Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (7)

Седма глава

При вида на Емили очите на Дани блеснаха за миг, но с нищо друго не се издаде, че я познава. Обърна се и тръгна към сепарето на Зевзека. Застана отпред, пъхна палци в гайките на джинсите си и попита:

— Как е, момчета? Как върви?

Емили с облекчение си спомни, че двамата нямат много общи наследствени черти. Дани вечно мърмореше, че Емили е взела от баща им височината, а той, синът, е бил лишен от нея, което никак не било честно. Имаше светлокестенява коса и очи, по-бледосини от нейните. Подозираше го, че реши да стане монтажник, за да прилича поне по нещо на баща им, щом като физическите прилики са му отнети.

— Здрасти, шефе — рече Зевзека, и останалите също смънкаха по някакъв поздрав, но никой не се помръдна, никой не му предложи място, както правеха за Нед или за Мандо. На Емили й стана ясно, че хората не обичат Дани. Запита се дали случайно идването му не е свързано със забележките на майка им в неделя. Може би и баща й бе сметнал, че Дани трябва повече да общува с хората си и го е посъветвал по-често да се появява тук?

Емили го наблюдаваше как безуспешно се опитва да завърже разговор с мъжете в сепарето. За пръв път в живота си виждаше големия си брат толкова беззащитен и сърцето й се сви. Как не беше забелязала, че Дани е натежал, че над колана на джинсите му се оформя шкембе и стойката му е станала отпусната? Беше връстник на Нед, а изглеждаше с пет-шест години по-възрастен от него. А жена му си е все така елегантна, помисли си Емили, като си спомни колко стройна и свежа изглеждаше снаха й в неделя. Но Гуен спортуваше, а Дани нямаше никакво време за това. Някога се пораздвижваше поне по обектите, но вече не вършеше тежка работа, и дори това раздвижване му беше ограничено. Най-сетне не се стърпя, приближи се към сепарето и попита:

— Ще желаете ли нещо, господине?

За чест на Дани, той веднага се включи в играта и най-безразлично отговори:

— Да, една „Милър“.

В този момент Майк очевидно реши, че трябва да направят някакъв жест, надигна се и предложи:

— Дай да ти донеса стол, шефе.

— Благодаря, Майк.

Емили отиде за бирата и докато се върне, мъжете вече се бяха поотпуснали и разговаряха с него. Разликата между този скован диалог и обичайната глъчка в бара веднага се усещаше, но брат й нямаше как да я долови — в края на краищата, той дори не влизаше тук.

Дани плати, остави й бакшиш и тя едва прикри усмивката си. Целият епизод беше същински фарс. Главата й се замая от все по-силното усещане за двойственото й положение. Да й даде бакшиш Дани, дето цял живот я е наричал „глезеното ми сестриче, което винаги всичко получава“! Дали като се видят следващия път, нямаше да си го поиска обратно?

Той бързо допи бирата си, но не повтори поръчката. Като го гледаше сред момчетата, на Емили й се прииска да го харесват малко повече и Нед да не го гледа така язвително. И нея ли щеше да погледне така, ако разбереше, че е сестра на Дани?

Тази мисъл я наведе на друга — баща й вече рядко се мяркаше на обекта, но Дани беше там всеки ден. Ако се срещне с Нед утре на обяд, Дани може да я види, и без да е предупреден предварително, да я издаде на родителите й, че е обядвала с един от монтажниците. А това никак нямаше да е добре. Дали да не отложи обяда? Не, нямаше сили да го направи. Просто довечера щеше да звънне на Дани.

Веднага обаче си спомни, че е обещала двата си лични разговора за момчетата на Моника, и направо я блъсна главата. Пък и някой можеше да подслуша разговора й с Дани и тогава щеше здравата да загази. Толкова лесен изглеждаше този неин проект в началото — да се превърне в друга личност, само за едно лято, докато напише изследването си. А ето че двете й личности бяха започнали да се преплитат така, че в края на лятото щеше да е невъзможно да ги отдели.

Накрая реши да навие будилника си за пет сутринта и тогава да позвъни на брат си. Гуен щеше да се подразни — тя спеше до късно и Дани все се опитваше да се облече и да излезе, без да го усети. Един телефонен звън определено щеше да я събуди, но… Да върви по дяволите тая Гуен! Толкова се бе старала двете да се сближат, а тя винаги поставяше прегради пред приятелството им още от мига, в който се запознаха — тогава Емили беше още студентка в първи курс. Гуен все й завиждаше — и за възможността да завърши образование, и за предпочитанията на баща й към нея. А по-късно започна да иска от Дани какво ли не, сякаш търсеше някакво „обезщетение“.

Дани си тръгна, мъжете се отпуснаха и си поръчаха по още едно. Докато им сервираше, Емили долови част от репликите им и те й подействаха като шамар.

— Абе, момчета, к’во ли търсеше тука Дани Синчето? — попита Петела.

— Сигурно е решил да слезе при простолюдието — рече Майк.

— Той да не мисли, че като удари по едно с нас, ще компенсира риска от ония изтънели сапани? Че и за предпазните очила, дето си ги купуваме сами? — намеси се Ал.

— Пък ако му се ще да ги забравим, що не ни викна по едно? — допълни Зевзека, посрещнат от бурен смях.

— Кой, той ли? — изсумтя Петела. — Той е толкова стиснат, че чак скърца. Чувам аз оня ден как нещо скърца и тъкмо реших, че някъде сглобката не е добра, обръщам се — а то Дани Синчето.

Шегата на Петела беше посрещната още по-бурно, но този път смехът съвсем не беше добронамерен — беше за сметка на човек, комуто сякаш всички имаха зъб. Задявките помежду им съвсем не звучаха така. А какво ли значеше това за сапаните и за нераздадените защитни очила? Вярно, че баща й я беше предупредил, че момчетата му ще хленчат за всякакви дреболии, но мерките за безопасност съвсем не бяха дреболия. В съзнанието й изплува смътно подозрение. Опита се да го отхвърли, но то продължи натрапчиво да се връща. Ами ако Дани зад гърба на баща си намалява разходите по безопасността, за да увеличи собствените си доходи? Да, по-късно трябваше да обмисли и това.

Когато му дойдеше времето, щеше да попита Дани. Но не можеше да му зададе въпроса още утре по телефона! А може би да разпита Нед? Дори и без предпазните съоръжения, монтажниците пак поемаха достатъчно много рискове. Направо й призля от мисълта, че Дани би могъл да остави обекта си без такива мерки! Но все пак, още нямаше реални доказателства за това.

На излизане от бара Нед я улови за ръката и тя почувства натиска на всеки негов пръст върху кожата си.

— Значи, до утре?

— До утре.

Той се усмихна и тя изведнъж осъзна колко бавно щеше да тече времето до утре на обяд.

— Добре, тогава довиждане.

После си тръгна и топлината от салона си тръгна заедно с него.

 

 

Будилникът зазвъня в пет сутринта и Емили се почуди защо ли го е навила. После се сети, измъкна се от огромната спалня и сънено запристъпя към банята да се наплиска със студена вода. Дани трябва да беше буден поне отпреди половин час, и навярно вече бе изпил една-две чаши кафе, така че дори и с тръпнещо от ледената вода лице, пак щеше да бъде в по-неизгодно положение от него. Седна на разхвърляното легло, запрозява се в слушалката и бавно набра номера.

Телефонът даде три сигнала, и всеки път сърцето й се свиваше — дано Дани вдигне слушалката преди Гуен! Най-после чу отсеченото му:

— Да, моля! — и въздъхна с облекчение.

— Дани, аз съм, Емили.

— Емили? Какво е станало?

— Нищо, Дани, всичко е наред. Просто трябва да поговорим.

— В пет и петнайсет сутринта? Последния път, когато се излюпи толкова рано, беше на Коледа, когато беше седемгодишна!

Емили сподави още една прозявка.

— Искам да те помоля за една голяма услуга. Къде си в момента?

— Вкъщи, разбира се. Ти сигурна ли си, че си будна?

— Не, не, исках да кажа, в коя стая се намираш? Нали не съм събудила Гуен?

— Не вярвам. В кухнята съм.

— Чудесно. Не ми се ще да разбере, че съм се обаждала. О, между другото, благодаря, че не ме издаде вчера в „Пиво и питиета“.

— Не беше лесно — засмя се Дани. — Дяволски ми се щеше да те подкача за униформата ти. Да се надяваме, че татко няма да реши да те посети — ако те види как се носиш в своя „екип“ из оня салон, претъпкан с монтажници, направо ще се побърка.

— Тъкмо за това ти се обаждам. Днес имам среща там, на обекта. Ще обядвам с едно от момчетата.

— Ще обядваш ли? И това ли е част от проекта ти?

— Не. Това е по-скоро… лична работа. Но се сетих, че може да ме видиш, а не искам мама и татко да разберат, поне засега, докато нямам ясна представа накъде вървят нещата.

— Момиченце, какви ги вършиш?

— Дани, изслушай ме! Нед наистина е свестен човек и ми се ще да го опозная…

— Нед ли?! Да не говориш за Нед Тъкър?

— Да — стисна слушалката тя.

— Емили, това копеле е просто един размирник! Стой по-далеч от него!

— Какво искаш да кажеш с това „размирник“? — тревожно се присви стомахът й.

— Ами това, че очаква едва ли не да разстелем пред работниците червена плюшена пътека! Че ония, дето се навъртат край него, имат наистина ужасно отношение към нас, и че причина за това е точно той!

— Ти затова ли дойде вчера там? Да заглаждаш нещата?

— Да! Поприказвахме с татко и той ме посъветва да опитам и така. Но както забеляза, Тъкър не беше особено дружелюбен, нали? Емили, той е един анархист. Ако узнае коя си, изобщо няма да ти обърне внимание.

— Не ми се иска да е така — преглътна тя.

— Но е така, колкото и да не ти се ще, сестриче. А сега трябва да тръгвам. И те съветвам да забравиш и обяда, и самия Тъкър. Разбери, не е стока.

— Щом съм обещала, ще отида. И ако това, което казваш, е вярно, много скоро ще го разбера. Само не казвай нищо на нашите. Разбрахме ли се?

— Добре — въздъхна Дани. — Сама се закопаваш, но после да не кажеш, че не съм те предупредил.

— Няма. И, Дани?

— Какво?

— Благодаря за бакшиша.

— Ооо — изсмя се той. — Да дадеш бакшиш на богатото си сестриче — какъв майтап! И умната, Емили!

— Ти също.

Затвори слушалката и остана, загледана в апарата, да премисля думите на Дани. За него Нед беше размирник и анархист, но в тона му имаше нещо, което я смущаваше — брат й никога досега не бе говорил с такова чувство за превъзходство, като че ли е цяла класа над обикновените работници като Нед. В края на краищата, някога бе работил рамо до рамо с момчетата. Единствената причина да не го прави и сега бе, че е син на Дан Джонсън и че баща им му бе прехвърлил по-голямата част от работата. Нищо не можеше да го оправдае, че се поставя над другите, сякаш сам е извоювал положението си. Единствено баща й имаше правото да чувства някакво превъзходство, но никога не беше го виждала да се възползва от това.

До оня ден, когато обядвахме заедно, нашепна някакъв вътрешен глас и тя се усети, че тъкмо това я смущава — тази сутрин Дани говореше точно както и баща й, когато я предупреждаваше да не обръща внимание на оплакванията на работниците. А в неделя и Гуен бе казала в основни линии същото.

Ако не беше работила цяла седмица в „Пиво и питиета“, Емили можеше и да повярва на преценката им. Но тя се привърза към същите тези хора, заподозрени, че създават проблеми, и досега не бе съзряла в тях нищо бунтарско. Най-малкото пък у Нед. С мисълта за Нед тя се пъхна под завивките и отново изживя миговете, които бяха преживели заедно. Бавно и с наслада си припомни пламенната му целувка, уюта на прегръдката му. Инстинктът й подсказваше, че той е един свестен, добър човек, на когото може да се довери. Уверена беше, че брат й го подценява, но не знаеше причината за това.

Е, поне се бе съгласил да запази тайната й, помисли си по-късно сутринта, докато търсеше място за паркиране около обекта. Реши да не спира в пресечката зад „Пиво и питиета“, за да не прави демонстрации пред Бейли.

Въпреки мъчителния зной, тя си сложи дълъг панталон и блуза, вместо шортите и късата фланелка. Беше просто някакъв глупав стремеж да се облече по-различно, отколкото вечер в бара.

Шумът, който я връхлетя на път за строежа, й създаде асоциация с филмите за войната. Електротехници, водопроводчици, дърводелци и какви ли не още се тълпяха из обекта като войскови части в атака, начело с монтажниците. Грохотът от пневматичните пистолети, които забиваха нитовете в металните греди, звучеше като автоматни откоси, кофражът резонираше в бетонните подове като стрелба от карабини, а непрестанният вой на двигателите напомняше за настъпващи танкове.

Емили се спря и погледна към най-горните греди. Нямаше дванайсет и монтажната бригада все още не беше слязла, но не вярваше да може да различи Нед. В един момент обаче някаква фигура се придвижи към ръба и тя видя познатата риза. Засенчи очи, спря насред тротоара, без да обръща внимание на тълпата, която се блъскаше край нея. Безмълвно впи поглед нагоре и сърцето й затуптя в ритъм с пневматичните пистолети. Само една погрешна стъпка, един метален елемент да не е достатъчно добре закрепен, и Нед щеше да падне и да се пребие.

Емили бавно започна да проумява разликата между възхищението и ужаса. Да, можеше да се възхищава от непознати, които рискуват живота си в своята професия, но Нед вече не бе непознат и тя направо се скова от страх за живота му!

Фигурата се отдалечи от ръба на гредата. Емили излезе от транса и забърза нататък по тротоара. Искаше да стигне до портала преди него, за да не помисли, че е пристъпила обещанието си и не е дошла.

От портала тъкмо излизаха Зевзека и Майк. Усмихнаха й се и махнаха, без изобщо да се изненадват, че я виждат. Значи, помисли си тя, Нед им е споменал, че ще дойде и просто е улеснил нещата. На никого в бара не би му и хрумнало, че между нея и Книжния плъх има някаква връзка. Как й се искаше отношенията й с него наистина да са толкова прости!

Нед се появи на портала и по цвета на ризата му тя се убеди, че точно него е видяла на последния етаж. Беше със същата карирана риза в кафяво и зелено, с която го видяла и първия ден на улицата. Нахлупената каска засенчваше лицето му, но още щом я видя, лъчезарната му усмивка разцъфна.

— Питах се дали наистина ще дойдеш — рече той. Носеше очукана черна кутия за храна и голяма бутилка „Гаторада“.

— Да, наистина дойдох — въздъхна тя, все още зашеметена от мислите, връхлетели я, като го видя горе, на върха на строежа.

— Тогава да вървим в парка да потърсим някое сенчесто местенце. — Нед смъкна каската и изтри чело с ръкав. — Чудесно е, че вече свикна с мърлявите монтажници. Иначе щях да се притеснявам да обядвам с човек като теб, който е толкова чист и ухае така приятно.

Емили погледна запотената му коса и омазаното лице и си помисли, че всичките мъже в смокинги, с които бе излизала, едва ли бяха по-привлекателни от Нед.

— Тежкият труд не е нещо, от което човек да се срамува — отбеляза тя.

— Така си е, но само глупак може да е монтажник в Тъксън през лятото, не си ли съгласна?

Стигнаха до градския парк и Нед посочи полянката под една дебела сянка. Нед свали ризата си и я постла на тревата до себе си и отвори металната кутия.

— Ако имах поне малко ум, сега щях да съм някъде далеч на север.

— Достатъчно ум имаш — отбеляза тя, като се стараеше да не поглежда към мощните мускули, едва прикрити от зелената му фланелка. — Чудесно знам, че си останал, защото семейството ти има нужда от теб. Така че не прикривай благородството си, като се правиш на глупак.

— Е, щом съм толкова благороден, значи ти си наградата ми. Благодаря ти, че дойде да обядваме заедно — засмя се той и й подаде грижливо увития сандвич.

— Няма за какво. — Тя погледна лешниковите очи, пое сандвича и си помисли, че и тя се чувства така — сякаш присъствието му е награда за нея.

— Какво предпочиташ — мляко или „Гаторада“?

— Мляко, ако обичаш. Страхотен домакин си, Нед.

— Благодаря. — Той наля мляко от термоса и й подаде чашата. — Надявах се да съм, след като те измъквам насам часове преди работа. В града ли ще останеш, или като обядваме, ще се върнеш вкъщи?

— Ще остана. Тъкмо ще мога да направя някои справки в централната библиотека. Отдавна им се канех.

— Ей, та това е чудесно! Може би ще можем редовно да се срещаме така — отхапа от сандвича си той.

Но Емили си припомни парализиращия страх, когато го видя от тротоара, и поклати глава:

— Не, не.

— Защо? — с безпокойство се вгледа той в очите й.

— Преди малко те видях там горе, на върха, и се уплаших до смърт.

— Не биваше да ти разказвам оная случка с Мандо — намръщи се той.

— Напротив, радвам се, че ми я разказа. Това промени погрешните ми представи за него.

— Да, но сега вече се боиш някой да не вземе да падне. Емили, това не се случва чак толкова често.

— Знам, знам. Пък и след всичките тия вечери, в които ви наблюдавам в бара, не мислех, че ще се стресна чак така, ако те видя горе. Но да знам какво правиш всеки божи ден, преди да влезеш в „Пиво и питиета“, е едно, а да те видя с очите си е нещо съвсем друго.

Той продължително я изгледа и най-сетне се усмихна.

— Може би трябва да се чувствам поласкан, че си така загрижена за мен?

— Може би — изчерви се тя и отмести поглед. После разви салфетката и отхапа от сандвича. — Много е вкусно.

— Благодаря. — Той отвори „Гаторадата“, долепи бутилката до устните си и изгълта почти половината, после я остави на земята и се обърна към нея: — Има нещо, което ми е много любопитно.

— Какво? — попита тя и отново почувства досадното сърцебиене, което усещаше при всеки въпрос за личния си живот. Така й се искаше да няма какво да крие!

— Когато в неделя заговорих с Кърт за теб, той ми подчерта какъв риск си поела, като ми разказа за проучването си. Защо всъщност ми каза? Сам никога нямаше да се досетя, поне докато го довършиш и напуснеш бара.

Емили изпита истинско облекчение. На този въпрос можеше да отговори.

— Не исках да започваме с такава голяма лъжа. Струваше ми се някак нечестно.

— Точно това каза и Кърт — бавно кимна той. — Но все пак ми е приятно да го чуя и от теб.

— Аз също исках да изясня нещо по повод моето проучване. То ще бъде напълно анонимно. Надявам се като го привърша, да го публикувам в някое социологическо списание, но всички имена ще са променени, и градът, та дори и щатът няма да бъдат споменати, така че никой няма да може да познае откъде съм взела материала си.

— Това е хубаво — каза Нед и преглътна хапка от сандвича си. — Много си мислих за това. Не че някое от момчетата ще седне да чете такова списание. И все пак не ми харесва мисълта някакъв си професор с колосана яка… — Той замълча, после се засмя: — Извинявай.

— Няма за какво — тихо отвърна тя.

— Както и да е, не ми се щеше някой си свръхобразован тип, дето се мисли кой знае за какво, да се забавлява за сметка на Мандо, на Зевзека или на Петела.

— Не, такова нещо не може да стане.

— Добре — отново кимна той. — А колкото до нас двамата, все още си задавам въпроса с какво толкова те заинтересувах. Прекалено съм беден, при това съм само с една гимназия. Изкарвам хляба си с двете си ръце, и то в професия, която, както току-що си призна, те кара да се плашиш до смърт. Какво те привлича в мен?

Емили се усмихна. Как можеше да не съзнава какъв изключителен човек е? Колко е мил и грижовен? А като си го припомни, изтегнат на тревата по тениска и джинси, направо не можеше да повярва, че се чуди с какво я е привлякъл.

— Съвсем по-различен си от всички мъже, които познавам — започна тя.

— Та тъкмо това ме притеснява. Ти си учен-социолог, а аз не желая да съм част от някакъв експеримент. Стига ми и това, дето вече участвам в проучването ти. С други думи, не искам да съм ти личното опитно зайче, с което да откриваш обратната страна на живота. — И проницателно я изгледа. — Или на любовта…

Емили се почувства като залята със студена вода. Той задържа погледа й и гърлото й направо пресъхна. Отпи глътка мляко и едва успя да промълви:

— Никакъв експеримент не си.

— В петък ми спомена, че родителите ти все се опитвали да ти подберат мъж, какъвто според тях ти подхожда. Аз не съм този тип, нали?

— Наистина не си — призна тя. — Но с всичко това аз не се доказвам пред родителите си.

— Какво тогава правиш? — смекчи гласа си той.

Тя грижливо подбра думите си:

— Като ти казвах, че си различен, не говорех нито за пари, нито за образование. Исках да кажа, че си някак… по-човечен. Посветил си се на Кърт и майка си. Хората, с които работиш, те харесват и те уважават, очевидно, защото усещат, че си загрижен и за тях. Ти просто си пристрастен, Нед, пристрастен си към хората — не към някаква кариера, не към парите, не към жените…

— Не мисля, че ме познаваш достатъчно добре, за да направиш тази последна преценка — игриво заблестяха очите му.

— Знам само какво е отношението ти към мен.

— Не, не знаеш. Срещата ни се получи някак половинчата. А за останалата половина аз неистово се дърпах като магаре на мост. Само да знаеш какво щеше да бъде, ако се чувствах уверен в себе си…

— Може и да не знам… — Тя замълча, после реши да рискува. — Но бих искала да узная…