Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (14)

Четиринадесета глава

Следващата събота рано сутринта те изкачваха с корвета Маунт Лемън. Караше Нед, така че тя се зае с претъпканата папка със записки, които той неохотно бе взел със себе си, като изтръгна още веднъж обещанието да бъде безпощадно честна в оценката си.

През целия път Нед неспокойно я прекъсваше.

— Може да се затрудниш с разчитането на тия драсканици — госпожа Пемброук вечно се оплакваше от почерка ми.

— Нямам такъв проблем — усмихнато вдигна очи тя.

— Съмнявам се дали страниците са подредени — отново подхвърли той след малко.

— Нед, страниците са педантично подредени. Стига си нервничил! За мен е голямо удоволствие да ги чета. Имам усещането, че съм попаднала на твоя дневник и действително започвам да те опознавам.

— Страхотно — дневник значи, а? Каквито си водят малките девойчета?

— Не, не е така. И след като си чел толкова, чудесно го знаеш. Ако го нямаше дневникът на Самюел Пийпс например, нали нямаше да знаем какъв е бил Лондон по негово време? Така че млъквай и ме остави да чета.

— Не знаех, че било толкова трудно да оставиш друг да чете това, което си написал — шумно въздъхна той.

— Мисля, че е по-добре да свикваш с това — отвърна Емили, взе следващата страница и продължи да чете. Непосредственото описание на живота на монтажниците беше невероятно, но нямаше да изкаже окончателното си мнение, преди да прочете всичко докрай. Записките бяха почти готови за печат, трябваше само малко да се поогладят — да се направи повествованието по-стегнато, като се запази живата образност.

Вече се замисляше да работят над ръкописа двамата заедно — той като автор, а тя като предварителен редактор. Щеше да му го предложи, дори да бяха само приятели. А това, че бяха нещо повече от приятели, правеше перспективата дори още по-вълнуваща.

Смътно съзнаваше, че корветът е излязъл от пустинята и постепенно се изкачва през растителните зони край шосето, водещо към близо три хиляди метровото било. За нея маршрутът беше познат, много пъти го бе минавала със семейството си, така че остана погълната в четенето.

В някои части от повествованието си Нед описваше случаи, в които животът на приятелите му виси на косъм, и стомахът й се присвиваше от ужас. А описанието на случая, когато Мандо спасява живота му, изцяло прикова вниманието й.

Щом наближиха планинското селце Съмърхейвън, той я прекъсна, тя набързо му даде указания и моментално се върна към дневника. Разказът бе стигнал до друг повратен момент и устата й пресъхна от мрачни предчувствия — описваше последния си обект, обекта на „Джонсън Кънстръкшън“.

— Тук ли? — попита той и намали скоростта пред криволичещото разклонение. Иззад жълтите борове се мерна двуетажна дървена вила в швейцарски стил и Емили кимна.

— Да, тук. Просто продължи по алеята и паркирай отпред.

— Хм, виличка било — измърмори Нед и подкара нагоре по тесния прашен път. Паркира, както му каза Емили, и се обърна към нея: — Пристигнахме.

Тя откъсна поглед от записките в скута си и хрипливо попита:

— Вярно ли е всичко това?

— Кое?

— Звучи ми, сякаш… — Тя замълча, после се прокашля и най-после съумя да изрече: — Сякаш тази фирма не се притеснява особено за безопасността на работниците си.

— Ами, да — сви рамене Нед. — Обектът няма профсъюз и им е по-лесно да вземат връх над нас.

— А ти? И по-рано си работил си за тях. Записките започват отпреди две години, но си монтажник от девет, нали така беше?

— Точно така. И за Джонсън съм работил, преди малко повече от две години.

— И нещата пак ли бяха така?

— Никак даже. Или поне аз не съм забелязвал. Но сега са се променили, и според мен за това е отговорен синът.

— Нед, нещо трябва да се направи по този въпрос — изтърси Емили, неспособна да сдържи възмущението си.

— Отначало искаш да пиша някаква си книга, която кой знае дали ще се продаде, сега пък ме караш да топя Джонсън, което ще означава край на работата ми!

— Ако обвиненията са верни, те не могат да те уволнят.

Нед я погледна и търпеливо попита:

— А в какво положение ще изпадна аз — да работя за някого, когото съм натопил пред Управлението по безопасност на труда, а?

Емили продължително го изгледа и се опита да подреди мислите си. Постепенно си изясни какво да направи — трябваше да поеме нещата в свои ръце. Искаше й се баща й да е тук, но щом като го нямаше, щеше да се обърне направо към Дани — в неделя вечерта все ще намери повод да си тръгне по-рано от Нед и на път за вкъщи да се отбие у тях. Или брат й ще се съгласи веднага да подобри условията на работа, или Емили бе готова да се обади на баща си по радиотелефона. Обаждането щеше да провали морското пътешествие на родителите й, но то определено не беше по-важно от безопасността на работниците на „Джонсън Кънстръкшън“, особено пък на човека, който седеше до нея в колата й. Доколкото разбираше, повечето нарушения бяха минимални и обектът навярно можеше да бъде довършен без нещастен или смъртен случай. Засега момчетата, в това число и Нед, все още бяха готови да поемат този пресметнат риск. Но Емили, дъщерята на човека, отговорен за тези рискове, не беше готова на това.

— Сигурно си прав — каза тя и бавно затвори папката. — Не мога да очаквам от теб веднага да се хвърлиш с главата надолу.

— Ако и когато съм убеден, че това е необходимо, ще го направя. Досега бяхме на границата на заплахата.

Емили стисна зъби, за да не се изпусне, че дори и заплахата е едно унижение, едно обвинение към тези, които обича. Накрая каза:

— Радвам се, че си толкова предпазлив.

— Такъв съм си. — Той помълча. — А ти… нищо не ми каза за записките. Сигурно са ужасни, нали?

— Напротив, Нед, съвсем не са ужасни! — Тя горчиво съжали, че си е позволила да забрави с какво нетърпение очаква той нейната оценка. — Материалът е чудесен дори и така, както е. А като се редактира, мисля, че ще стане нещо, което действително си струва.

— Наистина ли?

— Наистина. — В очите му пламна искрица на надежда и гордост. — И ако не говорим за почерка ти, твоята госпожа Пемброук направо може да се гордее с теб.

Най-после устните му се отпуснаха в усмивка и той я привлече към себе си.

— Благодаря, че ми го казваш — за мен това означава много.

— Не говоря празни приказки, Нед. Имаш хубав стил. Предполагам, че си го създал с многото четене. От това може да излезе една чудесна книга, пък и не само една. Художествена или не — каквото те влече повече.

— Звучи малко налудничаво да говорим така, като че ли действително мога да я напиша.

— Естествено, че ще я напишеш! — с преднамерена увереност каза тя — искаше да напрегне цялата си воля, за да успее да го убеди. — Залогът е прекалено висок, за да не го направиш.

— Какво искаш да кажеш? — повдигна вежди той.

— Това, че си роден писател. Чрез това, което пишеш, хората, които никога не са ходили по тесните открити греди на двадесетия етаж, ще разберат какво е това усещане и ще могат да оценят вашия труд — твоя и на другите момчета.

— В твоите уста всичко звучи така благородно… А аз пишех просто за забавление.

— Не разбираш ли?! Всичко това може да е поврат в живота ти. Какво повече можеш да искаш от това да правиш нещо за забавление, да ти плащат за него и освен всичко останало да си полезен на обществото?

Нед се засмя, и смехът му вече звучеше ведро и малко развълнувано, сякаш обмисля идеята. Най-после усмихнато каза:

— Ще ти кажа какво повече мога да искам — искам да се измъкнем от тази тясна кола и да започнем уикенда си така, както го бяхме замислили.

— Добре, тук май наистина не е особено удобно. Да влизаме — съгласи се тя и се освободи от прегръдката му. — Аз отключвам вратата, а ти внасяш продуктите.

— Веднага.

За броени мигове те разтовариха двата сака и продуктите, които купиха на излизане от града. Нед се съгласи засега да остави кухнята на Емили и тръгна да разгледа долния етаж, докато тя прибираше нетрайните продукти в хладилника.

— Малко е мъничка „планинската виличка“ на тези твои приятели — отбеляза той, като оглеждаше телевизора, видеото и звуковата уредба, монтирани на стената край голямата камина. — На това ли му викате примитивни условия?

— Да, хубаво е тук — съгласи се Емили, макар вилата да й беше толкова позната, че очевидно не можеше да я възприеме така, както Нед. За нея бяха нещо съвсем обичайно и елегантната дневна с карамелено кафявите кожени канапета, и двете спални с баните отзад, и голямата спалня на мезонетния етаж, която се отделяше с врата-хармоника. Но сега бяха само двамата, нямаше нужда да затварят вратите и можеха да се наслаждават на самотата си.

Едва сега, когато покани Нед тук, Емили осъзна колко привично, дори някак прекалено привично й бе всичко тук. През седмицата дойде набързо да прибере семейните снимки, списанията с абонаментни етикети на името на родителите й, всички дреболии, дето биха могли да издадат на Нед кои са собствениците. Знаеше, че много скоро ще й се наложи да му каже цялата истина, но й се щеше да отложи този момент колкото може повече. А сега, когато щеше да играе срещу Дани с открити карти, повече от всякога й беше нужно да скрие от Нед своята самоличност, поне докато условията на обекта не бъдат подобрени. А ако нейните задкулисни усилия дадат резултат, може би Нед и роднините й най-после ще могат да се разберат, особено ако Нед реши, че Дани сам е пожелал да оправи нещата.

— Тук някой май пуши лула — отбеляза Нед, разглеждайки полицата с колекцията лули от морска пяна и кутията с тютюн „Боркум Риф“.

— Вероятно — отвърна Емили с небрежен тон, макар за миг да изпадна в паника — лулите и тютюнът бяха на баща й, а тя не се досети да ги прибере. Щеше ли Нед да си спомни, че собственикът на „Джонсън Кънстръкшън“ пуши лула?

После въздъхна и се укори за ненужните си страхове — толкова хора пушеха лула и то точно с такъв тютюн. Прибра и последните продукти и подвикна от кухнята:

— Гладен ли си?

— Не. — Той се облегна, кръстосал ръце, на кухненската врата и очите му игриво зашариха по нея.

Всеки път, щом го погледнеше, дъхът й секваше от неговото обаяние. Така стана и сега. Под късите ръкави на широката му щампована риза бицепсите му изпъкваха така, сякаш ще пръснат шевовете. Също толкова впечатляващи бяха и бедрата, които се подаваха изпод разбриданите ръбове на дънковите му бермуди, над които ризата падаше свободно, но не прикриваше изцяло изпъкналия му чатал. В такива моменти физическото му привличане й въздействаше много по-силно, отколкото й се искаше да признае.

— Сигурен ли си, че не искаш да обядваме? — И учестеният ритъм на сърцето вече й подсказваше, че много скоро ще се люби с Нед Тъкър.

Той поклати глава и вдигна поглед към горната спалня.

— Спала ли си някога там?

— Да.

— А любила ли си се?

— Не.

— Ще ми се да променя това, и то веднага — тръгна той към нея с разтворени обятия, без никакво предупреждение я грабна и се запъти към тясната дървена стълба.

— Ей — разсмя се тя, — какво си мислиш, че правиш?! Какво ме разнасяш така като чувал с картофи?

Той я намести в ръцете си и заизкачва стъпалата.

— Чувал с картофи ли? — Погледът му влюбено пробяга по тялото й. — Като гледам, всичките ти издутини са си на място.

— Извънредно поетично — с ирония отбеляза тя. Силните му ръце й предаваха отпускаща топлина, която я разтапяше от желание.

— Браунинг би ми завидял — рече той, влезе в стаята и с две крачки стигна до огромното легло, покрито с имитация на кожа от зебра.

— На стила ли?

— Не — настани я той върху покривалото и засмъква дрехите си. — На възможността да те любя.

Емили се наслади на ловката сила на тялото му, когато тръгна да се приближава към леглото.

— Обичам те — промълви тя.

— И аз те обичам. — Свали обувките й и се опря с хълбок на леглото, за да разкопчае блузката й без ръкави. — Представа нямаш колко те… — Но изведнъж замлъкна и я изгледа, приятно изненадан — блузката се отвори и откри голите й гърди.

— Оставих сутиените вкъщи…

— Каква чудесна идея! — Той зарови лице между розовите й зърна. — Като се замисля, май можеше да оставиш и всичките си дрехи.

— Доколкото си спомням… — започна тя, но той обхвана гърдите й и дъхът й секна. Силните му пръсти нежно започнаха да галят плътта й, устните поеха тъмните зърна, които сякаш се надигаха да търсят ласките им. — Доколкото си спомням — най-после колебливо успя да довърши тя, — бяхме решили да се разхождаме в гората.

— Може и да не ни остане време — продължи да целува гърдите й той, докато ръцете му я разсъбличаха. После се изправи и рязко издиша, твърдо решен да овладее възбудата си. — Искам само за минута да се насладя на тази гледка…

Тя неразбиращо вдигна поглед към него.

— Не можеш да си представиш колко е красиво — продължи той — така, както лежиш върху черно-бялата кожа с разпилените си абаносови коси. А в тия сини очи… има нещо необуздано, нещо… — Той поклати глава и дрезгаво довърши: — Просто нямам думи.

— Самата аз се чувствам необуздано — призна си тя и го погали по бедрото. — За първи път сме наистина съвсем сами и можем да правим всичко, което си поискаме.

Накрая той я привлече и я целуна:

— Любов моя… — После въздъхна и се отдръпна, за да я погледне в очите: — Моя скъпа любов…

И сгушена в нежната му прегръдка, тя се усмихна.

— В цялото това фантастично изживяване имаше само един пропуск — притисна я към кожената завивка той. — Че ти остана извън играта.

— Аз мога и да почакам — нежно го погали по бузата тя, но чувственото докосване на кожената завивка до тялото й я караше да се пита докога.

— Може и да можеш, но няма да стане — измърмори той, целуна я жадно и плъзна ръка между бедрата й.

 

 

Почти цял следобед се отдаваха на еротичната атмосфера на огромното легло. Накрая, след дълги уговорки, се разходиха, преди да похапнат, но рано вечерта отново се намериха в прегръдките си. Любиха се на карамеления диван в дневната, а доста по-късно се върнаха в голямата спалня, този път, за да заспят с преплетени тела, като античния ориенталски символ на Ин и Ян, на женското и мъжкото начало.

Нед се събуди точно призори — навик, който може би никога нямаше да преодолее, загледа се в гардероба на тавана и постепенно си припомни къде е. Бяха оставили един от прозорците отворен и напоеният с боров аромат въздух го призова навън — едно от предимствата на професията му бе посрещането на утрото.

Изви глава към Емили. Вълшебните й сини очи спяха, затворени. Тя не се будеше рано като него, вече бе го разбрал, но това нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен това, че срещна тази страстна и интелигентна жена, чиято физическа красота бе равна на любещата й същност. Заради Емили неговият свят заприлича на книжка, в която на всяка страница срещаше разгъващи се картинки и пъстроцветни изненади. Дори беше започнал сериозно да се замисля за писателска кариера, но нямаше да остави Емили да го издържа — щеше да пожертва вечерното си време за четене и още сега да се захване с книгата. Докъм Коледа навярно щеше да има готов текст, който да предложи, а до юни, когато Кърт завърши, ще има и някаква идея какви ще са възможностите за издаване…

Не го сдържаше на едно място, а не искаше и да тревожи съня на Емили. Измъкна се от леглото и навлече дрехите си. Слезе долу, остави й бележка, че излиза на кратка разходка в гората и излезе през предната врата, като внимателно я затвори след себе си. Влажните от росата борове ухаеха на Коледа. Може би, като поживееш в планината, тази асоциация се преодолява, помисли си Нед, но в пустинята можеш да усетиш този силен аромат само веднъж в годината — край обсипаните със светлинки клони на коледното дърво.

Заля го вълна от празнично веселие и той реши, че настроението е напълно подходящо — любовта на Емили беше най-хубавият подарък, който някога бе получавал. Една катеричка се стрелна през пътеката пред него и бързо се изкатери по огромната жълта елха. Нед замря на място, после се обърна към нея:

— Чудесна утрин, нали? — А тя се вкопчи в ствола и го погледна през рамо с такава чисто човешка изненада, че той се разсмя. Озадачена, катеричката хукна нагоре, намести се на един клон и възмутено започна да му се кара оттам.

Зад гърба му заджафка куче. Нед се обърна и се озова пред някакъв жилав, беловлас старец, който едва удържаше каишката на един бигъл.

— Снупи направо умира да гони катерици — надвика джафкането той. — Налага ми се да го водя на каишка, инак ще хукне из цялата планина и ще вземе да се изгуби. — Човекът придърпа кучето и му нареди да седне, но то не послуша и продължи да подскача в краката му. — Прекрасна утрин, нали?

— Наистина прекрасна — съгласи се Нед и малко съжали, задето прекъснаха идиличния му унес.

— У Джонсънови ли сте отседнали?

— Не зная — каза Нед, но отговорът му прозвуча глупаво и обясни: — Вилата е на някакви приятели на… — поколеба се, после смело довърши: — на приятелката ми, но така и не разбрах чия е.

— Ако е онази там — посочи мъжът към подножието на хълма, — значи е на Джонсънови. Засичаме се понякога, много приятни хора.

— Сигурно — щом така щедро са ни я отстъпили за уикенда… — Нед се запита случайно ли е това, че фамилията на Емили съвпада с тази на собствениците и със смътно подозрение попита: — А те всъщност на каква възраст са?

— Ами към края на петдесетте, а може би и над шестдесет. Май имаха две деца, вече големи. Не знам, не се познаваме достатъчно добре. Много хора идват тук, за да се откъснат от света, така че уважаваме уединението си, докато не възникне някакъв проблем.

— Разбирам. — Подозрението на Нед нарастваше. Емили трябваше да му каже, ако вилата е на родителите й, вместо да му разправя, че била на някакви си приятели. Като се замисли колко познато й е всичко тук, все повече се убеждаваше, че вилата е на майка й и баща й, които толкова не го одобряват…

Бигълът рязко дръпна хванатата изкъсо каишка и мъжът залитна, после възстанови равновесие и рече:

— А сега, ако нямате нищо против, ние по-добре да тръгваме.

— Определено — отстъпи от пътеката Нед, за да могат с кучето да минат.

— И приятно изкарване — още веднъж се обърна човекът, преди кучето да го повлече напред.

— Благодаря. — Нед остана загледан подир тях с желанието изобщо да не беше ги срещал. Емили май отново бе скрила истината от него, а може би и от родителите си — много се съмняваше, че им е казала кого ще води на вилата през уикенда. И макар само допреди малко да се чувстваше неделима част от свежия планински пейзаж, вече изпитваше усещането, че е някакъв бракониер.

С въздишка пое обратно надолу към къщата, където Емили спеше. За последните двадесет и четири часа бяха изживели заедно толкова много радост, че сега го заболя два пъти повече, като осъзна, че всичко това нямаше да се случи, ако не беше лъжата на Емили. Ако му беше казала истината, нямаше да си позволи да дойде тук, преди да се запознае с родителите й, за да обявят връзката си пред тях. Отвори вратата и отпаднало се заизкачва към втория етаж.

Емили се размърда под омачканата зеброва завивка, отвори очи и се усмихна, но забеляза изражението му и усмивката й веднага се стопи:

— Какво има?

— Тази вила е на вашите, нали? — попита той и моментално отгатна отговора по страха, проблеснал в сините очи. — Защо не ми каза? — Тя не отговори, само преглътна с мъка. — Наложи ли се да ги лъжеш и тях кого ще водиш тук? Така, както се отнасят към мен, явно не си им казала истината.

— Ами… — За миг тя отбягна погледа му. — Нищо не съм им казвала. Те са на пътешествие.

— А, вярно, бях забравил. Значи така и няма да разберат, че дъщеря им е влачила оня проклет монтажник в семейната им вила, така ли?! — Стомахът му се сви от гняв.

— Нед, моля те! — Емили се надигна на лакът, завивката се свлече и откри мраморната й гръд.

Той затвори очи. Колкото и нечестно да бе постъпила, все още я желаеше.

— Искам само да си откровена с мен. — Опита се да разчете израза на лицето й, но не успя.

— Но ако бях ти казала, нямаше да дойдеш, нали?

— Най-вероятно.

— Виждаш ли? Знаех си. — Тя го улови за ръката. — А знаех също, че тук можем да прекараме чудесно.

— Чувствам се като крадец, вмъкнал се тук, в къщата, докато нищо неподозиращите ти родители си пътешестват по света! — опита се да продължи той, но умолителният поглед на сините очи, топлата ласка и съблазнителното тяло, което го очакваше под завивката, сякаш бяха в заговор против основателния му гняв. — По дяволите, Емили! Не обичам да върша нищо крадешком!

— Знам. — В погледа й се четеше безмълвна молба. — Прости ми, моля те!

— Искам да ме запознаеш с родителите си, веднага щом се върнат. Не ме интересува нито колко са богати, нито колко са учени, нито колко мразят монтажниците. Няма повече да си играем на криеница.

В очите й се мерна страх, но за своя чест съумя да не се изтърве и с малко разтреперан глас каза:

— Добре де, добре, ще ви запозная.

— Хубаво.

— По-добре ли ще се чувстваш, ако си тръгнем още сега? — изгледа го тя, все още стиснала ръката му.

Той стоеше пред нея, разкъсван между желанието, което започна да напира, като си я представи изопната под тялото му, и принципа си да се откаже от нещо, на което няма право — в случая тази вила, където не беше редно да бъдат. Но Емили бавно отметна завивката и той безмълвно пусна ръката й и посегна към копчетата на ризата си.