Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (17)

Седемнадесета глава

Емили усети, че на обекта нещо се е случило, още от момента, в който монтажниците нахлуха в бара. Шегите и закачките ги нямаше, мъжете разговаряха тихо и напрегнато. Тръпнеща от мрачни предчувствия, тя отиде при Зевзека и като разбра, че някакво въже отскочило и разкъсало бузата на Мандо, направо се успокои, че не е станало нещо още по-сериозно. Може би обаждането до баща й щеше тъкмо навреме да предотврати истинската катастрофа.

Нед, разбира се, щеше да е разярен — едва не бе изгубил приятеля си. Можеше да го разбере — едно отскочило въже може и да избие нечие око. Родителите й обещаха да се приберат веднага щом успеят да си запазят места в самолета, но баща й предупреди, че това ще стане най-рано в неделя или дори нощта срещу понеделник.

Тя се учуди на примирението в тона му — като че ли онова, което му съобщи, не беше съвсем неочаквано за него. Дали пък не си затваряше очите пред проблемите, макар да знаеше, че Дани прави икономии, за да повиши печалбите? Много й се искаше да вярва, че баща й е невинен, но, честно казано, не биваше да прехвърля цялата вина върху Дани — с дългогодишния си опит баща й не можеше да не знае какво става.

Злополуката с Мандо също я караше да избърза с признанието си пред Нед. Реши да го направи този уикенд, може би още довечера, но направо потръпваше от мисълта какво ще е отношението му към „Джонсън Кънстръкшън“, след като приятелят му едва не е ослепял. Уверена беше, че вече е готов да се свърже с Управлението по охрана на труда. Ако можеше да го убеди да изчака, нямаше да му се наложи да влиза и ролята на доносник, защото баща й много скоро щеше да оправи всичко,

Но щом веднъж разбереше коя е, какъв ли щеше да е шансът й да го убеди? Почти никакъв, призна пред себе си, докато обслужваше масите и чакаше Нед и Мандо да се появят. Зевзека каза, че за последен път ги видели, като са слизали с асансьора към пункта на Бърза помощ, но няма начин тази вечер да не дойдат.

Когато влязоха, тя тъкмо се носеше с пълна табла към сепарето на Зевзека и Петела. За пръв път виждаше Мандо такъв беззащитен с превръзката, лепната на бузата му. Но с Нед нещата бяха съвсем различни. Никога не го беше виждала толкова мрачен. При това за първи път, откакто се познаваха, той отбягваше погледа й. Тя едва не изпусна подноса. Като яростна плесница я удари единственото възможно обяснение: беше разбрал!

Само Дани, помисли си тя, обезумяла. Най-сетне я беше предал! Но откъде е могъл да научи, че сутринта се е обаждала на баща си и че техните се прибират? Продължи към сепарето на Зевзека. Нед и Мандо едва не й пресякоха пътя, но някой от другия край на салона ги повика и спряха там.

Емили сервира поръчките и прибра парите веднага. Още не беше готова да застане лице в лице с Нед. Преди да се сблъска с болката на неговото разочарование, трябваше да престане да трепери. Забърза обратно към бара, остави подноса, смънка някакво извинение за кратка почивка, хукна към тоалетната и се заключи.

Стоеше в мрака, дишаше тежко и всяко вдишване завършваше с ридание. Най-лошото беше станало — Нед бе узнал тайната й, преди да има възможност да му я каже сама. Дали изобщо ще пожелае да изслуша обяснението й? Сълзите се лееха изпод здраво стиснатите й клепки и тя откъсна малко тоалетна хартия, за да ги изтрие. Искаше й се да избяга, да излезе от този бар и никога повече да не се върне!

Съдбата беше против тяхната любов и тя го знаеше. Но ако сега се предадеше, ако се признаеше за победена от тази съдба, никога нямаше да разбере дали връзката им все пак може да бъде спасена. Трябваше да бъде силна — тя беше единственият човек, способен да я спаси, и трябваше да го направи.

Когато се върна в задимения салон, Нед, възседнал един стол, вече седеше пред сепарето на Зевзека с бира в ръка. Мандо пък се беше сместил вътре до Петела. Тази вечер никой не играеше билярд. Нед приглади върху масата нагънат лист хартия, извади от джоба на ризата си грубо подострен молив и започна да пише, като от време на време спираше, за да им прочете откъси от написаното. Те кимаха и добавяха своите забележки, и Нед се връщаше към задачата си.

Някой от съседното сепаре повика Емили и тя тръгна да вземе поръчката. Когато мина покрай Нед, той дори не вдигна глава. Нито едно трепване не издаде, че забелязва присъствието й. Почувства се като пропъдена от Райската градина и отново й се прииска да избяга, но продължи, за да изпълни поръчката.

После я повика Петела и Емили с присвито сърце се приближи до сепарето откъм скования гръб на Нед, стиснала подноса така, че ръбът му се впи в пръстите й. Взе поръчката на Петела и попита:

— Някой друг да иска още нещо?

— Защо не? — кимна Зевзека. — Идеята никак не е лоша. А ти, Майк?

— Аха, и за мене още едно — пресуши чашата си Майк.

— И за мене — добави Ал. — И плащам за Мандо едно, каквото си поиска. Има нужда от това.

— За мен още един „Бъд“ — каза Нед, без да вдига поглед от листовете пред себе си.

Всички го зяпнаха, включително и Емили.

— Книжния плъх да поръча втора бира?! — поклати глава Зевзека. — Значи вече наистина ни е лоша работата.

— Да, лоша ни е работата, вярно е. Но и на Джонсън ще му стане лоша — закани се Нед. Думите бяха насочени към Зевзека, но Емили разбра, че са предназначени за нея.

— Искаш да кажеш, и двамата Джонсънови — добави Петела. — Да можех да ги видя Дани Синчето и татенцето му да се гърчат, на едно въже обесени!

— В момента имам предвид всички Джонсънови — отговори Нед с измамно кротък тон.

— Ей, Книжен плъх, я не се увличай! — пръв се усети Зевзека. — Не забравяй, че най-доброто ни момиче също се казва Джонсън. Я не я приобщавай към ония двама лайнари.

Емили затаи дъх. Щеше ли Нед да обяви пред всички онова, което е узнал? Ако го направеше, това щеше да е погребалният звън на нейното изследване, но в момента то изобщо не я интересуваше. Защото ако той проявеше поне малко внимание, поне малко деликатност да не я изложи пред останалите, значи може би пазеше още малко нежност, която да стане за едно ново начало…

Нед за първи път я погледна и тя изтръпна — толкова болка и гняв видя отразени в очите му.

— Сигурно си прав, Зевзек — отново отмести поглед той. — Емили не влиза в тая категория.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ей сега ще ви донеса поръчките — побърза да каже тя и се отдалечи. Не беше издал тайната й, но горчивината в думите му й подсказваше, че я смята дори за по-лоша от баща й и от брат й — те поне никога не бяха се представяли за нещо по-различно, отколкото са.

На бара се засякоха с Моника. Тя я погледна и я сграбчи за раменете:

— Какво има?

— Научил е… — отвърна Емили и прехапа треперещата си долна устна.

— О, Ем! Господи, толкова съжалявам!

— Няма да се предам, Моника. Ще го накарам да ме изслуша. Прекалено много го обичам, за да го оставя да си отиде.

— Стискам ти палци. И ако има нещо, което да мога да направя… Ако искаш да поговоря с него?

— Не — поклати глава Емили и пое пълния поднос. — Сама трябва да се справя с това. — И погледна Моника в очакване да прочете в очите й поне някаква надежда. — Смяташ, че за мен всичко е свършено, нали?

— Надявам се да не е така, мила, но с човек като Нед…

— Даа… — Емили въздъхна дълбоко и се отправи към суровите мъжки физиономии в сепарето. Зарече се да накара Нед да я изслуша, но нямаше никаква представа как ще успее да го направи. Как може да го спре, ако реши да си тръгне от бара довечера и никога повече да не разговаря с нея?

Нед сам отговори на въпроса й, като пресуши втората бира и си поръча трета. Спря да пие, само за да попита на кого му е ред да дежури пред дома на Моника, но докато се уточнят, той вече довършваше и четвъртия „Бъд“.

Женените мъже взеха да се разотиват, останаха само Мандо и Петела. Нед прибра листовете, тримата се наместиха в сепарето, поръчаха още по едно и Емили разбра, че Нед иска да се отреже.

Изчака удобен момент и издебна Мандо на връщане от тоалетната. Все още малко се боеше от него, но се притесняваше за Нед, а той в края на краищата беше най-добрият му приятел.

— Мандо, прощавай, но се притеснявам за Нед — никога не съм го виждала да пие толкова.

— Ами! — ослепително се усмихна той под мустак. — Тоя гринго може доста да обърне, когато поиска.

— И друг път ли го е правил?

— Само веднъж — отвърна Мандо. — Когато за малко не падна да се пребие от стоманата.

— Когато ти си го спасил ли?

Тъмните очи на Мандо изпитателно я изгледаха:

— Значи ти го е казал? — Емили кимна. — Е, оная вечер можех да го разбера защо се напи — почеса се по тила Мандо. — Повечето хора не обичат да си мислят за смъртта. Но тая вечер не мога да проумея защо. — Той попипа превръзката си: — Това не е нещо, заради което човек да се налива до козирката.

— И сега той… — Емили преглътна. — Как мислиш, ще продължи ли да пие?

— Разправяше, че ще остане, докато затворите. И ако наистина го направи, някой ще трябва да го домъкне до вкъщи и да го сложи да си легне. — Огледа Емили и добави с усмивка: — А ти нямаш тая сила. Тъй че ще трябва аз да го направя. Все едно, вече си изпих дозата за тая вечер.

Емили погледна към сепарето. Забелязал, че двамата разговарят, Нед гледаше към тях.

— Благодаря ти, че ще се погрижиш за него — каза тя на Мандо. — А като тръгнеш да го караш към тях, аз може ли да ви последвам с моята кола и да остана при него?

— Няма да е много забавен, като се събуди. — Мандо сведе глава настрани.

— Няма значение. Искам да се уверя, че е добре.

— Хубаво. Щом си негов човек, сигурно можеш да направиш, каквото искаш.

— Благодаря ти — стисна ръката му тя и се отдалечи, благодарна на Нед, че и на най-добрия си приятел не беше казал за нейната двойственост. Иначе Мандо нямаше да й позволи да припари и на километър от Нед, а така щеше да има възможност да поговори с него насаме. И това беше всичко, за което можеше да моли.

Когато тръгнаха да затварят, в бара бяха останали само Мандо, Петела и Нед. Емили вече бе изгубила сметка за бирите, които Нед изпи, но по това как шумно се смееше с Мандо, можеше да се съди, че е спечелил битката си с мъката. Мандо спази обещанието си, спря да пие и Петела също последва примера му. Двамата любезно изчакаха Емили да приключи и едва тогава подхванаха Нед от двете страни и го поведоха.

Мандо седна зад волана на понтиака. Петела го последва с Мандовия пикап, а Емили с фургона завършваше кервана, впечатлена от усилията на Мандо и Петела да предпазят Нед от неприятности. Бяха наистина верни приятели. И ако Нед открито застанеше против нея, същото щяха да направят и те.

Двамата извлякоха Нед по стълбите до апартамента му. Емили ги следваше по петите, после остана в дневната, докато те, въпреки смеха и протестите му, го съблякоха и го пъхнаха в леглото.

— Туй то — каза Петела, когато излязоха от спалнята. — Радвам се, че няма да съм тук, когато всичката тази бира му избие в махмурлук.

— Обзалагам се, че и Нед ще се радва — изкикоти се Мандо и огледа Петела от глава до пети. — Не си най-красивата болногледачка.

— И ти не си чак такъв красавец — не му остана длъжен Петела. — Както и да е, Книжния плъх си има болногледачка. Дай да се разкарваме, че да ида да си прибера колата.

— Благодаря ви и на двамата — каза Емили. — Чудесни приятели сте.

— И той е правил същото за нас — сви рамене Петела и двамата излязоха. — Е, доскоро.

— Довиждане. — Емили затвори вратата, заключи, загаси лампите в дневната и влезе при Нед, който лежеше проснат само по слип върху набързо отметнатите чаршафи.

Вече беше заспал. Очите, които цяла вечер я гледаха така обвиняващо, бяха затворени, и тя за миг си представи, че нищо не се е променило, че Нед току-що се е унесъл, след като двамата са се любили, и когато се събуди, ще я прегърне. Сърцето й се сви от болка по блаженството, което е било и навярно никога вече няма да бъде.

Съблече се, порови из чекмеджетата на гардероба, откри една бяла фланелка и я навлече, после изгаси лампата и се пъхна в леглото до него, целуна го по бузата и прошепна:

— Обичам те…

Той тихо простена в съня си и този звук сякаш я прониза. Беше го обидила, беше го наранила жестоко. И сега трябваше да намери начин пак да оправи всичко. Обви ръце около него и се приготви за дълго, безсънно очакване.

 

 

Нед се размърда. През тесните щори на спалнята вече се процеждаше бледа светлина. Емили погледна часовника до леглото — беше точно част, в който той обикновено става. Цяла нощ бе дрямала на пресекулки и сънува все един и същ кошмар — как някакъв мъж пада от откритите греди на последния етаж. Понякога жертвата беше Нед, понякога — баща й или брат й. Не помнеше друг път да е била толкова изтощена.

Очите на Нед трепнаха и се отвориха. Отначало, като я видя, погледът му ласкаво проблесна, но угасна със спомена за случилото се предния ден.

— Нед, съжалявам — каза тя и смело го погледна в очите. — Много те обичам и много съжалявам.

Той затвори очи, потрепери и промълви с дрезгав след снощното пиене глас:

— Обичаш ме, а? — И отново я погледна с помръкнали от мъка очи. — Как изобщо би могла да ме обичаш? Любовта говори истината, Емили! — Горчивият му смях прокънтя в полутъмната стая. — Божичко, и ми го казваш така, сякаш си вярваш!

— Вярвам си — настоя тя. — Истината за мен е, че съм учен, че се интересувам от хората и че те обичам. А всичко останало са само случайни обстоятелства около потеклото, които нямат нищо общо с това, което в действителност представлявам.

— О, нямат, така ли? — Той се надигна на лакът и потръпна от болка. — Щом нямат чак толкова нищо общо, защо, по дяволите, не ми каза за тях още в началото? Господи, как ме боли главата…

Тя постави длан на парещото му чело, но той я отблъсна.

— Моля те, само не ме докосвай, като че ли те интересува какво ми е. Смешно е.

— Никак не е смешно! — изправи се Емили и чувството й за вина отстъпи на гнева. — Заради теб отидох при Дани и му казах да оправи нещата на строежа. А като разбрах, че няма да ме послуша, вчера се обадих на баща ми и го помолих да прекрати пътешествието си и да се върне да вкара Дани в правия път.

— Да не мислиш, че баща ти не знае за всичко това? — изпитателно я изгледа той.

— Не съм убедена. — Тя отбягна обвинителния му поглед. — От известно време той изобщо не контролира нещата, и според мен…

— Знае, Емили. Не бъди наивна. Сладкото ти татенце прекрасно знае какво става.

— Не го наричай така!

— Защо? О, пардон, забравих, че никак не обичаш истината, нали така?

— Престани!

Но той не обърна внимание на мъката, изписана по лицето й, и продължи:

— А каза ли на баща си, че си се любила… — замълча за миг и тихо довърши: — по-точно, че си спала с някакъв си монтажник?

— Не, не му казах, че съм се любила с монтажник — отвърна тя с разтреперан глас. — Но наистина се любих с теб. Ако си толкова заслепен от представите си за чест, че да не можеш да разбереш тази любов, то…

— Коя любов? Онази ли, която ти позволи да запазиш собствените си тайни, когато аз бях напълно откровен?! Когато разкрих пред теб цялата си душа?! — Той стисна зъби: — А ти в замяна ми даде само лъжи.

— А щеше ли да разкриеш душата си пред мен, ако честно ти бях казала коя съм? — изкрещя тя и протегна длани напред. Той мълчаливо я изгледа. — Нямаше, разбира се! — По бузите й рукнаха сълзи, но той продължи да я гледа с каменно изражение. — Едва не ме заряза, щом разбра, че съм преподавател в университета! А ако научеше, че съм дъщеря на Дан Джонсън? Тогава сигурно никога вече нямаше да излезеш с мен, нали?

— И това щеше да е най-доброто за всички ни.

— Няма да ти повярвам за това! — измъкна се тя от леглото. — Но вече явно няма смисъл да ти говоря, така че си тръгвам. — И пипнешком затърси дрехите си през пелената от сълзи.

Намери ги, съблече фланелка, но в мига, в който посегна към сутиена си, срещна издайническия му поглед — жаден и суров, изпълнен с обида и болка. Замръзна на място, сутиенът се изплъзна от ръката й и тя пристъпи към него:

— Нед…

— По дяволите! — В очите му блестяха едва сдържани сълзи, гласът му трепереше. — Не е честно да си такава! Ти беше най-красивата, най-милата жена, която изобщо съм познавал. И все още те желая, дявол да го вземе!

— Тогава не свършвай дотук — каза тя, пристъпи още по-близо и видя, че вече е възбуден. Навярно беше прав — не беше много честно от нейна страна да се опитва да го спечели обратно със сексуалното си привличане, но вече беше съвсем отчаяна.

— Налага се — изтерзано я погледна той.

— Не, не ти се налага.

Ръцете му се свиха в юмруци, гласът му стана тих и решителен:

— Ако те обладая сега, ще бъде само от страст, Емили, от страст и от ярост. Не съм сигурен, че ще бъда нежен и внимателен. Навярно само ще те нараня.

— Не ти вярвам.

— Това е защото не си представяш колко съм отчаян. Предупреждавам те — върви си.

— Но…

— Върви си! Не те искам тука!

Тя изхълца, грабна дрехите си и изтича в дневната. Нямаше ясен спомен как се е облякла и е изтичала навън, как се е добрала до дома. Всичко се губеше в мъглата от болка, в която отново и отново звучаха думите, с които той я отпъди.

Вече вкъщи, с пълни със сълзи очи тя погледна свещите, които бе сложила във всяка от стаите специално за романтичната им вечер. В спалнята се носеше екзотичното ухание от парфюмираните пакетчета, пъхнати под възглавниците, а на нощното шкафче лежеше подвързаното с кожа томче на Браунинг, което смяташе да му подари…

Беше създала атмосфера за една изкусителна среща, за един празник на тяхната любов, за да може после, след като го убеди колко много означава той за нея, предпазливо да му разкаже за баща си. А от нейната уста истината нямаше да прозвучи така унищожително, както му се е сторила, когато сам я е открил…

Изпаднала в някакво вцепенение и вече неспособна да плаче, тя се сви на кълбо в леглото и думите му продължиха да пулсират в главата й: „Не те искам… Не те искам… Не те искам…“ Моника се оказа права. За нея всичко бе свършено.