Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (23)

23.

На другата сутрин петимата се скупчихме около телевизора в мотелската стая. Президентът правеше изявление от Розовата градина и ние предполагахме, че Хортън има нещо общо с това.

Бяхме домъкнали постелките от камиона и прекарахме нощта на смени. Кей спеше на едното легло, останалите използвахме постелките, спалните чували и второто легло, като постоянно будуваше поне един от нас. Ларисън, изглежда, не спеше много, а когато се унасяше, от време на време стенеше и веднъж нададе вик. Аз също бях преживявал тежки нощи и съответно имах представа какви ужаси може да го преследват насън.

Кей изпълняваше каквото й кажем. В присъствието и на четиримата тя не изглеждаше толкова приказлива — сигурно разбираше, че може би ще е по-лесно да ни манипулира поединично или по двама, отколкото заедно. Това ме радваше, защото не исках да повлияе на Докс.

В девет часа наше време, дванайсет на обяд във Вашингтон, от Белия дом излязоха двама мъже — президентът в обичайния си тъмен костюм и Хортън, който имаше изключително решителен вид в парадната си униформа с пълен набор ордени и медали. Те се насочиха към събралите се журналисти и полковникът поизостана, докато президентът се изправи зад катедрата.

— Добър ден — поздрави президентът. — Имам две кратки съобщения. Първо, като се имат предвид неотдавнашните безпрецедентни атентати на американска територия и обявеното извънредно положение, като главнокомандващ, аз наредих части на Националната гвардия да заемат ключови позиции в американските градове. Те ще осъществяват контакт с местните органи на реда и ще им помагат, за да гарантираме максималното откриване, обезвреждане и защита от нови нападения. А ако се случи най-лошото, те ще оказват първа помощ на пострадалите. Второ, имам удоволствието да обявя, че на поста ръководител на Националния антитерористичен център, овакантен в резултат на трагичната смърт на Тим Шорок, е назначен заместник. От съображения за сигурност името на наследника на Тим е класифицирана информация.

Това ме изненада. Не бяха пазили в тайна името на Шорок. Може би реагираха на настоящите събития или се поддаваха на обичайния инстинкт на властите за по-голяма секретност. Или и двете.

— Новият ми съветник по антитероризма обаче е тук до мен — продължи президентът. — Щастлив съм, че ще мога да разчитам на съветите и помощта на полковник Скот Хортън, докато кабинетът ми се бори с продължаващата терористична опасност. Полковник Хортън има дълга и блестяща кариера в служба и защита на нашата родина и значителният му опит в областта на националната сигурност ще е безценна придобивка за нашето правителство. Ако имате въпроси, моля, задайте ги на полковник Хортън.

Президентът отстъпи назад. Неколцина репортери се опитаха да зададат въпросите си на него, ала той не им обърна внимание. Хортън зае мястото му зад катедрата.

— Дами и господа, ще бъда кратък — обходи с поглед тълпата той.

Може би се дължеше на тържественото му изражение — само по себе си резултат от тежкото бреме на мисълта за участта на дъщеря му, подозирах аз. Може би беше заради изправената му войнишка стойка, баритона или полирания южняшки акцент. Независимо от причината, дори по телевизията усетих как колективното внимание на журналистите се фокусира в очакване.

— Както току-що каза президентът, в момента в по-големите американски градове се дислоцират части на Националната гвардия. Той също така говори за обявеното извънредно положение. И макар да смятам, че е прав да използва това понятие, според мен то се прилага грешно. Разбирате ли, извънредното положение, в което се намираме днес, се дължи много по-малко на терористична опасност, отколкото на свръхреакцията на нашето правителство към нея.

„Какво значи това, по дяволите?“ — помислих си аз. И не стигнах до никакъв отговор.

Репортерите мълчаха. Всички като вцепенени се взираха в Хортън. Никой не си водеше записки. Погледнах президента, който стоеше на няколко крачки зад и встрани от полковника. Лицето му представляваше маска на зле прикрито смайване и ярост.

— В крайна сметка, какво е това „извънредно положение“, обявено от федералното правителство на Америка? — продължи Хортън. — Няма конституционна основа за такова понятие. От какво се състои? Какво цели? И макар че тези въпроси щяха да са достатъчно проблематични, дори да бяха чисто реторични, те все пак си имат отговори. Мога да ви кажа, че днес в коридорите на властта на тази страна има хора, които сериозно обмислят и дори се готвят да суспендират конституцията и да въведат военно положение. Нашето така наречено „извънредно положение“ е предвидено като преход към суспендирането на конституцията и военното положение.

Журналистите в Розовата градина все още стояха напълно неподвижно. В мотелската стая Докс явно беше изгубил дар слово.

— Бих искал да задам един прост въпрос на всички американци — каза Хортън. — Ако терористите ни заявят, че ще продължат да извършват атентати, докато скъсаме конституцията и зарежем своите свободи, какво ще им отговорим ние? Аз твърдя, че основателно ще ги пратим по дяволите. И все пак ние сме готови да направим тъкмо тези неща, стига да вярваме, че е по собствено желание. В края на краищата обаче каква е разликата? Конституцията така или иначе ще бъде отменена. Нашите безценни свободи, за които предците ни са се борили и умирали, за които аз и членове на моето семейство чак до времето на Гражданската война сме се борили и умирали, така или иначе ще бъдат осребрени и продадени завинаги.

Пред Белия дом все още цареше пълно мълчание, граничещо с шок.

— Ето защо се боря с изкушението да приема поканата на президента да служа в неговия кабинет. Питам се какво да правя. Лъже всеки, който ви убеждава, че близостта до властта, особено по време на криза, не е съблазнителна. Естествено, съблазнително е да приема поканата. Защо не? В крайна сметка съм служил на нашата родина през целия си зрял живот. Проблемът, осъзнах аз, е, че днес не мога да служа на родината, като служа на президента. Едното изключва другото. Службата, която президентът иска от мен, може и несъмнено ще бъде изпълнявана от някой друг. Вместо това е нужен, спешно е нужен пример и аз се надявам, че ще ме последват и други.

Хортън замълча за миг. Никой не помръдваше. Вниманието на всички, и там, и в нашата мотелска стая, беше приковано към полковника.

— Затова още сега трябва да подам оставката си от този кабинет и от армията на Съединените щати — заговори отново той. — И насърчавам всички военнослужещи, от които поискат да унищожат конституцията под дяволската маска на нейното спасение, да последват моя пример. Насърчавам всички американци, с всякакви убеждения, да окажат съпротива на сегашния опит на правителството да изопачи и унищожи конституционните гаранции, че нашата власт може да е само от и за народа. Насърчавам и всички хора, които ценят своята сигурност повече от свободата си, да се преселят в Северна Корея, където могат да живеят в общество, по-близко до техните предпочитания, отколкото изграденото тук в Съединените американски щати.

Кратка пауза, после:

— Възможно е никой да не обърне внимание на призива ми. Нищо. Защото, проклет да съм — проклет да съм! — ако допусна някакви си първобитни, изпълнени с омраза, фанатизирани неудачници, които не могат да предложат на света нищо друго, освен мерзки атентати срещу невинни граждани, да ме принудят да се откажа от свободите, които ценя, които обичам и които съм решен да завещая на децата си, също както моите родители ги завещаха на мен.

Хортън плъзна поглед по лицата на събралите се пред него хора, после се завъртя и се насочи към Белия дом, високо вдигнал глава и изправил гръб. След кратък миг на смаяно мълчание репортерите скочиха на крака и закрещяха всевъзможни въпроси. Президентът остана още няколко секунди там — изглеждаше напълно объркан. После и той се обърна и закрачи към резиденцията си.

Всички зяпахме телевизора. Накрая Докс наруши мълчанието.

— Какво беше това, мамка му?

Изправих се и изключих телевизора, тъй като нямах желание да слушам неизбежните малоумни коментари. Завъртях се и погледнах Ларисън, Тревън и Докс.

— Какво беше това, по дяволите?

Докс кимна.

— Само на мене ли ми прозвуча така, все едно някой се е прицелил във висок пост?

— Не, и на мене — казах аз. — Но какъв пост? Ако постигнат каквото искат, тези хора едва ли възнамеряват скоро да проведат избори. И под „скоро“ имам предвид „някога“.

Никой не отговори.

— Тъй де, той приличаше ли ви на човек, който се кани да извърши преврат? — прибавих аз. — Който е организирал убийството на президентския съветник по антитероризма, за да заеме мястото му?

— Мислиш, че може да сме сбъркали, така ли? — повдигна вежди Докс. — За действителните намерения на Хортън? За човека, дето е пратил ония нещастници срещу нас във Вашингтон?

— Но кой друг може да е знаел, че сме там? — попитах. — Освен ако Хортън не е казал на някого… Не знам, на човек, който е имал собствени основания да желае смъртта ни.

— Не — възрази Тревън. — Хорт никога не би нарушил оперативната сигурност, освен ако не е искал да бъдем ликвидирани.

Ларисън наклони глава към Кей, която седеше на едното легло, за пречките на което беше залепена с изолирбанд китката й.

— Ами ония двамата, които се опитваха да я защитават? — напомни той.

— Възможно ли е да ги е пратил някой друг, за да изглежда, че са пратени от Хортън? — предположих аз.

Ларисън поклати глава.

— Това е малко пресилено, струва ми се. Най-простото обяснение е, че сме прави за целите на Хорт. Но съм съгласен, тактиката му е… изненадваща. От друга страна, Хорт никога не постъпва както се очаква. Винаги има някаква цел. Въпросът е какво цели сега? Смяташ ли, че според него това ще я спаси?

Докс се озърна към Кей.

— Тя всъщност няма нужда от спасяване, нали така? Само баща й трябва да си мисли, че има.

Беше глупаво да го каже пред нея. Да, наистина бе така, но ние разчитахме на страха й, за да е по-послушна. Само че той вече го каза и момичето го чу. Нищо нямаше да се промени, даже да възразях.

Ларисън го погледна.

— Няма значение какво може да направим на дъщеря му. Важна е гледната точка на Хорт. И ти гарантирам, че той не се съмнява в мен.

Ларисън наблегна върху последната дума.

— Ние поискахме две неща — побързах да се намеся аз, за да предотвратя нова конфронтация. — Диамантите и да отзове хрътките си. Въпросът е каква е връзката с номера, който той току-що изпълни.

— Няма връзка — обади се Тревън. — Няма отношение към първото и ще му попречи да направи второто. Затова предполагам, че номерът вече е бил планиран. И няма нищо общо с дъщеря му. Става дума за нещо друго.

Аз също бях на такова мнение.

— Добре, но какво? — попитах аз.

Всички мълчаха. Докс се обърна към Кей.

— Миличка, ако имаш някакви идеи каква беше цялата тая работа по телевизията, сега е моментът да ги споделиш.

Тя не отговори веднага. Разбрах, че се е развълнувала при вида на баща си, било заради онова, което беше направил, било заради положението, в което се намираше момичето. Опитваше се да овладее емоциите си.

— Може би просто не забелязвате нещо невероятно очевидно — след малко каза Кей. — Баща ми е почтен човек.

Докс тъжно се усмихна.

— Е, моите уважения, ама ти не го познаваш толкова добре, колкото ние.

— Напротив — възрази тя. — Вие не го познавате толкова добре, колкото аз.

Всички пак се умълчахме. Влязох в секретния уебсайт. Имаше съобщение от Хортън.

— Той идва — осведомих ги аз. — Довечера, с диамантите. Очаквал да кацне към осем. С частен самолет. Не можел да рискува с пътнически заради диамантите. Транспортната полиция била обезумяла, претърсвали всички ръчно. Казва, че е готов да се срещнем където ние поискаме.

— Дава ти маршрута си, така ли? — смая се Тревън.

Кимнах. Нямаше нужда никой да го отбелязва. Хортън или съвсем очевидно се опитваше да ни примами в капан, или ни демонстрираше, че можем да го убием, без да окаже съпротива, ако просто пуснем дъщеря му.

Само че трябваше да е втората възможност. Той знаеше, че няма да се разкрием повече от необходимото. За диамантите щеше да отиде само един от нас. Останалите щяхме да сме другаде, опрели решително съвсем истински пистолет в главата на дъщеря му.

— Той ми каза, че изявлението му щяло да ни успокои — промърмори Ларисън. — Нещо ни убягва, но не го виждам.

Никой не отговори. Едва ли щяхме да го открием. Просто трябваше да попитаме Хортън. И тогава разбрах.

— Не ни трябва да го виждаме. Той иска да разговаря с нас. С онзи, който ще иде да вземе диамантите — Хортън иска да разговаря с него, не само да му предаде чантата.

— Какво ще спечели от това? — учуди се Докс.

Погледнах Кей.

— Не знам. Трябва обаче да решим кой ще отиде на срещата.

Моят партньор се изправи.

— По дяволите, аз ще отида.

Зачудих се дали не блъфира. Знаех, че изпитва желание да закриля Кей и се безпокои заради Ларисън.

— Не — отвърнах. — Искам Хортън да усети онова особено изтръпване, което можеш да оцениш истински само когато се питаш дали точно в този момент през оптичния си мерник не те наблюдава един бивш снайперист от морската пехота.

— Аз не мога — заяви Ларисън. — Колкото и да ми се ще. От нас четиримата, Хорт се страхува най-много от мене. Защото знае, че го приемам лично. Ако искате да сме сигурни, че ще прави каквото му кажем, нека си представя дъщеря си сама и безпомощна в моята компания.

Не ми допадаше идеята да оставим Ларисън насаме с Кей, обаче не можех да не се съглася с мнението му.

— Аз ще отида — обади се Тревън.

Всъщност предпочитах да го направя аз. Нямах вяра на Тревън. Той беше изключително мълчалив в метрото в Лос Анджелис, когато за пръв път обсъждахме възможността да тръгнем срещу полковника, и в „Капитъл Хилтън“ основателно ме обвини, че го подозирам в съучастие за заложения ни капан с цианида. Но нямаше как да съм сигурен, а и не исках нови конфронтации. Каквито и да бяха отношенията между нас четиримата, явно още не бяхме стигнали дотам, че да уреждаме противоречията си без вероятност от употреба на огнестрелно оръжие.

Колкото и да е странно, не се безпокоях особено, че Тревън може да духне с диамантите. Сто милиона долара са много пари, вярно. Само че няма да останеш достатъчно дълго жив, за да ги харчиш, ако по петите ти сме ние с Ларисън и Докс. По-добре да се задоволиш с и без това космическите двайсет и пет милиона и да останеш жив, за да им се наслаждаваш. Предполагах, че Ларисън си е направил същата сметка и е стигнал до същото заключение.

— Ще трябва да наблегнеш адски много на маршрута за засичане на наблюдение — казах. — Не знаем…

Той вдигна ръка.

— Как ни е проследил във Вашингтон, да. Сателити, безпилотни самолети, охранителни камери и прочее. Ще внимавам.

Отново кимнах, осъзнал, че се опитвам да контролирам и най-малките подробности, явно бях неспособен да се въздържа.

— Хорт ще иска да му кажеш кога ще освободим дъщеря му — обади се Ларисън. — Кажи му, че ще е едва след като дадем диамантите на експерт за проверка. Ако си мисли, че пак ще ми пробута торба с пластмаса, ще го накарам да си плати.

— Диамантите са само половината от въпроса — припомни Докс. — Как ще прекрати преследването, след като вече е цивилен? И как изобщо ще разберем, че го е прекратил?

Осъзнах, че Ларисън изобщо не се вълнува за преследването. Искаше само диамантите. Това не беше нещо съвсем ново, но все пак ме обезпокои. Усещах, че ще се наложи да направя нещо с него, нещо крайно. Все още не знаех какво. А може би просто не исках да мисля за това.

Погледнах Тревън.

— Хортън трябва да ти даде уверения, че ще спре преследването. Все още не сме наясно каква форма ще имат тези уверения. Засега можем да приемем, че ще струват нещо, защото в противен случай той ще изложи дъщеря си на по-голям риск. Тъй че, каквото и да каже, просто му отговори, че ще предадеш информацията на останалите и по-късно ще се свържем с него.

— Това няма да му хареса — отбеляза Тревън.

Ларисън се усмихна.

— Ще му е адски неприятно. Само че няма да има избор. Няма да рискува да те върне при нас с празни ръце.

После погледна Докс.

— Поне докато аз съм тука.