Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (15)

Петнадесета глава

Късно следобед двамата се спускаха от Маунт Лемън по криволичещия път. В главата на Емили заплетените мисли се блъскаха като в центрофуга. Когато сутринта се сдърпаха с Нед, тя беше убедена, че е разбрал всичко, а излезе, че просто е предположил най-очевидното — че вилата е на родителите й. Все още и през ум не му минаваше, че е дъщеря на шефа му.

Знаеше, че му дължи истината — заради любовта му към нея. И нещата трябваше да излязат наяве, преди да я заподозре в голямата измама. Времето, в което още можеше да пази тази своя последна тайна, несъмнено вече изтичаше. Възнамеряваше да удържи обещанието и да го запознае с родителите си, веднага щом се върнат, но преди това трябваше да му открие чия дъщеря е. Междувременно щеше да поговори с Дани за условията на обекта и може би всичко щеше да се оправи, преди да предизвика бурята, като срещне Нед с родителите си. Само се молеше Нед наистина да я обича така, както й се струваше, и да запази любовта си в тежките дни, които им предстояха.

Обнадеждена беше от това, че той смята да започне книгата си още сега. Докато обядваха, той сподели идеята си да пише всяка вечер, и тя възторжено го подкрепи, като му предложи помощта си в редактирането. Повтори, че вярва в способностите му и с радост видя как порасна самочувствието му след тази похвала. Всичко трябва да се оправи, и за двама ни, мислеше си тя, докато Нед караше по обратния път. Както бе казал той, двамата просто бяха родени един за друг.

Към осем и половина Емили позвъни на вратата на брат си и отвътре се разнесе мелодичният звън на Уестминстърските камбани. Къщата на Дани и Гуен бе не по-малко изискана от тази на родителите й, при това изглеждаше още по-импозантна, защото беше двуетажна. Тук, в хълмистото подножие на планината, къщите над един етаж се брояха на пръсти, но Емили никак не се изненада от стремежа на снаха си и брат си да се „възвисяват“ — и двамата сякаш горяха от желание да впечатляват хората.

Джеръми надникна през детската шпионка в средата на тежката врата, отвори и се провикна през рамо:

— Идва леля Емили!

— Здрасти, Джеръми, как си? — каза тя, макар че той не я поздрави.

— Добре съм.

— За Бога, Джеръми, покани леля си Емили да влезе! — кресна Гуен от горния етаж.

Момченцето отвори вратата и й направи път.

— Не трябваше ли вече да си в леглото? — отбеляза Емили и влезе в слабо осветеното преддверие. От горния етаж се чуваше капризният плач на Линет.

— Ами! — отговори Джеръми. — Тъкмо си играехме с Линет, но тя счупи едно нещо и си поряза пръста.

— О, сериозно ли е? — Малката сигурно бе счупила някоя от многото играчки, които тя й беше подарила. Край тия две хлапета нищо не можеше да остане здраво.

— Не, само се поодраска. Тя е едно голямо бебе.

— Дойдох да поговоря с баща ти — каза Емили и погледна към дневната, а когато се обърна към Джеръми, той вече бързаше нагоре по стълбите към врявата, която сестра му вдигаше. Емили реши сама да открие Дани, тръгна към дневната и го повика.

Стаята изглеждаше сякаш през нея е минал ураган, както впрочем си изглеждаше винаги, когато прислужницата току-що не е почистила. Навсякъде бяха разпръснати парчета от играчки и страници от неделния вестник; на сивото плюшено килимче бяха захвърлени два мокри бански костюма, върху дивана в сиво и пурпурно имаше скупчени мокри хавлии и Емили си спомни, че нещастният диван има поне три-четири петна, които не могат да се почистят, а една от възглавниците му е прокъсана.

След като никой не се обади, тя мина през кухнята, където цареше същият безпорядък, и надникна през плъзгащата се врата. Падащият мрак бе включил автоматичното осветление в двора и в басейна, и на фона на тюркоазените отблясъци Дани, коленичил до басейна, правеше опити да измъкне нещо, заседнало във филтъра. Емили излезе на двора и той вдигна поглед към нея.

— Неприятности ли имаш?

— Джеръми взе, че напъха тук спасителния пояс на Линет — обясни Дани и се върна към задачата си. — А този й е любимият, и се опитвам да го измъкна, без да го спукам на сто места.

— Дано да успееш.

— Аха… Е, как мина уикендът в планината? — попита той, без да я погледне, и тя разбра, че му е ясно кого е водила там.

— Дани, трябва да поговорим за нещо важно.

— Виж какво, ако става въпрос за теб и за Тъкър, аз съм пас, разбра ли? Знаеш, че мама и татко ще вдигат пара, и нямам никакво желание да ми се зъбят и на мене, задето съм знаел и съм си затварял устата.

— Не е това, Дани. Нещо по-сериозно е. Можеш ли да спреш с това за момент?

— Почти го измъкнах… Дявол да го вземе! Тоя кратер никога няма да може да се залепи! — Дани се изправи. От едната страна на спадналата надувна играчка, изрисувана със златистосини еднорози, зееше неравно разкъсана дупка.

— За бога, Дани, чуй ме най-сетне!

— Какво има? — Той вдигна глава и по лицето му заиграха сините отражения на плискащата се в басейна вода. — За какво толкова се горещиш, сестриче?

— Остави това нещо и ела да седнем — каза тя и сама се удиви колко лесно успя да го изкомандва. Приближи се до подредените на терасата столове и отмести още една мокра хавлия, за да седне.

Дани, не по-малко изненадан, я последва и седна на стола до нея.

— Добре де, какво става?

— Трябва да се направи нещо с мерките за охрана на труда на тоя обект — погледна го тя право в очите.

Той се дръпна като ударен, после се наведе към нея с издадена напред брадичка, точно както баща й при последния им разговор.

— И какво разбираш ти от тия работи, даскаличке?

— Достатъчно много. Разбирам колко е опасно сапаните да са толкова слаби, че да могат всеки миг да се скъсат и някой да остане премазан под купчината желязо. Разбирам и това, че на работниците задължително трябва да им се раздадат защитни очила, и че на всеки три етажа трябва да се поставят подови настилки, и че трябва да има перила — все неща, за които не си се загрижил особено.

— Тъкър ли ти напълни главата с тия гадни лъжи?

— Не вярвам да са лъжи, Дани.

— Не вярваш значи, а? Защо тогава не си рискуваш задничето да се качиш и да видиш?

— Нямам нужда. През последните две години Нед си е водил дневник за всеки обект, на който е работил. Вчера прочетох записките му и когато стигнах до последната част, направо ми идеше да ги захвърля.

— Ами да, и мога да се обзаложа, че точно Тъкър те е помолил да прочетеш тая помия — ехидно каза Дани. — Особено пък щом по цели нощи не е спал, за да си я изсмуква от пръстите. Бас хващам, че знае коя си.

— Не, не знае! И записките му са верни! — още повече се разгневи Емили, задето Дани отрича истината. — При това аз го помолих да ги прочета, а не той мен! Нямах никаква представа какво ще открия в тях.

— Като нямаш никаква представа какви ги приказваш?

— Напротив, имам — хладнокръвно отговори Емили, но всяка изречена дума трептеше от сдържан гняв. — И искам да промениш нещата, за които споменах.

— Я гледай, искала била! Ами ако аз нямам намерение да изпълнявам нарежданията на някаква си надута даскалица? Тогава какво, ще насъскаш приятелчето си срещу мене ли?

— Не — каза Емили и се вкопчи в облегалките на стола. — Ще се обадя на татко.

— Май забравяш, че той е доста далеч.

— На туристическите кораби също има телефони, Дани. Хич не си мисли, че няма да му се обадя.

— Той ще бъде на моя страна — войнствено заяви Дани, — защото и той познава тая сбирщина от тъпаци, дето не могат…

— Стига, Дани! Или премахваш тия нарушения още до края на седмицата, или се обаждам на татко и му казвам да се прибира и да ги оправя сам!

Дани я зяпа цяла минута, но лицето му беше в сянка и Емили не можеше да види добре изражението му. Най-после той се размърда на стола и погледна встрани:

— Щом ще се изнудваме, какво ще кажеш, ако реша да пошушна на приятелчето ти коя си?

Емили се сви като ударена. Не че не беше й хрумвало това.

Щом тя играеше грубо с Дани, той беше в пълното си право да й отвърне със същото.

— Ще трябва да поема този риск — преглътна тя, — но в никакъв случай няма да поставя безопасността на тия момчета над личните си интереси. — Изгледа брат си и се запита що за човек бе станал той през последните няколко години. — За бога, Дани, как можеш така да рискуваш живота на хората?

Той се обърна, погледна я в очите и каза с горчивина:

— А ти имаш ли представа какво ми струва да управлявам тая фирма в днешно време? Ти, дето винаги си получавала всичко наготово на сребърен поднос и си имаш топлото местенце в оня твой университет? А сега си решила, че разбираш и от монтаж? В тая проклета работа всичко е риск!

— Знам го, Дани, но ти си човекът, който отговаря този риск да бъде минимален. — Тя се изправи. — И искам да ми дадеш дума, че нарушенията ще бъдат премахнати. Ако щеш, казвай на Нед, ако щеш — не казвай, но ми обещай, че ще се погрижиш за останалото. — Той отново отмести поглед и замълча. — Дани, говоря сериозно — ако до петък не оправиш всичко, се обаждам на татко.

— Добре де, добре.

— Ще го направиш ли?

— Да.

Откъм къщата отново се разнесе вой, този път ревеше Джеръми, после се чу разяреният глас на Гуен. Емили погледна скъсания пояс до басейна, помисли си за тая скъпа, но занемарена къща, за тия деца-вандалчета, за материалистката съпруга, и осъзна, че Дани не е щастлив в живота си. За момент я заля съжаление към него, доближи се и докосна голата му ръка:

— Ако има нещо…

Той вдигна очи и тя прочете в тях цялата му болка по разбитите мечти. Той понечи да каже нещо, после отново отмести поглед.

— Ти пак ще се затвориш там в златните си палати. А такива като мен ще се грижат всичко да ти е прекрасно и да нямаш грижа за нищо.

Тя направо подскочи от неговата враждебност. Винаги й беше завиждал, но никога чак така… Застина права в полумрака на терасата, като се питаше ще могат ли никога пак да станат близки, и потърси думи, които да не прозвучат нелепо на фона на задълбочаващата се пропаст помежду им.

— Дани! — показа се Гуен от горния етаж. — Качвай се, че ми трябваш!

Дани погледна нагоре, но не помръдна. Емили с въздишка се обърна, прекоси терасата и тръгна към входната врата.

Докато караше към къщи, размишляваше дали да не се обади на Нед и да му разкаже всичко. Ужасно я тревожеше перспективата той да научи истината от Дани, но пък не можеше да е сигурна, че брат й ще направи тази стъпка, за да си отмъсти. Каквито и недостатъци да имаше, той никога досега не беше се опитвал преднамерено да я нарани — не вярваше да го направи и сега.

Не можеше да възприеме небрежното му отношение към безопасността на работниците си, но трябваше да признае, че и той самият поема същите рискове. Значи, трябва да беше от алчност. Можеше да си я обясни с влиянието на Гуен, но нямаше да е честно — той сам си беше виновен, че й угажда на всички прищевки и се оставя и него да го обсеби стремежът към собственост. А може би стремежът към съревнование с ученото сестриче? Емили потрепери.

Потънала в тия мисли, тя стигна до комплекса и зави към обичайното си място за паркиране. Излезе, заключи колата и в този момент някой я повика. Огледа се и видя Моника да слиза от раздрънканата си кола, паркирана от другата страна на нейния фургон. На седалката отпред се мерна и Кари.

Емили се постъписа, но се зарадва, че ги вижда. Мислеше наскоро да ги покани на гости всичките, но от Нед все не й оставаше време за това. Децата навярно бяха на задната седалка, мирни и тихи — защо ли ги е извела Моника толкова късно? И как е разбрала кога Емили ще се прибере.

— Каква изненада — усмихна се тя на двете жени. — Децата в колата ли са?

— Децата са си вкъщи — мрачно отвърна Моника. — С Джейк.

 

 

На другия ден следобед, когато „Пиво и питиета“ започна да се пълни с монтажници, Емили си повтори наум обичайните им поръчки, които вече знаеше наизуст, и започна да им ги носи, още щом седнеха. Тази вечер щеше да работи по-усилено, отколкото през целия си досегашен живот — по настояване на Джейк Моника бе напуснала. Емили се молеше Джейк да не е сред клиентите, защото не беше сигурна какво ще направи, само ако го види. Разбра, че пак е започнал работа на обекта — явно се е обадил на Дани вкъщи и го е помолил да го приеме. Тя беше направо бясна — толкова несправедлива й се струваше лекотата, с която този човек се връщаше и на работа, и в семейството си, след като седмици наред бе зарязал задълженията си.

Гневът й придаде нови сили и значително подобри сервитьорската й сръчност, така че се справяше с поръчките по-леко, отколкото очакваше. И когато Нед влезе, тя направо се беше развихрила.

Смело го погледна в очите, решена да не покаже, че се бои какво ще прочете в тях. Но усмивката му беше приветлива, както винаги, и тя си отдъхна — поне засега Дани не беше издал тайната й. Отнесе бирите им с Мандо направо в билярдната.

— Май си имаш съквартирантка, а? — тихо попита Нед, когато му подаваше бирата.

— Да. — Емили си позволи лукса да поспре за минутка, за да си поговорят. — Никой така и не попита къде е Моника, значи всички знаете, че е напуснала.

— Да, знаем — сурово сви устни Нед.

— А той дали няма да реши да влезе тук? Дано не ми се наложи да му сервирам — току-виж взема да му лисна бирата в лицето.

— Няма да посмее. Дани Синчето може и да го е взел обратно, но на повечето от момчетата това не им харесва и няма и да седнат да пият с него. Предпочитат присъствието на Моника пред неговото.

— На всичкото отгоре и това — намръщи се Емили. — Не биваше да напуска тя. Не се знае кога Джейк пак ще си вдигне шапката.

— Убеден съм, че той не й е оставил никакъв избор.

— Никакъв избор ли?! — наежи се Емили. — Какво искаш да кажеш?

— Ами много момчета са такива — сви рамене Нед. — Не искат жените им да работят, още по-малко пък да са сервитьорки в бар.

— Но това си е чисто лицемерие! — избухна Емили. Играчите наоколо се заобръщаха към тях и тя продължи тихо, но с едва сдържан гняв: — Когато я беше напуснал, тя трябваше да работи, за да не умрат от глад — и тя, и децата. Ами ако пак изчезне, какво — пак ли ще трябва да се моли за работа?!

— Сигурно не смята повече да я напуска.

— Да не се опитваш да го защищаваш?

— Не. — Нед отпи от бирата и я погледна над ръба на чашата си: — Джейк е най-лошият пример за мъжко отношение сред тукашните момчета, но в нашия занаят много приятелчета мислят като него. Не че зарязват жените си в критични моменти, но държат да са господари вкъщи.

— Не бих могла да живея така — изпитателно го изгледа Емили.

— Знам това.

— А ти? — попита тя след кратко колебание.

— Вече не. Не и след като те познавам теб.

Емили въздъхна с облекчение.

— Е, аз да вървя. Моника наистина ми липсва, и то в много отношения.

— Аха — кимна той, приведе се към нея и тихо каза: — Значи, този уикенд сме у нас.

— Ами, да — погледна го в очите тя. — Освен ако не ти се иска да се съобразяваме с Кари. — Нед поклати глава. — Прощавай, че ти създавам такова главоболие — шеговито се извини тя.

— Няма нищо — ухили се той. — И без това нямаш достатъчно възглавници.

— Внимавай, някой може да те чуе — смъмри го тя и цялата пламна.

— Ще ми се да го изкрещя пред целия свят — почти прошепна той.

— Е, доскоро — неуверено се усмихна Емили и се запита дали Нед ще има същото желание, след като родителите й се върнат и научи коя е.

 

 

Тази и следващата вечер работата беше особено изтощителна. Емили вече се чудеше как ще продължи да води записките си, щом обслужва не половината, а всичките. Притесняваше се и за условията на обекта, и за това дали Дани взима мерките, които му поиска в събота, и дали няма по някое време да се ядоса и да разкаже всичко на Нед… Във вторник и в сряда Нед не промени държанието си и дори спомена, че е започнал да работи върху книгата. У Емили се появи надеждата, че все пак брат й няма да я издаде.

В сряда, някъде към десет часа, дълго след като Нед си тръгна, за да отиде да пише, Емили отиде в склада да си почине, но на вратата рязко спря — на масичката там седеше Моника, разрошена, със зачервени очи, и държеше някаква пазарска торба.

— Боже мой! Какво се е случило? — извика Емили и забърза към приятелката си.

— Какво ли не — отговори Моника и извади цигарата от устата си. Долната й устна потрепери, тя подсмръкна и стисна зъби: — Онова мръсно копеле… Толкова съжалявам, Емили! Той съсипа някои от учебниците ти. Донесох ти ги всичките, но някои са накъсани. Ще ти ги платя, но ти може би няма да можеш да купиш… — Очите й се наляха със сълзи, тя извърна глава и ядно дръпна от цигарата: — Копелето му проклето!

Емили седна на сгъваемия стол до Моника и сложи ръка на рамото й.

— Моника, учебниците нямат значение. Много повече се притеснявам за теб, отколкото за някакви си глупави учебници. Какво стана?

По лицето на Моника се изписа ожесточение, каквото Емили не беше виждала:

— Каза ми, че не искал да уча повече, а аз му казах да се разкара. — Ръката й се сви в юмрук. — И тогава той започна да къса учебниците ти. Добре че бях извадила само три — другите бяха прибрани. Опитах се да му ги взема, но той скъса литературата и граматиката, и…

— Това не ме интересува — настойчиво повтори Емили. — Ще ги възстановим. А ти добре ли си?

— Добре съм. — Очите на Моника светнаха с ледена ярост. — Не можех да се боря с него, така че си затраях. Най-после изпи още две-три бири, укроти се и заспа в креслото. Тогава взех учебниците, събрах дори и накъсаните парчета, и ги донесох. Идеше ми да му строша главата, така, както си спеше — намръщи се тя.

— Добре че не си го направила — потрепери Емили.

— Все пак трябва да мисля за децата. — Гласът на Моника стана безстрастен. — Ще се разведа с него.

— О, Моника… — изстина Емили, изведнъж осъзнала съучастието си в това опасно решение. — Та той може да те пребие.

— О, не, няма — едва-едва се усмихна Моника. — Не съм такава глупачка. Ще го изчакам утре да тръгне на работа и ще сменя ключалките. А ако вземе да ми създава главоболия, ще викна полиция.

— Не мога да повярвам, че го казваш. Ти винаги…

Моника изгледа Емили, като че ли е малоумна, и търпеливо обясни:

— Той изпокъса учебниците ти! И докато го правеше, нещо в мен се преобърна — най-после разбрах с дебелата си глава, че той не ме обича, че никога не ме е обичал!

— Не, Моника, ти в никакъв случай не си дебелоглава!

Моника угаси цигарата и замислено изгледа Емили. Най-после продума:

— Да, права си. И ми е писнало тоя тъпанар да ме нарича така.

— Но все пак се боя за теб.

— Мога да се оправя — хвърли поглед към бара Моника. — Не забравяй, че оттатък имам много приятели, които достатъчно добре говорят на езика на Джейк. Като види дебелия край, ще се държи прилично.

Емили се замисли за яките монтажници, за Мандо и Зевзека, за Ал и Петела. Дори и Нед щеше да вдигне ръка, ако някой тръгне да заплашва Моника.

— Може и да си права.

— А сега отивам в тоалетната да се среша и да се пооправя — надигна се Моника. — Ще помоля Бейли да ме върне. Стига, разбира се, да нямаш нещо против да се откажеш от някой и друг бакшиш.

— Шегуваш ли се? — прегърна я Емили. — Без теб тук едва не се побърках. Но сигурна ли си, че искаш да работиш точно това?

— Сега, засега… — Моника взе чантата си и хвърли изпълнен с копнеж поглед към учебниците на масата.

— Слушай, защо не ги вземеш пак?

— Ама нали ти бях обещала, че ще ги пазя, че няма да дам нищо да им се случи, пък то виж какво стана…

— Вината не е твоя. И знаеш ли какво, хайде да продължим с уроците, ако искаш.

— Господи, разбира се, че искам! — разпалено я погледна Моника. — Сега повече от всякога я искам тая диплома. Толкова обичах да уча… Точно затова така полудях, когато Джейк ми каза да престана.

— А той точно затова ти го е казал — не му се ще да се усъвършенстваш, защото знае какво следва.

— Даа, сега вече го проумях. А не беше и добър баща, да знаеш. Нито веднъж не е донесъл на момчетата нито камиончета, нито нещо друго, както направи ти.

— Като стана дума за момчетата, какво ще правиш, ако Бейли те вземе обратно? Сигурно пак ще вземеш Кари у вас, но ще бъдат ли те с децата в безопасност вечер?

В очите на Моника отново проблесна мълния.

— Рамбо никак не обикна Джейк. Той успя да изпокъса учебниците ти единствено, защото беше вързал кучето отвън.

— Искаш да кажеш, че Рамбо може да го ухапе? — Емили си спомни огромното тромаво куче. Колкото и да приличаше на плюшено мече, все пак не би си пожелала някой път да й се нахвърли.

— Само да му дадем знак, аз или Кари, Рамбо направо ще разкъса Джейк парче по парче — каза Моника. — И Джейк си го знае. Искаше да разкара кучето още на минутата, когато влезе вкъщи, но момчетата ревнаха така жално, че дори и той, колкото и да е зъл, не се реши да го направи пред очите им. Тогава тръгна да го прави дворно куче и все си мисля, че е имал намерението да го отвърже някой близък ден и да го натири нанякъде.

— А къде е сега Рамбо?

— В колата ми. — Устните на Моника се отпуснаха в познатата топла, малко крива усмивка. — Отсега нататък ще си е домашно куче.

— Хубаво — отвърна на усмивката й Емили. — Ами тази нощ? Вкъщи ли ще се върнеш?

— Разбира се. Той, Джейк, веднъж като заспи на креслото, цяла нощ е кротък като агънце. А и сутрин хич не му е до разговори. Ще тръгне, олюлявайки се, на работа и щом излезе, веднага ще викна ключаря.

— Ти май вече всичко си измислила — удиви се Емили на хладнокръвната преценка на Моника.

— Така е.

— Ако се притесняваш от нещо, тази нощ можеш да спиш у нас.

— Благодаря, но ще се оправя. За мое нещастие, прекалено добре го познавам тоя тъпанар. Винаги е едно и също.

— Все пак обещай утре сутринта да ми се обадиш как е минало всичко — каза Емили. Много се надяваше, че Моника знае какво прави.

— Ще ти звънна. И кажи на Кари да си събира нещата, ако иска да се пренесе пак при нас — сигурно хич няма да й се ще да напусне оня „Риц“, ама…

— Глупости — поклати глава Емили. — Направо ще се зарадва. Не сме приказвали много-много, но когато се разговорим, тя все разправя колко й липсват твоите момчета.

— Ето, и това също! — спря се Моника, която вече тръгваше към тоалетната. — Момчетата никак не се зарадваха, че баща им се върна и прогони Кари. Колкото и да ми беше неприятно да се замислям за това, те май наистина не го обичат много-много.

— Явно не е направил нищо, за да го обикнат.

— Е — въздъхна Моника и отърси рамене. — Пропусна си шанса.

— Точно така. И бъди твърда.

— Налага се. — Моника излезе.

Емили погледна часовника си и едва не хукна към салона — ако не внимаваше, Бейли щеше да върне Моника и да уволни нея, задето прави прекалено дълги почивки.