Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Connections, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2015)

Издание:

Вики Люис Томпсън. Романтична развръзка

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-110-422-3

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Емили хареса Нед Тъкър. Тя връчи листа с поръчките на Бейли, който заместваше бармана до пристигането му в седем, и докато чакаше, започна да изброява наум какво всъщност знае за Нед. Преди всичко, че помага на майка си и издържа по-малкия си брат, докато завърши образованието си. Освен това, очевидно се самообразоваше. За много кратко време тя осъзна и други негови качества — че е роден лидер, че е вежлив и самодисциплиниран…

— Емили, стига си броила мухите — прекъсна мислите й Бейли и побутна към нея поръчаните питиета. — Не ти плащам, за да ми мечтаеш.

И правилно — побърза тя да поеме тежкия поднос. Моника носеше подносите с една ръка, но Емили все още не смееше да си позволи този номер.

Когато се върна, петимата й клиенти вече бяха станали шестима. Нед още стоеше отстрани, леко облегнат на билярдната си щека, а отляво на Петела се бе наместил още един мъж с щека в ръка — испански тип, с тъмни рошави вежди и бандитски мустаци. Явно беше играл с Нед, а въпросният Ал ги бе прекъснал.

Емили опря тежкия поднос на хълбок, заби поглед в бележката и се опита да си разчете йероглифите, надраскани до всяка поръчка. Посегна да подаде първото питие, намръщи се и го дръпна обратно.

— Я дай на мен, аз ще им ги раздам — предложи Нед и пое подноса. — Тия пуяци пият все едно и също, знам ги наизуст. След два-три дни и ти ще свикнеш.

— Благодаря — усмихна му се Емили и към набъбващия списък от положителни черти на Нед добави: „чувствителен“. После огледа партньора му по билярд с внушителните вежди и мустаци.

— За вас какво ще бъде?

Нед й върна празната табла.

— Злия Мандо пие „Милър Лайт“. Аз черпя.

Емили хвърли поглед към застрашителния тъмноок човек и той кимна. За миг тя се учуди защо Нед ще плаща бирата на човек с такъв прякор — Злия Мандо. Ако се съдеше по вида му, той напълно си заслужаваше прозвището.

— Ще ви донеса „Милър Лайт“, веднага щом смогна да взема поръчките от билярдната — каза тя с надеждата, че няма да го обиди.

Злия Мандо само кимна още веднъж.

— Емили — докосна я по рамото Нед в момента, в който се обърна да тръгва, и тя отново потръпна от докосването му.

— Да, моля?

— Не забрави ли нещо?

— Едва ли — отвърна тя, след като прехвърли наум поръчките и всичко излезе, с изключение на бирата на Злия Мандо.

— А сметката?

— О… — не успя да прикрие притеснението си тя и объркано се взря в бележката. — Сметката… — преглътна и изгледа поред всички на масата… — поотделно ли я искате?

— Този рунд го плащам аз — отвърна Зевзека, само за да я отърве, плесна на масата една двайсетачка и спечели безмълвната й благодарност.

Емили взе банкнотата и мило го погледна.

— Ей сега ще ти върна.

— Няма защо да бързаш — великодушно каза Зевзека, горд от ролята си на спасител.

Така или иначе, Емили трябваше да побърза — в билярдната я чакаха клиенти, Моника и без друго пое повечето работа. А кога ли ще придобие достатъчно опит, за да й остава време и за записки по социологическото проучване? Вече имаше доста наблюдения, но трябваше да ги помни, докато се прибере вкъщи. Възнамеряваше всяка вечер да записва нещата, които се случват.

След около час, докато сновеше насам-натам, Нед я спря.

— Може ли да те попитам нещо?

Сигурно някак е разбрал, че съм преподавател на Кърт, беше първата й мисъл, и нервно преглътна.

— Разбира се.

— Чудя се… Дали си имаш сериозен приятел.

Облекчението бързо отстъпи на безпокойство. Не беше готова да отговаря на такива разпити. Въпросът увисна помежду им, и неспособна да измисли по-добър отговор, тя отвърна, загледана в сиво-зелените му очи:

— Не, нямам.

— Значи някой път след работа може да те поканя да пием някъде кафе?

— Ами…

— Е, не точно тази вечер — побърза да уточни той, сякаш предчувстваше, че ще му откаже. — Някой друг път.

Той е монтажник, помисли си тя, като се сети за предупреждението на баща си. Но той сам спомена, че вече е достатъчно голяма сама да взима решения.

— Обикновено си тръгвам чак към дванайсет, а в събота — към един.

— Знам. И така става.

— А Бейли не забранява ли да излизаме с клиентите?

— Няма такова нещо. При това ще е просто на кафе, нищо особено.

Емили го измери с поглед. Вече предчувстваше, че нещата май ще тръгнат към нещо особено, и че стои пред наистина важно решение.

— Е, може би някоя вечер — бавно рече тя — може и да изпием по кафе.

— Чудесно. — Кратка усмивка озари загорялото му от слънце лице. — А сега върви, преди Бейли да те е уволнил.

— Да, да, тръгвам — виновно подскочи Емили. — Не мога да си позволя да ме уволнят.

— Знам как е — докосна ръката й Нед. — Ще си поговорим за това. — Обърна се и излезе от бара.

Емили забързано заснова из салона. Напрежението от новите поръчки не й даваше да мисли много за Нед. Само от време на време се сещаше за възбудата, проблеснала в очите му при нейното „може би“, и потръпваше от вълнение, сякаш си купуваше билет за въздушното влакче на градския панаир. Дали току-що не беше си купила билет за най-голямото пътуване в живота си?

 

 

Нед излезе от бара и пое към къщи да вземе душ и да хапне набързо един хотдог с фасул. Трябваше да прескочи до майка си, а не искаше да закъснява след осем и половина. Кърт заспиваше късно, но майка им напоследък си лягаше към девет и щеше да се притесни, ако Нед закъснее и не успеят да се видят.

Много добре знаеше защо Кърт го помоли да намине. Историята се повтаряше всяко лято, но и този път нямаше намерение да отстъпва. Догодина Кърт щеше да завърши, можеше да си намери свястна работа, където да използва големия си ум, и Нед нямаше да го остави да си провали бъдещето.

Засмя се и поклати глава. Точно така, помисли си той. Кърт няма да си провали бъдещето, но ти можеш да му го провалиш, ако се увлечеш по тая невероятна сервитьорка, Емили Джонсън! Не биваше да я кани на кафе. Прекалено близка беше до идеала му, а през следващите месеци още не биваше да си позволява да се интересува от жени.

Разбира се, в края на лятото тя ще напусне, за да се върне в университета и лесно ще загубя дирите й, опита се да се оправдае той. А за момента бяха на негова територия, което е добре дошло. Да беше я срещнал след година… Но, уви. Освен това, ако не той, някой друг от леваците щеше да я покани. Бяха му дали предимство, стъписани от нейната образованост, но стъписването постепенно щеше да премине и все някой щеше да й предложи да излязат — я Петела, я Мандо. А идеята да я види заплетена с някое от тия приятелчета никак не му харесваше.

Беше красива дори и в тази прилепнала „униформа“, която изискваше Бейли. Помнеше я и в стилната си червена лятна рокля оня ден на улицата. Как се спускаха косите по гърба й… Странно, тогава и през ум не му мина, че момиче като нея ще тръгне да търси работа в „Пиво и питиета“, а навярно е правила точно това. Надяваше се като излязат, тя да дойде с пуснати коси. Представи си я, удобно облегната в стария му понтиак, и се зарадва, че беше тапицирал седалките. Наложи се да избира: да пребоядиса колата, или да поднови седалките. Но сега се радваше на решението си — така щеше веднага да разбере дали и тя като него мисли, че вътрешните качества на нещата, а и на хората, са по-важни от външните. Смяташе, че вече знае отговора. Точно затова така прибързано я покани да излязат.

Явно не беше свикнала да ходи на високи токчета, сети се той и се намръщи: как ли се е облизал Бейли, когато е застанала пред него? Макар тя да нямаше и елементарно понятие от сервитьорство, печеният управител веднага бе разбрал цената на значителните й физически качества.

Самият Нед също не беше безразличен към тях, макар че подминаваше сексапилните, но празноглави жени. Емили обаче съчетаваше в себе си чувственост, беззащитност и интелект и това го привлече. Той нямаше достатъчно пари, за да ухажва истински някоя жена, в близката една година едва ли щеше да има, но от този шанс не искаше да се откаже.

Паркира в алеята край дома на майка си в стил ранчо, влезе от гаража право в кухнята и се провикна:

— Има ли някой? — Чудесно знаеше, че и брат му, и майка му гледат телевизия в дневната, но не искаше да ги стряска.

След смъртта на баща му, и особено след като Нед се изнесе в апартамента си, тя се плашеше, ако някой внезапно нахлуе в къщата, и възмущаваше вече двайсетгодишния Кърт с това, че още го смята за малчуган, който не е в състояние да я защищава. Дори Нед, който наскоро навърши двайсет и седем и вече цели девет години работеше като монтажник, според нея не беше много по-зрял, но все пак…

— Влизай, влизай — подвикна тя откъм дневната с онази радостна приповдигнатост, с която винаги посрещаше синовете си.

Нед се отправи с бързи крачки към ортопедичното кресло на майка си. Тя понечи да изправи облегалката, но той я спря.

— Не се надигай, и така ще те целуна. О-хо, боядисала си косата си?

— Да, днес Кърт ме заведе — прегърна го тя. — Отървах се от ония отвратителни сиви корени.

— Изглеждаш чудесно.

Годините си казваха думата, но така, с възстановения кестеняв цвят на косите и с радостния блясък, появил се в очите й с влизането му, тя наистина изглеждаше добре.

— Гладен ли си? Там, на хладилника, има бисквити. Има и бира, ако искаш.

— Не, мамо, благодаря.

После се обърна към Кърт, който тъкмо ставаше от дивана да изключи телевизора:

— Не го загасвай заради мен.

— Нищо, гледал съм този филм — усмихна се Кърт.

— Както кажеш. Е, какви ги правиш, жребче такова? — игриво го потупа по рамото Нед.

— Защо питаш пред мама? — отговори на закачката Кърт и се засмя. — Ами ти?

— После ще ти кажа — смигна му Нед.

— Само се перчите! — въздъхна майка им. — А все ми се иска най-после да си намерите по едно свястно момиче. Ето, вече прехвърлих петдесетте, и едно внуче си нямам.

— Всяко нещо с времето си, мамо — отвърна Кърт. — Нали трябва първо да си поживеем.

— Не можете да ме излъжете — рече тя. — Ти си гледаш само учението и хамбургерите, дето ги правиш, Нед също не е по-добър. Ходи единствено на работа и помага из къщи, или играе билярд в някой бар. Вече забравих кога за последен път излизахте на истинска среща.

— Аз всъщност май много скоро ще излизам — изтърва се Нед. Странно защо, много му се искаше да разкаже на майка си за Емили.

— Я! — захили се Кърт. — И коя е късметлийката?

— Новата сервитьорка от „Пиво и питиета“. Ще работи през ваканцията, между семестрите. Много е…

— О-хо! Студентка, а? — размърда вежди Кърт. — Да беше ми казал, че си търсиш студентка — цял куп щях да ти докарам…

— Благодаря, и сам ще си намеря — прекъсна го Нед.

— Но миналия път май не попадна, където трябва — напомни брат му. — Или забрави за Шерил?

— Помня го горкото момиче — поклати глава госпожа Тъкър. — Нед просто я съжаляваше.

— Напротив, Нед изобщо не забелязваше, че й хлопа дъската — възрази Кърт. — И не знам какво щеше да стане, ако не се бях намесил и не му бях дал да прегледа няколко учебника по клинична психология.

— Прав си — глупаво се засмя Нед. — Голяма каша се получи.

— Така и не можах да разбера как можа Нед да се излъже — намеси се госпожа Тъкър, за да защити сина си. — Та тя беше толкова умна, и хубава, и…

— И луда за връзване — довърши Кърт. — Все едно, надявам се поне тази твоя келнерка да живее в реалния свят и да не са й се причували никакви гласове напоследък.

— Кой знае… — сви рамене Нед. — Когато се опознаем, ще разбера. Но някак не ми се вярва такива като Шерил да са много.

— Тя още ли е в болницата в Пало Верде? — попита Кърт.

— Поне до Коледа беше — получих картичка от родителите й.

— Слушай, Нед — намръщи се Кърт. — Ти да не мислиш, като я пуснат от болницата, пак да…

— В никакъв случай!

— Слава богу — отбеляза Кърт с поглед, сведен към дивана. — Я седни и се успокой. Сигурен ли си, че не искаш бира, или нещо друго?

— Нищо не искам. — Нед се настани на поизносените, но удобни възглавници до брат си. — И хич не ми се подмазвай.

— Кой, аз ли? — облегна се по-удобно Кърт. — Че за какво?

— Ти ще кажеш.

— Хайде бе, Нед! Това ми е последното лято до следващия юни, когато ще завърша. Ако работя при теб, ще изкарам толкова пари, че три месеца ще мога да не правя хамбургери.

— Направо го забрави.

Майка им извъртя креслото си и измери Кърт с поглед.

— Затова ли покани Нед тука?! Да го изнудваш да те вземе при монтажниците, а? Знаеш, че няма да се съглася.

— Но, мамо — запротестира Кърт, — какво толкова може да ми се случи за едно лято? Писна ми години наред Нед да гърби за всичко. А ако той каже някоя и друга дума за мен, със сигурност ще ме вземат при тях и ще го облекча, защото ще мога сам да си платя почти цялата такса. Освен това — той стегна ръката си — ще направя и малко мускули.

— Отговорът е „не“ — обърна се на дивана Нед. — Спорът е приключен.

— И аз така се надявам — обади се и госпожа Тъкър. — Не ми стига, че Нед се катери по скелето! След онова, което се случи с баща ви, нервите ми се късат, като знам на какъв риск е изложен синът ми. В гроба ще ме вкарате вие двамата! А на всичкото отгоре с тоя мой гръбнак се чувствам така безпомощна…

— Хайде, хайде, мамо. Заслужила си почивката след толкова години тежък труд.

— Но и аз искам да помогна, за да осигурим тази почивка — възропта Кърт.

— Догодина — успокои го Нед. — Като станеш някой голям мениджър, и твоят час ще дойде. Не бързай толкова.

— Дявол да го вземе — промърмори Кърт и се сви, загледан в килима.

— А сега ще ме извините — изправи се Нед, — но имам да пазарувам, а после трябва да се прибирам да спя.

— Да, да — потупа го по бузата майка му, когато той се наведе да я целуне. — И да се пазиш, чуваш ли?

— Както винаги, мамо.

— Ще те изпратя до колата — стана и Кърт.

— Хубаво.

Нед с право подозираше, че Кърт не се е отказал от молбата си — още щом прекрачиха прага, той започна отново, като този път го убеждаваше, че няма нужда да казват на майка си.

Нед се облегна на ожулената броня на понтиака.

— Няма да стане, Кърт. Не и това лято, не и на обекта на Джонсън.

— И защо?

— Защото обектът е гаден.

— Опасно е, така ли?

— Би могло и да стане — каза Нед. Не искаше да тревожи брат си напразно, но реши да приключи въпроса. — Аз имам девет години зад гърба си и умея да се оправям, ако стане напечено. Но новобранец като теб…

— Аз пък си мислех, че Джонсън е добър шеф.

— Беше. Но сега е прехвърлил работата на сина си, който занемари всичко. Сапаните му са хилави, а той не ще да ги подмени. Непрекъснато обещава да ни слагат защитни перила, като започваме нов етаж, но те винаги закъсняват…

— Нед, нали няма да се пребиеш?!

— Със сигурност. — Нед сложи ръка на рамото на брат си. — Както знаеш, прекалено внимателен съм.

— Знам, но… и татко беше.

— Татко беше поостарял за тази работа, Кърт. Реакциите му вече не бяха…

— Кой, по дяволите, може да каже какво точно е станало!

— Така е. Но злополуката с него ме направи вярващ, и когато се качвам горе на стоманата, се моля като някоя стара мома.

— Стига бе! — изкикоти се Кърт.

— Наистина! — увери го Нед и потупа Кърт по рамото.

— Добре де. Но много ми се ще това лято да поработя при теб, дявол да го вземе.

— Глупости! Само ще ми отвличаш вниманието да те надзиравам, и току-виж самият аз стана невнимателен.

— Не бих желал това — въздъхна Кърт. — Е, да те пускам вече. Върви да не пропуснеш съня за красота.

— Отивам. И още нещо, Кърт — да не си споменал пред мама какво съм ти казал!

— Няма, но… Не е ли редно някой да докладва за оня тип, а?

— Редно е, но нарушенията не са чак толкова скандални, а всеки държи на работата си — потупа го по рамото Нед и отвори вратата на колата си. — Ти не се притеснявай, до два-три месеца все едно ще завършим обекта. Тази година е съдбоносна за семейството ни. Веднъж да я минем, и на всички ще ни тръгне по вода.

— Дано — рече Кърт, докато Нед сядаше зад волана. — А между другото ти пожелавам да ти тръгне по вода с новото ти увлечение.

— Благодаря — засмя се Нед, като си спомни за Емили.