Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (6)

Шеста глава

На покрива на майчината къща, надвесен над Нед, Кърт оглеждаше ръждясалия воден охладител.

— Това, което ни трябва, е или нова такава бракма, или, още по-добре, климатична инсталация.

— Догодина. — Нед изтри чело с опакото на ръката си, свали единия панел на вентилационната шахта и го остави настрана. — А ти виж нещата откъм добрата им страна — сега хем правиш тен, хем се наслаждаваш на пейзажа.

— Планините ли имаш предвид или Сюзан, дето се е излегнала по бански в съседния двор?

— И двете, момчето ми, и двете — ухили се Нед. — И не мисли, че тя не забелязва как демонстрираш мъжествени гърди и прекрасни крака.

— Ами! Изобщо не мога да се меря с теб по мускули, така че бъди добър другия път да си облечеш някаква риза.

— Бива ли да се плашиш от възрастен човек като мен? Че аз съм вече на възраст да съм й…

— Съсед — със смях довърши Кърт. — Я стига, Ромео такъв! Жените доста се увъртат около тебе. И като стана дума, как мина оная среща в петък?

Нед още не беше решил да говори ли с Кърт за Емили.

— Ами среща като среща… — рече той и се престори, че вниманието му е погълнато от тропическите ухания, които се разнасяха от охладителя. — Така си и мислех, ще трябва да сменяме ремъка. За това значи бил целият шум. Ако вземеш да свалиш оня панел откъм теб, по-лесно ще стигнем дотам.

— Добре.

— Та си беше среща като среща, честна дума — с усмивка повтори Нед, за да смекчи обидата на Кърт, че не споделя с него. Не обичаше да има тайни от брат си, но за Емили все още не му се говореше — от двайсет и четири часа не спираше да мисли за нея.

Логиката му диктуваше да стои настрани от университетска преподавателка, която кара корвет и проучва монтажниците като буболечки в стъкленица. Но само като си спомнеше блясъка в онези сини очи, топлината на устните й, сияйното великолепие на тъмните коси, и везните отново се наклоняваха в другата посока.

Разхлаби гумения ремък на вентилатора, свали го и го запрати настрани.

— Надявам се това чудо да избута до края на лятото — опита той да завърже разговор, за да разбере сърдит ли е брат му.

— Може и да издържи — съвсем дружелюбно се съгласи Кърт и подаде новия ремък. — Но се безпокоя за мама — вече не понася жегите както едно време, а през юли, като завалят дъждовете, това тресавищно чудовище тука изобщо няма да влияе на температурата вътре.

— Май ще трябва да й купя една стайна климатична инсталация, поне за спалнята — поклати глава брат му.

— Но това, доколкото разбирам, ще значи да отложиш пак боядисването на колата.

— Е, и? — нагласи ремъка Нед. — Кого толкова имам да впечатлявам?

— Ти ще ми кажеш. Дай, дай да държа тука, докато затягаш болта.

Двамата мълчаливо продължиха работата си. Докато Нед въртеше ключа, потта навлезе в очите му и взе да се стича надолу по гърдите. Лятото се очертаваше горещо, както всички лета в Тъксън. Какво ли щеше да е за него Емили? Свеж оазис в зноя или стихиен пожар, който ще изпепели всяка надежда за промяна? Най-после ремъкът бе поставен. Нед приклекна назад и погледна брат си.

— Оказа се, че в петък излизах с твоята преподавателка по социология, Емили Джонсън. — Кърт го зяпна. — Точно такава беше и моята реакция.

— Но ти спомена, че ще излизаш с новата сервитьорка от „Пиво и питиета“! — обърка се Кърт. — А госпожица Джонсън не би следвало да има причини…

— Има наистина. — Нед извади от джоба си голяма цветна носна кърпа, изтри лицето си и я подаде на Кърт. — Това лято е започнала някакво изследване върху социалните навици на монтажниците.

Кърт замръзна с кърпата в ръка.

— Какви, по дяволите, ги говориш?

— И както изглежда, точно ти си й подсказал идеята.

— Чакай, Нед, няма такова нещо!

— Споменавал ли си й за мен?

— Естествено — сопна се Кърт отбранително. — На един семинар обсъждахме символа на сините и белите якички, и се наложи двамата с нея да поспорим с неколцина сноби. После останах да й обясня защо съм казал някои неща, и й разказах за татко и за теб. Но и през ум не ми е минавало, че ще тръгне да прави такива работи!

— Както виждаш, прави ги. Поканих я да излезем, като я смятах за студентка — за каквато се представя пред всички. И в петък вечерта тя най-сетне си призна всичко.

— Да не искаш да кажеш, че е излязла с теб само заради проекта си?!

— Ей богу, надявам се, че не — въздъхна Нед. — Поне тя така твърди — че проектът й засяга само взаимоотношенията на монтажниците в бара, социалните модели, които те установяват помежду си там, и че отношенията й с мен били нещо съвсем друго…

— От друга страна пък, може и наистина да мисли така. Откъде да знам? — Кърт с прищракване намести втория панел и отпусна скобите, които го придържаха на място.

— Все се надявах, че точно ти би могъл да го знаеш. В края на краищата, познаваш я по-добре от мен.

— Не може да й се отрече, че е добър преподавател — започна Кърт. — През последния семестър тя направо съживи социологията за мен. — И изпитателно погледна Нед. — Знам, че социолозите изучават човешкото поведение, но винаги съм свързвал това с хората изобщо, а не с конкретните ми познати. И сега ми звучи някак странно…

— Да, но няма шега. При това човекът под микроскопа дори не си ти — отбеляза Нед.

— Виж, ако знаех какво ще направи, като й кажа за теб, никога нямаше да отварям дума.

— Знам, знам. — Нед се надигна с ръце на хълбоците.

— И сега какво? — изправи се и Кърт. — Вече нямаш намерение да излизаш с нея, така ли?

— Точно така ще направя, ако имам поне малко ум в главата си. Знаеше ли, че тя има корвет?

— Виждал съм го — червен, последен модел.

— С това пропада и последната ми надежда — трепна Нед. — Мислех си, че е някоя стара таратайка, купена на безценица.

— Знаеш ли, нещата може пък и да не са толкова лоши. — Кърт му върна кърпата и скръсти ръце: — Не те упреквам, че проучването й не ти харесва, но като изключим това, какво лошо виждаш в една връзка с госпожица Джонсън?

— Не ми е в групата, Кърт.

— Я не говори така! Ти винаги си харесвал умни жени. Значи тя директно ти влиза в класацията. Да не говорим пък каква е хитруша… Какво толкова ти пречи някакъв си мъничък корвет? На твое място бих се чувствал прекрасно.

— Да, но има и нещо друго. Докато премислях всичко, което тя ми каза в петък вечерта, се сетих, че ми подхвърли как родителите й я притискат да се омъжи за определен тип мъж, и много се съмнявам този тип да е прост монтажник като мене.

— Е, и?

— Ами ако излиза с мен просто от бунтарство?!

— Може — поклати глава Кърт. — Но аз бих й имал повече доверие. Ако искаше просто един флирт за лятото, нямаше да ти разкаже за изследването. А тя рискува проекта си, за да бъде откровена с теб. Защо ще го прави?

— Не знам. Може би, незнайно защо, ми вярва.

— Вярва ти, твърдоглавецо! Вярва ти, защото е разбрала, че си свестен, че си човек, който я привлича, и не й се ще да започвате с лъжа. Това обяснение ми изглежда напълно достатъчно, дори и без бунтарството, което й приписваш. Защо просто не се оставиш да те повозят?

— В червен корвет?

— Че защо пък не? — В очите на Кърт заиграха палави искрици.

 

 

В понеделник, преди да тръгне за работа, Емили реши, че тази вечер трябва да успее да поговори с Нед — ако той беше готов да приключи с техните отношения, тя не беше. Когато бе до нея, тя изпитваше някакво особено чувство. Топлотата на този мъж я изпълваше със сила и не желаеше да го изгуби, без да разбере дали това чувство е взаимно.

Реши от тази седмица да занесе в бара и бележника си — свикнала бе с работата си, за да има време да нахвърля разговорите, които дочуе. В кухнята си имаха шкафче, в което държаха чантите си, и тя пъхна бележника там с мисълта, че Моника сигурно ще го вземе за нещо, свързано с учението й. По някакъв начин то наистина си беше свързано.

През целия уикенд я измъчваха и проблемите на Моника и сега с нетърпение очакваше новата си приятелка. Имаше едно предложение — съвсем просто, стига на човек да му хрумне, при това от полза за всички, с изключение на Джейк, но той изобщо не я интересуваше.

Моника влезе в кухнята с топла усмивка.

— Момчетата направо ме подлудиха! Непрестанно разпитват как изглеждаш, каква си и прочее, и прочее. Дали ще имаш възможност да прескочиш до нас в събота следобед?

— С най-голямо удоволствие — отвърна Емили.

— Прекрасно! — Усмивката на Моника направо разцъфна. — Наближава краят на работния ден на обекта и Бейли много скоро ще ни го напомни, ако не излезем в салона.

— Знам, но първо почакай за минутка. Хрумна ми една идея.

— Каква? — Моника взе кочана със сметките и пъхна молива зад ухото си.

— Знам колко се притесняваш за момчетата, когато остават сами. Защо не дадеш обява, че търсиш жена, която да живее у вас? Някоя, която работи денем и е натясно с парите като теб?

Моника поклати глава и Емили замълча.

— Ако взема вкъщи друга жена, какво ще правим, когато Джейк си дойде?

— Не знам. Но все ще измислим нещо. — Не допускаше, че Моника още дълго ще може да оставя децата си така, само защото някой ден Джейк би се появил отново, но се въздържа от подобно откровение.

— Какво например?

— Ами например — чу се да казва Емили с надеждата някой ден да не съжалява за импулсивното си предложение, — ако се боиш, че ще се наложи жената да се изнесе набързо, мога да я взема при мен, докато си намери друга квартира.

— Не, не бих могла да искам това от теб — отсече Моника.

— Разбира се, че можеш! У нас има предостатъчно място. — В същия миг осъзна, че като се намесва така в проблемите на Моника, рискува собствената си тайна — с всеки изминал ден ставаше все по-трудно да се прикрива. Но пък не можеше да пренебрегне сигурността на тия деца…

— И все пак не вярвам да стане — запъна се Моника. — Ако Джейк се прибере и завари у нас някоя чужда жена, направо не знам какво ще направи. Но определено няма да му хареса.

Да върви по дяволите тоя твой Джейк! — понечи да извика Емили, но като се надяваше, че здравият разум на Моника ще надделее над привързаността към Джейк, в крайна сметка кротко предложи:

— Все пак помисли, обещаваш ли?

— Добре де, ще помисля — прегърна я Моника. — А сега да вървим, преди Бейли пак да ни завари на сладки приказки.

— Тръгваме.

Влязоха в салона, точно когато се изсипа първата вълна монтажници. Емили избърза да разчисти чашите и чиниите от сепарето, в което напоследък често сядаха двама старци. Бейли беше казал, че те всеки ден обядват тук, но никога не се застояваха след три и половина, сякаш усещаха, че от четири нататък това е територия на работниците.

Тъкмо разчисти масата, и Нед влезе заедно с Мандо, който разпалено му обясняваше какъв невероятен удар направил в събота на билярд и как никога не успявал да направи такова нещо, когато играе срещу Нед.

— Казвам ти, братле! В събота бях в страхотна форма. Да беше там, щях направо да те разбия.

— Късмет съм имал, значи — отговори Нед и погледна към Емили.

Тя замръзна и затаи дъх — ако се извърнеше и не отговореше на настойчивия й поглед, явно е решил да отхвърли приятелството им, и каквито и опити да прави, за да го разубеди, явно нямаше да я послуша.

— Така де, ти, кучи сине, си най-големият късметлия, когото познавам — завърши Мандо и се отправи към билярдната.

— Сигурно — отвърна Нед, смигна на Емили и тръгна подире му за обичайната схватка.

Емили рязко въздъхна и се усмихна. Идеше й направо да закрещи и да затанцува в кръг наоколо! Но сепаретата вече се пълнеха и трябваше да си гледа работата.

— Ей, Емили! — подвикна Петела още от вратата. — Как изкара уикенда, миличка?

— Чудесно — отговори тя достатъчно високо, та да чуе и Нед.

— Не може да бъде! Нали не си била с мен! — възкликна Петела и се вмъкна на обичайното си място в сепарето.

— Ей, Петел, я стига, че ще те натопя на приятелката ти — скастри го Зевзека, изчака Ал да влезе навътре и с въздишка отпусна едрото си тяло върху тапицерията от изкуствена кожа. Емили се засмя и отнесе чиниите към кухнята, а когато се върна, четворката вече беше в пълен състав. Винаги сядаха в един и същ ред: най-отляво Майк, до него Зевзека, после Ал и най-вдясно — Петела. А когато се присъединяваха Мандо и Нед, всички се сместваха или пък примъкваха столове. Но така или иначе, това бе единствената промяна в стереотипа.

— Всички ли се познавахте, преди да дойдете на този обект? — заразпитва тя, набрала кураж за изтеклата седмица.

— Познавах тая мутра още от предишния обект — отвърна Зевзека и посочи с пръст Ал. — И за мой ужас, той взе, че се появи и тука.

Емили се засмя — хапливите закачки бяха един от начините тия мъже да изразяват привързаността си един към друг. Повтори си наум подмятанията, за да може по-късно в кухнята да си ги запише. В изследването си щеше да промени имената и на хората, и на заведението, и на града — не желаеше да нарушава ничия лична тайна.

— И аз съм работил с тебе, Зевзек, но беше преди три-четири години — каза Петела. — После поживях на изток, но първият ми обект беше тука, в Тъксън.

Зевзека измери с поглед червенокосия.

— Така ли? Сега, като го каза, си спомням за някакво пъпчиво хлапе, дето за нищо не го биваше. Значи ти си бил, а?

— И аз си спомням посивелия дъртак, който все ми завиждаше, че работя два пъти по-бързо от него — не му остана длъжен Петела.

— Да, ама работеше ли както трябва? — заяде го Зевзека със самодоволна усмивка.

Емили внимателно ги слушаше. Знаеше, че зад всичките тия закачки се крие искрено приятелство — инак тези мъже нямаше вечер след вечер да седят заедно тук.

— Е, джентълмени, както обикновено ли? — Обръщението й „джентълмени“ вече бе станало любима шега на всички.

Майк се прокашля и намести въображаемата си вратовръзка.

— Възнамерявах да си поръчам шампанско — започна той, имитирайки богат бизнесмен, — но не ми се ще да им натривам носовете на джентълмените, така че… — И надвика дружното освиркване и подвикване: — За да не се откроявам от тълпата, ще взема обичайното си ръжено уиски, чисто.

Най-после ритуалът с поръчките завърши и Емили отиде в съседното сепаре, където всичко се повтори. Но най-привързана си оставаше към четворката на Зевзека — все пак те бяха първите й клиенти, а и бяха най-близки с Нед… Остави билярдната накрая.

Първо взе поръчката на Мандо. Вече гледаше с други очи на този мъж с вид на грубиян — човекът, могъл да рискува живота си заради някакво си коте, и спасил Нед да не падне да се размаже от дванайсетия етаж. След това взе поръчките на Бил и на Тони, другите двама заклети играчи на билярд, и нарочно остави Нед последен.

— Един „Бъд“ нали? — попита тя и още щом се погледнаха, си спомни допира на устните му и сърцето й учестено заби.

— Да, моля.

Огледа го и изпита непреодолимо желание да се пресегне и да изтрие мръсното петно от бузата му.

— Ей сега идвам.

Забърза към бара и връчи на Бейли бележката с поръчките. За по-малко от десет минути успя да сервира в сепаретата и вече се връщаше към билярдните маси. И към Нед… Взе парите му след останалите, и понеже засега нямаше други поръчки, реши да си позволи един кратък разговор.

— Можеш ли да дойдеш за минутка? — кимна му с глава да се отдалечат.

— Разбира се — съгласи се той. — Мандо, извини ме за момент.

— Тя ли ти е талисманът? — попита приятелят му и едва не се усмихна, но се усети навреме и сърдито промърмори: — Тука талисманите са забранени! Особено пък за новобранци като тебе.

Нед се оттегли с Емили към ъгъла на билярдната.

— Е, какво има?

— Мисля, че в петък не успяхме да поговорим както трябва — каза тя и го погледна в лешниковите очи.

А там проблеснаха весели искрици:

— Не бих казал, или поне не беше съвсем така.

— Имах предвид — изчерви се Емили, — че не успяхме да поговорим нито за работата ми, нито… за други неща — например за парите, за колите… Не се изразявам много добре, но бих желала да се видим пак и да се опитаме да оправим цялата тази каша.

— Добре, и на мене ми се иска.

Идеше й да го прегърне, но вместо това притисна подноса към гърдите си:

— Много хубаво.

— Ами да. — Той помълча, после продължи: — Говорих с Кърт.

— Радвам се. Той е страхотно хлапе. А е и добър студент. — И веднага почувства как топлотата му отново я обгръща.

— Той пък твърди, че си страхотен преподавател — тихо каза Нед.

— Радвам се да го чуя. — С ъгълчето на окото си забеляза как Бейли я наблюдава и изпита огромното желание и той, и всички останали в бара да изчезнат и двамата с Нед да останат сами. — Шефът е настръхнал, трябва да вървя.

— Видях го. Е, какво — ти си на работа до полунощ, а аз ставам в четири и половина… Какво ще кажеш за обедната почивка? Можеш ли утре да слезеш по-рано в града, между дванайсет и дванайсет и половина?

— Ще си пропуснеш времето за четене — закачливо го подразни тя.

— Нищо, ще заменя четивото, което ме ограмотява, с жена, която да ме образова — ухили се той. — Значи, чакаме се в дванайсет на обекта. Ще ти направя и сандвич.

— Добре.

— Дано само да обичаш салам „Болоня“…

— Обичам, но… — И замълча, тъй като погледът му се насочи към вратата и изражението му стана сурово. Някой бе влязъл, някой, заради когото обичайната глъчка наоколо изведнъж стихна. Емили се завъртя и през задименото помещение се оказа лице в лице с брат си.