Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Connections, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Вики Люис Томпсън. Романтична развръзка

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-110-422-3

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Бейли, естествено, върна Моника — Емили не се и съмняваше, че ще го направи. И сама се справяше някак, но не така добре като Моника. Вероятно никога нямаше да може като нея. Така че в четвъртък я посрещна с благодарност — нещата се уталожваха и вече можеше да довърши проучването си върху монтажниците.

Кари успя да вземе почивен ден и трите жени пренесоха нещата й обратно в апартамента на Моника с новите му лъскави ключалки. Моника събра всички дрехи на Джейк в един очукан куфар, прибави обяснителна бележка и още същия ден на път за работа го остави в стария му пикап, който той дори не си правеше труда да заключва.

— Ами ако дойде да те търси тук с кървясал поглед? — притесни се Емили, като научи как Моника се е отървала от багажа на Джейк.

— О, само да посмее да ми дойде! Смятам да предупредя Зевзека и Ал да са нащрек. Но се съмнявам, че ще се появи — знае си, че нашите момчета не го долюбват много. Доколкото го познавам, ще иде да се налочи някъде другаде.

— А после ще тръгне към вас. — Емили и взе кочана за поръчки.

— Може би.

— Слушай, знам, че Рамбо е добър пазач и че ключалките са здрави, но ще ми е много по-спокойно, ако Нед, като си тръгне, мине през вас и поостане там час-два.

— Ами Кари? — изсмя се Моника и поклати глава. — Тя направо ще се чуди какво да прави в компанията на човек като Нед.

— И все пак ми се ще…

— Всичко ще е наред. Само да видиш какъв става Рамбо, като се разяри — дори и Джейк се бои от него. — Моника мушна кочана си в джоба и тикна молива зад ухото си. — Хайде, девойко, давай да излизаме. Може да е смешно, но тази работа ми липсваше, колкото и да се оплаквах от нея. — И бутна летящите врати към салона.

Двете се озоваха сред приятелската глъчка и бъркотия на бара и Емили се замисли над думите на Моника. Дали и на нея нямаше да й липсва грубичката, но жизнерадостна атмосфера на „Пиво и питиета“, когато приключеше проучването и се върнеше в спокойните зали на университета? Имаше чувството, че наистина ще е така.

Поуспокоена за Моника, вече можеше да мисли и за друго. Утре изтичаше крайният срок, който даде на Дани, за да подобри условията за безопасност, и тя реши между другото да подпита Нед забелязал ли е през седмицата някакви промени, като се молеше да научи от него добри вести.

Преди да успеят да поприказват, го видя, задълбочен в разговор с Моника, и по жестовете й разбра, че го въвежда в снощните събития. Чудесно, помисли си Емили — дано поне той успее да я убеди, че довечера при Кари трябва да има човек, поне за времето, когато Джейк може да се появи там.

Поръчките понамаляха, Емили намери малко време и отиде в билярдната.

Нед моментално връчи щеката си на Мандо и се приближи до нея.

— Говорих с Моника.

— Видях. Надявам се да не бъде така твърдоглава. Страх ме е за тях двете с Кари.

— Да, и аз смятам да прескоча за малко до тях — облегна се Нед на стената.

— И ще рискуваш да притесниш Кари?

— В никакъв случай — усмихна се Нед.

— А какво смяташ да правиш?

— Да остана отвън в колата. Така ще мога да чуя, ако се вдигне врява.

— О, Нед, така няма да можеш да се наспиш, и аз…

— Шшт! Тихо, Емили — нежно я прекъсна той. — Това е най-добрият начин. Разбрахме се с още две-три момчета, все ергени, да подежурим няколко дни, докато Джейк поохладнее. Просто ще бъдем подкрепление за Моника и Кари, заедно с кучето, естествено. Те навярно ще могат да се оправят и сами, но и някой от нас може да влезе в работа.

— Съгласна съм, но как ще спиш в колата?

— С тая нова тапицерия задната седалка си е удобна като легло. Всъщност — намигна й той, — дали няма да ни е забавно, ако някой път…

— Стига де! — Емили отбягна закачливия му поглед, преди и двамата да се почувстват неловко. Насочи вниманието си към друг въпрос, по който искаше да поговори с него, и попита възможно най-непринудено: — А какво става на обекта?

— На обекта ли? Нищо.

— Ами… този… — Позапъна се на прякора, с който Нед наричаше брат й: — Дани Синчето прави ли нещо по мерките за безопасност?

Нед се засмя с горчивина:

— Нищо. За този обект може да стане цяла една интересна глава в книгата ми. Надявам се само да не излезе прекалено интересна.

Когато смисълът на тия думи достигна до съзнанието й, Емили изпита усещането, че я пробождат горещи игли и направо онемя. Значи Дани бе пренебрегнал условията й. Очевидно е решил, че няма да го провери докъде е стигнал, и изчакваше срокът да изтече, за да я види какво ще направи.

— Ей, не искам да се притесняваш за това — докосна ръката й Нед. — Нищо ново. Засега момчетата са си живи и здрави, а ако нещата се влошат, ще отида в Управлението по охрана на труда, обещавам ти.

— И ще рискуваш да изгубиш работата си — горчиво добави тя. Изпълни я гняв към Дани, че поставя Нед в губеща позиция.

— И това не се знае. Както и да е, дай да забравим обекта и да поговорим за уикенда. Сега, като си отиде съквартирантката ти, навярно ще предпочетеш да си останеш у вас, нали?

Тя го изгледа. Вече знаеше, че този уикенд ще са заедно може би за последен път, преди той да узнае цялата истина. Още утре щеше да се обади и да помоли баща си да се върне и да се разправя с Дани. А веднага след това трябваше да прояви достатъчно разум и сама да каже на Нед чия дъщеря е, преди да го направи Дани, търсейки отмъщение. Щастливите дни бяха към своя край, но поне този последен уикенд можеха да го изживеят заедно.

— Добре, нека да е у нас — каза тя и веднага се замисли какви романтични промени ще направи вкъщи, преди да се приберат в петък вечерта. Искаше този уикенд да остане паметен за Нед с надеждата той да си спомни за него, когато часът на истината настъпи.

— Чудесно. — Нед погледна фирмения часовник над бара. — А сега тръгвам, за да си взема по пътя един хамбургер.

— Пази се, Нед. Виждала съм Джейк само на снимка, но ми се стори голям побойник. Ако се появи, накарай Кари да викне полиция, чу ли? — Но Нед само се усмихна. — Чуваш ли, Нед Тъкър?! Без мъжки щуротии!

— Кой, аз ли? Аз, с моята поетична душа? Че аз и на мравката път сторвам.

— Но май се надяваш Джейк да се появи, нали? — Емили все повече се усъмняваше доколко планът е разумен. — Защо не вземеш още някое от момчетата, та да сте двама, ако нещо стане?

— Ами! До утре вечер, любов моя — нежно каза Нед, отдръпна се от стената и си тръгна.

Разтревожената Емили мигновено се обърна към Мандо:

— Не трябваше ли някой да иде с него до Моника? Ти, например, а?

Бандитските мустаци на Мандо трепнаха в усмивка.

— Какво те чух да казваш преди малко? Че онова копеле Джейк бил побойник ли?

— Ами да, а пък Нед…

— Този е по-голям побойник, сеньорита — посочи Мандо с щеката си към вратата, която се затваряше зад гърба на Нед.

 

 

Луната тази нощ бе съвсем изтъняла и Нед бе благодарен за това. Ако нощта беше по-светла, колата му щеше по-лесно да се забелязва, а той искаше да остане скрит в сянката и да изненада Джейк, ако дойде насам. Паркира в края на сградата, през два входа от този на Моника, за да може да чуе, ако стане нещо необичайно.

Откакто пристигна някъде по здрач, нито хлапетата, нито Кари се бяха мяркали, и очакваше да си останат зад заключената врата. Дори и с Рамбо, съквартирантката на Моника сигурно нервничи, помисли си той, докато дояждаше пържените картофи. А и Моника, колкото и да се пъчеше, също изглеждаше разтревожена и ако не й беше предложил да отиде да чака в засада, май беше готова да промени решението си и да си тръгне.

Момчетата с готовност се съгласиха да дебнат на смени пред апартамента й. На всички тайно ни се иска да сме герои, усмихна се Нед, дори и на мен. Не пропусна да забележи искрицата на възхищение в очите на Емили, когато й обясни какво ще прави тази вечер. Колкото и да се боеше за него, все пак се зарадва, че се е наел да защити Моника и децата й.

Нед се намести на задната седалка под спуснатия покрив, опря крака на вратата и се загледа в звездите. Спомни си как предложи на Емили да се любят в колата и се засмя. Идеята звучеше забавно, но щеше да им е ужасно неудобно да сместят дългите си крака. Не, не, къде по-добри места от тази кола можеха да си намерят, за да се наслаждават един на друг — отрупаното му с възглавници легло, или нейната огромна спалня, или пък някое кожено канапе, или на кухненската маса… Спомените му ставаха все по-еротични и съжали, че е насочил мисълта си към Емили — в момента беше безсмислено да я желае.

С усилие я прогони от съзнанието си и с известно съжаление си помисли, че тази вечер няма да може да поработи над книгата си. Не предполагаше, че писането толкова ще го увлече. Беше решил да е роман, и изграждането на сюжета и на героите му припомняха ситуативните игри, които толкова обичаше като дете. Отначало трябваше да се бори със скованото си въображение, но напоследък идеите му идваха все по-лесно.

Не можеше да повярва, че хората печелят пари от нещо, което на пръв поглед изобщо не прилича на работа, но Емили непрекъснато го уверяваше, че чудесно може да си изкарва хляба като писател. Щеше ли да събере смелост да опита, ако не беше тя… Емили… Съзнанието му отново се насочи към нея и тялото му изтръпна от желание. Слава богу, че утре е петък и отново ще да може да я прегърне.

Несъзнателно си спомни раздразнението в очите й, когато си тръгна. Навярно често щеше да вижда този израз, поне докато тя не проумееше, че безразсъдството му е една от чертите, които не само я тревожат, но и още повече я привличат към него. Да можеше още сега да я притисне към себе си… Да можеше…

Събуди го шумна ругатня, примесена с яростен лай. Моментално сви крака и се заслуша.

— Пусни ме да вляза, дявол да те вземе! — Лаят не стихваше, някой настойчиво натискаше някаква брава и блъскаше с юмрук по вратата. Джейк се беше прибрал.

Нед изскочи от колата, без да отваря, сви зад ъгъла и каза нехайно, без заплаха:

— Здрасти, Джейк. Неприятности ли имаш?

Джейк бавно обърна глава. По ръбестата му физиономия не се мерна и следа от учудване. Явно беше прекалено пиян, за да се запита откъде се появи Нед така изведнъж.

— Можеш да си сигурен, че имам. Не щат да ме пуснат в собствената ми проклета къща! — От другата страна на вратата лаят затихна до глухо ръмжене.

— Доколкото чух, тази къща вече не е твоя — каза Нед и предпазливо премести тежестта си на петите. — Така че ако нямаш пари за мотел, с удоволствие ще ти дам назаем.

Джейк се намръщи и гърбът му се изопна.

— Никакъв мотел не ми тря’а, приятелче. Тук вътре си имам идеално креватче и тая вечер ша си нанкам в него. — И най-неочаквано връхлетя върху вратата, а Рамбо отвътре направо побесня, сякаш също изгаряше от желание да разруши преградата помежду им. — Ще го пречукам това псе! — кресна Джейк.

Вратата се оказа здрава, но Нед се запита колко ли такива тарани ще може да удържи. Джейк тежеше поне сто и десет кила и както личеше по вида му, се беше накъркал достатъчно, за да притъпи болката от още няколко подобни удара по вратата.

— На твое място нямаше да се опитвам да вляза, Джейк — пристъпи Нед. — Защо не си отспиш някъде другаде? Моника не те иска повече в тая къща, а щом го е казала, така и ще бъде.

— Кой го казва?! — Джейк се извъртя на пети, сякаш за пръв път му дойде наум да се отърве от дразнителя, наречен Нед, преди отново да се захване с вратата.

С ъгълчето на окото си Нед видя как единият край на пердето се надига и едно синеоко червенокосо момченце надзърна, преди да го дръпнат навътре. Кучето ръмжеше непрестанно, като мощен двигател, оставен включен. Нед сви юмруци и напрегна мускули — Джейк нямаше да пристъпи прага на този апартамент.

— Аз го казвам — тихо каза той.

— Ти ли бе?! — пиянски се изсмя Джейк и гласът му се извиси във фалцет. — Ти ли бе, Книжен плъх такъв?! — И заплашително размаха месестата си лапа.

— Аз. — Нед пристъпи надясно, за да заобиколи Джейк и да застане между него и вратата.

— Я се махай оттук! — смънка Джейк. — Не си завирай носа в моите работи, ври си го в книгите, където му е мястото.

— Това си е моя работа — спокойно каза Нед. — Моника ми е приятелка.

— А на мене ми е жена, дяволите да я вземат! — изрева Джейк. — И ще мина през тая врата, та каквото ще да става!

Засили се напред, но Нед вложи цялата тежест на осемдесет и петте си килограма в десния си юмрук и го заби под брадичката му. Чу звук от счупена кост и се запита от челюстта на Джейк ли е или от собствената му ръка. Джейк се строполи като отсечено дърво и в същия миг се разнесе воят на полицейска сирена.

Ръката го заболя и той я потърка. Погледна към Джейк, който лежеше и стенеше зашеметен, хванал се за брадата, и реши, че колкото и трудно да му бъдеше утре да работи с тази ръка, поне си струваше.

— Това ти беше за Моника, кучи сине — процеди той.

Зад гърба му вратата се открехна и се чу женски глас:

— Кой е там? Назад, Рамбо!

— Казвам се Нед Тъкър, приятел съм на Моника.

— И на Емили, нали така? — Кари отвори още малко, здраво стиснала строгия нашийник на Рамбо, и кучето, което очевидно се дърпаше навън, се подчини и остана до нея.

— Да, и на Емили — съгласи се той, но помисли, че „приятел“ не е най-точната дума. — А ти сигурно си Кари.

— Да. Обадих се в полицията и май вече идват.

— И аз така смятам.

— Ако беше изкъртил вратата, Рамбо щеше да се справи с него, убедена съм — каза Кари.

— Сигурно — усмихна й се Нед. — Но, честно казано, отдавна ми се щеше да му спукам главата на това копеле.

— Вярвам ви — кимна Кари. — Искате ли кафе или нещо друго? Имам предвид, след като полицията си тръгне.

— Това, което ми трябва — засмя се Нед, — е една купа лед — май си строших ръката.

 

 

Рано на другата сутрин Моника позвъни на Емили и разказа как Нед напердашил Джейк и си натъртил ръката, която в крайна сметка все пак не била счупена.

— Надявам се, че днес не е отишъл на работа — каза Емили.

— Ами! Доколкото познавам монтажниците, сигурно е отишъл. И Джейк при всички положения е там. Като се прибрах, звъннах в „Бърза помощ“ и ми казаха, че на Джейк челюстта му е само спукана, а не счупена. Само ще го поболи известно време.

— Боях се да не стане нещо такова.

— И аз, макар да се зарадвах, когато Нед предложи помощта си.

— Аз също се зарадвах… — Емили пое дълбоко дъх: — Слушай, Моника, има още нещо, което трябва да ти кажа. Много скоро ще го разберат всички, включително и Нед.

— Какво, Ем?

— Нали знаеш собственика на строителната фирма, която изпълнява този обект?

— Дан Джонсън ли имаш предвид?

— Да.

— Е, не го познавам лично, но все едно, чувала съм за него.

— Той ми е баща. — Моника онемя. — Мислех, че ако момчетата разберат, никога няма да ме приемат и няма да мога да направя изследването си — побърза Емили да прекъсне укорното мълчание.

— И с пълно право.

— Съжалявам, че ми се наложи така да ви заблудя всичките, включително и тебе, но не можах да измисля друг начин.

— А защо избра тъкмо този бар, в който идват работниците на баща ти? Защо не отиде някъде другаде?

— Ами защото… Защото братът на Нед ми беше студент и ми разказа за него. Разказът му ме очарова и точно това ме наведе на мисълта да започна това проучване.

— А Книжния плъх знае ли за това? — почти прошепна Моника.

— Още не.

— Ем, миличка, големи неприятности ще си имаш, да знаеш.

Стомахът на Емили се сви.

— Да, но…

— Доколкото познавам Книжния плъх, с него човек трябва винаги да е откровен. Притеснявах се как ще приеме новината, че си университетски преподавател и правиш някакво проучване — все някак я преглътна. Но този път…

— Знам. — Емили заразтрива болезнено пулсиращите си слепоочия и стисна клепки, за да сдържи напиращите сълзи. — Обичам го, Моника. Не знам какво ще правя, ако не ми прости.

— Кога смяташ да му кажеш? — със съчувствие попита Моника.

— Скоро. Налага се. Разбираш ли, брат ми обеща, че ще оправи нарушенията на обекта, но не е направил нищо. А на мен сърцето ми се свива от притеснение за тия момчета. Ще се обадя на баща си. Те с мама са на морско пътешествие, но ще се наложи да се приберат, защото… — Тя спря, за да преглътне риданието си.

— Хайде, хайде — успокоително прозвуча гласът на Моника. — Смятам, че Книжния плъх ще разбере. Ясно ми е, че се опитваш да направиш, каквото трябва. Но при всички случаи си забъркала една голяма каша, нали, мила?

— Най-меко казано — засмя се Емили през сълзи.

— Само помни, че аз съм ти приятелка, независимо от всичко.

— Нямаш представа колко много означава това за мен — въздъхна Емили. — А сега да тръгвам. Трябва да се свържа с баща ми на кораба, а и Нед ще идва довечера, така че трябва да почистя.

— Надявам се, че Кари не е оставила бъркотия след себе си.

— О, боже мой, не. Просто искам нещата да изглеждат някак по-… романтични.

— За да го размекнеш, преди да му съобщиш новината, а?

— Точно така. Моника, това ще е най-голямата трудност, която ми се е налагало да преживея. Цялото ни бъдеще с Нед е поставено на карта.

— Ще се оправиш — успокои я Моника.

— Да, но ние с Нед дали ще се оправим?

— Ще ви стискам палци — отговори Моника след кратко колебание.

 

 

В началото на работния ден Нед спомена на Мандо, че ръката му не е съвсем в ред, без да обяснява каква адска болка изпитва всеки път, щом се докосне до нещо и колко е отслабнала хватката му. Все пак съумяваше да работи, най-вече с мисълта за наближаващата нощ с Емили — веднъж да я вземе в прегръдките си, и ще забрави всичко…

Малко преди края на работното време майсторът реши да подредят още един товар греди, за да са им готови за понеделник. Всеки път, когато кранистът разтоварваше, Нед предпазливо оглеждаше засуканите сапани, които придържаха желязото на снопове. Днес те изглеждаха по-зле от всякога, а той и без друго не беше във форма.

Когато и последният пакет се спусна с грохот на дъсчения под, той с облекчение въздъхна.

— Хайде, ортак! — подвикна той на Мандо. — Давай да развързваме тия гадости и да си ходим.

— Да, до другия път — отвърна Мандо и посегна да освободи сапана.

Нед се засмя, но смехът му премина в предупредителен вик — износеното въже отскочи, изви се като змия и отвори почти осемсантиметров разрез на бузата на Мандо.

— По дяволите! — изкрещя Нед и хукна към озадачения си приятел.

Мандо посегна към лицето си.

— Не пипай! — спря го Нед.

— Да, ама тече кръв, бе братле — кротко каза Мандо. — Усещам я.

— Нека си тече. Тръгвай, отиваме в пункта за първа помощ. — Прехвърли ръка през рамото му, бързо го поведе към асансьора и така и не отговори на въпросите на Зевзека и Петела, когато минаваха край тях. Не продума, додето на Мандо не му сложиха стерилен тампон върху раната. Едва тогава каза:

— А сега да идем да се срещнем с Дани Синчето — рече той и устните му застинаха в мрачна усмивка.

Откриха го във фургона.

— Да не е станало нещо горе? — наежено ги изгледа той.

— Дяволски си прав! — озъби се Нед. — Идваме да докладваме трудова злополука. Този човек трябва да отиде в „Бърза помощ“, за да го зашият.

— Да го шият ли? — Дани се изправи и излезе заобиколи бюрото. — И този тампон май ще свърши работа.

— Ще свърши друг път, дяволите да те вземат! — безразсъдно изруга Нед, без изобщо да му пука дали ще остане на работа, или не. — Да не искаш да се оплачем от твоите осигуровки или да докладваме за фалшивите ти мерки за безопасност, а? Мандо отива в „Бърза помощ“, и точка.

Дани застана срещу Нед и изопна рамене:

— Слушай, Тъкър, я не ми се прави на директор! Тук аз решавам какво ще стане, а не ти.

— Нима? — Нед презрително го изгледа от високо. Надяваше се Дани пръв да му посегне, за да може да му отвърне на удара. Този път наистина можеше да си счупи ръката, но вече и това му беше все едно. — Доколкото ми е известно, ти получаваш нарежданията от татенцето си. Май ще ми се наложи да си поприказвам с него.

— Баща ми ме е оставил сам да се оправям с всичко — гневно светнаха бледосините очи на Дани.

— Така ли? Ще ми се да го чуя от устата му. Искам той лично да ми каже, че Мандо няма да иде в „Бърза помощ“. — И посочи към телефона върху издрасканото бюро: — Не мърдам оттук, докато не му се обадиш.

— Добре го даваш, Тъкър — ехидно рече Дани. — Да не искаш да му се обадя на Бахамските острови? Виждаш ли, приятелче, какво голямо доверие ми има? Той е в чужбина, на морско пътешествие, и ще ти се наложи да се разправяш с мен. Казах: този път никаква „Бърза помощ“!

Мандо изръмжа и пристъпи напред, но Нед го задържа с ръка и мрачно се вторачи в Дани.

— Какво каза?

— Никаква „Бърза помощ“!

— Не, не това. За морското пътешествие.

— Не ми ли вярваш? — Дани издаде брадичката си напред. — Да не искаш да ти кажа и името на пътното бюро?

В главата на Нед сякаш гръмнаха тъпани. С мъка се опитваше да отхвърли онова, което му подсказваше логиката: Емили Джонсън… Дан Джонсън… Беше казала, че родителите й са на морско пътешествие. Мили боже, замоли се той, дано съвпадението да е случайно! Но вече знаеше, че не е, че Емили го е лъгала през цялото време, докато той я е обичал. Тя беше дъщеря на Дан Джонсън! Вече всичко придобиваше смисъл — болезнен, ужасяващ смисъл…

— Какво, Тъкър — каза Дани и се залюля на пети. — Най-после май успях да ти затворя устата, а?

Нед го измери с поглед. Значи това жалко мекотело, отговорно за разкъсаната буза на Мандо, е брат на Емили?! И от чувството за предателство в гърлото му заседна див, първобитен вой.

Мандо неспокойно го погледна и го сграбчи за ръката:

— Да си вървим, братле.

— Да, ще си вървим — погледна го Нед и потрепери. — Ще те заведа в „Бърза помощ“, независимо дали тоя тъпанар ще ти плати осигуровка от фирмата, или не. — После се обърна към Дани: — А в понеделник първото нещо, което ще направя, ще бъде да докладвам в Управлението по охрана на труда.

— Много си смел на думи, но никога няма да го направиш. В този град работа трудно се намира, а на тебе ти трябват пари.

— Прав си — отвърна Нед, изведнъж почувствал смразяващо спокойствие. — Трябват ми пари, но има неща, по-важни от парите. Само че много се съмнявам дали изобщо можеш да го разбереш.

— Глупак си ти, Тъкър. — В гласа на Дани за пръв път се прокраднаха нотки на страх. — Но едва ли си чак такъв глупак, че да рискуваш да влезеш в черния списък.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурен — отговори Нед. — Съмнявам се да познаваш по-голям инат от мене. Хайде, Мандо. Първо ще се погрижим за теб, а после ще черпя по едно. Или по няколко. — Помисли си за жената, която ще им сервира тия питиета и въпреки жегата във фургона, почувства как и тялото, и душата, и сърцето му се вледеняват.