Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Connections, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Вики Люис Томпсън. Романтична развръзка

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-110-422-3

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

В понеделник Нед отиде на работа точно навреме, за да не могат нито Дани, нито баща му да имат основателна причина да го уволнят. Бе пъхнал доклада до Управлението по охрана на труда и възнамеряваше следобед да го занесе в офиса на правителствената агенция в центъра.

Цял ден се движеше в някакъв транс, като робот, и се стараеше да не мисли за нищо друго, освен за работата си и за доклада. Проговори само веднъж, когато Зевзека му съобщи, че в края на деня Джейк възнамерява да си вземе изработените надници и, слава богу, да напусне града. Инак така и не продума, и приятелите уважиха мълчанието му. А в обедната почивка се оттегли в края на една греда и потъна във „Война и мир“ на Толстой.

Знаеше, че момчетата приписват тази мълчаливост на неговата угриженост, че щом предаде доклада, ще изгуби работата си. Остави ги да си го мислят, но вече му беше все едно — и да го уволнят от „Джонсън Кънстръкшън“, както сигурно щяха да направят, ще си намери работа в друг щат и пак ще изпраща пари вкъщи. Обичаше Тъксън, дори и през този сезон, който наричаха лято и през който градът приличаше на отоплителна абонатна станция. Но от петък насам този град бе изгубил очарованието си…

Едва в края на работното време Мандо се опита да го заговори, докато един до друг разтоварваха инструментите си.

— Ще прескочиш ли до „Пиво и питиета“, като предадеш доклада?

— Не. — Нед си наложи да изхвърли от мисълта си и бара, и особата, която работеше там.

— Момчетата искат да те почерпят. Смятат, че са ти задължени за това, което ще направиш — подчерта Мандо.

— Не мога, Мандо — погледна го Нед.

Мандо го изгледа изпитателно.

— Това да няма нещо общо с оная жена, а?

Нед осъзна, че никой, освен Мандо, не би имал нито смелостта така да му се меси в работите, нито прозрението да улучи така право в целта.

— Да — призна той и отвърна очи, смутен от проявеното разбиране.

Мандо смъкна очилата и избърса потта край очите си:

— Тогава ела да пийнем по едно. Ти докато дойдеш, тя вече няма да е там.

— Какво?! — зяпна го Нед.

— Ами нищо, просто с Петела и със Зевзека ще я уволним, и точка — щракна с пръсти Мандо.

— Не — намръщи се Нед и погледна настрани. — Не искам да я уволняват. Тя се нуждае от работата.

— Какво ти пука? — Мандо прибра кутията си за храна.

Нед се загледа в дъсчения под, неспособен да отговори. Не биваше и пет пари да дава за това дали приятелите му ще уволнят Емили, или не. Ако я няма в бара, животът му ще стане значително по-лек.

— Слушай, братле — продължи Мандо. — Ако ти е набъркала някаква каша, няма какво да ни се навърта наоколо — ще се погрижим за това.

— Не, Мандо — спря го Нед. Не можеше да насъсква приятелите си срещу нея, независимо как се бе отнесла към него тя.

— Ама…

— Оставете я на мира, дявол да ви вземе! — избухна той, но видя как по лицето на Мандо се мерна обида и довърши, вече по-меко: — Моля те!

— Окей, шефе, както кажеш — поклати глава Мандо. — Но не си и представях, че ще доживея да видя някаква си женска да те върти така на пръста си.

— Я по-кротко! — предупредително каза той. Стомахът му се сви и много му се щеше да се сбие с някого, но Мандо не беше подходящият човек. — Днес май не съм в най-доброто си настроение.

— Забелязах. — Мандо разкопча работния си колан. — И до скоро. И с Бога напред! — После тръгна към стълбите, но с бързи крачки се върна и тихо предупреди: — Дани Синчето иде. Умната, гринго — да не вземеш да направиш някой глупост.

— Напоследък май не мога да се удържам много-много — намръщи се Нед.

— А ти опитай. — Мандо си тръгна, като кимна на Дани пред стълбището.

Нед цял ден очакваше това посещение на Дани — или щеше да го уволни, или пък да го моли да забрави за доклада. Остана на място и го изчака да се приближи. Не си приличат много с Емили, помисли си той, но ако ги загледаш внимателно, все пак имат известна прилика — в устата, в закръглената брадичка… Но при Емили тези черти бяха меки и привлекателни, а на Дани му придаваха просто мекушав вид.

— Тъкър, може ли за минутка? — Дани приближи. Бялата му риза беше безупречно чиста, и това, че по нея не бе избила и капка честна трудова пот, още повече разяри Нед.

— Имам точно около минутка — отговори той.

Някакъв мускул трепна по челюстта на Дани.

— Исках да те уведомя, че няма защо да правиш доклади до Управлението за охрана на труда. Снощи говорих с баща ми и той се съгласи да закупим още сапани и да доставим защитни очила — пресилено се усмихна Дани. — Виждаш ли, просто не сме се доразбрали. Той мислел, че сме набавили всичко това, а аз смятах, че не можем да си го позволим, и така е станала бъркотията.

— Дрън-дрън. — Нед изгледа Дани право в очите и изпита удоволствие, като го видя как се сепва.

Дани се поколеба, после заговори отново, но отстъпчивото му отношение започна да се изпарява.

— Добре де, Тъкър, ще получиш, каквото искаше. Защо не го приемеш и не си затвориш устата?

— Защото, Джонсън, то е прекалено малко, пък и вече е късно. — Нед сви юмруци, после ги отпусна. — Трябваше да послушаш милата си сестричка.

— Тук имам думата аз, а не сестра ми! — Лицето на Дани се сгърчи от гняв.

— Още по-зле.

— Аха, точно това ти се ще, нали? — запристъпя към него Дани. — Навярно си го мислел през цялото време — да се ожениш за дъщерята на шефа и да се намърдаш право в ръководството на фирмата!

На Нед му причерня пред очите, но успя да се сдържи.

— Никога, дори и на оня свят! — отвърна той.

— И да го отричаш, всичко ми е ясно. Но тая просто няма да я бъде! — присмя му се Дани. — Сестра ми никога няма да се омъжи за някакъв си простак, дето си изкарва хляба с висене по железата.

Нед кипна от ярост, но я потисна и намери сили да не удари тоя кретен. Зарече се, че няма да посегне пръв, преглътна жлъчта, надигнала се в стомаха му, и каза:

— Тя няма и да има тази възможност, защото никога няма да я поискам за жена.

— Така ли? — трепна Дани.

— Точно така. — Нед предизвикателно го изгледа отвисоко. — Не бих я взел, дори и на сребърен поднос!

Дани замахна и Нед се приведе. От силата на замаха Дани политна покрай него, но в този момент и двамата се осъзнаха къде се намират. Нед успя да сграбчи Дани точно когато излетя от площадката и ръцете им се вкопчиха, миг преди да изхвръкне и да полети надолу.

Тялото на Нед се притисна в дъсчения под и чувството за съхранение го накара да се вкопчи в някаква арматурна подпора. Тялото на Дани се залюля над улицата от двадесетия етаж и Нед изпита усещането, че направо ще се разкъса от усилието да не изпусне Дани и да се задържи за подпората. Ушите му забучаха, в устата си усети вкус на ръжда. Дани се бореше да се задържи за него, и той затвори очи от болка.

Стори му се, че някъде отдолу дочу вик, който прониза мъчителната болка в мускулите и пресекващото дишане. Първо изтръпнаха пръстите му, после ръката, после рамото… Държеше ли се още Дани или бе паднал като захвърлена играчка и вече бе срещнал смъртта си?

По металния скелет отекнаха нови викове и звукът на приближаващи се стъпки. Нед се държеше, но тежестта в края на ръката му сантиметър по сантиметър се изплъзваше, изплъзваше… О, боже! Дани изпусна ръката му и един агонизиращ вик продра тишината.

Нед също изкрещя от ужас, като си представи как Дани агонизира, размазан на паважа, като муха, блъснала се в предното стъкло на колата. Емили! Емили трябваше да е на работа! Емили можеше да го види! Трябваше да слезе долу и да я отведе оттук. Трябваше някак да освободи ръката си и да се добере до нея…

— Ей, гринго, спокойно бе, братле! — някъде отдалеч проникна гласът на Мандо и две ръце му помогнаха да отпусне пръсти от подпората.

— Емили… — изхриптя Нед. — Трябва да помогна на Емили… Брат й… Тя не бива да вижда…

— Няма нищо за гледане — спокойно каза Мандо и му помогна да се изправи.

— Дани… Дани е…

— Дани, кучият му син, е най-големият късметлия на света — прекъсна го Мандо и го поведе към стълбата.

— Направо да не повярваш! — изникна пред тях Петела. — Виждал ли си някога такова нещо?! Как е Нед?

— Мисля, че е добре, стига да не си е изкълчил нещо — отвърна Мандо. — Та какво казваше за Дани Синчето?

— Седи си долу на тротоара и плаче като бебе. Викнахме линейка, но май няма да има нужда.

Нед разтърси глава, сякаш за да прогони шума от ушите си:

— Значи е жив?

— Ами, да — рече Петела. — Поне беше, като го видях преди малко.

— Как стана? — Нед отблъсна ръката на Мандо и стъпи на крака, залитайки като пиян.

— Не съм виждал такова дяволско чудо! — заразправя Петела. — Както падаше, се закачи за кислородния маркуч, провиснал от по-долната площадка, и онова ми ти смукало взе, че се разтегна като гумена ръкавица чак до тротоара. И Дани си слезе от него, като от влакчето в луна-парк. Само дето хич не му беше забавно.

Нед направо зяпна:

— Петел, измисляш си ги!

— Честен кръст! Нали, Мандо?

— Точно така. Видях го от асансьора, като се качвах да те измъкна оттука, гринго.

Краката на Нед се подкосиха и направо го втресе от облекчение.

— Може ли… да поседнем за малко?

— Естествено. И аз тъкмо мислех да поотморя — каза Мандо.

Нед седна и закри лице, за да не видят сълзите му. Опита се да си спомни за какво му посегна Дани — заради думите, че няма да вземе сестра му, дори и на сребърен поднос. Значи, Дани му налетя, за да защити сестра си, и едва не умря заради това! Още повече, че думите, които го бяха разярили така, бяха изречени от мъжа, който твърдеше, че обича Емили. Кой човек би направил такова нещо?

— Ей, гринго — прекъсна мислите му Мандо. — Хрумна ми нещо. За оня доклад, де.

— Е? — Нед отпусна ръце между коленете, без да вдига лицето си, по което сълзите се бяха оставили мръсни вадички.

— Ако бях на твое място, просто щях да го скъсам. Нещо ми подсказва, че Дани Синчето няма да има нужда хората по охраната на труда да го вкарват в пътя.

— Така си е — съгласи се и Петела и приседна до Нед от другата страна. — Чух го, като плачеше, да мърмори нещо за предпазните перила. Щото, разбира се, и на тоя етаж трябваше да ги има, и ако ги имаше, щяха да го спасят. Съзрял е просветлението нашият Дани Синчето. Посочен му бе и Пътят, и Истината… Така че защо да рискуваш да ти излезе име за едното нищо?

— Сигурно сте прави — въздъхна Нед.

— Да слизаме вече, а? — предложи Мандо.

— Добре — съгласи се Нед и пое дълбоко дъх.

— Ще избързам напред, за да поръчам питиетата. Не знам как сте вие, момчета, но аз направо умирам от жажда.

Петела тръгна и Мандо изпитателно изгледа Нед.

— Като стана дума за бара и за една определена жена там, я ми кажи какви ги бълнуваше, като те измъквах там горе? Дето Емили била сестра на Дани. Вярно ли е?

Нед погледна Мандо в очите.

— Можеш ли да забравиш какво съм казал? Бях се зарекъл да не казвам на никого, но само като си представих, че Дани е мъртъв…

— Ще забравя, разбира се. Всичко ще забравя — почеса се Мандо по брадата. — Но ми се струва, че тя е била нещо като шпионин на нейния старец, а това не ми харесва.

— Не, няма нищо такова. — Нед потърка зачервените си очи. — Слушай, Мандо, ще ти кажа какво правеше тя в този бар, но се закълни, че няма да казваш на никого. — Мандо го погледна обидено. — Добре де, извинявай. Знам, че никога няма да се раздрънкаш. Та значи, Емили е преподавател по социология в университета и пише изследване за социалните отношения между монтажниците.

— Без майтап? — повдигна вежди Мандо. — Социални отношения ли? Как така? В тоя бар и приказка не става за жени.

— Не, не за тия отношения — позасмя се Нед. — За отношенията между всички нас, дето работим заедно.

— Ей, братле, я почакай…

— За приятелството, Мандо, за приятелството — побърза да го прекъсне Нед.

— Уф! — с облекчение въздъхна Мандо. — А аз без малко да си помисля, че става дума за мъжете, дето си падат по мъже. И откога го знаеш?

— От няколко седмици. Но че е дъщеря на дъртия Джонсън разбрах чак в петък — едва тогава ми дойде наум да съпоставя някои неща.

— Да, вече започвам да схващам. И сега й се ядосваш, задето не ти е казала, така ли?

— „Ядосвам“ не е точната дума, Мандо. Чувствам се направо предаден.

Мандо свали каската и се почеса по темето:

— Аха, разбирам те. Но те видях, когато си помисли, че брат й е мъртъв, и ще ти кажа едно нещо, гринго — тя още ти е в кръвта, и то дълбоко. — Нед го погледна, без да може да отговори. — А сега имам едно предложение — продължи Мандо.

— Какво?

— Да идем в бара и да пийнем с момчетата. Тъкмо ще се видите с нея и ще се разберете. А то, приятелче, само гледаш как да се скриеш. Не обичам да те гледам такъв — не ти прилича.

— Май и тука си прав — съгласи се Нед, като поразмисли.

 

 

Емили и Моника дочуха воя на сирената, спогледаха се тревожно и в мълчаливо съгласие забързаха към входната врата на бара.

— Вероятно е катастрофа — подхвърли през рамо Моника, — но искам да се уверя с очите си. Колкото и да съм му бясна на Джейк, не му пожелавам да падне от стоманата и да се пребие. Все пак днес е последният му ден на тоя обект.

— На никого не пожелаваме да се пребие — добави Емили и се опита да отпъди страха, може би напразно надигнал се у нея. — Но сигурно си права, че е катастрофа.

— Да, но не чух никакъв удар.

— И аз.

Моника отвори тежката дървена врата, присви очи срещу светлината и прошепна:

— Боже мой! Край обекта се е събрала огромна тълпа — и хукна с високите си токчета. Емили я последва, но с дългите си крака бързо я изпревари.

Спъна се в някаква дупка на тротоара, но не успя да падне и продължи да тича. Това е просто един лош сън, помисли си тя. В лошите сънища хората винаги бягат така, но после се събуждат. Но не беше никакъв сън. Усещаше горещината, лъхаща от тротоара, чуваше стихващия вой на сирената, видя как линейката си проби път и спря срещу обекта…

Докато се промушваше през тълпата от строители и чиновници от околните офиси, долови отделни фрази:

— Истинско чудо! — промърмори някаква жена.

— Направо щеше да си отиде — добави един дърводелец.

Никой не е загинал! Но стомахът й продължи да се присвива. Смъртта наистина бе най-лошото, но освен нея имаше и трайни постоянни травми, и парализи, и осакатявания… Кой, боже мой? Кой ли е?! Тя се стегна да посрещне удара на ужасната действителност. Погледът й попадна на санитарите. Бяха се скупчили край някакъв човек, седнал на бордюра и захлупил лицето си в ръце. Позна Дани и сърцето й подскочи.

Колко нелеп и дребничък изглежда така, седнал там, мина й през ума, колко е смазан и нещастен… Точно както, когато беше шестгодишен, сладоледът му падна от пръчката… Но този път, ако се съдеше по угрижените лица на медицинския екип, ставаше нещо много по-сериозно.

— Какво се е случило? — попита тя човека до себе си.

— Падна от най-горния етаж, но се закачи на един кислороден маркуч и се спусна до долу леко като перце. Няма и драскотина, но едва не припадна.

Гласът й се стори познат. Обърна глава и видя до себе си Майк.

— Никой друг ли не пострада?

— Мисля, че не. Книжния плъх се опита да го удържи горе, но на Дани Синчето не му издържаха ръчичките.

— Нед… — прошепна тя и изтръпна. Дани можеше да завлече и него, и тогава маркучът нямаше да може да удържи и двамата…

— Петела каза, че Нед е добре — увери я Майк. — Няма страшно, ей сега всички ще дойдем да му пийнем и да се повеселим. Не се притеснявай.

— Какво било? — задъхано се промуши до тях и Моника, като се надигна на пръсти да погледне над главите на хората. — Какво е станало?

— Дани едва не… загинал — неуверено отвърна Емили. — Паднал отгоре, но се закачил на някакъв кислороден маркуч и се спасил. Сигурно вече е добре.

— Ем, миличка… — здраво стисна ръката й Моника.

— А Нед… — преглътна Емили. — Нед се опитал да го задържи там, горе.

— Охо! — Моника разтри раменете й. — А ти добре ли си?

— Мисля, че да — кимна Емили. Санитарите помогнаха на Дани да се изправи и дъхът й спря, като видя восъчнобялото му лице. Очите му безумно се завъртяха в орбитите си, той поклати глава и се опита да се изтръгне:

— Не, никаква болница! Пуснете ме… Пуснете ме да си вървя…

— Господин Джонсън, преживели сте огромно нервно сътресение — прекъсна го една от сестрите. — По-добре е първо да ви прегледат.

— Не! — Дани вдигна трепереща ръка да отблъсне сестрата. — Имам нужда само… — Блуждаещият му поглед се спря на Емили и той издаде странен хълцащ звук.

Без да се замисля, тя откликна на нечленоразделния му зов и се провря покрай Майк:

— Пусни ме да мина!

— Емили, постой — улови я той за ръката. — Не ти е там мястото…

— Точно там ми е — дръпна се тя. — Все пак съм му сестра.

— Сестра ли?!

Емили не си направи труда да му отговори, втурна се към Дани и го прегърна.

— Един момент — опита се да я отстрани един от санитарите. — Този човек е в шок…

— Това е брат ми — обясни Емили. — Моля ви, оставете ни за малко.

Дани трепереше като сгащен заек. Тя го притисна към себе си и заповтаря отдавна забравени думи, с които се утешаваха един друг като деца, когато имаха общи бонбони и играчки, общи книжки, общи тайни и бяха толкова близки, преди свирепото съперничество да ги разедини… Дълбоко в себе си тя още пазеше тази обич от годините, изживени заедно, и сега му я върна цялата, като се чудеше каква ли роля е изиграла самата тя в тази драма, едва не отнела два човешки живота… Постепенно той се успокои и престана да трепери.

Емили се откъсна от него, огледа пепелявосивото му лице и нежно каза:

— Дани, според мен е по-добре да тръгнеш с тях.

— Хубаво — отвърна той като пребит.

— Да дойда с теб, ако искаш?

— Хубаво.

Тя го прегърна и го поведе към линейката, но щом се приближиха, Дани спря и обезумяло се заоглежда:

— Ами Тъкър? Да не би да е ранен?!

— Казаха, че е добре — успокои го Емили и някакво шесто чувство я накара да погледне към портала на обекта точно когато Нед и Мандо излизаха. За част от секундата погледите им се срещнаха, но толкова отдалеч не успя да разгадае изражението му. Прииска й се да отиде при него, да обвие ръце около врата му, за да се увери, че наистина е жив и здрав, но се боеше, че никога вече няма да й позволи това.

— Трябва да тръгваме, госпожице — побутна я към колата един от санитарите.

— Да вървим — каза Емили и им помогна да настанят Дани в линейката. Тръгна да се качва, обърна се и пак погледна назад, но Нед вече го нямаше там.