите сега ти си също толкова мотивиран да ги убиеш, колкото и по-рано. Може би дори повече.

— Възможно е още да съм мотивиран. Но вече не разполагам с нужните средства. Набий си го в главата — сега съм цивилен. Диамантите са у вас, можете да отидете където поискате. И както казах, после винаги ще можете да ме намерите. Ще можете да намерите и дъщеря ми, ако направя нещо срещу вас. Не виждам как бих могъл да ви попреча.

Тревън се замисли. Всички се бяха съгласили, че ако има възможност, както се очакваше, трябва да убие Хорт. Може би после щяха да открият, че „диамантите“, които му е дал, са фалшиви, също като онези, които беше пробутал на Ларисън. Може би службите за национална сигурност пак щяха да ги гонят до дупка. Но ако рискът за живота на родната му дъщеря не можеше да го принуди да отстъпи, най-вероятно нищо нямаше да е в състояние. Така поне щяха да получат удовлетворението да знаят, че е умрял преди тях.

Само че много от твърденията на Хорт звучаха логично, ако цялата история изобщо имаше нещо общо с логиката. Изглеждаше, че ситуацията не е такава, каквато бяха предполагали те. Жив, Хорт можеше да им е по-полезен, отколкото мъртъв. Можеше да предотврати преврата и да „оправи нещата“, както се изразяваше. Без него шибаният план, който беше задействал, сигурно щеше да заживее свой живот, ако вече не се бе стигнало дотам.

А и не биваше да забравя за училището. Как щеше да се чувства, ако знае за нещо такова и допусне да се случи? В хода на работата си беше вършил много тъмни неща, много съмнителни дела. Някои от тях нощем не му даваха да заспи. Някои го караха да си задава въпроси за наказанието, разплатата и дори за ада. Но честно можеше да каже, че всичко, каквото е вършил, е било необходимо, за да защити безопасността на американците. Понякога му се струваше, че единствено тази мисъл спасява разума му пред лицето на онова, което понякога изискваха задачите. И как трябваше да постъпи сега? Как щеше да намери покой, ако някой вдигнеше във въздуха училище — училище, за бога! — а той би могъл да го предотврати, ала не го бе направил? В сравнение с това възможността някой да го изнудва с някакъв си глупав запис изведнъж му се стори маловажна.

Не беше сигурен. Нямаше много по-голяма вяра в собствените си мотиви, отколкото в тези на Хорт. И не знаеше какво ще кажат другите. Бяха сключили договор, а това не бяха хора, договорите с които се разтрогват в съда.

— Да си допуша ли пурата? — попита Хорт. — Последна ли ще ми е?

Тревън се надяваше, че не се оставя да го изиграят. Ако го изиграеха, щеше да е абсолютен неудачник. Щеше да си заслужи участта, каквато и да е тя.

— Разкажи ми за онова проклето училище — рече той.