Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (5)

Пета глава

Подканващото изражение на Нед привлече Емили към него като невидима кадифена нишка. Той не се опитваше да я заслепи с някакви абстрактни идеи и философии, както повечето други мъже, а разкриваше способността си да се грижи за другите — черта, далеч по-привлекателна от интелектуалщината. И много й се прииска и за нея да се грижат така.

Нед я пресрещна и устните им се докоснаха. Целувката му бе мека, нежна и трепетна. Тя бавно отвори очи, видя замаяния израз на лицето му и промълви:

— Какво има?

— Толкова си съвършена, че чак ме плашиш — тихо отвърна той. — Ти си моята сбъдната мечта и не мога да проумея какво търсиш в тоя бар. Просто не те виждам там.

Сърцето й се сви. Значи усещаше, че тя крие някаква тайна. А мъж като Нед заслужаваше поне част от истината.

— Е, добре — започна тя, облегна глава назад и притвори очи. — Ще ти обясня защо работя в „Пиво и питиета“, но ако го повториш пред някого, ще провалиш проекта ми.

— Какъв проект? — изненада се той.

Емили си знаеше, че разговорът ще развали настроението им, но се надяваше това да не попречи на едно бъдещо приятелство между тях. Тя пое дълбоко дъх.

— Не съм студентка в Аризонския университет, а преподавател по социология. От една година. — Изчака го да осмисли новината и да стигне до заключението, че „проектът“ е свързан с бара.

— Значи ни проучваш, така ли? — попита той накрая с равен глас.

— Да. И всъщност тъкмо брат ти Кърт неволно ми подсказа идеята.

— Ти познаваш Кърт?! — приведе се Нед.

— Беше ми студент и се сприятелихме.

— Божичко, сега, като го каза, смътно си припомням как той споменаваше за някакъв преподавател на име Джонсън. Но си мислех, че този Джонсън е…

— Мъж, нали? — с въздишка допълни Емили.

— Точно така.

— Е, не съм мъж.

— Определено не си.

Емили го погледна и забеляза леката му усмивка.

— Нед, надявам се, че не ми се сърдиш. Ако бях обявила, че искам да проучвам социалната структура на строителите в любимата им „дупка за запои“, те щяха да ме изхвърлят за ушите.

— Социалната структура на строителите в любимата им „дупка за запои“ — повтори той и усмивката му се стопи. — Звучи така, сякаш проучваш стадо бизони.

— О, не — запротестира тя и го докосна по рамото. — Социолозите проучват хората, защото ги уважават, а не защото чувстват някакво превъзходство над тях. Мен ме интересува структурата, която тези хора създават, докато градят другата, стоманената. Понякога се случва животът ви буквално да е в ръцете на човека до вас, нали така?

— Да — продължи да я гледа с недоверие той.

— И тази работа сигурно създава доста напрежение, което повечето от мъжете разсейват в дружеската атмосфера на бара.

— Сигурно. А Кърт знае ли? — попита той, без да коментира оценката й за атмосферата в бара.

— Не. — Тя отдръпна ръка от рамото му и сви юмруци в скута си.

— Е, поне това е добре. Започвах да се чудя дали собственото ми братче не ме е изработило.

— Да те е изработило ли?

— Ами да. — Нед се извъртя в седалката и облегна ръка на волана. — Явно ти е разправял за мен и това ти е дало идеята да проучваш монтажниците. — После я погледна. — Да не би пък да ми обръщаш по-особено внимание, защото съм някакъв чудак, който чете класика през обедната си почивка?

— Нед, признавам, че точно ти предизвика любопитството ми, но проучването ми е за всички вас.

Той отново отмести поглед.

— Тоя Кърт! Прекалено голяма му е устата!

— Моля те, не го съди така строго. — Емили си спомни с какъв възторг Кърт разказваше за големия си брат. — Той те обожава. Смята, че си по-умен от него и че именно ти е трябвало да постъпиш в колеж, а не той.

— Глупости! Аз мразех училището.

— Мразеше ли го?! — Емили бе поразена. — Защо тогава четеш толкова? Защо обичаш книгите?

— Заради госпожа Пемброук, учителката ни по английски. Такава учителка се ражда веднъж на сто години. Превърна четенето от мъчение в приключение. В клас можехме да носим каквито си щем книги, дори и комикси.

— А ти комикси ли четеше?

— Не — ухили се той. — Издирвах най-еротичните романи, за да я предизвикам, но тя така и не трепна. В края на краищата, след като ме пристрасти към четенето, ме подтикна и към художествената литература, а в нея също има достатъчно еротика.

— Уверена съм, че си го разбрал.

— Както и да е, оттогава поглъщам цялата поезия и проза, които ми попаднат, дори и есетата. Езикът ми се подобри, но и до днес не понасям някой да ми казва какво да чета, нито пък да ме затварят в класната стая като в клетка. Виж, Кърт е друго нещо. Той е ученият от нас двамата, не аз. Не знаех само, че е и градският клюкар.

— Май не биваше да ти го казвам.

— Нямаше да е честно — изгледа я той. — Да не говорим пък за това какъв глупак щях да изглеждам, като те мисля за бедна студентка, която проявява интерес към мен не просто като към обект на някакво си проучване.

— Аз наистина се интересувам от теб — възрази тя. — Вярно е и всичко, което ти разказах за родителите си и за мъжете, с които те ме карат да общувам. Но тази вечер с теб ми хареса много повече от която и да било друга.

— Радвам се, че ти е било приятно, но вече става късно и е по-добре да си тръгваме — и посегна да запали колата.

— Не прави това — възпря ръката му тя.

Нед бавно се извърна и се вгледа в лицето й, само на сантиметри от неговото.

— А какво да правя, Емили?

Тя усети топлия му дъх, аромата на одеколона му, и отвърна:

— Да ми станеш приятел.

— Е, добре, ще ти бъда приятел. Това ли е всичко?

— Не, не е всичко. — Тя обхвана лицето му в ръце, усети силата на масивната му брадичка и се доближи до лицето му. Започна да го целува, като убедително движеше устните си, додето не почувства как неговите омекват и не дочу въздишката, с която се предаде.

Нед я обгърна с ръце, възбуждащо я близна и тя пое търсещия му език. После светът се завъртя все по-бързо и по-бързо, той обсеби устата й така пламенно, че сърцето й заби учестено и в нея избухна страст, по-опияняваща от милиони мехурчета шампанско.

Най-после я пусна и попита, дишайки тежко:

— Това ли искаше? Да разбереш как се целува един монтажник?

Тя едва промълви:

— Не един монтажник, а конкретно ти. Не можем ли да бъдем просто две човешки същества — Емили и Нед?

— Не мисля, че ще можем.

— Защо не?

— Защото не съм просто един монтажник — Нед се опита да изравни дишането си, — а един беден монтажник и не искам да излизам сериозно с момичета. Но ти беше толкова… — Той поклати глава. — Както и да е, мислех, че си от моята черга, бедна като мен. По дяволите, бас държа, че оня стар фургон, който караш, също е част от камуфлажа ти.

— Прав си — призна Емили.

— А иначе какво караш?

— Корвет — отвърна тя след кратко колебание.

Нед сви вежди, сякаш не повярвал на ушите си:

— Не знаех, че начинаещите преподаватели изкарват толкова пари.

— Колата ми беше… — Тя спря, преди да си признае кой й е подарил колата. Нед вече знаеше, че родителите й живеят в същия град. Ако разбереше и че са богати, може би щеше да заподозре чия дъщеря е. — Беше една екстравагантност.

— Екстравагантност ли? — изгледа я той. — А знаеш ли какво е екстравагантност за мен? Тази нова тапицерия например.

— Това няма значение.

— Лесно ти е да го кажеш. Да не мислиш, че ще ми е добре да те возя в тоя стар понтиак, щом в гаража си имаш корвет?

— Нед, но това е глупаво! Нали не държеше на външната страна на нещата?

— Да, но това е друго.

— Не, не е!

— Слушай, Емили… — Нед въздъхна и отново посегна да запали колата. — Тази вечер ме затрупа с прекалено много неща. Трябва да ме оставиш да ги премисля.

— Смятам, че правиш от мухата слон.

— Може и така да е. — Той запали мощния двигател. — Но на мен положението никак не ми се нрави. Тъй че сега ще те откарам до твоята таратайка и ще обмисля всичко.

— Добре — съгласи се тя, оставена без избор.

Обратният път премина в мълчание, но този път Емили вече не усети предишната магия. Нед навярно щеше да промени отношението си към нея… А може би се лъжеше? Не го познаваше достатъчно добре, за да предскаже докъде ще доведат размислите му. Моника казваше, че монтажниците са хора горди, и тя за пръв път се сблъскваше непосредствено с тази тяхна черта, която според нея, беше направо глупава.

Най-после стигнаха до пресечката, където беше паркирала. Той я изпрати до колата, изчака я да отключи и да седне зад волана.

— Благодаря за приятната вечер — рече тя и се загледа в лицето му с надеждата да й се усмихне.

— Да, паметна вечер беше.

— Нед, нали няма… да кажеш на никого за мен?

— Няма.

— Е, ако Кърт разбере, едва ли ще има значение. Можеш да… да го попиташ за мен, ако искаш.

— Благодаря — втренчено я изгледа той. — Ще си помисля и за това.

— Смятам, че като ме опознаеш, ще ти харесам — едва-едва се усмихна тя.

Нед се опря на отворения прозорец, приведе се към нея и светлината от габаритите й обгърна раменете му като с плащ.

— Точно от това се боя — рече той.

Двамата дълго се гледаха в очите, после той се отдръпна от колата. Тя излезе на заден от паркинга и пое надолу по пресечката, а в гърлото й бе заседнала буца.

 

 

В събота вечер атмосферата в бара бе съвсем различна. Повечето от постоянните посетители не дойдоха. Появиха се само неколцина, които живееха по-близо до центъра. Инак съботните клиенти бяха нови за Емили, макар че Моника явно познаваше много от тях.

Дойдоха и повече жени, някои дори сами. Емили предположи, че са проститутки, но реши да не разпитва. Проучването й се отнасяше до хората от строежа, а не до редовната клиентела на бара, и в събота вечер щеше да изоставя социологията и да си бъде просто сервитьорка.

Сервитьорка и приятелка на Моника, подсети се тя — от тази вечер двете щяха по ред да звънят на нейните хлапета. Преди първото си обаждане Емили си припомни имената им. Най-големият беше Джей Джей, кратко от Джейк младши, средният бе Луис, а четиригодишният, който според Моника подлудяваше братята си, се казваше Фреди.

Емили позвъни и попадна на Луис. Позна го по официалното „Дом Спанглър, на телефона е Луис“. Представи си как Моника ги обучава да разговарят по телефона и се разчувства от ревностното усърдие на хлапето да говори както трябва.

— Здрасти, Луис — рече тя. — Аз съм Емили, колежката на майка ти. Тя ви е предупредила, че ще се обадя тази вечер да разбера наред ли е всичко.

— Да — свенливо отвърна Луис.

— Е, как е при вас?

— Добре сме, само дето Фреди разля на леглото бутилка „Кул Ейд“.

— Боже мой — потръпна Емили. — Какво?

— Червено.

Емили прерови оскъдните си познания и реши, че червеното „Кул Ейд“ оставя най-лошите петна. Смътно си спомни, че се почиства с газирана вода, или май беше с бяло вино? Във всеки случай се съмняваше доколко е благоразумно да дава съвет на момчетата как да го почистят сами.

— Попихте ли го с нещо? С книжни салфетки например?

— Да, двамата с Джей Джей го изтрихме, доколкото можахме.

— Е, това май е най-доброто, което сте могли да направите. Чий креват беше този?

— Нашият.

— Твоят и на Джей Джей ли?

— Не, и на Фреди.

— О-о… — Емили започваше да схваща колко тежко ще да е материалното положение на Моника, щом всичките момчета спят на едно легло. А несполучливият опит да намери съвет за разлятото вино й внуши и някакво чувство на безпомощност — чувство, което Моника изпитваше сигурно всеки път, когато се опитваше да изпълнява майчинските си задължения по телефона.

— Знаеш ли какво — рече тя, като отхвърли мисълта, че момчетата могат да сменят чаршафите. — Защо не вземете да махнете всички завивки и да си легнете без тях, докато майка ви се върне?

— Ами нямаме завивки. Много е горещо. Но бихме могли да легнем на пода с възглавниците си — услужливо добави Луис.

— Добре, добре. Това май е най-доброто решение засега. Бихте могли да си представите, че сте на къмпинг.

— Ей, ами да, наистина — отвърна Луис с нарастващ ентусиазъм. — Само дето няма да си имаме лагерен огън.

Емили изпадна в паника.

— Нямате нужда от огън! — остро повиши тон тя, но почувства обиденото мълчание от другата страна и продължи: — Исках да кажа, нямате нужда от истински огън. Но какво ще кажеш за джобно фенерче?

— Да, фенерче си имаме.

— Поставете го на пода и го покрийте с намачкани вестници или комикси. Ще свърши работа.

— Добре — съгласи се той и гласът му прозвуча някак прекалено зряло. — И не се притеснявай, няма да запалим истински огън. Мама ни е казвала да не правим това.

Раменете на Емили с облекчение се отпуснаха.

— Хубаво. А сега трябва да се връщам на работа. Има ли нещо друго, което да предам на майка ти?

— Няма.

— Тогава, дочуване. Майка ти ще звънне след около два часа, но ако имате проблеми, и вие можете да се обадите тук, нали така?

— Да. Чао.

Тя с нежелание окачи слушалката на стената. Щом на нея й е трудно да затвори и да прекъсне разговора с тия малчугани, какво ли й е на Моника всяка вечер? И гневът й към Джейк продължи да расте.

Докладва на Моника за разговора и научи, че момчетата спят на сгъваемия диван в дневната. Така можели да заспиват пред телевизора, без да се налага да бъдат премествани в друго легло. Моника смяташе, че звукът на телевизора им помага да не се чувстват сами, и Емили си помисли, че може и да е вярно.

Много й се щеше да осигури на момчетата жена, която да ги гледа, но нямаше представа как да заплати за такова нещо, без да обиди Моника. И макар вече да не можеше да понася Джейк, изпитваше огромното желание той да се върне, за да не се налага децата да остават сами.

Като знаеше, че няма да се види с Нед, времето тази вечер направо се точеше, и тя с радост си помисли, че утре е свободният й ден — новата работа се оказа по-изтощителна, отколкото искаше да признае. А в дванайсет майка й бе поканила всички на голям семеен обяд, и тя вече предвкусваше обилните блюда и възможността да си почине.

Е, поне се надяваше да си почине — Дани и Гуен щяха да дойдат с двете си деца. Отношенията й с Гуен бяха, меко казано, пообтегнати, а двамата й племенници дори в тази ранна възраст на шест и на четири години, даваха признаци, че ще станат властни и разглезени.

Все пак семейството не беше се събирало от няколко седмици, а тя вярваше в принципа, че роднините трябва често да се виждат и да се радват един на друг. Фактът, че нейните собствени роднини така и не постигнаха този идеал, не беше отнел вярата й, и всеки път, когато майка й ги канеше, Емили се подготвяше за случая със свежия оптимизъм, че поне този път всички най-сетне ще са сговорни, както семействата в много от телевизионните сериали.

И така, в неделя, в единайсет сутринта, тя излезе от дома в приповдигнато настроение. След всички тези дни в мизерната пещ на фургона, удобствата на корвета с неговата климатична инсталация я накараха да изпита чувство за радостна вина. По пътя започна да изброява дадените й от Бога дарове, които едва до миналата седмица не можеше да осъзнае.

Баща й можеше да бъде някой нехранимайко като Джейк, който да не може да се задържи на свястна работа. И ако Дан Джонсън беше такъв, семейството му едва ли щеше да преуспее повече от това на Джейк, защото майка й не беше работила дълго и също като Моника, щеше да се принуди да приеме някоя нископлатена работа. Емили почувства прилив на обич към баща си, задето със своята предприемчивост и амбиции бе изградил собствена фирма и създал такива възможности за цялото си семейство.

Премина през отворената порта от ковано желязо, влезе през официалния вход и тръгна по лъкатушещата алея, обградена от магнолии и папрати. От едната страна на масивната резбована врата приветливо шуртеше фонтан. За родителите й тази кацнала на хълма къща с гледките си към долината от дневната и към Санта Каталина — от вътрешния двор не беше нещо кой знае колко скъпо.

Тя им се радваше, че са постигнали всичко това — и къща, и прислужница, и градинар, и уютната „виличка“ в Маунт Лемън, и ежегодните пътешествия до Хаваите… Бяха се трудили здравата и бяха си заслужили парите, които сега имаха. А и към нея, и към Дани определено бяха щедри…

Но след изтеклата седмица не можеше да не съпостави разточителния им живот с бедността на Моника. С парите, които те даваха за едно-единствено малко празненство, „само за приятели“, Моника можеше цял месец да плаща на някоя жена да гледа децата.

Вътре в къщата нямаше никого. Само Кармен, прислужницата, нареждаше масата за обяд, която после щеше да разчисти. Майка й си беше запазила готварските задължения. Цял живот отлична готвачка, тя отказа на мъжа си да наемат друга. Според Емили, сега, когато децата й вече пораснаха, майка й имаше нужда да се занимава с това, за да не се чувства безполезна.

— Здрасти, Кармен — поздрави Емили на минаване през столовата. — Всички ли са отвън?

— Всички — отвърна жената с мекия си испански акцент. — Не мога да ги разбера аз тях — да имат тука климатик, а да стоят отвън и да се потят.

— Е, нали ги знаеш мама и татко — обичат да гледат как внуците им се забавляват.

— О-о, тия внуци здравата се забавляват! — смръщи вежди Кармен.

— Съгласна съм — усмихна й се Емили. Кармен споделяше мнението й за неуправляемото поведение на Джеръми и Линет. — Но да вървя, че и без това съм закъсняла.

Отвори френския прозорец и излезе в сенчестата част на двора, където на меки лежащи столове майка й и Гуен пиеха джин с тоник. Баща й и Дани бяха с децата в басейна.

— Здрасти, здрасти — каза Емили и една след друга ги прегърна. Прегръдката на Гуен бе служебна, както обикновено, но майка й топло я целуна по бузата.

— Облечена си чудесно — одобрително огледа тя бермудите и бялото й бюстие. — Като те гледам, ми се иска още да имах фигура за такива дрехи.

— О, мамо, я стига. Нали знаеш, че си една секси баба?

— Благодаря — засмя се майка й. — Ще пийнеш ли нещо? Всичко е там, на количката.

— Може би само тоник с лимон.

— На Емили сигурно й е втръснало цяла седмица да разбърква и сервира питиета — намеси се Гуен. — Каква ужасна скука! Не мога и да си представя да работя нещо такова, пък било то и заради науката.

Емили огледа снаха си. Русата й коса бе къдрена в престижен фризьорски салон, панталонът и блузата — купени от скъп бутик, обувките — внос от Италия, бижутата — застраховани за стотици долари… Колко полезен урок би било за нея едно надникване в „Пиво и питиета“!

— Не е чак толкова страшно — възрази Емили с желание да скрие как часове наред краката й агонизират на ония високи токчета и колко е изтощително цяла вечер да разнасяш тежките подноси.

— Ами! Не виждам кое й е хубавото — сбърчи нос Гуен. — Сред всичките ония потни мъже! Боже господи! В мига, в който Дани ми се прибере вкъщи, от вратата го пращам право в банята! При това вече дори не върши тежката работа.

— Не знам, не знам. — Емили пусна няколко бучки лед в чашата си. — Но като ги гледам тия момчета, ми се връщат такива чудесни спомени… Помниш ли, мамо, как татко се връщаше от работа и всички тичахме да го посрещнем?

— Как да не помня! И изобщо не ме интересуваше как мирише — нали беше цял и невредим. — Тя се загледа към басейна, където мъжете играеха на водна топка — всеки в отбор с по едно от децата, като гледаха да оставят топката повече в техни ръце. — Така и не свикнах с тази опасност. Толкова исках Дани да не тръгва по пътя на баща ти! И до ден-днешен страховете ми не свършват.

— Защо? Дани е толкова предпазлив — каза Гуен, и Емили се намръщи от небрежния й тон. Изведнъж проумя, че едно от нещата, които най-много я дразнеха у снаха й, бе очевидното нехайно отношение към безопасността на Дани, който непрекъснато рискуваше живота си по високите етажи на обектите. Гуен, разбира се, винаги стоеше настрани от проблемите на семейния бизнес и май в живота си не бе стъпвала на строеж. И в желанието си да бъде великодушна, Емили се стараеше да си внуши, че Гуен пренебрегва опасностите, само защото прекалено много се бои от тях.

Тя пусна резенче лимон в тоника си и се изтегна на шезлонга до майка си:

— Като минавах през къщата, нещо така приятно ми замириса…

— Ами открих едно хубаво парче говеждо, и нали знаеш, като му добавих някоя и друга подправка и още това-онова… Надявам се да е станало добре.

— Със сигурност е станало. — Емили с гордост погледна майка си. Косите й бяха преждевременно посивели, но тя ги оставяше естествени, защото, въпреки петдесетте й години, лицето й още младееше. Вечно се оплакваше от натрупаните за последните години четири-пет излишни килограма, но за Емили изглеждаше направо великолепно, в цъфтящо здраве. Така и трябва да бъде, помисли си Емили — освен тревогите за сина си, тя нямаше никакви други грижи.

— Е, как е новата работа? — заразпитва я майка й и я потупа по голото коляно. — Баща ти не понася дори да се спомене за това, така че разказвай, докато не е излязъл от водата.

— Ами то си е цяло образование, мамо. Всяка вечер бързам за вкъщи, за да успея да запиша разговорите на монтажниците. Всеки от тях явно си има определена роля — един, да речем, е клоунът, друг — заядливец, когото всички са принудени да понасят, трети — авторитетът, който разрешава споровете им… Забавно е. Имат си, естествено, и лидер, към когото всички се обръщат за последната дума.

— Имаш предвид Дани, разбира се, нали? — намеси се Гуен.

— Напротив, Дани изобщо не влиза в бара.

— Разбира се, че няма да влиза — раздразни се Гуен. — Нали той отговаря за всичко? Значи, той трябва да е признатият лидер, който взима решенията.

Емили се помъчи да запази спокойствие. Презрителното изражение на снаха й направо я разяри. Гуен нямаше право да дава преценки за топлото убежище на мъжете, които работят за „Джонсън Кънстръкшън!“

— Аз изследвам социалната структура на хората единствено вътре в бара — обясни тя. — И щом като Дани изобщо не влиза там, той просто не може да бъде част от тази структура.

— Значи Дани никога не сяда на чашка с момчетата, така ли? — смръщи вежди майка й. — А баща му едно време редовно го правеше. Смяташе, че това поддържа духа.

— Времената са други, мамо Джонсън — отбеляза Гуен.

Емили погледна майка си и бързо извърна лице, за да не забележат развеселената й усмивка — майка й ненавиждаше обръщението „мама Джонсън“ и напразно убеждаваше Гуен да я нарича с малкото й име — Мария.

— От онова, което чувам от Емили, времената едва ли са се променили чак толкова — категорично каза тя.

— Е, да, мъжете още пият след работа, ако това имаш предвид — продължи Гуен. — Но според Дани, те гледат само да мърморят какви били условията на труда. Според него всичките са просто сбирщина негодници.

Емили отпусна клепки. Първо го каза баща й, а сега и Гуен… Но за шестте дни в „Пиво и питиета“ тя не забеляза някой да се оплаква. Вярно, че си имаше достатъчно друга работа и успяваше да отбележи повече общото звучене на разговорите и жестикулациите, отколкото конкретните думи — повечето от заключенията й за отношенията между момчетата се основаваха най-вече на познанията й за езика на жестовете.

Надяваше се от понеделник нататък да е натрупала достатъчно опит като сервитьорка, за да може да си води и записки, докато е на работа — да хване някой и друг разговор дума по дума и да разбере прави ли са баща й и Гуен.

— Аз, разбира се, вече не познавам нещата, както едно време — отстъпчиво каза майка й. — Но винаги съм смятала, че Дан беше прав да се държи приятелски с хората си.

— Да, но днес те си мислят само дали ще им се плати навреме — отговори Гуен, допи последната си глътка и стана да си долее.

— Мамо, искаш ли още джин? — попита Емили, като видя, че снаха й няма и намерение да го предложи.

— Не, благодаря. Стига ми толкова.

Гуен си наля и тръгна към басейна да каже нещо на Дани. Когато се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува, майката се обърна и преценяващо изгледа дъщеря си.

— Та кой е този лидер в бара, дето не бил брат ти?

Емили се изчерви. Значи майка й беше усетила нещо в начина, по който описа Нед, макар и да не беше споменала името му.

— Наричат го Книжни плъх — започна тя, — защото непрекъснато чете.

— Хмм. — Майка й отпи от джина си и продължи изпитателно да я оглежда. — Нали знаеш, че единствената тревога на баща ти с целия този проект е да не вземеш да се влюбиш в някой монтажник? Разправях му аз, че е глупаво, че след всичкото ти учение едва ли ще намериш обща приказка с когото и да било от тях, ама…

— И сигурно си права, мамо.

— Емили, ти знаеш, че баща ти е изключение. Малко работници завършват живота си така — посочи тя с ръка наоколо.

— Известно ми е.

— Да не говорим пък за проблемите, които възникват, когато се окаже, че си по-умна от мъжа си.

— Мамо, да си умен и да си образован са две различни неща. В бара идват много умни момчета, които просто не са достатъчно образовани.

— Емили, направо ме тревожиш с тия твои приказки! Нали видях лицето ти, когато разправяше за оня там, Книжния плъх. Баща ти няма да ти прости, ако вземеш да се омъжиш за някой монтажник, да го знаеш.

— Аха — смънка Емили.

— Разбира се, ако просто ти се ще да се позабавляваш, да излезеш от средата си…

— Не знам, мамо — отвърна Емили, сети се за забележката на Нед в петък, че е достатъчно голяма сама да взима решения и погледна майка си в очите: — Но в крайна сметка, този живот си е мой.

— Така е — кротко се съгласи майка й. — Сигурно е така. Но баща ти имаше такива надежди за теб… Ще ми се да вярвам, че няма да го разочароваш.

Емили изгледа майка си. Вече не можеше да й обещае, че няма да наскърби баща си — с излизането с Нед в петък вечерта, първата крачка вече беше направена.