Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (13)

Тринадесета глава

В понеделник Емили занесе в бара учебниците си от гимназията и ги даде на Моника.

— Божичко, та те са напълно запазени! — възкликна Моника, прелиствайки един учебник по алгебра, докато седяха двете в склада през една от почивките. — Защо не си ги продала?

— Не ми се искаше.

— На повечето деца, които познавах, им се налагаше да ги препродават — парите не им достигаха за нови.

— Е, аз имах късмет — отвърна Емили, която все повече съзнаваше колко вярно е това. — Родителите ми знаеха колко обичам училището и какво означават за мен учебниците, така че ми позволиха да ги задържа.

— Виждам какво са означавали за теб — рече Моника. — Дори не си драснала по тях. — Вдигна поглед от учебника и обеща: — И аз няма да ги похабя. Няма да пуша, докато ги чета, и няма да позволя на момчетата да припарят до тях.

— Моника, това изобщо не ме притеснява. Щом съм ти ги дала, значи ти вярвам. При това така поне ще влязат в употреба — иначе само събираха прах на полицата.

— Няма значение, ще ги пазя. — Моника ги взе с изключителна предпазливост. — Ако поемеш за малко поръчките ми, веднага ще отскоча до колата да ги заключа, за да не стане нещо — да не попадне я храна, я нещо друго…

— Добре — усмихна се Емили и тръгна през кухнята към салона. Все едно, трябваше да събира повече информация за изследването си, макар че ентусиазмът й някак се поизпари. Напоследък в живота й нямаше по-важно нещо от това да бъде заедно с Нед. Извън броените мигове, които успяваше да открадне, за да си поприказват в бара, трябваше да изтрае чак до петък вечер, за да се сгуши в прегръдките му… Беше си тръгнал преди половин час. За Емили присъствието му изпълваше задименото помещение с изтощително вълнение. Дали нямаше да им е по-леко, ако двамата изобщо нямаха възможност да се виждат до петък? Чувстваха се като шпиони, които откъсват по няколко мига, за да споделят любовта си с поглед или с едва забележимо, уж случайно докосване. Разбира се, тя нямаше избор да го вижда, или не. Той беше част от тази бригада и престоят му в „Пиво и питиета“ бе важен и за него, и за останалите. А и тя всъщност искаше да го вижда всяка вечер, да има дори и такъв нищожен допир до него… Вече не се съмняваше — беше влюбена в Нед Тъкър до ушите, безумно и страстно!

И все пак не можеше да изостави всичко останало в живота си. Проучването на монтажниците беше една добра идея и все още беше. С публикуването на заключенията от него щеше да постигне още по-добро служебно положение в университета, а сега вече още повече искаше да се подсигури, за да не стане допълнителна материална тежест за Нед. Вече много по-лесно водеше записките, тъй като можеше да записва наблюденията си и пред Моника, която често любопитно надничаше през рамото й. На Емили това не й пречеше, Моника дори допълваше много неща за социалната структура в бара. По-късно вечерта двете се засякоха с поръчки на бара.

— Още не мога да повярвам, че ми даде тия учебници — каза Моника, поне за четвърти път.

— Стига де — усмихна се Емили. — Всъщност нищо съществено не съм направила.

— Да, но за мен е съществено и сериозно си мисля да взема да убедя Бейли от време на време да те пуска в събота вечер. Какво ще кажеш за тази събота?

— Благодаря — засмя се Емили и поклати глава. — Но смятам, че ще трябва да започнем с плана за твоето обучение, и то още в неделя следобед. Освен това, в неделя Нед ме е поканил на вечеря при майка си, така че все едно никъде не можем да заминем.

— При мамчето, а? — ухили се Моника. — Радвам се за теб. А ти кога ще го заведеш при вашите?

Усмивката на Емили се стопи заедно с веселото й настроение.

— Не знам.

— О — сви вежди Моника, — какво толкова казах, че помръкна така?

— Нищо, нищо. — Емили пое подноса с питиетата, благодари на Хенри и пак погледна към Моника. — Просто имам малко проблеми с родителите си.

— О… — изгледа я Моника. — Съжалявам, Емили. Сигурно е много кофти.

— Ти ли ми го казваш?

— Добре де, а по-другата събота? — ведро попита Моника, за да смени темата.

— Може — усмихна се Емили на приятелката си. — Трябва да си помисля.

— Помисли си.

Вечерта отиваше към своя край и Емили обмисли предложението на Моника. Един уикенд с Нед й се струваше като сбъдната мечта. Толкова хубаво щеше да е да го заведе на вилата в Маунт Лемън — вече знаеше колко обича планината. Можеха да избягат от жегата, която тегнеше над Тъксън в знойните летни дни. Нямаше нужда да обяснява чия е вилата, щеше да каже просто, че са й дали да я ползва за уикенда. Родителите й щяха да отсъстват три седмици и само брат й можеше да реши да се качи там.

На другия ден отново обмисли идеята си и колкото повече си мислеше, тя все повече й харесваше. Мечтаеше с Нед да са по-дълго сами, да се любят на огромната спалня под облицования с ламперия таван, да се разхождат за ръка сред боровете, да споделят интимността на цяла една къща, без да се притесняват от съседите зад стената… Вечерта се обади на Дани и му обяви, че по-следващия уикенд иска да се качи на вилата. За щастие, той не я попита защо.

 

 

Запази плана си в тайна, за да изненада Нед. Реши да му каже в неделя вечерта, преди да си тръгне от дома му. През целия уикенд перспективата за бъдещата мини ваканция я държеше в приповдигнато настроение. В събота поплуваха в големия басейн в нейния комплекс и се любиха, докато стана време тя да тръгва за работа. Сутринта закусваха понички и четоха неделния вестник, после се любиха сред омачканите му страници… След това Емили отиде при Моника, а оттам — при Нед, качиха се на стария му понтиак и се отправиха към дома на майка му.

— Емили, нещо става — не издържа най-после Нед. Пътуваха през маранята, която отказваше да се разсее дори и в пет и половина следобед. — Има нещо, което криеш от мен. Усещам го.

Тя не отговори, само леко се усмихна.

— Кога ще ми кажеш?

— По-късно.

— Стига, Емили! Мразя изненадите!

— Така ли? — изгледа го тя, замислена над думите му. — Смятах, че всички обичат изненадите.

— Не и аз. Независимо дали са добри, или лоши. Обичам всичко да е открито, да мога да го видя.

— Боже мой! — възкликна тя и се опита да преодолее смущението си. — Дори и за рождения ти ден? Или пък за Коледа?

— Ами да — разсмя се Нед. — Голяма веселба наставаше, когато бях малък. Аз правех списък с нещата, които исках, а нашите ми казваха какво извън тоя списък могат да си позволят, и получавах точно това, и нищо повече.

— Звучи доста сурово. А какво ти носеше Дядо Коледа?

— Май точно оттам се започна. Аз направо побеснях, когато открих, че подаръците, които вярвах, че изработват джуджетата на Северния полюс, ги купува майка ми.

— Ами Снежанка?

— Вече си я имам. — Той нежно стисна ръката й. — Когато се любим, създаваме приказка, много по-сладка и нежна от целия живот. И това е всичкото бягство от действителността, което ми е нужно.

— А като толкова много четеш, какво ще кажеш за романите например — те също не са истински — продължи тя, решена да открие поне някакви пролуки в логиката му, повече заради себе си, отколкото заради него.

— Хубавите романи са си истински. Героите не, но чувствата и житейските ситуации са истински. Точно затова обичам Браунинг — защото стиховете му са посветени на истината.

Боже мой!, помисли си Емили. През отворените прозорци на колата горещият вятър свиреше в тон с безутешната й мисъл какво ще стане, когато Нед научи истината. Единствената й надежда бе отсега да съгради тяхната любов върху такива стабилни и здрави основи, че да може по-късно да устои на бурята.

— Значи, с две думи, искаш да чуеш моята изненада, така ли?

— Да, ако обичаш.

— Добре. Първо, Моника се чувства ужасно задължена към мен за учебниците и уроците и ми предложи другата събота да поеме и моя район и да можем да прекараме уикенда заедно.

— Вече започва да ми харесва — ухили се Нед.

— Нататък. Едни мои… приятели имат виличка в Маунт Лемън и ми оставиха ключа. Мястото е много спокойно и прохладно.

— Звучи направо страхотно — влюбено я погледна той. — Ще можеш да развяваш гривата си и в буквалния, и в преносния смисъл.

— Точно така — попипа Емили плитката на гърба си. — Знам колко обичаш косите ми да са пуснати, но днес просто беше прекалено горещо.

— Разбирам те. Моля те, не мисли, че си длъжна да се съобразяваш с предпочитанията ми. Вярно е, че обожавам косите ти, но не искам да се измъчваш заради това.

— Така ли? Значи нямаш нищо против другата седмица да се подстрижа, а?

— Знам, че ме провокираш. Не, Емили, с коси или без коси — винаги ще те обичам.

— За твой късмет — засмя се Емили, — за това и дума не може да става, поне в близко време. Обичам косата си такава, каквато е, освен, разбира се, в дни като днешния.

— Даа, следващият уикенд в планината ще бъде истинско удоволствие, съгласен съм. Колкото и да не ми се ще да го призная, да ходиш с богато момиче си има своите предимства.

— Нед, много хора имат вили в планината — запротестира тя, почувствала се, както винаги, неловко от изявленията му на беден човек против богатите.

— Но аз нямам такива познати.

— Е, виличката не е кой знае каква, но си мислех, че ще ти… ще ни хареса там.

— Убеден съм — нежно каза той. — Благодаря ти, Емили.

Тя преглътна с пресъхнало гърло. Нетърпеливото очакване на следващия уикенд бе малко помрачено. А може би и много помрачено, помисли си тя. Колкото повече опознаваше Нед, толкова повече се ужасяваше от неизбежния сблъсък в края на лятото, когато му каже коя е всъщност. И удоволствието от това, че сега са заедно, не можеше да я накара да забрави проблемите, които тогава ще възникнат.

— Какво така изведнъж се смълча? — поглади я по бузата той. — Затова, че развалих изненадата ти ли?

— Не, не затова — отвърна тя и добави нова лъжа към нарастващата купчина. — И без това довечера щях да ти кажа, така че няколко часа не са от значение.

— Направо ме запали с това, което си намислила. Представи си само — цели два дни ще можем да сме заедно и да не правим нищо друго, освен да ядем, да спим и да се любим… — Той вплете пръсти в нейните. — Най-вече да се любим. — После въздъхна: — Но дори и това време няма да стигне, за да ти покажа какво изпитвам към теб.

Думите му пробудиха тлеещата чувствена възбуда помежду им и тръпките от лошите й предчувствия започнаха да отзвучават.

— Знам, че няма да стигне — стисна ръката му тя, — но все пак ще е повече, отколкото сме имали досега.

— Някой ден — зарече се Нед и погали ръката й с палец, — ще имаме време, колкото си искаме. Това трябва да стане, Емили — ние просто сме родени един за друг!

— Така е — съгласи се тя.

Мълчаливо пропътуваха краткото разстояние до дома на майка му, завиха в алеята и пред Емили се откри малката къщичка в стил ранчо, точно такава, каквато си я бе представяла — с навеса за коли, изградена от бетонни тухли, имитиращи кирпич, и с правоъгълна форма. В единия край дневната и кухнята, по средата — входът, а в другия край — спалните. Предният двор, както повечето в околността, бе покрит с чакъл и кактуси и Кърт, гол до кръста, плевеше малкото избуяли бурени.

— Предупреждавам ви, че вътре е като в пещ — усмихна им се той. — Мама си е наумила, че единственото блюдо, достойно за гости, е задушеното печено и фурната горя цял ден. Опитах се да я убедя, че ако е за бавен огън, може да го опече и в оная бракма на покрива, че можем да ядем и студени закуски със салата, но тя изобщо не пожела да ме чуе.

— Добре де, добре — прекъсна го Нед. — Свикнали сме. Не забравяй, че понтиакът няма климатична инсталация.

— За мъжко момче като тебе не се и замислям, но се притесних, че госпожица Джонсън няма да се чувства много добре — свенливо я погледна Кърт.

— Ще трябва да ме наричаш Емили — каза тя. — Освен това, аз също съм свикнала с жегата — и аз цял живот съм живяла в Тъксън.

— Емили, а? — със съмнение я изгледа Кърт. — Някак не ми звучи.

— То е само защото не си свикнал — отвърна тя. — Като ми кажеш така няколко пъти, непознатото звучене ще изчезне.

— Както кажете, госпожице Джонсън.

Тя погледна Нед, който развеселено ги наблюдаваше с лешниковите си очи, и настойчиво го поправи:

— Емили.

— Добре де, Емили — ухили се Кърт. — Но все си мисля, че този разговор ще ни е много по-приятен там, на задната веранда, с по едно студено питие в ръка. Какво ще кажете?

— Звучи добре — отвърна Нед. — Само да вкарам Емили вътре, да я запозная с мама и да се опитаме да измъкнем и нея навън — нямам намерение да получи топлинен удар, задето съм поканил Емили на вечеря.

— Е, нали си я знаеш? — каза Кърт и ги поведе към страничната врата.

Емили си помисли, че майка им би предпочела да въведат гостенката през входната врата, и се оказа права — като минаха край кухненския прозорец, отвътре надникна шокирано женско лице. Пред вратата двамата мъже се поколебаха: като жена, Емили трябваше да мине пред тях, но пък не биваше да я напъхат вътре, преди да са я представили.

Най-после нахлуха тримата вкупом — точно като орляк дечурлига, помисли си Емили, и вътрешно се засмя. Майката на Нед тъкмо бършеше мокрите си ръце и ги посрещна с храбра усмивка. Под косите й бе избила пот и Емили прецени, че температурата в кухнята е доста над трийсет градуса.

Нед и Кърт представиха Емили в хор, тя пристъпи напред и стисна подадената й ръка.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожо Тъкър.

— О, наричайте ме просто Ли. Всички ми казват така, с изключение на момчетата, естествено.

Ръкостискането й бе силно и сърдечно, но Емили забеляза, че когато се раздвижи, очите й се присвиха и около тях се образуваха бръчици.

— Ли? Звучи чудесно — усмихна се Емили.

— Съкратено от Розали — обясни майката. — Еди, покойният ми съпруг, много обичаше галените имена и за него станах Ли още от мига, в който се запознахме. Така си и остана.

— На мен ми харесва — рече Емили и откри, че Нед е наследил очите на майка си. Въпреки няколкото излишни килограми и угрижените бръчки, тя съумя да види каква очарователна жена е била Розали Тъкър. За разлика от собствената й майка обаче, чиито проблеми с годините бяха намалели, за тази жена след смъртта на съпруга й те бяха нараствали.

— Тук има нещо, което определено мирише много вкусно — отбеляза Емили. Все пак и двете майки имаха нещо общо — обичаха да готвят.

— Да, да — съгласи се Кърт, после додаде: — Но, мамо, тук е ужасна жега! Дори навън, докато плевях двора, ми беше по-хладно.

— Там, в дневната, е по-добре, Кърт — леко го смъмри майка му. — Мислех, че ще въведеш Нед и Емили през входната врата.

— Нямаше защо — оправда се Кърт. — Бяхме тръгнали към задния двор и това беше най-краткият път.

— При това искахме да те вземем и теб — добави Нед. — Не можеш ли да оставиш готвенето за малко? Кърт е прав — тази кухня направо пламти, а ти навярно отдавна си на крак.

— Направо се чувствам виновна, че съм ви създала толкова грижи — намеси се и Емили.

— Боже мой, това не са никакви грижи! — каза майката, повея пред лицето си с кърпата за чинии и добродушно се усмихна. — Че нали аз помолих Нед да ви покани? Но е вярно, че вътре е доста горещичко. Дали да не вечеряме отвън? Стига, разбира се, мухите да не са прекалено нахални.

— Предпочитам мухите. Хайде, мамо — прихвана я за лакътя Кърт. — Приготвил съм ти креслото, дори името ти съм написал на гърба му. А Нед ще ни приготви по нещо студено за пиене.

— Ами… — Възрастната жена огледа кухнята: — Май всичко е вече е готово. Салатата е приготвена, зелевата салата също, а и на печеното му трябва още съвсем малко…

— Тогава вървете и тримата да си отдъхнете — изтика ги Нед към вратата. — А аз ще ви сервирам.

— Да ти помогна? — предложи Емили.

— Не, не давам — усмихна се той и леко я побутна към вратата. — Стигат ти шест вечери в седмицата. Тази вечер, за разнообразие, ще ти сервирам аз. Кой какво ще иска?

— Чай с лед, ако обичаш — каза майка му.

— За мен лимонада — провикна се Кърт иззад вратата.

— И за мен лимонада — каза Емили.

— Ей сега пристигат — обеща Нед и затвори плъзгащата врата. Емили седна на ленения стол до креслото, в което Кърт настани майка си с възглавничка зад гърба.

— Уф… — тихо изпъшка тя и се отпусна. — Този мой гръб е толкова досаден… Досадно е човек да остарява, Емили.

Емили не знаеше какво да отговори. Родителите й, навярно на същата възраст, не намираха старостта за досадна, поне не така отявлено. Какво огромно значение имат условията на живот, помисли си Емили.

— Хубава къща имате — подхвана тя в стремежа си да смени темата.

— О, благодаря — със задоволство отвърна майката на Нед. — Кърт ви вмъкна през задната врата и така и не можахте да я разгледате, но аз наистина съм щастлива с нея. С Еди я купихме точно преди Нед да постъпи в гимназията, за да може през тези четири години да се прибира на едно и също място. Момчетата ни молеха тук, отзад, да направим басейн, но сега, когато Еди го няма, за да го поддържа, направо се радвам, че не го направихме.

— Басейните сигурно създават много грижи — позволи си да отбележи Емили, без изобщо да знае какво говори — басейнът на родителите й се поддържаше срещу заплащане, а и този в комплекса не беше нейна грижа.

— Да, така е — отвърна майката на Нед. — Стигат ни и грижите да поддържаме окосена тази нищо и никаква трева и да поливаме храстите и дърветата. А онази черница там, която с Еди посадихме, дава истинска прохлада. Ако бяхме направили басейн насред двора, нея нямаше да я има.

— Хубава е — съгласи се Емили и отново се улови, че отговаря съвсем механично.

— Е, как ви харесва работата в „Пиво и питиета“? — заразпитва майката на Нед. — Някога и аз работех в едно кафене, но после гръбнакът ми изневери.

— Работата никак не е лека. Не мога да разбера как жените издържат на това години наред.

— Понякога просто нямат друг избор — отбеляза майката на Нед.

— Съгласна съм, но определено се радвам, че няма да ми се наложи да върша това до края на живота си.

— Надявам се, че до края на живота си ще преподаваш — намеси се Кърт с нотка на преклонение в гласа си. — Ти си направо страхотна.

— Благодаря ти, Кърт. Но ще ви призная нещо и на двамата — ако съм била добър преподавател, то сега, през следващия семестър, с целия този опит, който натрупах, ще бъда много по-добра. Преди просто си говорех за различните социални слоеве и за това как средата влияе на хората, без да съм го видяла непосредствено. А сега, след работата в бара, вече започвам да го виждам.

— Това е хубаво — кимна майката на Нед. — Винаги съм смятала, че хората, които живеят по един начин, трябва да видят как живеят останалите. Аз, разбира се — засмя се тя, — първа ще се наредя да видя как живеят в кънтри клубовете.

Емили се замисли какво да каже, че да не прозвучи покровителствено. В края на краищата, тя бе представител тъкмо на тоя живот в кънтри клубовете, на който завиждаше Ли. За щастие в този миг Нед дръпна плъзгащата врата, изнесе ледените напитки и й спести необходимостта да отговори.

— Питието ви, мадам — с жест й връчи той чаша лимонада.

— Предполагам, че ще очаквате бакшиш? — изкикоти се тя.

— Определено — смигна той.

Емили се изчерви — дано Кърт и майка му да не са схванали двусмисления отговор на Нед! Самата тя откриваше двусмислици почти във всичко, което се отнасяше до него.

— Късметлийка си ти — каза майката на Нед, когато всички вече държаха чашите си и Нед седеше на стола до Емили. — Успяла си да се изучиш така, че да не ти се налага да бъдеш сервитьорка или да стоиш пред конвейера.

— Да, имам късмет — съгласи се Емили, за втори път този ден.

— Аз вярвам във висшето образование — продължи Ли. — Щеше ми се и Нед да завърши, дори и след като баща му почина и трябваше да затягаме коланите. Казвах му, че все някак ще се справим — тогава още не бях така зле с гръбнака и бях готова да се хвана на работа на две места, но той не ми даде…

— Мамо, нали знаеш, че не исках да уча повече — прекъсна я Нед. — Ние с Кърт сме от различни породи.

— Да, Нед, но какво ще правиш занапред? Ти си обвързан със строителството, а там работата е на такива приливи и отливи! Пък и като остарееш, вече няма да ти се ще да се катериш… — Тя замълча за миг, после се прокашля и продължи пак да опява опасностите в работата на Нед.

Той се опита да смени темата и да омаловажи рисковете в професията на монтажника, но майка му продължи угрижено да говори за това. Емили я слушаше, и някак не можеше да приеме погледите му и смиреното поклащане на глава — в този спор тя бе на страната на майката, въпреки че като нов, страничен човек в семейството нямаше желание да изрази гласно мнението си.

Изведнъж осъзна, че майката на Нед говори същото, което и родителите й — че в сегашното си положение Нед няма някакво обещаващо бъдеще; че досега е бил прекалено зает с това да помага на семейството си, за да си постави някакви лични цели — тъжен пропуск за човек с неговата интелигентност и способности. Емили си спомни, че в единствения им разговор по този въпрос Нед отрече възможността да стане мениджър и да създаде собствена строителна фирма, както бе сторил баща й. Вместо това почти свенливо й бе признал желанието си да пише за преживелиците си като монтажник.

Емили си представяше как нейните родители, а дори и майка му — щяха да я сметнат за някаква глупава далечна цел, която не е сигурно дали ще постигне. А може би такава си и беше. Но Емили бе съзряла у Нед някакъв устрем, който я караше да вярва, че той ще успее.

Знаеше, че двама-трима души бяха успели при подобни обстоятелства — спомни си за някакъв докер, за един пожарникар — все преуспяващи автори, които съчетаваха тежкия физически труд със способността да пишат за него. Може би трябваше да помоли Нед и през уикенда на вилата да прегледа записките? Това би й подсказало какви са възможностите му.

— Мамо — намеси се Нед в последен опит да прекъсне тирадата й за работата на монтажниците, — струва ми се, че печеното изгаря.

— Не усещам — отвърна майка му, но се изправи в креслото и притеснено взе да души. — Но все пак трябва да го погледна.

Нед стана и й помогна да се изправи:

— Кажи ни с какво да ти помогнем, и всички ще се включим.

— Разбира се — с готовност каза Емили и също стана.

— Не, не, стойте си тук и се забавлявайте — възрази тя. — Няма кой знае какво да се прави.

— Хайде, мамо, стига — прекъсна я Кърт и ги подкара всичките към кухнята. — Не си ни отгледала, за да ни слугуваш.

Всички заедно изнесоха вечерята на верандата и със смях отпъждаха мухите, докато се хранеха. Кърт ги забавляваше със случки от заведението за бързи закуски, в което работеше, и темата за бъдещето на Нед така и не се повдигна отново.

На Емили й беше приятно в тази компания, но така и не можа да прогони мисълта как тези двама души, които Нед обичаше, му бяха отнели възможностите. Нед, естествено, сам бе ограничил своя хоризонт в името на майка си и на брат си, но Емили се питаше дали сега, когато братският му дълг бе изпълнен почти докрай, той не беше забравил как да мечтаеш…

И тя се зарече тази нощ да започне да го учи отначало.

По-късно, вече в апартамента му, докато лежаха сред възглавниците, преситени и задоволени, тя реши да подхване въпроса:

— Помниш ли нашия пикник? Когато ми спомена, че искаш да напишеш книга, а? — извъртя се тя с лице към него.

— Ъхъ — загледа се в тавана той и се изсмя.

— Защо се смееш?

— Защото идеята е абсурдна.

— Така ли смяташ?

— Сама трябваше да го разбереш — обърна се и той към нея. — Не знам защо изобщо споменах за това онзи път. Може би просто се опитвах да те впечатля.

Емили пое дълбоко дъх — никак нямаше да е лесно.

— Не вярвам да си ми го казал само затова. Според мен ти наистина имаш желанието да напишеш книга.

— Дори и да исках, това съвсем не означава, че мога да го направя, нито пък, че някой ще поиска да я издаде.

— Това твое отношение не е много убедително.

— Но пък е реалистично.

— Може, Нед, може и да е така. Но тръпката в живота идва от това човек да бъде реалистичен. Знам, че точно в момента не можеш да си позволиш да си такъв, но само след няколко месеца Кърт ще завърши и тогава вече ще можеш да опиташ.

— А аз се надявах — смекчи се погледът му, — че до няколко месеца ти ще се съгласиш да се омъжиш за мен, а?

Емили се развълнува. Толкова пъти си беше представяла как ще й каже това и все пак изречените думи й подействаха като електрически шок.

— Аз пък се надявам да ми го предложиш — промълви тя.

— Не се безпокой, ще ти го предложа — усмихна се той. — Но не и в момента, когато кривваме към темата за писането на книга.

— Не, почакай! — Емили обхвана лицето му в ръце. — Няма да ти позволя да смесваш едно задължение с друго и пак да се измъкнеш!

Той изви глава и целуна дланта й:

— Не бих казал, че да се оженя за теб е задължение. — Потърка буза в ръката й и продължи: — Желанието да бъдеш до мен е породено от твърде егоистични причини.

— Но, Нед — настоя тя, — ти дори не се опитваш да разбереш какво всъщност можеш да искаш от живота си!

— Това, което искам, си ти.

— То не е достатъчно.

— Не мисля, че ти си човекът, който ще прецени това. — Той зацелува ръката й пръст по пръст. — Ако трябва да избирам между писането на тая смахната книга и това да се оженя за теб, просто нямам избор.

— Няма да ти се налага да избираш! — издърпа ръката си тя, впи пръсти в раменете му и едва не го разтърси: — Можеш да направиш и двете!

— Как? — с насмешка сви вежди той. — Ти ли ще ме издържаш?

— Какво лошо има в това?

— Страшно много лошо.

— Ами ако аз напусна работа и заживея на твой гръб?

— Това е друго.

— Не, не е! — Тя се вгледа в намръщеното му лице и усети, че са на крачка да се скарат лошо. — Добре де, отидох малко по-далеч, отколкото е редно. Но преди да започнем тоя спор кой кого да издържа, смятах да те помоля за нещо.

— Казвай.

— Нали спомена, че с годините си натрупал купища записки? Какво ще кажеш другия уикенд да ги донесеш и да ми дадеш да ги погледна? Тогава вече ще имаме по-добра основа за разговор. Ако сметна, че материалът не е достатъчно добър, ще ти го кажа. Но ако ми хареса това, което прочета…

— Нищо не биваше да ти казвам аз… — въздъхна Нед.

— Но го направи и вече не мога да го забравя. Нед, аз съм съгласна с майка ти — наистина не можеш до края на живота си да останеш монтажник, трябва да се стремиш и към нещо друго.

— Не смятам, че мама ще приеме този твой план с ентусиазъм — разсмя се той. — Нейният син — независим писател, така ли? Ако ще си говорим за несигурното бъдеще, то това е по-лошо и от монтажа.

— На нея може и да не й хареса, но на мен ми харесва — отвърна Емили, твърдо решена да не се отказва от идеята. — Дай си записките да ги прегледам този уикенд. Умолявам те!

— А ако се окажат ужасни, обещаваш ли да се откажеш от тази тема завинаги?

— Обещавам.

— Но те са порядъчно голяма купчина — не ми се ще четенето ти да ни попречи на… — Той се пресегна и я привлече на леглото до себе си. — … на други неща.

— Аз умея да чета бързо. Освен това, не можем непрестанно да се любим!

— Искаш ли да се обзаложим? — ухили се той.