Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (11)

Единадесета глава

Докато закусваха, Емили и Нед решиха на тръгване към Моника тя да спре при родителите си и просто да спомене, че излиза с него.

— А ти си права — отбеляза Нед. — Не бива да се появявам веднага. Така всичко ще изглежда прекалено сериозно. — Взе ръката й и целуна връхчетата на пръстите. — Не че нещата не са наистина много сериозни.

Емили с облекчение посрещна желанието му тя да намери начин внимателно да съобщи новината на родителите си. Опита се да не мисли какво щеше да стане, ако беше настоял да се срещне с тях, преди да е събрала смелост да му каже кои са те.

— Просто трябва да подходим към тях по-полека. Ако не насилваме нещата, всичко ще бъде наред.

— Стига само да не трябва да подхождаме по-полека и помежду си — засмя се Нед. — Имам чувството, че съм улучил шестица от тотото. И ми се иска всеки възможен миг да бъдем заедно.

— На мен също. — Емили още не можеше да повярва, че той е тук, седнал на кръглата кухненска маса, и закусват яйца с бекон. Когато се зазори, двамата просто не намериха сили да се разделят, така че утрото завари Нед да пее под душа й и да сяда на закуска по панталон, гол до кръста. С пръстите на крака си тя погали босото му стъпало.

— Да можехме днес да нямаме никакви задължения…

— Да можехме изобщо да нямаме никакви задължения — погали той ръката й, облегната на масата. — Като те гледам, иде ми да зарежа и работа, и къща, и ангажименти, и да избягаме на някой остров из южните морета, където по цял ден да се излежаваме голи на пясъка…

— Нед Тъкър, ти си един романтик. Знаех го от мига, в който съзрях на масичката ти отвореното томче на Браунинг.

— А ти си сбъднатата мечта на този романтик! — Нед стана и я привлече в прегръдката си. — Топла и изгаряща от желание, страстна и изобретателна… — Разгърна късия халат и я целуна по рамото: — Господи, как само ухаеш!

— Обзалагам се, че по-добре, отколкото когато цялата съм пропита с цигарения дим от бара. — Движението на устните му по кожата й отново пробуди желанието у нея.

— Аз пък не усетих никаква миризма на дим — пъхна ръка под халата той. — Само онзи особен мирис, който ми подсказа, че ме желаеш… — Погали извивката на гръдта й, продължи с ласки надолу и разхлаби колана, докато халатът се разтвори.

— Престани да ми се надсмиваш! — каза тя, като усети, че краката й се подкосяват. — Знаеш, че не мога да ти устоя!

— Изобщо не ти се надсмивам — поглади той нежната плът на гърдите й. — Просто празнувам.

— За Бога, Нед! — умолително започна тя. — Намираме се в кухнята!

— Да, да, в една много интимна кухня — промърмори той, облегна я на ръба на тежката маса.

— Но ние не можем… — запротестира тя, макар също да го желаеше, и го погледна в очите: — Не и преди да вземем от спалнята…

— Можем. — Той бръкна в джоба си: — Не само ти си купуваш такива неща. — И само след миг вече беше готов за нея, прегръщаше я със силните ръце на монтажник и я любеше със сърцето на поет.

Халатът закриваше ръцете и гърба й, краката й леко се докосваха до панталона, който не бе свалил, и тя изпита скритата възбуда от това да се любиш полуоблечен в помещение, предвидено за съвсем други цели. Подтикът на страстта бързо разцъфтя в освобождение, което ги остави задъхани, и миг след това той облегна чело на рамото й.

— Предварително го беше намислил, нали?

— Не.

— Ами! Нали те знам!

— Не бях, честна дума — с усмивка вдигна глава той. — Просто едно нещо води към друго…

— И към трето — добави тя. — Неповторимо беше, Нед.

— Само дето пак ще трябва да влизаме под душа.

— И какво от това?

— Няма да ти остане време да минеш през вашите, а и аз сигурно няма да довърша всичко из къщата на майка ми.

Емили обви ръка около врата му и близна долната му устна.

— Аз, разбира се, мога да говоря само от свое име, но все ми се струва, че има неща, по-важни от посещенията при родителите и поправките из къщи.

— А искаш ли днес да забравим всички и всичко? — Той се намести между бедрата й и погали нежната кожа на гърба й.

— Звучи много примамливо, но май не можем. Нашите и майка ти може и да ни го простят, но ако не отида на гости на Моника, тя ще бъде направо съкрушена.

— Ех, дявол да го вземе! — тихо изруга той. — Значи ще трябва да те любя чак довечера, като си тръгнеш от Моника.

— Искаш да се видим и довечера?

— Как изобщо можеш да ме питаш? Разбира се, че искам. И искам да те любя. Защото после няма да сме заедно чак до другия уикенд.

— Така е.

— Макар че точно в тази поза — той размърда хълбоци, — ми иде да пратя по дяволите всяка предпазливост и всяка вечер да те взимам след работа.

— Не и когато трябва да ставаш в четири и половина и по цял ден да пълзиш по ония тесни греди.

— Ето на, боях се, че точно така ще го приемеш. Значи, ще трябва да чакаме до идния петък. Така че наистина искам да се видим, щом свършиш с Моника и домочадието й. Само кажи кога и къде.

— Да дойда у вас? — предложи тя. — Така ще можеш да си останеш сгушен в леглото, като си отида.

— Или като не си отидеш. Защо да не останеш, докато тръгна за обекта?

— Защото няма да се наспиш.

— Ще се наспя, разбира се.

— Не ти вярвам — нежно се засмя тя. — Във всеки случай, още не. Може би след още няколко нощи заедно усещането за новост ще изчезне и ще можеш да спиш, но засега не е така.

— А може и никога да не стане така — каза той, наведе се и целуна връхчето на гръдта й. — Така че май си права. Готова ли си да влизаме под душа?

— Смяташ ли, че ще можем да се справим с тази задача заедно?

— Не знам — засмя се той, — но ще бъде забавно да опитаме.

 

 

С върховно въздържание някъде към пладне все пак успяха да излязат от дома й. Тя реши, че все още й остава време за кратък разговор с родителите — това, че бърза, щеше да й помогне да не я въвлекат в някой продължителен спор.

Завари ги да обядват пред големия телевизор и да гледат някакъв бейзболен мач. След жегата във фургона Емили с мъка се пренастрои към хладината в стаята, където дори щорите бяха спуснати, за да не пропускат обедното слънце. Посрещнаха я с учудване и затрогваща радост, и тя съжали, че онова, което има да им казва, ще развали доброто им настроение. Отклони поканата им за обяд и реши да подхване разговора за Нед, като тръгне от Моника. Седна в коженото кресло до телевизора.

— Не мога да остана дълго.

— Жалко — разсеяно каза баща й. С влизането й намали звука, но част от вниманието му все още бе приковано към екрана, което може би беше по-добре. Вече се бе нахранил и тъпчеше лулата си и Емили се надяваше наистина да е в такова добро настроение, в каквото изглежда.

— Следобед съм на гости у моята приятелка Моника, другата сервитьорка в „Пиво и питиета“.

— Ти общуваш с нея? — намръщи се майка й. — За какво ти е това?

— Дълго е за разказване, мамо. Тя има три момченца, а мъжът й я е напуснал. Намесих се, щом разбрах, че те всяка вечер остават сами без бавачка. Предложих й да даде обява, че търси жена, която да живее у тях, за да наглежда момчетата вечер, и сега тя иска да ме запознае с особата, която е намерила. Е, разбира се, и с децата си.

Майка й неодобрително зацъка с език.

— Тия хора не ми се струват подходящи за теб, скъпа. Като се има предвид положението ти, по-добре се сприятели с твоите колежки преподавателки например. Или пък с някои стари съученички.

Емили реши да не подхваща тази тема, макар че се подразни от снобското отношение на майка си. Сега преследваше много по-важна цел, а и баща й явно не се заслушваше много-много в разговора. Може би новината за Нед щеше да мине покрай ушите му.

— Виж, мамо, Джини, момичето, с което се сприятелихме през последния семестър, това лято не е в града — мило заобяснява тя. — Колкото до съученичките ми — не знам… Повечето от тях са омъжени, заети с мъжете и децата си и вече нямаме почти нищо общо. А Моника точно в момента има нужда от някого, и аз съм насреща. Тя е добър човек, но е имала лош късмет.

Майка й изтри ръце в салфетката и попи устните си.

— Знае ли тя, че си университетски преподавател, а не просто безработно момиче, взето от улицата?

— Тя си мисли, че съм студентка, а не преподавателка, но днес може да й кажа истината. Ако ще бъдем приятелки, трябва да го знае.

— Всичко това ми звучи доста странно, Емили. Но си мисля, че щом ще се сприятеляваш с някого в този твой експеримент, по-добре да е с жена, отколкото с мъж.

— Ами… — преглътна Емили, — всъщност, станахме приятели и с един от мъжете.

За пръв път, откакто влезе в стаята, баща й прикова поглед в нея, сякаш слухът му бе настроен избирателно към подобни изявления и нищо друго не го интересуваше.

— Какво искаш да кажеш с това приятели?!

— Срещахме се два-три пъти — отговори тя с безумната надежда, че няма да се изчерви.

— Скъпа — прокашля се майка й, — нали не искаш да кажеш, че се срещаш с някой от монтажниците на баща си?

— Точно това иска да каже, Мария! — Баща й шумно захапа мундщука на лулата си. — И аз го предвиждах още когато й хрумна тази дяволски тъпа идея да проучва всичките тия негодници, дето висят в бара след работа!

Емили ги изгледа. Майка й изглеждаше уплашена, баща й — разгневен. Усети се, че започна този разговор, навярно не по-малко уплашена от майка си, но постепенно уплахата отстъпваше място на гняв — цял живот бе приличала повече на баща си.

— Та вие дори не го познавате, а вече го отхвърляте! — рязко каза тя и измери баща си с поглед.

— Не ми и трябва да го познавам. Стига ми да знам, че е монтажник, значи не е достатъчно добър за дъщеря ми. Не и след всичко, което направих, за да съм сигурен, че ще си намериш мъж от друга среда, някой, дето няма да ти се прибира вечер с мръсотия под ноктите!

Емили се вкопчи в облегалките на креслото.

— Татко, как можеш да си така настроен против монтажниците?! Ти най-добре трябва да знаеш, че сред тях има чудесни хора — честни, работливи, свестни…

— Не съм казал, че няма! — Баща й дръпна лулата от устата си и се приведе напред. — Но това не ги прави подходящи за момиче с твоя ум и твоите възможности. Ти просто си с цяла глава над тях, и точка! — После стана от креслото си и й се закани с мундщука на лулата. — И да не съм чул и дума повече за тоя тип! Ясно ли е?

— Да не би да ми забраняваш да излизам с него? — разсмя се Емили, развеселена, че се осмелява да й говори така.

В очите на баща й се мерна колебание.

— Ами да, точно така — смънка той.

— Дан — намеси се майка й. — Може би следва да поговорим още, преди да…

— Всичко е наред, мамо — погледна я Емили и се изправи. — Достатъчно съм голяма, за да мога и сама да се защищавам. — После застана срещу баща си. — Съжалявам, татко, ако не ти харесва, че излизам с някакъв си монтажник. Но възнамерявам да продължа да се срещам с Нед, независимо от това дали го одобряваш, или не.

— Нед ли?! — още по-мрачно се свъси баща й. — Надявам се да нямаш предвид Нед Тъкър!

— Точно него имам предвид — скръсти ръце Емили.

— Ах, кучият му… — вдигна очи баща й към тавана. — Точно тоя ли трябваше да избереш?

— Какво ви става на вас с Дани?! — повиши тон Емили, неспособна повече да сдържа раздразнението си. — Нед е един добър, добросъвестен работник, а вие все това си повтаряте — че бил размирник! Не мога да ви разбера, татко!

— Така е, госпожичке! Така е, защото нищо не разбираш от нашата работа! — изгледа я баща й и брадичката му се издаде напред.

— Дан… — прекъсна го майка й, но той пренебрегна опитите й да го успокои.

— И е така, защото не искахме да си цапаш с нея хубавите ръчички! Това е работа на нас с Дани, но разни синковци като тоя твой Нед Тъкър я правят дяволски трудна! — И присви очи. — Знае ли Тъкър коя си всъщност?

— Не, не знае.

— Сигурна ли си?

— Да, татко, сигурна съм. — И отчаяно си помисли: „Защото, ако знаеше, щеше да избяга като от чума“! А това можеше да стане решаващото оръжие на баща й срещу тази връзка. Достатъчно бе само да разкрие пред Нед коя е тя, за да види как увлечението изчезва.

— Понеже така, както си го представям, той може да си мисли, че щом излиза с теб, няма да бъде уволнен, каквито и кавги да има с Дани. Стига, разбира се, да знае коя си.

— Не знае — стисна зъби тя. — А и да знаеше, нямаше да се възползва от това, за да запази работата си. Не е такъв човек.

— О, да, със сигурност! Принцът! От това, което Дани ми е казвал за него, той не е нищо повече от досаден бърборко!

Емили гневно протегна длани напред.

— Виж какво, дойдох да ви кажа за Нед, защото смятах това за свое задължение. Винаги сте били чудесни родители и не искам да правя нищо зад гърба ви. Но вие явно не искате да дадете възможност на Нед.

— Емили, скъпа — започна майка й, като хвърли тревожен поглед към баща й. — Та ти в началото спомена само за две-три срещи, а сега всичко звучи много по-сериозно. Бог ми е свидетел, че невинаги си идвала тук, за да ни казваш за всяко момче, с което излизаш по два-три пъти, нали?

Смутена от това как майка й схваща нещата, Емили се вкопчи в най-разумното обяснение.

— Вярно е, но всички те са били хора, които според мен ще ви харесат. А сега, понеже знам как се отнасяте към идеята да общувам с монтажници, просто исках да съм откровена с вас.

— Откровена ли казваш? — пронизващо я изгледа баща й. — Ами с него откровена ли си? Защо не му го обявиш? Защо не му кажеш направо коя си всъщност?

Емили се опита да устои на предизвикателния поглед на баща си, но обвинението му удряше право в целта.

— Прав си — отмести очи тя. — Трябваше да му кажа, но се боях.

— Защо, скъпа? — попита майка й. — Защо така? Той би трябвало да се зарадва, ако разбере, че си дъщеря на Дан Джонсън.

Емили отново се обърна към баща си и настойчиво го изгледа.

— Какъв е проблемът с този обект, татко? Защо хората са толкова недоволни?

— Нали ти казах защо — защото напоследък всичките са просто сбирщина негодници и предпочитат да ръмжат, вместо да работят. А Тъкър е от най-лошите.

— Трудно ми е да ти повярвам! — потръпна тя. За пръв път в живота си почти открито критикуваше баща си и съзря болката, проблеснала в сините му очи.

— Да не заставаш против мен на страната на тоя никаквец-монтажник?

— Не желая да заставам на ничия страна. Просто не разбирам защо хората изглежда не ви обичат вас с Дани.

— Просто защото сме им шефове! — сопна се той.

— Но едно време не беше така, татко. Помня го.

— А какво изобщо знаеш ти за всичко това, госпожичке?! Ти, дето вечно беше заета с училището, с колежа и прочее, сега ми се навираш тука и искаш да разбереш защо ние с Дани не печелим конкурса за популярност! — Но въпреки цялата му войнственост, ръката, в която държеше лулата си, потрепери.

Сякаш почувствала уязвимостта на съпруга си, майката на Емили взе негова страна.

— Хайде да оставим тази тема засега, а? — започна да го придумва тя, като положи ръка на рамото му.

— Да, може би трябва — въздъхна Емили. — Явно доникъде няма да стигнем.

Но баща й сякаш не чу нито едната, нито другата.

— Нали знаеш, че мога да кажа на тоя никаквец, че или ще престане да се среща с теб, или ще го уволня?!

— Знам, че можеш, татко, но се надявам да не го направиш. Не знам какво ще предпочете Нед, но ако наистина го направиш, ще си имаме сериозни неприятности.

— Хрумна ми една идея — обади се майката на Емили. — Другата седмица заминаваме на нашето морско пътешествие. Защо не забравим всичко това, докато с баща ти не се върнем? Дотогава ти може дори да не се срещаш вече с този човек и целият шум ще бъде за нищо.

— Или пък вече да се е сгодила за тоя никаквец. Как ще ти хареса това, Мария?

— За три седмици Емили не би направила това — отвърна майка й и с поглед потърси от Емили потвърждение.

— Разбира се, че няма — толкова отскоро го познавам — успокои я Емили, но помисли: „А го чувствам по-близък от много други хора, който познавам от години“.

Баща й въздъхна и сведе поглед към жена си.

— Да знаеш, че тая работа хич не ми харесва.

— Знам, Дан, но Емили е на двадесет и пет години и има право да постъпи, както иска.

— Добре. — Дан отново погледна дъщеря си. — Няма да го заплашвам, негодника, дори няма да му кажа, че си ми дъщеря, понеже виждам, че не искаш. Но те предупреждавам — умната! И продължавам да твърдя, че ако имаш някакъв мозък в главата, би следвало да го забравиш. Може би, както каза майка ти, докато се върнем, вече ще си го забравила. Моля се на бога да стане така.

Емили реши, че това негово изявление е най-доброто, на което можеше да се надява на този етап. Прегърна ги и двамата, благодари им и се усмихна.

— Надявам се да прекарате чудесно.

— Ами да, нали знаеш, майка ти толкова обича да се спасява от жегата. — И баща й прегърна жена си през раменете.

Емили се радваше на явната любов между родителите си. Стабилните им отношения бяха една от опорите й в живота и имаше огромното желание някой ден и тя да има мъж, с когото да са така предани един на друг. Но по ирония на съдбата любещите й родители се отнасяха със смъртна неприязън още към първия мъж, способен на това. И като се сбогува и потегли, тя се замисли дали някога ще може да ги убеди в противното. Изпратиха я до вратата. При вида на очукания фургон по лицата им се мерна удивление и тя почти прочете мисълта им, че това е началото на нейното падение към онова, което вече смятаха за живот под стандарта. Нямаше значение, че самите те са започнали така — за нея всичко трябваше да е различно и нейното образование трябваше да бъде един вид ваксина против материалните лишения.

Но вместо това, колкото и да беше смешно, тя се чувстваше лишена от житейски опит. Почти през целия й съзнателен живот не й бе отказвано нищо и това, че се насочи именно към това изследване и че помагаше на Моника, навярно се коренеше стремежа й да опознае трудностите в живота. Погледна към съседната седалка — във фирменото пликче от „Тойс Ар Юърс“ имаше три камиончета „Тонка“, различни модели, но горе-долу еднакво големи и привлекателни. Устоя на порива си да избере най-големите и скъпи играчки и се спря на тия здрави метални камиончета, които се побираха на дланта й.

Моника, също като Нед, живееше в двуетажен блок, но приликите свършваха дотук. При Нед стените бяха свежо боядисани в жълто и кафяво, докато тук бяха покрити с гладка сива мазилка, тук-там кърпена и боядисвана в по-различни оттенъци, с бледосиня, изподраскана и напукана дограма. А в средата на П-образния двор, където при Нед беше басейнът, имаше ръждиви изпочупени люлки, отблъскващо избелели от слънцето.

Апартаментът беше на партера. Отвътре гърмеше телевизорът. Емили почука, разнесе се басов лай, последван от едно „Млък, Рамбо!“, след кратко суетене телевизорът бе изключен. Моника широко отвори вратата и на лицето й грейна познатата малко крива усмивка:

— Най-после! Влизай, влизай — момчетата направо ме подлудиха да питат кога най-сетне ще дойдеш.

С чанта в ръка, Емили пристъпи покрай Моника в бедно, но уютно обзаведената дневна, където седяха три много свенливи момченца и едно огромно кафяво куче. Момченцата се бяха подредили като някаква мълчалива шарада на протрития сгъваем диван и на единственото кресло, и за нищо на света не биха се осмелили на мръднат от местата си. А кучето седеше нащрек в очакване да му подскажат приятел ли влиза, или враг.

— Привет — каза Емили и се усмихна подред на всички, дори и на кучето.

— Този там, на облегалката на дивана, е Фреди. До него е Луис — започна Моника зад гърба й. — Джей Джей е онзи на креслото. А това е Рамбо — и почеса кучето зад провисналите уши.

— Радвам се най-после да се запознаем — каза Емили, забелязала с каква майчинска гордост Моника й представи най-голямото си богатство на света. Джей Джей и Луис бяха тъмнокоси, с кафяви очи, и Емили реши, че са ги взели от баща си. Единствено Фреди беше червенокос.

— Я, ти наистина си била висока — отбеляза Фреди, зяпнал Емили с широко отворени сини очи. Забележката му накара другите двама да изхихикат. — А и хубава — добави Фреди, при което хихикането се засили и той с негодувание погледна братята си: — Кое ви е толкова смешно?!

— Не бива да говориш такива неща, глупако — отвърна му Джей Джей с унищожителен поглед.

— Защо пък не? — Фреди скочи от облегалката на дивана и застана срещу Джей Джей със свити юмручета, готов да налети на бой.

— Момчета, донесла съм ви по нещо — подхвърли Емили, погледна към кучето и седна на пода. Да, аз наистина съм висока, развеселено помисли тя. Най-добрият начин да се сближи с тях бе да седне на пода. И като по даден знак, кучето легна и опря глава на лапите си, а три чифта очи учудено се приковаха в нея и децата попитаха в хор:

— Подаръци ли?!

— Да, ето ги — измъкна пликчето тя.

— Ама това е от „Тойс Ар Юърс“! — разпозна марката Джей Джей.

Те в миг се скупчиха около нея като кутрета, с грейнали в очакване личица. Рамбо потупа с опашка по пода и тръгна да се присъедини към тях, но Моника го смъмри и той пак се просна на черджето.

Емили много се надяваше камиончетата да им харесат.

— Не знаех какви играчки обичате, така че просто съм гадала — започна тя. — А сега протегнете ръце и затворете очи и ще ги отворите, чак когато ви кажа, става ли?

— Става! — викнаха те, изпънаха напред ръчички с отворени длани и стиснаха клепачи.

Само да имаше видеокамера, за да покаже тази сцена на снаха си! Последната Коледа беше истинско бедствие — Джеръми и Линет изобщо не се впечатлиха от играчките, които разопаковаха, и в края на краищата всеки задебна другия да не би да получи нещо повече. Емили предварително бе разпитала Моника за любимия цвят на всяко дете и внимателно подаде на Фреди червено камионче, на Луис — синьо, а на Джей Джей — жълто.

— А сега отворете очички — рече тя и видя как засияха личицата им, щом съзряха камиончетата в ръцете си. Стаята се взриви от радостни викове и те вкупом хукнаха към майка си да покажат съкровищата, които бяха получили. Този път никакво мъмрене не можа да удържи Рамбо, той заподскача наоколо и от силния му лай мебелите едва не се разпаднаха.

— Какво се казва? — надвика Моника целия този хаос и подкара момчетата обратно към Емили. — Какво се казва на човек, който ти е донесъл такъв чудесен подарък?

Думите й последва едно хорово „благодаря“, а Фреди дори прегърна Емили. Тя го гушна и едва сдържа порива си да удължи прегръдката. Не беше очаквала, че момченцата толкова ще й харесат, нито че ще я жегне такава ревност, че не тя, а Кари Симънс е съквартирантка на Моника.

— Мамо, може ли да изнесем камиончетата отвън? — попита Луис.

— Ще се изцапате, и себе си, и новите камиончета — каза Моника.

— Камиончетата ще се измият — подхвърли Емили.

— А сигурно и децата. Хубаво, давайте, но внимавайте за камиончетата.

— Ще внимаваме — увери я Джей Джей със сериозните си тъмни очи. — Ще си пазим камиончетата, нали, момчета?

— Точно така — додаде Луис. — Нали, Фреди?

— Така — кимна Фреди и разтърси късата си червеникава коса.

— Тогава вървете. — И посочи към Рамбо: — Взимайте и тоя дългоушко. А ние с Емили ще пием чай с лед и ще си поприказваме.

Децата и кучето хукнаха навън, очевидно, без да се боят от нестихващата следобедна жега.

— Има ли някаква сенчица отвън? — угрижено попита Емили.

— Обикновено си намират оттатък, на другия край на блока. Но горещините не ги притесняват много-много — отвърна Моника. — Пустинни плъхове са те, дори и Рамбо. Благодаря ти за камиончетата, Ем. Както виждаш, те не получават много подаръци.

— Много ми се искаше да им подаря по нещо. Момчетата са страхотни, Моника. Великолепно се справяш с тях.

— Опитвам се — усмихна се приятелката й. — А сега да пием чай с лед. В тая жега стана за по-малко от пет минути — разсмя се тя.

— Сигурно. — Емили тръгна след Моника към тясната кухничка.

— Тук е доста горещичко — каза Моника, изтри чело с опакото на ръката си и започна да кърти лед от старата метална ваничка. — Това водно охлаждане! И ти ли си с такова?

— Не, аз имам климатична инсталация.

— Наистина?! Сигурно даваш луди пари, за да я поддържаш! Как си плащаш сметките за тока?

— Ами… — Емили замълча, но реши, че е най-добре да разкрие тайната си, преди Кари да се върне. — Слушай, има нещо, което трябва да ти кажа.

— Хубаво. — Моника й връчи пластмасова чаша с чай и лед. — Захар?

— Не, благодаря. Това, което трябва да ти кажа, е…

— Я почакай малко — авторитетно каза Моника, също както първия ден в бара. — Преди да подхванеш някоя дълга история, дай да се върнем в дневната. Тук, в кухнята, слънцето направо блъска от прозореца.

— Хубаво — усмихна се Емили. Колко властна можеше да бъде Моника понякога! Ако беше се родила с друг късмет, навярно щеше да оглавява някоя голяма компания…

Двете отидоха в дневната, Моника посочи на Емили креслото и се отпусна на дивана.

— Е, казвай сега.

— Ами аз всъщност — започна Емили и поглади с пръсти влажната чаша, — всъщност не съм тази, за която ме мислиш.

— Звучи вълнуващо — ококори се Моника.

— Не чак толкова. Истината е, че съм преподавател по социология в Аризонския университет, и дойдох да работя в бара, понеже пиша изследване върху социалните взаимодействия между монтажниците.

Моника зяпна от учудване и най-сетне се осмели да каже:

— Искаш да кажеш, че си дори по-умна, отколкото си мислех?!

— Съмнявам се. Като гледам какви проблеми си създавам сама, май съм доста по-глупава, отколкото си мислиш.

— Какви проблеми?

— Ами най-вече, свързани с Нед.

— Ооо — рязко въздъхна Моника. — А той знае ли всичко това?

— Да. Наложи се да му кажа. Но не това е истинският проблем. Въпросът е… — Емили се поколеба, някак притеснена да разкаже за предразсъдъците на родителите си.

— Знам аз къде е проблемът — в горделивостта на Книжния плъх! Ти си по-богата от него, нали така? — Емили кимна. — А на Книжния плъх това няма да му хареса! — Моника се позамисли, после лицето й се разведри. — Все пак имам чувството, че ще се справите с това. Той не е вироглавец като някои други, които мога да назова. Като Джейк, например.

— Още ли не си казала на Кари за него?

— Не. Но днес ще й кажа.

— Тогава се радвам, че първо ти разказах за себе си.

— Искаш да кажеш, че не можеш да я вземеш, ако Джейк се появи ли?! — тревожно я изгледа Моника, но побърза да смекчи думите си: — Е, ако не можеш, разбирам те. Щом си преподавател и прочее…

— Не, не — със смях я прекъсна Емили. — Предложението ми остава, но си мислех, че ако Джейк отново се появи на сцената, двете с Кари трябва да знаете каква съм всъщност, иначе тя ще остане слисана, ако види апартамента ми и другата ми кола.

— Другата кола ли? Каква друга кола?

— Ами… корвета ми.

— Боже мой! — Моника огледа извехтялата си дневна. — Направо ми е неудобно, че те поканих тук.

— Глупости! — Емили се премести на дивана и улови Моника за ръката. — Не говори така! Радвам се, че съм тук. Пък и толкова исках да се запозная с децата ти! Умолявам те, не се настройвай против мен, само защото по една случайност имам повече от това глупаво нещо, наречено пари.

Моника я погледна и поклати глава.

— Ако ги нямаше, нямаше да ги наречеш „глупаво нещо“, вярвай ми.

— Сигурно си права. Извинявай. — Емили мълчаливо издържа погледа на Моника, като се бореше с безсилието си, че не може да направи нищо, ама нищичко за нея. Най-после каза: — Единственият начин да се измъкнеш е да си намериш добре платена работа.

— Кой, аз ли? Та аз не съм завършила дори една гимназия!

Емили се позамисли още малко и каза:

— Значи точно оттам трябва да започнеш — от гимназиалната диплома.

— Дипломата за общо средно образование?! — Моника поклати глава. — За това трябват учебници, пари за уроци… Не мога просто така — хоп, и да си взема изпита.

— Слушай, Моника, аз съм преподавател — рече Емили, развълнувана от новата идея, която й хрумна. — А някога, по незнайни причини, си запазих и учебниците от гимназията — може би защото обичах училището. Мога да ти ги заема и в неделя следобед да ти давам уроци. — И се облегна на креслото с доволна усмивка.

В погледа на Моника проблесна лъч надежда, но тя го потуши.

— За такова нещо трябва да ти се плаща, а аз няма да мога.

— Дявол да го вземе, изобщо не трябва да ми плащаш! — отново се приведе напред Емили. — Твоята горделивост е по-лоша и от тая на монтажниците! Ти ми харесваш, приятелки сме, а приятелите са за това, да си помагат! Това не ти ли стига?

Моника се облещи от изненада при избухването на Емили, после широко се усмихна:

— Е, не се сърди, така де. Щом чак толкова искаш, как мога да ти откажа?

— Сигурно няма да можеш — усмихна се и Емили.

— Но ще намеря начин да ти се отплатя. Ето, сега, като излизаш с Книжния плъх, може би ще искаш от време на време да си свободна в събота вечер. Значи, мога да говоря с Бейли понякога да поемам целия салон.

Емили се замисли и възможността да прекарват с Нед по цял уикенд я накара да се изчерви от удоволствие.

— Ами може.

— Никакво „може“ — отсече Моника. — Казах ти, и пак ще повторя: вие двамата сте идеална двойка и се надявам някой ден да танцувам на сватбата ви.

— Не насилваш ли малко нещата? — попита Емили и отпи дълга успокоителна глътка чай.

— Не бих казала — важно се усмихна Моника. — Не и като гледам лицето ти, когато заговориш за него.

Емили неволно сравни гласното неодобрение на родителите си с радостта на Моника от новата й връзка. Ако някога наистина се омъжеше за Нед, от всичките й близки май само на Моника щеше да й се танцува.