Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (4)

Четвърта глава

Погледите им се срещнаха. Никоя от двете не продума, но съзнанието на Емили трескаво заработи. Значи Моника краде сандвичи и готвачът й го позволява. И без съмнение, практиката не е от вчера, щом като, преди да влезе, двамата се държаха така спокойно. Готвачът бавно смъкна вестника и изгледа двете жени, после отново се скри зад него.

— Е, какво? — обади се най-после Моника. — Сега ще ме издадеш на Бейли, така ли?

— Не е честно, Моника, не е честно да взимаш това.

Притеснението по лицето на Моника се смени с гняв.

— Ако искаш да ме издадеш, направи го, само ми спести лекциите си по морал, разбра ли?

Разбитите илюзии оставиха горчив вкус в устата на Емили. Цяла седмица си представяше, че светът, в който навлиза, макар и да няма външен блясък, е все пак честен и приятелски. Но тази вечер изведнъж стана свидетел на грубите реплики между Нед и партньора му, а сега и Моника, тази мила жена, която толкова много й помогна, крадеше храна от заведението. Смътно си припомни думите, че някой път може и тя „да й направи някоя услуга“. Да не би услугата да беше тази? А не някоя друга, дето сама би избрала? Но пък коя беше тя, та да съди и отсъжда в ситуация, за която не знае нищо?

— Не, Моника, няма да те издам на Бейли. Но ако наистина си закъсала толкова, че да нямаш какво да ядеш, бих могла да ти заема малко пари.

— Така ли? Само допреди няколко дни нямаше дори работа, а сега вече имаш толкова излишни пари, че можеш да раздаваш заеми, дори преди да си получила първата заплата, а? Наследство ли получи, или що?

— Не… — Емили потърси точните думи. — Просто имам малко пари, оставени настрани за… черни дни. А не мога спокойно да те гледам как взимаш…

— Виж какво, преди да дойдеш ти, Бейли ми вадеше душата от работа, работех сам-сама и въпреки това не ми повишаваше заплатата. Е, вярно, взимах повече бакшиши, но пък и харчех част от тях — за лекарства, понеже имам нервен стомах, и за лепенки, когато ми излизаха мехури по краката. И смятам, че Бейли ми е длъжник.

— А защо не напусна? Защо не си намери по-хубава работа? Ти си добра сервитьорка. Сигурна съм, че веднага ще можеш да си намериш друго място.

— А откъде да съм сигурна, че там ще е по-добре? Тук никак не е зле, само дето Бейли е стиснат. И до вкъщи ми е близо, и клиентите са мили, а и все пак е лято, и дните ми са свободни за децата.

— Имаш деца?! — Емили не можеше и да си представи това. Моника изглеждаше толкова млада, толкова… Каква ли всъщност? Във всеки случай, не й приличаше на майка.

— Да, имам — отмести поглед Моника, сякаш искаше да избегне темата.

Емили не можеше да не се възмущава, че Моника краде храна, но започваше да разбира какво я кара да го прави. Щом мъжът й е безработен, очевидно само заплатата й на сервитьорка удържа семейството да не затъне. Моника си беше наумила, че Бейли трябва да й плаща повече, но той беше в правото си да й откаже повишение на заплатата, така че тя си го осигуряваше сама, като взимаше от време на време по някой и друг сандвич.

— Виж какво, просто ще забравя, че съм влизала тук — каза накрая Емили. — Не се притеснявай от мен.

Моника я изгледа, сякаш се опитваше да прецени приятел ли е Емили, или враг.

— Хубаво.

— Време е да отивам оттатък, преди да се е появил Бейли. — Излезе от склада и се върна в шумния салон. Постепенно започваше да проумява колко осигурен е бил досегашният й живот. Беше си представяла, че лесно ще напише изследване за монтажниците, защото „знае“ как се прави това. Но всъщност не знаеше нищо. Навярно, ако много внимателно наблюдаваше и се ослушваше, ако се откажеше да съди и се опиташе да разбира, можеше и да се научи.

Малко преди полунощ Емили сервира последните си поръчки, отчете парите и тръгна към дамската тоалетна да се преоблече. Би следвало да съм капнала от умора, помисли си тя, като затвори вратата на тясното помещение и започна да разкопчава блузата си. Но само стомахът й се свиваше от възбуда.

През последните два часа всяка минута усещаше присъствието на Нед. Наблюдаваше го как играе билярд, как се смее с приятелите си, и чувстваше някаква необяснима гордост от явната му популярност сред тях. Изведнъж осъзна, че никога не е имала възможност да наблюдава академичните типове, с които излизаше, в приятелска мъжка атмосфера. Докато наблюдаваше Нед, разбра, че не е нито вироглавец, нито побойник, макар че можеше да бъде и двете. Научи се да отличава смеха му сред гласовете на останалите и откри, че той почти винаги звучи весело, за разлика от повечето мъже. До края на вечерта вече доста добре знаеше как се държи той с мъжете. Оставаше й да разбере как се държи с жените…

Закопча блузата и се зае с полата. Докато вдигаше ципа, някой почука на вратата.

— Ем? — дочу се гласът на Моника. — Може ли да поговорим, преди да си тръгнете с Нед?

— Разбира се. Момент. — Придърпа полата и отключи. — Тъкмо се преобличах. — И се огледа към коридора да не би Бейли да е някъде наоколо, но освен Моника, нямаше никого.

— Така си и мислех, че си тук — започна Моника, свела поглед към ръцете си. Пръстите й леко превъртаха халката. След случката със сандвичите двете не бяха разговаряли. — Имах нужда… Тоест, исках да ти кажа, че аз… ами, благодаря ти, че не ме натопи пред Бейли — бързо завърши тя и неспокойно се вгледа в лицето на Емили.

— Нямам това право — изгледа я и Емили. Слабото осветление в коридора подчертаваше сенките й под очите и правеше още по-явни тъмните корени на червените й коси. Емили се учуди на себе си как изобщо е могла да вземе Моника за лековата.

— Знам, че това, дето правя, не е редно — продължи Моника, — но ако не го правя, момчетата сутрин, обед и вечер ще ядат какви ли не боклуци. А тия сандвичи са си съвсем готови, така че могат да си грабнат по един и да го ядат пред телевизора, както винаги правят.

— Но това не би трябвало да е твое задължение — гневно избухна Емили. — Би трябвало мъжът ти…

— Него го няма.

— И той ли работи вечер?!

— Не. — Моника отново отмести поглед от Емили. — Той си замина. Не го знам къде е.

— Но това е ужасно! Та той не може да си замине просто така, Моника!

— Ти му го кажи — горчиво се засмя Моника. — Доста често го прави.

— Но… но защо не си се развела?

— Защото не знам ще мога ли да се оправям сама. Джейк е по-оправен от мене. Завършил е гимназия, има занаят, пък и момчетата си имат нужда от баща.

Но не като този, понечи да каже Емили, но премълча. Само преди броени часове се зарече да не прави преценки, а да наблюдава и да се учи.

— Колко са големи момчетата? — тихо попита тя.

— На четири, на шест и на седем.

Сърцето на Емили се сви. Толкова мънички, а всяка вечер да остават сами!

— Сигурно се тревожиш за тях, нали?

— Божичко, как няма да се тревожа! — потърка чело Моника. — Преди сестра ми живееше тук и можеше да ми помага, когато баща им изчезваше, но тя замина за Тексас. Този път от Дружеството за спасение ми дадоха едно огромно куче. Вярно, че Рамбо изяжда по цял тон, но все пак е някаква закрила за момчетата, пък и ключалките са здрави. Но нали знаеш, на такива хлапета всичко може да им се случи. — Веждите й ужасено се свиха.

— Така е — съгласи се Емили със съзнанието, че навярно няма да успее да усети терзанията на Моника, но все пак ще се опита да я разбере.

— Звъня им, когато мога, но Бейли разрешава само по два лични разговора на вечер и съм принудена да се крия. Все се надявам, че няма да ме хване. Но нали го виждаш — всяка вечер излиза, щом Хенри го смени на бара, и после най-неочаквано се изтърсва. А и когато трябва да затваряме, винаги е тук.

— Забелязах. — Емили си спомни как на няколко пъти я бе озадачавала внезапната поява на Бейли — несъмнено се надяваше да излови подчинените си в някоя простъпка. А над правото на телефонни разговори не беше се замисляла особено, тъй като нямаше на кого да се обажда редовно оттук.

— Слушай, имам една идея — започна тя. — Аз така и така не използвам двата разговора, които ми се полагат. Какво ще кажеш да ми дадеш телефона си и двете поред да се обаждаме на децата? Ще им обясниш коя съм, за да не се боят да разговарят с мен, и всяка вечер ще мога по два пъти да ти докладвам, а ти самата ще можеш два пъти да им се обаждаш, както досега. Става ли?

— Защо ти е да правиш това, Ем? — наежи се Моника.

— Ще го правя, и то с удоволствие. Ти беше толкова добра към мен, искам и аз да ти помогна. Моля те.

— Сигурна ли си, че няма да те затруднява?

— Напълно.

— Ами тогава… благодаря ти. — Моника леко докосна ръката й. — Много ти благодаря. А сега да те оставям да вървиш. Нед те чака отзад пред входа.

— Знам. Каза, че точно там ще ме чака.

— Изглеждаш наистина великолепно. — Моника огледа дрехите на Емили. — Защо не си пуснеш косата?

— Мислиш ли, че трябва? — усмихна се Емили.

— Ами да — усмихна се в отговор Моника. — Радвам се, че си поприказвахме, Ем. Не исках да си разваляме отношенията.

— Не се притеснявай, не сме ги развалили. И да разкажеш на децата за мен, чу ли? Още утре вечер започваме с телефонната програма.

— Те вече знаят за теб — отвърна Моника. — Казах им, че си наистина чудесна. Може би някой път… — Моника замълча и заопипва яката на блузата си.

— Какво „някой път“? — настоя Емили.

— Ами, някой ден може да минеш да ги видиш, стига да искаш, разбира се.

— Разбира се, че ще мина.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Чудесно! — Моника с усмивка отстъпи към коридора. — Значи, ще го направим. Приятна вечер.

— Благодаря. Надявам се да е приятна.

— Ще бъде. — Моника хвърли поглед към задния вход. — Ще му предам, че ей сега излизаш.

— Благодаря.

Емили се съсредоточи в размазания си образ в разкривеното огледало над мивката. Разбираше, че мизерните условия в дамската тоалетна не впечатляват Бейли — „Пиво и питиета“ беше предимно мъжко заведение. За петте дни, откакто работеше тук, зърна само три-четири жени.

Измъкна фибите от косата си и прокара гребена през нея. После изхлузи високите обувки, освежи червилото и ружа си и угаси лампата. Уви на топка работното си облекло заедно със закачалките, пъхна ги в найлоновия плик, взе си чантата и излезе в коридора. Чу, че Бейли е още в кухнята и брои оборота от вечерта, и подвикна:

— Бейли, аз тръгвам!

— Хубаво — викна в отговор той, сякаш с пълна уста. — До утре.

Значи и Бейли подяжда заведението, помисли си Емили и тръгна към служебния вход. Доколкото разбираше, собственикът на бара, който и да беше той, очакваше своя дял. Все пак, не искаше да гледа новата си приятелка да краде. Нямаше представа как може да й помогне, но все щеше да направи нещо повече от двата телефонни разговора на вечер.

Нед я чакаше, облегнат на стената на заведението. Изправи се, пъхна ръце в джобовете и леко се усмихна в слабо осветената задна пресечка.

— Е, най-сетне. Как ще се почувства колата ти, ако я позарежем за малко?

— Ако откраднат тоя куп старо желязо, направо ще ми направят услуга — разсмя се Емили. — Но все пак да си прибера нещата.

— Това е предимството да имаш стара кола — тръгна подире й той и я изчака да прибере плика с дрехите. — Все си викам, че съм щастливец, дето не ми се налага да се притеснявам за някое ново порше или беемве.

— И аз така мисля.

Заключи фургона и тръгна с Нед по пресечката. Помисли за червения корвет, паркиран пред блока й. Нед явно смяташе, че двамата са еднакво бедни, но това съвсем не я караше да чувства вина.

— Харесват ми косите ти така.

— Постарах се да не изглеждам като проста сервитьорка — погледна го тя. — Униформата на Бейли не ми е съвсем по вкуса.

— Така си и мислех. Е, стигнахме. — Той й отвори вратата на колата, полукомби, кабрио. Тя бегло го определи като понтиак, много стар модел, който със старата си напукана боя и износения покрив изглеждаше като ветеран от войната.

— Беше на баща ми — обясни Нед, докато държеше вратата. Тя очакваше седалките да са окъсани и прикрити с плюшени калъфи, но с удивление усети, че сяда на кадифена тапицерия, а краката й потънаха в меко килимче. Отвътре колата беше толкова луксозна, колкото беше разнебитена отвън.

— Чудесно е — рече тя, когато Нед седна зад волана и затвори вратата си. — Явно си я ремонтирал.

— Харесва ли ти? — засмя се той. — Постоянната мисъл, че си беден, е потискаща, не мислиш ли? И щом разбрах, че братът на Мандо има тапицерска работилница и му трябват клиенти, реших, че точно той ми е нужен. Наложи се да избирам — или претапициране, или боядисване. И понеже, дявол да го вземе, прекарвам повече време вътре в тая кола, отколкото от вън…

— Изборът ти е бил правилен — рече Емили и се запита докога ще може да поддържа заблуждението. В крайна сметка, нейната кола изглеждаше чудесно и отвътре, и отвън. Как ли би възприел това човек като Нед?

— Да идем ли „При Коко“?

— Става.

Нед подкара към ресторанта.

— Е, как ти харесва в „Пиво и питиета“? След тия няколко вечери май поулегна, а?

Емили се облегна в меко тапицираната седалка.

— Много ли ми личеше в понеделник, че никога не съм работила като сервитьорка?

— Явно беше, но какво пък толкова? Веднъж да си вземеш дипломата, това изобщо няма да ти е нужно.

Емили премълча от страх да не изплюе камъчето.

— Все пак компанията, която избра за начало, не беше най-подходящата — продължи Нед. — Първата вечер изглеждаше направо уплашена.

Емили усети, че той възприема мълчанието й като стеснителност и се опитва да я предразположи.

— Наистина бях малко поуплашена — кимна тя, като си припомни как за първи път пристъпи в шумния бар по шорти и с високи токчета.

— Но вече май го превъзмогна, нали? — Нед сви в паркинга пред ресторанта, загаси колата, отвори и тръгна да слиза. В този миг Емили посегна към своята врата и той запротестира:

— Хей, я почакай! Аз ще ти отворя!

Тя го изчака да й отвори и си помисли си, че може би, като се опознаят малко по-добре, ще го помоли да не прави това, но точно сега моментът не беше подходящ.

Влязоха в ресторанта и се потопиха в атмосферата на селска кухня. Емили усети аромата на различни видове печен пай и си помисли, че би хапнала, но се сети за финансовото положение на Нед и реши да мине само с едно кафе. Той обаче разреши въпроса, като предложи и двамата да си поръчат пай. Стори й се, че направо е прочел мисълта й, и се молеше да не прочете и останалите.

— Единственият човек, който и досега ме плаши в тоя бар, е Мандо — продължи Емили подетия разговор.

— Непременно ще му го кажа — разсмя се Нед. — Това наистина ще му хареса.

— Да не си посмял!

— Добре де, щом казваш, няма, но на бедното момче ще му стане ужасно хубаво, ако разбере, че номерът му минава.

— Кой номер?

Сервитьорката им наля кафе от каната и Нед отпи.

— Мандо се опитва да се отърси от репутацията си на Мека Мария, но все не му се удава. Откак рискува живота си, за да спаси едно котенце, момчетата не спират да го задяват.

— Котенце ли? — Емили добави в кафето си много сметана и захар.

— Ами да. Една нощ въпросното трогателно рижо котенце се беше озовало чак на третия етаж на обекта, на който работехме, и сутринта го открихме, обезумяло и мяучещо, увиснало от ръба на една греда. Не можеше да шавне, точно както монтажниците замръзват от страх и не могат да се помръднат. Мандо се покатери да го свали и, дявол да го вземе, едва не се преби. Оттогава му викат Злия Мандо, за да го дразнят.

— За бога! — поклати глава Емили. — А аз го мислех за груб и суров! Май много неща имам да уча за хора като вас.

— Ако останеш до края на лятото, ще научиш повече, отколкото изобщо ти се ще да знаеш. Между другото, Мандо е спасявал живота не само на това котенце. Спаси и моя.

Емили потръпна от ужас. И друг път бе слушала подобни истории от баща си и от брат си и никак не ги обичаше, но докато не научеше подробностите, направо не можеше да обуздае въображението си, така че зададе въпроса, който винаги задаваше и вкъщи:

— Как така?

— Ами стъпих на една греда, като си мислех, че е закрепена здраво, но тя се преобърна.

— На този обект ли? — попита Емили, като се молеше да не е било там.

— Не, не. Беше преди няколко години. Както и да е, бяхме на дванадесетия етаж, и ако Мандо не беше до мен да ме сграбчи, сега нямаше да разговаряме.

Емили преглътна кафето толкова бързо, че се задави.

— Добре ли си?

Тя кимна, но продължи да кашля, докато най-сетне Нед се пресегна и я потупа по гърба, за да спре.

— Сега по-добре ли си?

— Да — отвърна тя. Ръката му още бе на гърба й и тя се чувстваше чудесно под успокоителната й тежест. — Тези истории винаги… — И веднага побърза да се поправи: — Всички истории за преживени опасности винаги ме изкарват от нерви.

— Не исках да те разстройвам.

— Не, не, всичко е наред. Нали аз те разпитвах за подробностите.

Сервитьорката пристигна с пая — черешов за Нед и ябълков за Емили и върху всяко парче се разтапяше по топка ванилов сладолед.

Нед отдръпна ръката си и измъкна салфетката изпод посребрените прибори.

— Е, няма нужда да ти казвам, че за Мандо бих направил едва ли не всичко.

— Обзалагам се, че и той за теб — отвърна Емили. Знаеше какво дълбоко приятелство възниква между партньорите в този занаят.

— Ще ми се да вярвам, че е така. Той е добър човек. И повечето от момчетата са такива. Е, разбира се, навсякъде си има и гнили ябълки.

— Като Джейк Спанглър ли? — попита Емили, без да се замисля.

Нед преглътна парчето пай, което дъвчеше, и я изгледа с изненада:

— Да не би да познаваш Джейк?

— Всъщност, не — отвърна тя, в миг съжалила за прибързаната си забележка. — А и не биваше да казвам това.

— Може би, но го каза точно на място. Всички момчета смятат, че Моника се подреди много лошо. На двама-трима дори им се ще тя да зареже оная мижитурка и да им обърне повече внимание. Но Джейк е баща на синовете й, а тя е твърде привързана към семейството си, за да го разбива.

— И аз така подразбрах — рече Емили. — В действителност не познавам Джейк, не съм го и виждала. Но Моника ми се струва свестен човек, и не мога спокойно да я гледам как страда.

— Аз също. Предложих да й помагам за момчетата, но тя реши, че ще изглежда смешно — все едно че между нас има нещо. А не иска Джейк да има никакъв коз срещу нея, нали разбираш.

— Значи, някои момчета искат Моника да разкара Джейк, за да могат да излизат с нея? И ти ли го мислиш?

— Не — усмихна се той. — Моника е сладка, но не е моя тип.

— Знаеш ли, винаги съм се чудила какво имат предвид мъжете, когато казват това.

Той отмести празната чиния и опря лакти на масата.

— Точно каквото и жените, когато го казват. Нямаш ли някакъв тип мъж, когото да харесваш повече от останалите?

Емили се замисли.

— Честно казано, не съм много сигурна. Разбираш ли, родителите ми винаги са имали строго определени представи за това с какви мъже да излизам, а и аз досега не съм сигурна моя вкус ли отразяват избраниците ми или техния.

— На колко си години, Емили Джонсън?

Това, че я нарече по фамилия веднага след като спомена родителите си, я накара да потръпне.

— На двайсет и пет.

— А не смяташ ли, че е време сама да откриеш какъв тип мъже ти харесват?

— Да, май е време. — Тя се вгледа в него и се замисли колко познато й прозвуча въпросът му. Напоследък сама си го задаваше и подозираше, че това има нещо общо с рязката промяна в начина й на живот.

— Дояде ли си пая? — попита той.

— Да, много беше вкусен.

— Радвам се. Да те откарам ли или да се повозим? Ще видя дали не мога да сваля древния покрив на колата.

— Не си ли уморен? — Знаеше, че монтажниците стават призори, а през лятото това наистина беше доста рано.

— Утре ще си отспя — отвърна той. — Освен това винаги съм смятал, че в пустинята трябва да се будува нощем и да се спи денем, особено през лятото.

— Тогава да се повозим — реши Емили, тъй като не искаше така бързо да се разделят.

На паркинга Нед откачи сгъваемия покрив и дълго си игра със сложния механизъм, за да го прибере отзад. Двамата много се смяха, докато го затиснат под платното. Най-сетне приключиха, Нед тържествено й отвори вратата и обяви с дълбок поклон:

— Каляската ви чака, мадам!

— Благодаря — направи реверанс тя и седна отпред.

— Не мога да си представя, че някога си се трудила толкова, само за да се повозиш за глътка летен въздух — рече той, пресегна се през облегалката й и изтегли колата назад.

— Обичам предизвикателствата — отвърна Емили, усещайки ръката му на раменете си.

— Косата ти ще се разхвърчи на всички посоки. Виж, не се сетих за това.

— Прав си — напук на всички реклами и филми, в кабриолет става точно обратното — косата хвърчи напред, а не назад.

— Аха, значи не за пръв път се возиш на такава кола — малко разочаровано отбеляза Нед.

— Боя се, че не. Както и да е, в мен е голямата шнола, с която прихващам косата си в бара. Все ще свърши работа. — Разрови се из чантата, намери я, върза косата на тила си и се усмихна: — Готово.

— Да потегляме тогава.

Смъкнаха всички прозорци, Емили опря лакът на студения метал на вратата и се облегна назад. Охладен след няколкото часа мрак, въздухът се завихри около нея, подръпна косата й и взе да издува полата й. Тя я подви между коленете си и забеляза, че Нед я наблюдава.

Не го попита къде отиват — навярно и самият той не знаеше. Засега плавно се носеха по опустелите улици, покрай отдавна затворени автосалони, магазини за видеокасети и заведения за бързи закуски. Неоновите надписи се отразяваха върху капака на колата и плъзваха нагоре по предното стъкло и в копринения мрак на нощта Емили усещаше цветовете им като ласки. Не си спомняше кога за последен път бе карала из града след полунощ. За разлика от градовете, които бе видяла и по Източното, и по Западното крайбрежие, в Тъксън нямаше кой знае какъв нощен живот, дори и през уикендите. Помисли си колко е прав Нед — идеалното време да си буден беше сега, а не през деня, когато температурите още през първата седмица на юни се покачваха над четирийсет градуса.

Осъзна, че се движат в посока към нейния апартамент, но Нед, естествено, нямаше откъде да го знае. Целта му навярно беше шосето Скайлайн Драйв, което лъкатушеше в подножието на планината и предлагаше зашеметяваща гледка към светлините на града. Пътуването в мрака, звездите в небето и този интересен мъж до нея й стигаха, за да изпитва тръпнещо удоволствие.

Стигнаха Скайлайн и свиха на изток. Блещукащата нощна панорама на града се виждаше и от прозорците в дома на родителите й, недалеч оттук, но тази вечер пелената от светлини беше някак вълшебна. За миг тя си пожела да е просто такава, за каквато я мислеше Нед — бедна студентка, принудена да стане сервитьорка, за да заплаща образованието си.

Нед намали и отби край пътя. Израсла в Тъксън, на Емили й беше добре позната тази маневра — всяка гимназистка знаеше какво ще последва. И с напрежение зачака Нед небрежно да пусне ръка през раменете й…

Но той само се облегна на вратата на колата и й се усмихна:

— Знам, че не е оригинално, но гледката е хубава.

— Да, и в двете посоки — засмя се тя.

— Откъде си ти, всъщност? Не съм се и сетил да те попитам.

— От Тъксън.

— Нали не се шегуваш? — Той замълча, сякаш за да вмести тази нова частица информация в останалото, което знаеше за нея. — Значи, тук си завършила и гимназия, и прочее?

— Да, в „Амфитеатъра“. — Емили се зарадва, че гимназията, която спомена, не би издала колко състоятелни са родителите й. В „Амфитеатъра“ учеха деца от един доста обширен район — и от подножието, като самата нея, и от по-скромни домове от долината. — Ами ти?

— От Пало Верде съм — разсеяно отвърна той и моментално върна разговора към нея. — Ами родителите ти, дето искат да ти избират мъжа, още ли живеят тук?

— Да. — Емили знаеше, че рано или късно ще се наложи да му каже някоя и друга истина за себе си, но много й се искаше да отложи този момент. — Като заговорихме за това, ти така и не ми отговори защо Моника не е твой тип.

Той изпитателно я изгледа:

— Колкото и глупаво да прозвучи от устата на един монтажник, аз харесвам хората на ума. Смятам, че Моника е природно интелигентна, но не използва ума си. Или по-скоро, Джейк не й позволява, а тя го слуша. Това е всъщност основната причина Моника да не е моят тип — защото смята, че не бива да се противи на мъжа си.

— Да, но все пак има деца — защити я Емили. — А това е достатъчна причина да затвори устата на всяка жена.

— Сигурно е така, но тя дори не допуска, че има право да му възрази, разбираш ли? Няма достатъчно самочувствие да го направи, независимо от децата.

— Предполагам, че си прав. Но пък никой от нас не е запознат с действителните обстоятелства.

— Тогава да го кажем по друг начин — приведе се напред той. — Ти би ли се примирила с някой тип като Джейк?

— Нито за миг.

— Така си и мислех — отново се усмихна той. — И ако още не си схванала, Емили Джонсън, моят тип жена твърде много прилича на теб.