Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

3.

Когато си тръгвах от „Кодокан“, знаех, че някой ще ме чака. Най-вероятно двамата великани, които два пъти бях видял вътре. Или пък те бяха просто разузнавачи и навън щеше да е някой друг, но ако въпросният някой разполагаше с повече хора, щеше да е най-разумно да ги редува, за да не ми даде възможност да запомня повече лица. Естествено, имаше вероятност и да са искали да видя онези двамата — в края на краищата едва ли можех да пропусна такива грамади — за да внимавам за тях, когато изляза навън, и да не забележа действителната опасност. Само че в такъв случай тази вечер те щяха да останат по-дълго, за да се уверят, че съм ги видял. Инстинктът ми подсказваше, че са само двамата и покриват едновременно и разузнаването, и същинската част.

Когато излизах от сградата, аз се движех в лявата част на коридора и до последния момент използвах будката за книги и сувенири за прикритие, за да не им дам още няколко секунди да се подготвят за появата ми. Едва ли носеха пистолети — в Япония притежаването на огнестрелно оръжие е строго ограничено и всеки, който разполага с нужните връзки, за да се сдобие с такова, най-вероятно щеше да прати по-многобройна и по-незабележима група. Още по-трудно е да си осигуриш снайперистка пушка и дори да бяха успели, какво щяха да направят, да наемат апартамент с изглед към входа на „Кодокан“ ли? Прекалено много усилия, прекалено много документални следи. Имаше по-добри начини.

Когато излязох през стъклената врата, без да завъртам глава, плъзнах поглед по тротоара и улицата. Все още нищо. Предишната вечер бях тръгнал наляво и се бях качил на метрото. Въпреки че тогава не ги бях видял, бях почти сигурен, че са ме проследили. Следователно, ако се надяваха пак да го направят и да се материализират на терен, който смятат за по-благоприятен, те щяха да заемат позиция отдясно. Ако пък възнамеряваха да се натъкна на тях, щяха да са отляво. Нямаше как да съм сигурен, но когато другите фактори тежат еднакво, предпочитам да съм наясно какво ме очаква напред. И защо да не ги оставя да видят, че изпълнявам обичайното действие от предишната вечер? Това щеше да им даде малко повече аргументи да ме подценяват. Завих наляво по тротоара. Очите ми продължаваха да шарят, проверяваха горещите точки, ушите ми бяха наострени за стъпки зад мен.

Моментално забелязах първия, облегнат на един от стълбовете пред сградата. Беше по-едър дори отколкото бях преценил, когато го видях на пейките. Ръцете му се виждаха и в едната държеше цигара. Не особено добро прикритие в Токио. Япония е поизостанала на непушаческия фронт и освен пушачите, клиенти на „Старбъкс“ или посетители в спешните отделения на болниците, никой не излиза навън да пуши, особено в лепкавия летен зной.

Подминах го и се заспусках по стълбището на метростанция „Касуга“, като държах главата си наведена, за да скрия лицето си от охранителната камера на тавана. Стъпките ми отекваха между бетонните стени. Обикновено смятах камерите за пречка, ако не и направо за опасност, в момента обаче тяхното присъствие ми действаше успокоително. Никой не иска да извърши убийство в токийския метрополитен, където броят на охранителните видеокамери може да засрами собствениците на всяко ласвегаско казино. В миналото камерите никога не са представлявали особен проблем за мен, но пък и моят специалитет винаги е била привидно естествената смърт — едно от предимствата на която е фактът, че после никой не проверява записите от камерите, за да разбере какво се е случило. Агентите на Мосад, които очистиха представителя на Хамас в Дубай например, най-вероятно са възнамерявали да инсценират инфаркт и затова не са се крили от камерите в хотела и на летището, които са ги заснели. Обаче се издъниха и очевидното убийство доведе до провеждане на следствие. Тогава се зачудих защо не са се обърнали към мен. Дилайла може да им е казала, че съм напуснал бранша. Горчиво се усмихнах при тая мисъл и спомена и продължих да се спускам по стълбището.

Завих зад ъгъла към станцията и там ме чакаше вторият — стоеше под флуоресцентните лампи пред билетните автомати и зяпаше картата на стената като някакъв грамадански суперзаблуден турист. „Касуга“ не е централна станция и наоколо общо взето пустееше — само един оцъклен контрольор в кабинката, който не изглеждаше по-разумен от саксийно растение, и две гимназистчета, които упражняваха английския си в опит да помогнат на моя нов приятел да открие каквото там търсеше. Пътьом го чух да изсумтява, че щял да се оправи, и почти изпитах съчувствие към него — винаги е кофти да те заговори цивилен, когато се преструваш на невидим. Пъхнах картата си в автомата и излязох на перона.

Бавно закрачих напред между мръсните релси вдясно под мен и лъскавите бели плочки на стената вляво. Подминах неколцина местни жители — момиче с боядисана в чаен цвят коса и крещящ грим, което пишеше есемес на телефона си, чиновник, разсеяно упражняващ замаха си за голф, двама души, които познавах от „Кодокан“ — но никой не задейства радара ми. Когато изминах около две трети от пътя до края, спрях с гръб към стената, ала освен бръмченето на един климатик, на перона цареше тишина. Някъде от тунела вляво долавях шум от капеща вода.

Можех да се озърна назад, обаче така само щях да се уверя в нещо, което и без това знаех: те бяха там. Стояха на разстояние и когато пристигнеше мотрисата, щяха да се качат през два-три вагона от мен. На всяка спирка щяха да проверяват през плъзгащата се врата кога ще сляза и да тръгнат подире ми. Щом стигнехме до място, което намереха за достатъчно тъмно, уединено и изобщо подходящо за техните планове, щяха да свършат, за каквото там са дошли и да си отидат.

Само че тъмните, уединените и изобщо подходящите места имат една особеност. Подобно на трасиращите патрони, те могат да облагодетелстват и двете страни.

Долових далечен грохот, приближаващ се от тунела вдясно, и един глас съобщи по аудиоуредбата за пристигането на мотрисата за „Мегуро“. Грохотът се усили. Хвърлих поглед надясно и зърнах двамата великани, притиснати към стената приблизително в средата на перона — мястото, което най-вероятно нямаше да забележа, ако погледна към приближаващата се мотриса. Не прекалено близо, за да ме подплашат, нито толкова далече, че да попаднат в обсега на периферното ми зрение. Не знаех с кого си имам работа, дислоцирането им обаче говореше за известен опит.

Лесно можех да им се измъкна. Едва ли познаваха града и определено нямаше как да го познават толкова добре, колкото мен. Само че не виждах смисъл. Много отдавна, при други обстоятелства, един човек, когото смятах за опасен, ми каза, че следващия път щом ме видел, щял да ме убие. Приех думите му буквално и му попречих да изпълни обещанието си. Сега беше същото. Щом тия двамата искаха да се срещнат с мен, щяхме да приключим със срещата още тази вечер. Нямах намерение да прекарам остатъка от дните си в озъртане през рамо, питайки се кога пак ще се появят. Нито пък възнамерявах да търся възможност любезно да ги попитам за характера на техния интерес. Когато цял живот си бил в предишния ми занаят и когато две такива грамади изникнат на единственото място, което е известно, че посещаваш, и започнат да те следят, значи е дошло време да допуснеш най-лошото и да предприемеш съответните действия.

Мотрисата изхвърча от тунела и започна да забавя ход със свирещи спирачки и колела, стържещи в металните релси. Тя спря с разтърсване и вратите се отвориха. Слязоха неколцина пътници. Качих се в почти празен вагон и за всеки случай застанах с лице към вратите. Не се качи никой друг. След малко един усилен от високоговорителите глас предупреди пътниците, че мотрисата потегля, вратите със съскане се затвориха и влакът рязко се понесе напред.

Смятах да ги отведа в Джинбочо, на две спирки оттам по линията за „Мита“, квартал, известен с многобройните си антикварни книжарници. Освен това ми харесваше и заради едно кафене недалеч от станцията, уместно наречено „Сабору“ — на японски означава шляене, разтакаване, скатавка и изобщо почивка от света. Макар че с великаните щяхме само да минем покрай кафенето, нямаше да влизаме вътре. И „почивката“, която им замислях, щеше да продължи повече, отколкото обикновено означаваше сабору.

Когато мотрисата спря на станция „Джинбочо“, слязох без да бързам, и се насочих към изход А7. Не си направих труда да погледна назад. Не се налагаше. Те или познаваха Токио достатъчно, за да им е ясно, че лесно могат да изгубят обекта си в тътрещите се нощни навалици, из необозначените тесни улички в такъв стар и напомнящ на лабиринт квартал като Джинбочо, или не го познаваха и в този случай щеше да им липсва самоувереността да оставят повече от съвсем малко разстояние помежду ни. Така или иначе, сега щяха да ме следват отблизо до първата си възможност.

Още от малък се бях научил да се справям с побойниците. Първо в Япония — тук дребните мелези като мен привличаха искреното внимание на по-едрите деца, които не правеха разлика между жестокост и радост. А после, след бащината ми смърт, в провинциална Америка, където бях екзотично полуазиатче със скромен английски и смешен акцент. През първата ми седмица в американското общинско училище, в което ме беше записала току-що овдовялата ми майка, забелязах, че едно много по-едро хлапе ме наблюдава, яко момче с късо подстригана руса коса, което другите деца наричаха Мечока. Мечока очевидно се беше сдобил с прякора си, защото любимото му занимание беше да сграбчва жертвите си в мечешка прегръдка. Той ги стискаше до припадък и после ги тръшваше на земята, където можеше да ги бие или унижава както му се прииска. Видях какво направи с едно нещастно хлапе — притегли го, момчето се опита да се отскубне, но после ръцете му се подвиха, Мечока го повали и го смля от бой. Реших, че така са реагирали всичките му жертви: ако някой се опитва да те притегли и задуши, ти естествено се съпротивляваш. Затова ми се стори логично Мечока да не е готов за жертва, която не се съпротивлява срещу неговата прегръдка. А вместо това го прегръща на свой ред.

Не мина много време и дойде моят ред. Въпреки че тогава ми липсваше нужната отправна точка, познавах това поведение — погледите, коментарите, нарочното „случайно“ блъскане с рамо в коридора — то представляваше своеобразна „любовна игра“ за побойниците от двете страни на Тихия океан. Инстинктивно разбирах, че всички тия едва забележими признаци са и тактическа слабост, защото осведомяват нарочената жертва какво и кога предстои да се случи. Обещах си никога да не давам такива предупреждения и не съм го правил.

Мечока реши да изконсумира нашата зараждаща се връзка на едно тревисто възвишение зад буренясалото училищно бейзболно игрище. Бях го изучил достатъчно и притежавах достатъчно голям опит, за да разбера още преди него, че моментът настъпва. И затова, когато той сръга приятелите си и ме посочи, аз почти се успокоих, все едно гледах актьор, надлежно изпълняващ ролята си в драма, чийто завършек вече знаех. Мечока наперено се приближи до мен и сопнато попита: „К’во ме зяпаш?“ Точно както и очаквах. Трябва да съм се подсмихнал, защото, макар да не му отговорих, за миг ми се стори, че по лицето му плъзва колебание, като сянка на бързо движещ се облак. Ала тя изчезна и той продължи да ме обвинява, че съм го зяпал, явно единствената настъпателна тактика, която изчерпваше творческите му възможности, после протегна ръце и се нахвърли отгоре ми, тъкмо както се и надявах.

Когато ръцете му обгърнаха гърба ми и Мечока започна да ме притегля към себе си, аз стрелнах дланите си напред и впих пръсти в тила му, опирайки лакти в гърдите му. Усетих, че се сепва, обаче знаеше само тая хватка, с която по-рано винаги беше успявал, затова не престана — сплете ръце и започна да ме притиска, само че и аз го стисках, бицепсите ми се напрегнаха от усилието, жилите на предмишниците ми изпъкнаха, доближих главата му към моята и когато левите ни бузи се допряха една до друга, аз обърнах лице към него, захапах ушната му мида и я откъснах с рязко отмятане на глава. Той изкрещя и изведнъж започна да се опитва да ме отблъсне от себе си, но аз го бях стиснал като с клещи и пак го ухапах, тоя път по задната част на ухото. Разнесе се гаден звук от разкъсване на хрущял, устата ми се напълни с гореща кръв с вкус на бакър и когато осъзнах как съм го наранил, ме обзе първична ярост. Противникът ми пак извика, изгуби равновесие и се просна по гръб на земята, повличайки ме отгоре си. Изплюх отхапаното парче, надигнах се и започнах да нанасям удари по лицето му. Паникьосан, той се отбраняваше слепешката. Някой се опита да ме хване, ала аз се отскубнах и пак се наведох към ухото му. Тоя път не успях да го открия — имаше прекалено много кръв и недостатъчно останало ухо — но дори само мисълта за новата атака накара Мечока ужасено да запищи и да се измъкне изпод мен, докато другите хлапетии ни разтърваваха.

Двамата се изправихме. Той плачеше, ококорен от смайване, и с треперещата си лява ръка опипваше обезобразеното чуканче отстрани на главата си. Двете момчета, които ме държаха за ръцете, ме пуснаха и предпазливо се отдръпнаха на разстояние, като че ли осъзнали, че са прекалено близо до див звяр. Погледнах Мечока, юмруците ми се свиха, ноздрите ми се разшириха и усетих, че на окървавеното ми лице плъзва усмивка. Пристъпих напред към него. Той нададе измъчен, пресеклив вой, обърна се и побягна към училището.

Родителите на Мечока вдигнаха врява, заплашваха със съдебен процес и обвиняваха майка ми, че била отгледала необуздан дивак. Училището започна дисциплинарна процедура и известно време ми се струваше, че ще ме изключат. Но скоро се заговори за предишни инциденти с участието на Мечока и за това, че той е много по-едър от мен. И тогава усетих в официалните прояви на неодобрение нещо формално, нещо с дъх на реабилитация. Накрая разбрах, че група разочаровани от безсилието си учители и вбесени родители скришом са се зарадвали на сполетялото Мечока възмездие и са използвали процедурата като средство за постигане на предрешен резултат — за пръв път виждах такова нещо, но по-късно установих, че се случва често, например винаги когато някое правителство назначава независима комисия за разследване на последния скандал. Накрая моето сбиване с Мечока отшумя. Лекарите успяха да спасят остатъка от ухото му. Той си пусна дълга коса, за да скрие обезобразената си рана, и никога повече не се доближи до мен.

От сблъсъка си с него научих две неща. Първо, колко е важна изненадата. Няма значение какъв ръст, умения или други предимства притежава врагът ти, стига да не му дадеш възможност да ги използва.

Второ, че винаги има последици. След боя имах късмет да не си навлека повече неприятности от властите. С други думи, по-добре да се погрижиш за такова нещо така, че да не могат да го свържат с теб. Самата победа в битката няма особено голяма стойност, ако после изгубиш повече, по съдебен или друг начин.

Изкачих се по стълбището и тръгнах наляво по безименната уличка пред ексцентричната фасада на „Сабору“, наподобяваща планинска хижа, с множество саксии около вратата и по прозорците. Небето още светлееше, но наоколо вече пълзяха тъмни сенки. Подминаха ме няколко групички пешеходци, навярно прибиращи се вкъщи след работа или отиващи на по бира и пилешки шишчета якитори в недалечно заведение. Знаех, че моите преследвачи са плътно зад мен, но още не се чувстват комфортно — липсваше нужната гъстота на пешеходния поток. Щяха да изчакат някой особено оживен район с толкова много хора и толкова голяма глъчка, че никой да не забележи случилото се поне няколко секунди. Или пък някой особено пуст район, където изобщо да няма свидетели.

В предния джоб на панталона си имах нож, сгъваем „Бенчмейд“. Обаче щях да го използвам само в краен случай. Ножовете забъркват големи каши, фрашкани с ДНК. Огнестрелното оръжие също оставя диря от веществени доказателства. За лесна победа няма нищо по-добро от голите ръце.

След „Сабору“ започваше жилищната част на квартала — жълти улични лампи на по-малко и на по-голямо разстояние една от друга. До следващата пряка, редките групички пешеходци съвсем бяха изчезнали. На фона на непрестанната песен на цикадите, едва долавях стъпки на десетина метра зад себе си, несъмнено на оня от двамата, който поддържаше зрителен контакт с мен. Вторият трябваше да е на същото разстояние зад първия, поддържайки пък зрителна връзка с партньора си. Ако скъсяха дистанцията помежду си, това щеше да означава, че екшънът започва. Нямах намерение да им дам такава възможност.

На следващото кръстовище вляво имаше малък паркинг. Бях го забелязал по време на едно от периодичните си тактически проучвания на градския терен и ми хареса, защото между няколкото очукани автомата за закуски и напитки от отсрещната му страна се влизаше в лабиринт от улички, всъщност по-скоро проходи, водещи обратно към улицата, по която вървяхме в момента. Току-що бях подминал портал, извеждащ от една от тия улички, макар да се съмнявах, че моите преследвачи ще му обърнат внимание. И даже да го видеха, едва ли щяха да проумеят сегашното му значение. Като прецених разстоянието по стъпките на първия зад мен, реших, че ще стигна до вътрешната страна на портала приблизително по същото време, по което той щеше да спре на ъгъла на паркинга, чудейки се къде съм изчезнал, а партньорът му — да мине покрай портала.

Завих наляво, влязох в паркинга, веднага ускорих ход и се вмъкнах в лабиринта от улички. Пак наляво покрай редица боклукчийски кофи и се озовах от вътрешната страна на портала, покрай който току-що бях минал. Спрях, притиснал гръб към стената, обгърнат от мрак, и проследих с поглед втория, който ме отмина. Изчаках няколко секунди, хванах металните перила в горната част на портала и ги разтърсих напред-назад, за да проверя здравината им. После подскочих, прехвърлих тялото си отгоре, поставих длани от двете страни и завъртях краката си навън, приземявайки се като котка на улицата. И ето го втория, само няколко метра пред мен — точно преди да стигне началото на паркинга. Движеше се съвсем тихо, сякаш знаеше, че партньорът му е спрял зад ъгъла и се озърта за мен, и искаше да му даде време. За миг се учудих откъде знае — може би това просто беше разумна предпазна мярка, преди да завие? — но всъщност нямаше значение. Аз се приближавах към него и за момента бях зад гърба му.

Замених безшумността с бързина, знаех, че разполагам само със секунда преди оня да се озърне назад, и наистина, когато го настигнах, той тъкмо започваше да се обръща. Късно. Скочих към него и забих левия си крак в кръста му, като че ли се опитвах да се изкатеря по стръмно стълбище. Тялото му рязко се наклони напред, главата и ръцете му отскочиха назад и от гърдите му се изтръгна сепнато изпъшкване, достатъчно високо, бях наясно с това, за да го чуе партньорът му иззад ъгъла. Докато падаше на колене, обвих лявата си ръка около шията му, приковах обърнатото му нагоре лице до корема си, подпрях лявата си китка с дясната си длан и силно извих гърба си нагоре и назад. Вратът му се строши лесно като суха съчка — и със същото изпукване. Пуснах го и той се свлече на земята.

Партньорът му моментално се появи иззад ъгъла. Той извика: „Мама му стара“ — и ругатнята, и акцентът му бяха американски, разсеяно отбелязах аз — и се нахвърли отгоре ми. Нямах време да се измъкна, ала нямах и желание. Останах на мястото си, изпънах тяло назад, за да го принудя да се пресегне към мен, и когато влязохме в контакт, леко се завъртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Вдигнах левия си крак, опрях пета в дясното му коляно, сграбчих го за двата бицепса и използвах собствената му инерция, за да го завъртя обратно на часовниковата стрелка в хидза-гурума. Той изгуби равновесие и не успя да го възстанови, защото аз блокирах коляното му. Последва кратък миг на съпротива и след това противникът ми прелетя покрай мен перпендикулярно спрямо земята в опит да се измъкне от хватката ми и да извърти тялото си, за да нанесе удар. Само че се движеше прекалено бързо и аз допринесох за скоростното му падане, като приложих натиск върху раменете му, за да ги накарам да се спуснат по-рано от краката с цел, черепът му да поеме главния удар.

Той се просна на асфалта с разтърсващо тупване, което колкото чух, толкова и усетих, първо раменете, после и тилът, когато главата му се отметна назад. Застанах на колене до него, само че американецът продължаваше да е в съзнание и макар че трябва да е бил изумен и зашеметен, успя да се завърти към мен и да насочи лявата си ръка към очите ми. Хванах китката му със собствената си лява ръка, като междувременно забих лакът в лицето му, измъкнах дясната си ръка изпод рамото му, стегнах лявата си китка, изпънах тяло пред гърдите му и строших лакътя му с_ уде-гарами_. Мъжът изкрещя и се опита да ме отхвърли от себе си. Върнах се в предишната си поза, надигнах се и смазах носа му с изпъкналата част на дланта си. Тилът му отскочи от земята и аз повторно го ударих по същия начин. Той се изтърколи настрани, помъчи се да се изправи и тогава се метнах върху гърба му, обгърнах шията му с лявата си ръка, хванах десния си бицепс, опрях дясната си длан в тила му и започнах да го душа с класическо хадака-джиме. Мъжът се съпротивляваше и мяташе, и аз държах под око здравата му ръка, в случай че се опита да извади скрито оръжие. Само че при душенето, мозъкът му не получаваше кислород. След няколко секунди се отпусна неподвижно и след още няколко хвърли топа.

Пуснах го и неуверено се изправих на крака с разтуптяно сърце. Избърсах потта от очите си с ръкав и се огледах наоколо. Въпреки крясъка не видях никого, поне засега. Едва ли някой от преследвачите ми носеше документи за самоличност, но реших, че мога да си позволя набързо да проверя.

Клекнах и обърнах удушения по гръб. Той се претърколи с плавна лекота и счупената му ръка неестествено шльопна на асфалта до тялото. Претърсих предните джобове на панталона му. Сгъваем нож в десния. Нещо твърдо и правоъгълно в левия. Мобилен телефон? Извадих го и предположението ми се потвърди. Вътре обаче остана още нещо. Бръкнах и напипах метален предмет. Измъкнах го и го погледнах. Трябваше ми малко време, докато проумея какво държа в ръката си: малка видеокамера.

„Уф, мамка му.“

От устройството излизаше жица, която изчезваше под дрехите му. Пъхнах пръсти между копчетата на ризата му и я разкъсах. Жицата стигаше до едно от тях. Наведох се — на слабата светлина не се виждаше почти нищо — и внимателно се вгледах. Мамка му, това не беше никакво копче, а обектив. И аз гледах право в него.

Отскубнах жицата, напъхах камерата и джиесема в джобовете си и се хвърлих към втория ми преследвач, който се оказа оборудван със същата техника. Прибрах и неговите телефон и камера, след което си тръгнах по тихите улички, успоредни на Ясукани-дори. Когато се отдалечах на безопасно разстояние от труповете, щях да извадя батериите на телефоните, за да не могат да ги проследят, и да разуча камерите. Ако двамата великани ги бяха използвали само за да поддържат връзка помежду си, нямаше да имам проблеми.

Но имах предчувствието, че те не са поддържали само връзка помежду си. И ако бях прав, щях да имам ново посещение, при това скоро.