Бари Айслър
Рейн-Сан: Заложник на съдбата (33)

33.

После всички се разделихме след сбогуването под безразличното синьо небе пред автогарата в Де Мойн. Но освен шума от трафика по недалечната магистрала, наоколо цареше тишина, даже сънливост. Наоколо нямаше никой, който да ни забележи сред напукания асфалт и изоставените тухлени сгради, обраслите с бурени бордюри, поклащащите се под слабия ветрец дървета, с листа, вече усетили първия полъх на есента.

Канезаки имаше да дава много обяснения на началството си, ала аз предполагах, че не само ще оцелее, но и ще обърне случилото се в своя полза. Ставаше все по-страхотен и не можех да не изпитвам известна гордост от неговото развитие. Беше се справил добре при силоза и неговата решителност, спокойно можеше да ми е спасила живота. Определено ме бе избавил от неприятния двубой с мъжа зад камиона. Казах му, че се е справил добре, и го попитах как се е чувствал.

— Малко… шокиран — призна той. — Вцепенен. Всъщност изобщо не разсъждавах. Отначало не разбрах какво се е случило. Той ме улучи, после се изправих и просто го… застрелях. Не знам какво да си мисля.

— Различните хора го преживяват по различен начин. След няколко дни може да се почувстваш разстроен. Или пък да не изпиташ абсолютно нищо друго, освен удовлетворение и облекчение, че си го убил, преди той да убие теб. Така или иначе, ако искаш да поговориш с човек, който разбира от тия неща, обади ми се.

Канезаки кимна.

— Благодаря ти.

— И предай моята благодарност на сестра си, че ни измъкна от хотела във Вашингтон. Беше невероятна.

— Непременно — обеща той. — Между другото, тя пита за теб. Поулегнала е, откакто пораснахме, и мисля, че е щастлива, ала предполагам, че дълбоко в себе си още има склонност към лоши момчета.

Засмях се.

— Каква е нейната история?

Том въздъхна.

— Дълго е за разправяне. Друг път ще ти разкажа.

По начина, по който се сбогува и се увери, че всички знаят как да се свържат с него, разбрах какво си мисли. Имаше си тайна колекция от хладнокръвни убийци. С нея, плюс разузнавателните му възможности, кой знае какво можеше да постигне?

Поколебах се дали да го извадя от това заблуждение. Но после си спомних в колко операции ме е въвличал през годините и реших, че е глупаво да изкушавам съдбата.

Докс замина за Бали. Каза, че искал известно време да си почине и да се наслади на незаконно спечелените мангизи.

— Няма да се обадиш на Кей, нали? — попитах го на прощаване.

Предполагах, ще отговори, че даже не си го е помислял, или ще заобиколи въпроса с шега. Само че той отвърна:

— В нея имаше нещо особено, готин. Наистина имаше. Но не, няма да й се обадя. Няма да е правилно.

— Да — кимнах с уважение към неговото съжаление и примирение. — Няма.

— А ти? Готвиш се да идеш във Вирджиния, за да окажеш последна почит на Хортън, така ли?

— Може би.

— Защото се опита да ни накисне ли?

— Да.

— Е, в такава ситуация обикновено бих казал, да, по дяволите, дай да си свършим работата. Тоя път обаче…

— За дъщеря му ли мислиш?

Той кимна.

— Да, мисля, че достатъчно я измъчихме. Всъщност ми е противна идеята да й отнемем бащата. Но също… не знам. Просто ми се струва… какъв е смисълът? Постигнахме добър резултат. Ами ако той наистина се опитва да поправи нещата в коридорите на властта и прочее?

— Точно това иска да се чудим и той.

— Ами ако е вярно?

Продължавах да се колебая.

— Ларисън може да има собствени намерения, нали знаеш.

— Да оставим Ларисън сам да се грижи за себе си. Мисля за теб. Пък и според мен той ще остави стария Хортън на мира.

Това ме учуди.

— Защо?

— Просто предчувствие. Той си върна диамантите, нали? Смятам, че няма особено желание за отмъщение, даже никога да не си го признае, включително и пред самия себе си.

— Ще видим.

— Да, така е. Ти се справи отлично като шеф на нашата групичка от братя по оръжие, господин Рейн. Не бях сигурен, че имаш такава дарба.

Засмях се.

— Виж, за това не знам. Колко пъти за малко оставаше да си пръснем черепите един на друг? И щяхме да го направим поне веднъж, ако не беше ти.

— Е, не отричам, че често се превъплъщавах в Кливън Литъл, точно когато трябваше. Приеми го обаче така. Ако начело стоеше някой друг, нямаше за малко да си пръснем черепите един на друг. Щяхме да го направим.

Помислих си, че преувеличава, но не отговорих.

— Добре, срамежливецо, време е да тръгваме — каза той. — Опитай се да не страдаш много за мене, става ли?

— Ще се опитам.

— По дяволите, ела на Бали. Сега пак си ерген и можеш да се насладиш на острова както трябва. Познавам най-хубавите места и най-готините мадами. Освен ако не се каниш да се върнеш при Дилайла.

Засмях се, за да скрия смущението си, и му обещах да се срещнем на Бали. Поне в това бях сигурен.

С Тревън беше малко неловко. Той продължаваше да е на военна служба и не каза къде отива. Бях останал с впечатлението, че нашият бранш не е за него, той обаче не се уволняваше въпреки необлагаемите двайсет и пет милиона. Реших, че просто е човек, който се нуждае от структура, от посока — както влакът не може без релси.

По причини, които не бях в състояние точно да посоча, все още се чудех дали по някое време той не е работил и за двете страни на операцията. Може би, защото не беше убил Хортън, когато имаше такава възможност. На времето не бях могъл да оспоря обяснението му, но подозирах, че логиката не е истинското основание за нежеланието му. Усещах съществуването на някаква връзка, нещо между него и полковника. Или пък всъщност усещах стремежа на Тревън да се вкопчи в структурата, от която смятах, че се нуждае, структура, която винаги му беше давала цел, но която събитията му отнемаха? Може би страхът да не изгуби тази структура по някое време го бе накарал да се обърне към Хортън, да се опита да играе и за двете страни. Вече нямаше значение. Не ми се щеше да го призная пред себе си, но отчасти се радвах, че навярно никога няма да науча. Не исках да се налага да правя нещо по въпроса. Така щеше да е по-лесно.

Ларисън също не сподели много за следващите си ходове и реших, че отива при своя любовник. Надявах се да му потръгне. Собственият ми експеримент с любовна връзка с цивилна доведе до опита на въпросната личност да ме убие. А тя беше майка на детето ми. Естествено, не му казах нищо, нито за личния му живот, нито за Хортън.

Той ми благодари, когато се сбогувахме, но не бях сигурен за какво — че съм запазил тайната му, че съм му попречил да ни напусне по начин, за който е щял да съжалява, или за поетия от мен риск да му се доверя.

— Няма нищо — отвърнах. — Всичко това беше просто инстинкт за самосъхранение.

— Глупости, длъжник съм ти — възрази Ларисън.

— Какво ми дължиш? Ти ме включи в операция, която ми донесе двайсет и пет милиона.

Той не отговори веднага. Мислеше си, сигурен бях, че първоначалният му план не е предвиждал аз да задържа диамантите. И споменът му за въпросния първоначален план трябва да пораждаше неприсъщи за него угризения. Казах си, че съм имал късмет нещата да се развият по този начин. Спокойно можеха да тръгнат в друга посока.

— Не знам точно къде ще бъда — рече Ларисън. — Но ако имаш нужда от мене, ще ти пазя тила.

От неговата уста такова предложение беше колкото съдържателно, толкова и рядко. Оцених го и му го казах. Имах предчувствието, че пак ще се видим. Казах му и това.

И така нашият екип се пръсна. Поне за известно време.

Естествено, аз се върнах в Токио, както, изглежда, винаги постъпвам — като сьомга, плуваща срещу течението към мястото, където е родена. Поотпуснах се, наслаждавах се на затишието в живота ми. Градът уверено продължаваше да се възстановява от травмата на земетресението и цунамито и аз дарих невероятно голяма и уместно анонимна сума в помощ на северните части на страната. Разкритията за корупцията, довела до стопяването на реактора във Фукушима, бяха смайващи даже за циник като мен. И все пак от това явно не излезе нищо. Изглежда, поне от гледна точка на апатията, Япония не се различаваше толкова много от Америка.

Защото новините и там бяха смайващи. Разкрития, повдигане на обвинения в държавна измяна. Повечето неща бяха верни, както ми беше казал Хортън — лъжите бяха вплетени толкова грижливо в тъканта, че можеха да ги забележат само онези, които виждаха целия килим. Както и очаквах, рейтингът на полковника скочи до небето. Имаше призиви да се кандидатира за президент. За негова чест той ги отхвърли и предполагах, че благородната му съпротива срещу съблазните на властта, както най-вероятно хората приемаха позицията му, някой ден ще доразкраси неговата легенда.

Но въпреки всички разкрития и арести, въпреки вълната от обществено негодувание, всъщност не настъпиха чак такива промени. Войните продължаваха да се водят. Нямаше народни бунтове, селяни с вили не щурмуваха Капитолия, нито изгориха магнатите от Уолстрийт, макар и само под формата на чучела. Говореше се за трета партия — по-точно щеше да е да се каже втора партия, смятах аз — но от това не излезе нищо сериозно. Въпреки че „Уикилийкс“ беше проводникът на всичко, което изтичаше, „Ню Йорк Таймс“ и останалите получаваха признанието, като че ли щяха да публикуват нещо, ако „Уикилийкс“ не ги принуждаваше, точно както беше казал Канезаки. Като цяло, хората, изглежда, искаха да разбират измяната като личностен проблем, а не като нещо порочно в техните институции.

Хортън не се отказваше и използваше популярността и влиянието си, ала имах чувството, че комисията далеч не е корабът, който той е в състояние да насочва накъдето желае, а че постепенно започва да контролира и сдържа неговите амбиции. Чудех се колко ли е разочарован и дали в тъмните, тихи предутринни часове лежи в безсънните прегръдки на нещо като отчаяние и го връхлитат душите на всички, чийто живот е отнел.

Не се безпокоях, че може да тръгне след някого от нас. Смятах, че не ме е излъгал, когато ми каза, че според него не можем да му навредим много. А щеше да е опасно да убие един от нас, без да убие всички. Ако някой от екипа ни решеше, че той отново се е превърнал в заплаха, Хортън щеше да се изправи пред истински проблем. И после идваше дъщеря му, естествено. Тя може и да му беше казала, че Докс е мекушав. Но полковникът нямаше как да знае какви са останалите от групата. Наистина ли щеше да рискува да му отмъстим? Едва ли.

Докато следях далечните машинации от убежището си в Токио, дистанциран като Лунния наблюдател на Марвел Комикс, аз се питах дали Хортън не се заблуждава за собствената си страна. Може би демокрациите, може би всички култури си имаха жизнени цикли, също като хората, от които се състояха. И културите може би бяха в състояние да удължават живота си с различни средства, нещо като физическите упражнения и здравословното хранене — или пък като радикалната операция, нека направя аналогия с извършеното от Хортън — само че в крайна сметка всичко това нямаше да има голямо значение. Независимо от усилията на малцината изключителни личности, скритите в ДНК на културата гени щяха да продиктуват броя години и да направят неизбежно настъпването на склероза, деменция и смърт, също така неизбежно, както Мойрите прерязват нишката на човешкия живот.

Не знаех какво искам. Тренирах в „Кодокан“, размишлявах в тихи храмове, наслаждавах се на джаз клубовете, кафенетата и уиски баровете. Правех дълги нощни разходки из града и разсъждавах за онова, в което бях участвал и което почти бях предизвикал. Чудех се как е синът ми, липсваше ми Дилайла. Мислех за Хортън. Не вземах решения.

Спях по-добре, отколкото от дълго време насам. Надявах се да продължи така.