Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (27)

27.

Тревън и Докс бяха в мотела с Кей. Тя седеше на едното легло, Докс — на другото, а Тревън, все по-нервен, защото Рейн и Ларисън вече се бяха забавили много, крачеше назад-напред в малкото пространство, което предоставяше стаята.

Тревън мразеше чакането. Когато беше сам, можеше търпеливо да чака дни наред, дори седмици. Но сега бе различно. Цялата операция бъкаше от проблеми. Ларисън се държеше все по-нестабилно. На няколко пъти едва не стигнаха до избухване и положението всеки път можеше да стане критично, даже фатално. После пък и Хорт, който изведнъж беше разместил всички фигури на дъската с изпълнението си в Белия дом.

Надяваше се, че е постъпил правилно, като го остави жив. Убеждаваше се, че е логично, но дълбоко в себе си знаеше, че не е така, дълбоко в себе си съзнаваше, че е действал емоционално. Наблюдаваше Ларисън, Рейн и Докс и не искаше да е като тях. Имаше нужда от граница, която не би пресякъл, някакво чувство за подчиняване на командира, за вярност към воинската част. Нещо, което да открои разликата между войник със съвест и наемен убиец. Където и да минаваше тази граница, той знаеше, че сега балансира по самия й край. Ако убиеше командира си, завинаги щеше да премине от отсрещната страна.

И въпреки това го гризеше, че е взел такова решение. Хорт беше опасен. Можеше да ги следи дори и в този момент — със средства, които никой от тях не разбираше напълно. Естествено, другите предполагаха, че Хорт ги е открил във Вашингтон с помощта на сателити, охранителни камери и така нататък, защото нямаха представа, че Тревън просто му е съобщил, ала това не означаваше, че сателитите и охранителните камери не съществуват. И естествено, след онази голяма реч и оставката Хорт привидно не разполагаше с предишните си официални възможности. Но все още имаше високопоставени приятели, както и низки такива. Нали тъкмо полковникът го беше учил на Сун Дзъ: „Когато си силен, преструвай се на слаб. Когато си слаб, преструвай се на силен“. Предишната вечер в колата Хорт определено се преструваше на слаб и колкото повече мислеше за това Тревън, толкова по-нервен ставаше.

Сега го нервираше и Докс. Огромният снайперист седеше с гръб, опрян на таблата на леглото, и с изпънати върху завивките крака. Очите му бяха затворени и държеше уилсъна в скута си, ведър като заспало пеленаче, стиснало любимото си плюшено мече. Беше поне толкова търпелив, колкото и Тревън, виждаше се по неподвижността, с която седеше, докато чакаха. Логично — щеше да е адски некадърен снайперист, ако не можеше да дебне обекта. При други обстоятелства Тревън щеше да му се възхити и това даже щеше да му подейства успокоително. Но сега имаше чувството, че причината за привидната ведрост на Докс е някаква тайна, която самият Тревън не знае.

— Какво те тормози, синко? — без да отваря очи, попита Докс.

Господи, нима му четеше и мислите?

— Какво искаш да кажеш?

Докс вдигна клепачи.

— Е, или се опитваш да изтъркаш килима в нашия луксозен апартамент, или нещо си нервен.

— Нищо ми няма. Просто не обичам да чакам.

— Мислех, че вие от СРП сте способни да чакате, докато се размърдат и скалите. Да не би да се опитваш да ме извадиш от заблуждение?

Тревън се подсмихна.

— Няма нищо.

— Не се притеснявай, и аз съм малко нервен.

Тревън впери очи в него. Спокойно подпрян на леглото, той изглеждаше не по-нервен от статуя.

— Така ли се държиш, когато си нервен?

Докс се ухили.

— А, да. В момента кръвното ми доста се е повишило. Когато съм спокоен, на практика съм невидим.

Тревън не можеше да определи дали говори сериозно, или се шегува.

— А тебе какво те тормози?

— Твоят приятел, честно казано.

— Ларисън ли?

Докс кимна и се обърна към Кей, която, макар че не беше казала или направила нищо от началото на разговора, като че ли го следеше с интерес.

— Миличка, имаш ли нещо против да си сложиш слушалките за няколко минути? — попита я той. — Нищо особено, просто мярка за оперативна сигурност.

— Нямам нищо против да послушам — отвърна тя.

Докс се усмихна малко тъжно.

— Знам. Но ми се довери.

Колкото и да беше удивително, Кей кимна, сякаш наистина му имаше доверие. Докс, реши Тревън, просто имаше подход към хората. Ония хлапета в минивана, който ги взе от „Капитъл Хилтън“, направо се бяха влюбили в него за броени минути. А сега някак си беше накарал жена, в чието отвличане участваше, да повярва, че действа само в неин интерес. На Тревън му се искаше да научи този номер. С удоволствие щеше да го прилага и той.

Докс стана и постави слушалките на Кей, после се приближи до него.

— Ще ти задам един въпрос — прошепна той. — Добре ли познаваш тоя човек?

Тревън се зачуди накъде клони снайперистът.

— Не чак толкова. По нареждане на Хорт го следих в Коста Рика и ето че сега сме заедно в тая шибана операция.

— Значи всъщност не го познаваш.

— Защо питаш?

— Просто искам да вникна в него. Обикновено ме бива да разчитам характерите на хората, но когато се опитам да разчета Ларисън, все едно виждам бели страници. Или сякаш е прекалено тъмно, за да ги видя.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш.

— Според теб какво замисля в момента?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако беше на негово място и току-що си разбрал, че диамантите са истински, Хортън вече е цивилен, а не ти пука за избиването на някакви си ученици, какво щеше да направиш?

Тревън не отговори. От известно време полусъзнателно размишляваше над същия въпрос. Докс изчака, после попита:

— Нима просто ще вземеш своя дял от диамантите и ще си отидеш?

— Не знам.

— Щото така ще оставиш след себе си много нерешени проблеми.

— Зависи от гледната точка.

— И това е само по отношение на коравосърдечната сметка на коравосърдечния агент. Може да е и още по-лошо.

— Тоест?

— Мислиш ли, че Ларисън има някакви… тайни?

Тревън внезапно и ясно осъзна, че през цялото време погрешно е смятал Докс за възтъп. И със същата внезапност и яснота — че напълно и опасно е сбъркал в това. Зачуди се колко хора са стигали до същото заключение в мига преди снайперистът завинаги да угаси светлината в очите им. Предполагаше, че би трябвало да се смята за късметлия, щом толкова евтино е научил този урок.

— Тайни ли? — попита той с надеждата, че лицето му не издава нищо.

Докс го погледна. Селяндурът беше изчезнал и изражението му повече напомняше детектор на лъжата в човешки вид.

— Тайни — повтори той. — Защото, ако има и си мисли, че ние ги знаем или дори само ги подозираме, малко се тревожа за заключенията, които може да си направи.

Тревън мълчеше. Смяташе, че Докс е прав, но не беше сигурен какви ще са последиците, ако се съгласи с него.

— Струва ми се, че знаеш за какво говоря — продължи Докс. — И затова не ми отговаряш. Мислиш ли, че греша?

Тревън поклати глава.

— Не.

— Е, можем да се справим с Ларисън. По един или друг начин. Не мога обаче да понеса мисълта какво е способен да направи с това момиче тук. Ако диамантите са истински, тя повече няма да ни трябва. И без това заради нас преживя достатъчно. Предлагам да я пуснем. Ти какво ще кажеш?

— Просто да я пуснем, така ли?

Докс кимна.

— Още сега. Преди ангелът на смъртта да се върне и да започне да се опитва да осъществи съответните заключения, до които е стигнал по време на тазсутрешното си отсъствие.

Тревън се замисли. Също като Докс, и той не желаеше да стане виновник за смъртта на момичето. Само че щеше да е опасно да извършат такова нещо без поне да се опитат да постигнат единодушие.

— Виж, дори да съм съгласен с тебе, а не казвам, че съм съгласен, в момента не можем просто да я пуснем да си тръгне — отвърна той. — Рейн и Ларисън още не са се върнали, а близко до ума е, че тя ще отиде направо в полицията.

— Тя дори не знае къде се намира — възрази Докс. — Мога да я изведа със завързани очи, да я оставя някъде и да се махна. И край.

— Толкова ли си убеден, че тя няма да намери обратния път? Има звуци, миризми… нещо характерно в стаята, което сме пропуснали. Или усещането за завоите, които правиш, и разстоянието, което изминаваш. Тя е умна. Виждам го, както го виждаш и ти.

— Добре, а какво ще кажеш да я закарам някъде и да изчакам вие тримата да ми се обадите? Мога да я пусна тогава и всички ще имаме предостатъчно време да офейкаме.

— А ако диамантите не са истински? Още не знаем.

— И какво, ако не са? Погледни я. Ще й пръснеш черепа, така ли? Или ще гледаш как я застрелва Ларисън?

Тревън не отговори.

— Няма, разбира се — продължи Докс. — И би трябвало да си горд и облекчен, че не можеш да го направиш, че родителите ти не са отгледали човек, който е способен на такова нещо. Това вече продължи достатъчно. Щом Хортън прие блъфа ни, предлагам да приключим. Предстои ни друга работа, например да попречим на едни безмилостни фанатици да избият цял куп деца в името на по-голямото благо.

Споменаването на родителите му, и двамата отдавна покойници, попадна право в десетката. За момент Тревън се зачуди дали Докс нарочно предлага непрактичната идея веднага да пуснат Кей, защото знае, че ще го накара да повдигне практично възражение и ще може да го убеди. Разбираше, че снайперистът трябва да е чакал подходящия момент, за да проведе целия този разговор. Сигурно се беше надявал Тревън да му даде повод, а когато е преценил, че времето им най-вероятно изтича, сам си бе намерил такъв. Чувстваше се като идиот, че е смятал този човек за тъп. Ако в стаята имаше някой тъпак, това беше самият той.

— Господи, Ларисън ще се върне и ще побеснее — каза Тревън. — А може би и Рейн.

— С Рейн няма да има проблем. Познавам го. Колкото до Ларисън, е, в момента той не е въоръжен. Предлагам да не му позволим да се въоръжи, докато не се уверим, че е имал време да се приспособи към новите обстоятелства.

Тревън се замисли за миг.

— Предполагам, че ако диамантите са истински, Ларисън ще го преживее. Поне така ми се струва.

Докс кимна, сякаш вече знаеше накъде клони Тревън. И го одобряваше.

— Но ако не са истински и той реши, че Хорт пак го е прецакал, а ние сме му били съучастници, ще се наложи да го убием. Защото иначе той ще убие нас.

Докс отново кимна и Тревън пак изпита смущаващото усещане, че две изключително ловки ръце го насочват към собствените му изводи.

Ала това не променяше принципната вярност на самите изводи.

— Добре — каза той. — Отведи я оттук. И побързай. Може скоро да се върнат.

Докс го погледна, после протегна ръка.

— Бен Тревън, радвам се да се уверя, че си от добрите.

Тревън поклати глава.

— Аз не бих се изсилвал толкова. Хайде, върви.

 

 

Рейн и Ларисън се прибраха около час след като Докс беше отвел Кей. Тревън отключи вратата и ги пусна вътре с лявата си ръка. В дясната държеше глока.

Двамата влязоха и той заключи след тях. Те се огледаха наоколо, после се озърнаха към отворената врата на банята. Тревън се приготви.

— Къде е момичето? — попита Ларисън.

— С Докс — отвърна Тревън.

— Уф, мамка му — изпъшка Рейн и притисна слепоочията си с пръсти като човек, който се бори с мигрена. — Знаех си, че ще се случи.

— Какво си знаел, че ще се случи? — изръмжа Ларисън, сетне се обърна към Тревън. — Къде са те?

— Той я е отвел, нали? — предположи Рейн.

Тревън кимна.

Лицето на Ларисън помръкна.

— Отвел ли я е? Какво става, по дяволите?

Тревън го погледна.

— Ще ти кажа истината. Той смяташе, че ще се върнеш тук и ще я убиеш. И знаеш ли какво? Аз бях съгласен с него.

— И какво, ако е така? — сопна се Ларисън. — Хорт трябваше да отзове хрътките си, а вместо това той сам се неутрализира. Наруши сделката. Следователно трябва да плати цената.

— Диамантите истински ли са? — попита Тревън.

Рейн кимна.

— Истински са.

— Добре — каза агентът от СРП, без да откъсва очи от Ларисън. — Това е предостатъчно. Няма да убием някакво невинно момиче заради твоята омраза към баща му. Не ми пука как ще го наречеш. Това е.

— Добре, да проявим практичност за малко — обади се Рейн. — После всички може да се избием един друг, ако все още искаме. Какво се разбрахте с Докс?

— Трябва да му се обадя, когато вие двамата се приберете — отвърна Тревън. — И после четиримата ще се срещнем в някакво кафене в Бевърли Хилс, което ти харесвало.

— Мамка му — изруга Рейн. — Току-що идваме от Бевърли Хилс. В кое кафене? В „Ърт“ ли?

— Да, точно то беше. Човекът много си държи на храната.

— Взел ли е някой от джиесемите?

— Да.

— Добре, позвъни му. Но по-добре се обади от обществен телефон. Няма смисъл да включваме повече от един от джиесемите.

— Искаш ли да сменим мястото?

— Не, не казвай нищо за мястото на срещата по обикновен телефон. „Ърт“ става. Нали предплатихме стаята?

— Да.

— С каква кола тръгна Докс?

— С хондата, която откраднах аз.

— Значи камионът още е тук, нали?

Тревън кимна към нощното шкафче.

— Ключовете са ей там.

— Добре. На северозападния ъгъл на Линкълн и Пико има обществен телефон. Обади се на Докс, кажи му, че ще се срещнем както сте се уговорили, веднага щом можем.

— Къде ми е пистолетът? — попита Ларисън.

— В горното чекмедже на скрина — отвърна Тревън. — Твоят и неговият. — Той изчака малко, но Ларисън не понечи да си вземе оръжието. Това беше добре. Иначе Тревън щеше да го застреля на място. Зачуди се дали другият мъж го съзнава.

— Ще минем с камиона след петнайсетина минути — каза Рейн. Той явно разбираше точно какво става и Тревън се запита какво е намислил. Да поговори с Ларисън ли? Да го убие? Не можеше да разчете Рейн, както не можеше да разчете и самия Ларисън.

Надяваше се, че Рейн знае какво върши. Той кимна и излезе.