Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Рейн (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Detachment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Torquemada, 2013
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona, 2013

Издание:

Бари Айслър. Рейн-Сан: Заложник на съдбата

ИК „Бард“, София, 2012

САЩ. Първо издание

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-339-3

История

  1. — Добавяне

17.

Ларисън ни съобщи за слабото място, което беше открил. Хортън имаше дъщеря.

— Студентка във факултета по екранни изкуства на Калифорнийския университет в Лос Анджелис — поясни той. — Казва се Мими Кей. Родителите са разведени и момичето използва моминската фамилия на майка си, която е японка.

— Но аз проверих Хортън в „Уикипедия“ — възразих. — Когато за пръв път спомена името му. Нямаше почти нищо, освен някоя и друга подробност за военната му кариера, но пишеше, че е разведен, без деца.

— Той не иска хората да знаят за нея — отвърна Ларисън. — Има много врагове. Сигурно затова дъщеря му използва майчиното си име. За да не могат да я свържат с него.

— Добре де, ами ти как научи? — поинтересува се Докс.

Ларисън се усмихна.

— Винаги съм знаел, че ако ме разкрият и някой тръгне срещу мене, това ще е Хорт, затова исках да се застраховам. И след като изпълних номера с изчезването, но преди да направя хода със записите с изтезанията, аз го поставих под наблюдение. Извадих късмет — един ден го видях да обядва с красиво момиче в центъра на Вашингтон. Проследих момичето до Джорджтаунския университет. Повисях известно време във фейсбук и я открих. Профилът й беше със защитена самоличност, но лесно намерих името й, след което се уверих, че е студентка в Джорджтаун, и не след дълго я свързах с проваления брак на Хорт. После с малко социални умения я накарах да приеме покана за приятелство от профил, който създадох специално. От фотографиите в профила й си личи, че е близка и с двамата си родители. Нещо повече, Хорт е луд по нея. Трябва да видите лицето му на снимките, на които са заедно. Гарантирам ви, ако се доберем до момичето, Хорт ще направи каквото му кажем.

Само преди няколко часа бях реагирал с гняв и отвращение на информацията, че заговорниците заплашват нечии роднини, а ето че сега обсъждах същото. Имах две възможни линии на оправдание: първо, че за разлика от Шмолц, Хортън сам е започнал това нещо. Второ, че за разлика от заговорниците, нашата заплаха срещу Мими Кей ще е блъф.

Погледнах лицето на Ларисън и видях, че по последния въпрос няма да се разберем. Щеше да се наложи да го наблюдавам. Внимателно.

— И тя сега е в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, така ли? — попитах.

Ларисън кимна.

— Тая есен ще почне втора година. Не съм преставал да я следя.

— Значи затова той познава толкова добре Лос Анджелис — досетих се. — Чудех се и при двете ни срещи. Всъщност той предложи да се срещнем там. Първо реших, че просто е избрал подходящо място между Вашингтон и Токио, но не е било така. Търсел е повод да отиде на гости на дъщеря си.

Ларисън пак се усмихна.

— Неговото момиченце.

— Добре, но как ще действаме? — намеси се Тревън. — Нямаме представа къде живее тя, не познаваме навиците й, съмнявам се, че знаем много за университета. Къде ще я отвлечем? Къде ще я държим? Ако не разполагаме с нужните средства, не виждам как ще я принудим да кротува и да се подчинява, без да използваме сила. И вижте, ще направим каквото е нужно, но ако я притиснем прекалено много, кой знае как ще реагира Хорт. Заплаха за живота й, да, категорично, но ако се наложи наистина да стигнем дотам, няма да има с какво да му въздействаме.

— Не знам, аз смятам, че идеалният начин да принудим Хорт да омекне, е като й направим нещо и обещаем да й направим нещо много по-лошо — заяви Ларисън.

— Добре — кимна Тревън. — Да речем, че я отвлечем. Държим я някъде, заплашваме, че ще й направим нещо, ако Хорт не омекне. Но даже да бие отбой, в мига, в който дъщеря му е в безопасност, пак ще насъска копоите си срещу нас. Няма да я държим вечно я!

— Няма — потвърди Ларисън. — Само докато си върна диамантите.

— Още ли мислиш за диамантите? — изненада се Докс. — Мамка му, аз само се чудя как да накарам президента да ме извади от личния си списък с хора, подлежащи на унищожаване, и да не ме прати в някой от тайните си затвори до края на живота ми.

— Все същото е — обясни Ларисън. — Някога хрумвало ли ти е каква безопасност може да си осигуриш с двайсет и пет милиона долара?

— Знам, че искаш да си върнеш диамантите — обадих се аз. — Но мисля, че само те няма да решат сегашните ни проблеми. Трябва да сме наясно с новата ситуация и как да подходим към нея.

Ларисън потри длани.

— Какво ще правим?

— Не знам точно. Но съм съгласен, че ще е свързано с дъщеря му, по един или друг начин. Трябва да измислим нещо, което да изиграе ролята на… е, ако не на гаранция за нашата сигурност, поне на пречка, която да не позволява на Хортън да насочва силите си срещу нас. Така или иначе, в момента не се налага да обмисляме всичко. Ще имаме предостатъчно време по пътя.

— Командировка! — ухили се Докс.

Проверих в секретния сайт. Канезаки потвърждаваше срещата.

— Моят човек би трябвало да е тук след няколко минути — съобщих аз. — Да се размърдаме.

Избърсахме повърхностите, които бе възможно да сме докоснали, и събрахме опаковките от сандвичите и другите видими свидетелства, че някой е бил там. Не че някой щеше да обърне внимание, и най-вероятно имаше косми и други ДНК материали въпреки нашите старания, ала винаги е по-добре да оставяш колкото може по-малко следи.

Насочихме се към вратата. Погледнах през шпионката — чисто. Тъкмо се канех да натисна дръжката, когато си спомних за двамата бодигардове, които бях видял в отсрещния край на коридора. Поколебах се.

— Какво има? — попита Ларисън.

Обърнах се към тях.

— Когато пристигахте, имаше ли охрана в отсрещния край на коридора на този етаж?

Те поклатиха глави.

Странно. Спътниците ми не бяха от хората, които ще пропуснат такова нещо.

— Защо питаш? — поинтересува се Ларисън.

— Когато аз идвах, имаше. Двама бодигардове, които вероятно са заели позиция след вашето пристигане, но преди моето.

Никой не каза нищо, затова продължих.

— Може да е съвпадение, естествено. Просто ВИП гост, който случайно се е настанил след като сте дошли вие, но преди да се появя аз. И все пак.

Замълчах и се замислих. Както винаги, допусках най-лошото, което в тоя случай означаваше, че Хортън някак си ни е очаквал или е следил другите и в момента в хотела има негови хора.

„Постави се на тяхно място. Те очакват да слезеш по стълбището, не с асансьора. Което от тяхна гледна точка е идеално. Оръжия със заглушители, липса на свидетели, всички проблеми се решават бързо, безшумно и чисто.“

— Ето какво ще направим — наруших тишината аз. — Ние с Тревън първи ще излезем в главния коридор. Ако двамата, които видях, просто охраняват някого, добре, ще задържим асансьора и четиримата заедно ще слезем долу. Ако не са охрана обаче и възникне проблем…

Отново се замислих. Исках Тревън да е до мен, а не зад гърба ми, тъй че планът беше добър. Само че… Погледнах Докс и Ларисън.

— Ако възникне проблем, ние с Тревън ще залегнем и ще ви отворим огнево поле. Каквото и да се случи, ще вземем асансьора. В момента не е добра идея да слизаме по стълбището. Всички съгласни ли са?

Тримата кимнаха. Отново надзърнах през шпионката, натиснах дръжката с ръкава на сакото си и отворих вратата. Тримата минаха покрай мен и аз колкото можах по-тихо затворих вратата зад нас. След това пак минах отпред.

Погледнах Тревън.

— Прекалено си напрегнат — прошепнах му.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Че изглеждаш напрегнат. Дори наистина да са бодигардове, онези двамата внимават за нередности. Не искам нещо да ги накара да ни запомнят. А ако не са бодигардове, хайде да не правим нищо, което да им подскаже кои сме. Не и докато не сме си извадили патлаците и не сме им пръснали черепите. Нали така?

Тревън още повече се намръщи.

— Това не е критика — прибавих. — Просто се отпусни и се дръж като мен, става ли? Отпусни се.

Завихме зад ъгъла и тръгнахме по главния коридор. Видях двамата бодигардове на същото място като по-рано. Сърцето ми се разтуптя малко по-силно.

— Казах му — започнах аз, спомняйки си един банален разговор на спортна тема, който веднъж бях подслушал. — Казах му: „Как са го мислили, по дяволите — да се опитват да играят зонална защита срещу «Кентъки»?! Тъй де, срещу «Кентъки» не може да се играе зонално“. — Всъщност нямах представа какво означава това, но трябваше да има някакъв смисъл.

За негова чест, Тревън веднага загря и поде играта.

— И аз разправях същото — засмя се той. — Викам им: „Не и ако не искаш да ти сритат задника!“.

Двамата бодигардове се отделиха от стената и се насочиха към нас. По-точно двамата, които всъщност не бяха бодигардове. Сърцето ми заблъска в гърдите.

— И знаеш ли кое е най-готиното? — продължих аз. — Ония кретени се бяха обзаложили. За отбор, който се опитва да играе зонално срещу „Кентъки“! Срещу „Кентъки“, представяш ли си?!

Двамата фалшиви бодигардове не носеха нищо в ръцете си. Обаче бяха с костюми. Имаха къде да скрият оръжието си.

— Знаеш ли какво? — попита Тревън. — Обичам такива хора. Хора, които се обзалагат, без да мислят. Смятат, че са наясно с шансовете, ама не е така. Какво пък, така ще спечеля повече пари.

Стигнахме до асансьорите. Двамата бяха на десетина метра от нас.

— Извинете — каза онзи отляво. Очите му бяха скрити зад тъмните му очила. — Налага се да проверим документите ви за самоличност.

— Документите ни ли? — повторих, сякаш това беше най-нелепото изречение, което съм чувал. Протегнах ръка и натиснах бутона на асансьора с кокалчето на показалеца си.

Зърнах движение в отсрещния край на коридора. Иззад завоя се появиха още двама в костюми и с тъмни очила.

— Няма проблем — каза Тревън. Посегна зад кръста си, като че ли се канеше да извади портфейла си, само че вместо това в ръката му се появи глок и агентът от СРП ги застреля в челата толкова светкавично, че първият още не се беше строполил на пода, когато куршумът улучи и втория. Двата изстрела гръмовно отекнаха в дългия коридор. Измъкнах своя уилсън и залегнах толкова бързо, че всъщност дори изпреварих падането на двамата убити. Тревън лежеше вдясно от мен и вече стреляше по новопоявилите се, както и аз. Иззад нас прозвучаха още гърмежи и двамата внезапно заподскачаха като кукли на конци, гърчейки се от множеството улучващи ги куршуми.

Стрелбата утихна и в коридора изведнъж отново се възцари тишина. Във въздуха се стелеше лютив барутен дим. Озърнах се назад и видях, че Ларисън и Докс плавно се приближават, всеки стиснал с две ръце оръжието си на равнището на очите. Погледнах към двамата в отсрещния край на коридора. Те лежаха по очи на килима с извити под телата им крака. Продължих да се целя в тях, докато се изправях, без да се отдалечавам от стената. Тревън се надигна на колене точно под мен. Втората двойка се намираше прекалено далече, за да сме сигурни, че са мъртви, а не искахме да поемаме никакви рискове.

— Достатъчно ли се отпуснах? — меко попита Тревън, без да откъсва погледа и дулото си от дъното на коридора.

— Напълно — отвърнах аз.

Прозвуча камбанката на асансьора — най-лявата врата.

— Мамка му — изругах тихо, като се борех с желанието да се приближа с насочен напред пистолет. Ако вътре имаше още противници, исках да съм подготвен. Но ако имаше цивилни, щяхме да се изправим пред сериозни проблеми със свидетелите.

Но те нямаше откъде да знаят кога ще излезем от стаята. Пък и асансьорите бяха прекалено несигурни, за да бъдат използвани за тактически цели. Ако имаше още противници, те щяха да дойдат по стълбището. Ако се допусне, че не чакат нарочно там.

Приближих се, като пъхнах уилсъна обратно в колана си и го скрих под сакото в момента, в който вратата се отвори. Надникнах вътре. Двама млади индийци със свежи лица, тъмносини панталони и колосани бели ризи. С висящи на ленти баджове на Американското конституционно дружество. Стояха до задната стена, откъдето не можеха да видят кланицата навън.

— Привет — дружелюбно им махнах аз. Опитвах се да покажа на Тревън, Докс и Ларисън, че в кабината има само цивилни и трябва да скрият оръжието си, за да се разкараме от етажа.

— Слизате ли? — с характерния слънчев акцент ме попита единият от индийците.

— Да — потвърдих и протегнах ръка, за да блокирам вратата. — Бихте ли задържали асансьора за момент? — Обърнах се към Докс и Ларисън и извиках: — Хората са така любезни да ни изчакат. Побързайте!

Имахме късмет, че досега никой не се появи в коридора. Предполагах, че по това време на деня повечето стаи са празни, но все пак трябваше да се размърдаме.

Вторият индиец подуши въздуха.

— Усещате ли нещо странно? Дим, струва ми се. Като че ли нещо гори.

— Да, току-що мина един от поддръжката — кимнах аз. — Каза, че имало проблем с вентилационната система, нищо тревожно.

Докс, Ларисън и Тревън се изсипаха в асансьора и аз ги последвах. Индийците изведнъж ми се сториха съвсем дребни. Те се отдръпнаха плътно към стената, но въпреки това беше тясно. Натиснах бутона за подземния гараж с кокалчето на показалеца си и вратата се затвори.

— Благодаря — отправи им Докс усмивка, която според мен изглеждаше абсолютно маниашка. — Щеше да е адски досадно да чакаме следващия асансьор.

За известно време всички замълчахме. От невидими тонколони се разнасяше само абсурдна асансьорна мелодия.

— Ъъъ… в конференцията ли участвате, господа? — попита първият индиец, вторачен в Ларисън. Явно някаква дълбока част в средния му мозък пищеше: „Опасност!“ Като съвсем съвременен човек обаче, при това хванат в капана на асансьорната кабина, той не можеше да си плюе на петите, както биха постъпили нашите далеч по-разумни прадеди, а се опитваше да поведе разговор с очевиден хищник.

— Не точно — отвърна Ларисън.

Асансьорът спря на четвъртия етаж. Докато чакахме вратата да се отвори, още малко и щяхме да се взривим от напрежение. Индийците трябва да го усещаха и аз се чудех какво си мислят, по дяволите.

Вратата се отвори. Две красиви млади жени с поли до коленете и на високи токчета, и двете с баджове на Американското конституционно дружество на шията, огледаха навалицата вътре.

— Ще изчакаме следващия — реши накрая едната.

Знаех, че разполагам най-много със секунда, преди Докс да изтика индийците до стената и да направи място за дамите.

— Благодаря — отвърнах и натиснах бутона за затваряне на вратата. Слава богу, скоро отново потеглихме надолу.

— Ние подкрепяме конституцията, естествено — отбеляза моят партньор. — И уважаваме тоя величествен документ. За огромно съжаление обаче, няма да останем достатъчно време в града, за да участваме в самата конференция. А вие? Като че ли сте изминали дълъг път, за да дойдете тук.

Искаше ми се да го удуша. Нарочно ли се опитваше да накара тези двамата да ни запомнят?

— Всъщност чак от Делхи — отвърна вторият. — Проучваме разумни начини да направим индийската конституция по-добра. Често се шегуваме, че вие американците можете да ни заемете своята, след като и без това вече не я използвате.

Разнесе се сигнал и асансьорът спря на етажа на фоайето. Ние с Тревън слязохме, а Ларисън и Докс се отдръпнаха към една от стените, за да направят път на индийците.

— Довиждане — каза първият.

— Приятен ден — прибави вторият.

— И на вас — рече Докс. — И мерси, че харесвате нашата конституция. Добре е все някой да я оценява.

Вратата се затвори.

— Господи! — възкликнах. — Защо направо не им даде визитната си картичка? Или телефонния си номер?

Той направи обидена физиономия.

— Просто съм добър представител на родината ни бе, човек. Хората идват отдалече и целта им заслужава уважение.

— Да, и след около половин час, когато ги разпитват от охраната на хотела, вашингтонската полиция и шибаните главорези от СКССО, те ще си спомнят съвсем ясно четиримата мъже, които са се качили в техния асансьор на деветия етаж, етажа, на който са открити четири трупа, осеяни с дупки от куршуми, етажа, който вонял на барутен дим.

Възцари се дълго мълчание.

— Е, като го представяш така, май разбирам какво имаш предвид — накрая заяви Докс.

Камбанката отново иззвъня. Гаражът. Всички посегнахме към кръста си и се притиснахме към страничните стени.

Вратата се отвори. Погледнахме наляво, после надясно. Чисто. Насочихме се към дъното на гаража, като вървяхме на голямо разстояние един от друг, за да затрудним евентуална засада. Сетивата и на четиримата бяха напрегнати до крайност. „Как са ме проследили дотук, по дяволите?“ — пищеше умът ми, но аз пропъдих тази мисъл. Сега проблемът беше как да се измъкнем. После щяхме да правим анализи.

Гаражът се пръскаше по шевовете, сигурно заради конференцията, и докато го пресичахме, можеха да ни нападнат от всяка посока. Всяка паркирана кола, задната страна на всяка носеща колона… всичко ми изглеждаше потенциална опасност. Когато стигнахме отсрещния край, почувствах бетонната стена зад гърба си като чаша студена вода след пустинен преход.

Ларисън се заозърта наоколо.

— Твоя човек го няма.

Погледнах си часовника.

— Дай му още няколко минути. Може да е заради графика, всичко може да е.

— Нещо не ми харесва — изсумтя Тревън. — Ако това тук е поредния капан, направо сме приклещени в ъгъла. Хайде да си намерим кола, да я запалим от жиците и да се махаме.

— Ако се наложи — казах. — Но ако не искаме да разбием бариерата като с таран, ще ни трябва кола, в която е оставен талон за паркиране. Плюс това трябва да е достатъчно стара, за да може да се запали от жиците. Изборът едва ли е много голям. Знам, можем да обясним, че сме изгубили талона, предпочитам обаче да не водим подобен разговор, ако има начин да го избегнем. Нека му дадем само още няколко минути.

Сякаш по даден знак се разнесе писък на гуми по бетон в отсрещния край на гаража. Сребрист миниван. Тонирани стъкла. „Хайде де — помислих си. — Канезаки.“

Ванът се приближаваше. Канезаки? Флуоресцентната светлина се отразяваше в предното стъкло.

С приближаването на колата напрежението се усилваше. Другите си представяха същото като мен: страничната врата се отваря и автоматичен огън ни прави на решето.

Ванът зави и спря точно пред нас. През тъмните прозорци не се виждаше нищо. Още никой от нас не беше извадил пистолета си, но ако страничната врата се отвореше…

Предният ляв прозорец се спусна и отвътре ни погледна красива млада азиатка с горнище тип триъгълник, шорти и завързана на опашка коса.

— Аз съм сестрата на Том — представи се тя. — Как е времето?

Бях толкова смаян, че едва възвърнах дар слово. Тя декларираше своите добри намерения и питаше за моите. Шпионка? Обучена от Канезаки? А и защо идваше тя вместо него?

— Ами… вали. — Предполагах, че това е верният отговор. Жената кимна.

— Качвайте се.

Страничната врата се отвори с плъзгане. На детски седалки на средния ред седяха две момиченца, чиито лица и коса бяха прелестна смесица между жълтата и бялата раса. Децата любопитно ни наблюдаваха.

— Ъъъ… къде е Том? — попитах аз.

— Не успя да дойде. Вижте, малко бързам, разбирате ли? Трябва да закарам тези две госпожици на тренировка до шест и не очаквах първо да минавам през центъра.

— Ясно. — Погледнах другите. По лицата им видях, че всичко това им се струва също толкова шантаво, колкото и на мен.

Напрежението разсея Ларисън.

— Хайде — подкани той Тревън. — Давай да се качваме отзад.

Двамата някак си успяха да се напъхат на третия ред. Докс се настани в средата на втория ред, между момиченцата. Аз седнах отпред.

Жената потегли към изхода. Там имаше автомат, на който можеше да се плати с кредитна карта, но тя или сама се беше досетила, или бе инструктирана от Канезаки. Или пък имаше късмет. Независимо от причината, нашата шофьорка отби в лентата към служителката, отегчена наглед латиноамериканка.

— Направо не е за вярване, но съм влязла в грешен гараж — каза тя, след като свали стъклото.

Гледах право напред и с периферното си зрение я видях да подава талона си на служителката. Последва пауза.

— Добре, няма проблем — отвърна латиноамериканката. Бариерата се вдигна.

— Благодаря — усмихна се сестрата на Том и ние излязохме под палещото слънце.

— Как да се обръщам към вас? — попитах аз.

Тя си сложи тъмни очила и зави надясно по Ел Стрийт.

— Казвам се Юки.

Забелязах татуировка отзад на дясното й рамо. Две канджи: „любов“ и „война“. Любов към войната? Войнственост? Това беше неологизъм, а не истинска дума — по такива си падаха отаку и босозоку, компютърните маниаци и рокерските банди, затова не бях сигурен какво означава.

— Добре, Юки, благодаря.

— За нищо.

— Къде е брат ви?

— На път за мола „Уайт Флинт“ в Мериленд, да се надяваме. Каза да ви закарам там и ако го няма, ще ви оставя и ще трябва да го изчакате. Съжалявам, но и без това закъснявам.

Тя отново зави надясно, този път по Петнайсета улица. Включи мигача доста по-рано от обичайното. Или беше съвестна шофьорка, или не искаше да даде на ченгетата и най-малък повод да я спрат. Или и двете.

— Изглеждахте… много опитна там долу — отбелязах аз. — Ако не възразявате, че го казвам.

Тя се озърна към мен и отново насочи вниманието си към пътя.

— Вижте, не съм глупачка, да сме наясно. Щом Том работи в Държавния департамент, вие сте от шведския отбор по фигурно пързаляне. Той ми е брат и съм му много задължена. Хайде да оставим нещата така.

Юки пак даде мигач и завихме надясно по Кей Стрийт.

— Как ви е името, господине? — попита момиченцето от дясната страна.

Хвърлих поглед назад, но детето наблюдаваше партньора ми.

— Ами, приятелите ме наричат Докс, миличко. Съкратено от неортодоксален. И ти можеш да ми викаш така, но само ако станем приятели.

— Ами да станем тогава — изкикоти се момиченцето.

— Добре. — Докс се пресегна и с престорена официалност стисна ръчичката й.

— А на тебе как да ти викам?

— Аз съм Рина.

— Рина. Страхотно име. Много ми е приятно да се запознаем, Рина.

— А аз съм Рика — осведоми го момиченцето от другата страна.

Докс се обърна и се ръкува и с него.

— Май че никога не съм виждал толкова красиви момиченца. Близначки ли сте?

— Да! — потвърди Рика.

— Не сме! — отрече Рина. — Аз съм на шест, а тя е на четири.

— Защо да не сме близначки? — попита Рика.

— Кажи й, Докс — помоли го Рина. — Защото близначките трябва да са родени едновременно.

И така нататък.

Бяха невероятно сладки. Замислих се за собствения си син, Коичиро. Трябваше да е горе-долу на тяхната възраст. Нима тези деца бяха направили нещо на когото и да е? Не можех да си представя по-невинни същества. А аз ги излагах на опасност.

— Том е добър човек — казах на Юки, когато завихме надясно по Кънектикът Авеню и поехме на северозапад към границата с Мериленд.

Тя кимна.

— И добър брат.

— Но ми се струва… че не разбира в какво ви забърква. В хотела имаше… известен проблем. Сигурно довечера ще го гледате по новините.

— Сериозно. Не искам да чувам за това.

— Мисълта ми е, че ако в гаража е имало охранителни камери, заснемащи регистрационните номера, ще си имате неприятности. Хората, които ни търсят, ще се поинтересуват какво сте правили там.

— В такъв случай добре направих, че смених номерата.

— Моля?!

— Вижте, аз невинаги съм била смотаната домакиня, с която днес се запознахте, разбирате ли? Казвам ви, не съм глупачка. Взех назаем нечии номера на една приятна, зелена квартална уличка без охранителни камери. И с малко късмет ще ги върна преди някой да забележи липсата им. Та след като ви оставя, ще е все едно никога не сме се срещали.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Е, въпреки това се радвам, че се срещнахме.

Тя ме погледна косо и също се усмихна.

— Недейте да флиртувате с мен. Не забравяйте, че съм смотана домакиня.

Разнесе се звън. Погледнах надолу и видях в стойката за чаши джиесем със светещ дисплей. Юки го вдигна, погледна екрана и ми го подаде.

— Том е.

Отворих го.

— Привет.

— Трябва да си със сестра ми.

— Да.

— Добре. Пътувам натам, накъдето ви кара тя. Трафикът е отвратителен, но не би трябвало да се забавя повече от половин час. Тогава ще ти обясня повече.

— Ще ни трябва кола. И „Сивик“ няма да свърши работа.

— Погрижил съм се. До скоро.

Той затвори. Върнах телефона в стойката.

— Май всичко върви по програма — съобщих аз.

— Добре.

Пътят до мола отне четирийсетина минути. Докс забавляваше децата, като им разправяше истории за скачане с парашут и какво се случва, ако парашутът не се разтвори, като ги увещаваше да потърпят, докато пораснат, и тогава да правят такива неща, съветваше ги да поискат разрешение от майка си, преди да ги вземе със себе си. Завидях му за подхода. Мен никога не ме е бивало с децата. Струва ми се, защото усещат неща, които възрастните са се научили да потискат.

Юки зави надясно в паркинга и обиколи обратно на часовниковата стрелка към друг паркинг, далеч от мола и почти пуст. Реших, че малкото коли принадлежат на служители, а не на клиенти, които трябваше да вървят по нажежената настилка, докато стигнат до магазините. Имаше един голям кимион, принадлежащ на известна фирма за хамалски услуги — три и половина, четири метра, прецених аз. Стори ми се малко странно да е паркиран до мол, при това толкова далече от самата сграда, и се зачудих дали Канезаки не е имал него предвид с онова „Погрижил съм се“.

Така и се оказа. Когато наближихме, лявата врата се отвори и отвътре слезе Канезаки. Общо взето, изглеждаше като всеки друг вашингтонски чиновник на връщане от работа — без сако, с разхлабена вратовръзка и малко омазнена кожа заради многократното преминаване между климатизирани сгради и доменната пещ навън. Все още носеше очилата с телени рамки, но беше по-слаб, отколкото си го спомнях, и в очите и лицето му имаше някаква новопридобита зрелост. Същият човек, с когото се бяхме запознали толкова отдавна в Токио, да, ала вече не оня хлапак със свежо лице и чисти идеали. Оттогава се беше борил с истинския свят и неговото бреме оставяше белега си.

Юки спря до камиона. Слязох и се ръкувах с Канезаки.

— Ключовете са вътре — както обикновено, прескочи общите разговори той. — Трябва да тръгвате.

— Имаш ли нещо ново за мен?

Том махна с ръка на сестра си.

— Камионът не ти ли стига?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не. Нямам нова информация. Но когато получа, ще я кача на сайта.

— Какво да правим с камиона? Кога трябва да бъде върнат?

— Взех го за един месец. Да се надяваме, че дотогава проблемът ще е решен и ще измислим нещо. Договорът за наем е в жабката.

Страничната врата на вана се отвори и Рина и Рика едновременно извикаха:

— Чичо Томо!

Канезаки махна с ръка и на тях.

— Чичо Томо ли? — учудих се аз.

Той сви рамене.

— Нали разбираш, от Томохиса. Пък и чичо Том звучи странно.

Докс се измъкна от минивана и стисна ръката на Том.

— Радвам се да те видя бе, човек — каза той. — Май вечно ни измъкваш от някакво затруднение.

— И вечно в замяна за нещо — изтъкнах аз.

Ларисън и Тревън слязоха от колата.

— Чичо Томо, какво правиш тук? — извика Рина.

— Майка ти дойде да ме вземе, миличка! Дълга история. Ще ви я разкажа по пътя.

Сетне се обърна към нас.

— Не знам къде отивате и по-добре да не научавам. Само гледайте да е надалече. Ще ви търсят в столицата, а разполагат с всички възможности да търсят както трябва.

Ларисън погледна камиона.

— Изборът ти на превозно средство ми харесва.

Канезаки кимна.

— Никой няма да обърне внимание на движещ се камион. Номерата на този са от Уайоминг и никой няма да го забележи дори тук, в Мериленд. Освен това, докато единият шофира, двама или дори трима могат да пътуват скрити отзад. Издирват четирима, тъй че е по-добре да не ви виждат заедно. Като стана дума за това, трябва да тръгвате.

— Божичко! — възкликна Докс. — Отзад ще е истинска сауна. Някой има ли нещо против аз да карам?

Никой не отговори. Докс се качи и се намести зад волана. Тревън и Ларисън заобиколиха отзад.

— Нямах време да взема вода или нещо друго — каза Канезаки. — Резервоарът е пълен и купих няколко кашона и ролки полиетилен с въздушни мехурчета, за да има поне на какво да седите в каросерията. Когато се стъмни и се отдалечите от града, можете да спрете и да си вземете каквото ви трябва. Ще ти съобщя веднага щом науча нещо.

— В хотела имаше проблем — осведомих го аз.

Том ме погледна напрегнато.

— Какво искаш да кажеш?

— Четирима. Трябва да са били хора на Хортън. Някак си са ни проследили или са ни очаквали. Не сполучиха. Сигурен съм, че ще чуеш за това.

Той не отговори, само се озърна към вана. Към племенниците си.

— Сестра ти явно е много умна — продължих аз. — Каза ми, че взела номерата назаем от случайна кола в спокоен квартал. В района на Вашингтон трябва да има десетки хиляди ванове като нейния. Нищо не я заплашва. Никой не може да я открие.

Канезаки избърса потта от челото си и прокара пръсти през косата си.

— Господи! Аз не… Господи!

Отиде при вана, затвори страничната врата и се качи отпред. Приближих се и той спусна стъклото.

— Благодаря — казах. — И на двамата.

Юки ме погледна и можех да се закълна, че почти се усмихва.

— Не искам да знам — поклати глава тя и посочи брат си. — Квит сме, господин Държавен департамент.

Канезаки мрачно кимна.

— Може и така да се каже.

Зачудих се какво е направил за нея, по дяволите. Така или иначе, сега той й беше поискал услуга и тя му се бе отплатила.

Надявах се да не е с по-висока лихва, отколкото очакваше Юки.