Вики Люис Томпсън
Романтична развръзка (19)

Деветнадесета глава

От „Бърза помощ“ Емили позвъни на родителите си, и след по-малко от двадесет минути баща й влезе през двойната врата на коридора.

— Мама не дойде ли? — изправи се тя да го посрещне.

— Искаше да дойде, но аз я разубедих. — При вида на сервитьорския й „екип“ погледът му трепна, но не каза нищо. — Като прегледат Дани, ще се приберем заедно. Как е той?

— Според мен е добре. Доста е поразтърсен, но инак е добре.

Едрата фигура на баща й потръпна. Той нервно посегна към външния джоб, в който държеше лулата си, и пак отпусна ръка.

— Разбра ли как се е случило?

— Не, но предполагам. Нед сигурно е възнамерявал днес след работа да подаде доклад до Управлението по охрана на труда, Дани се е опитал да го разубеди, и после двамата… са се сбили. Все си мисля, че е било… — Замълча, после тихо се поправи: — Убедена съм, че е било заради мен.

— Казвах ли ти аз, че с него само ще си вземеш белята! — проръмжа баща й. — Казвах ли ти никога да нямаш нищо общо с него?!

— О, не, татко! — Емили отпусна ръце, отметна глава и се изправи насреща му. Помисли си как Нед беше рискувал живота си, как всички момчета рискуваха всеки божи ден, и сякаш почерпи сили от смелостта им: — Не него трябва да осъждаш. Обектът не беше достатъчно обезопасен, при това Дани го знаеше, и нямаше никакво намерение да промени нищо, дори и след като го помолих за това. — Преглътна, сви ръце в юмруци и впи нокти в дланите си. — И ти го знаеше, нали? — В очите му се мерна колебание и плъзна поглед край нея към дъното на коридора, сякаш там щеше да намери отговор на въпроса й.

— Емили, ти нямаш никаква представа какво е в нашия бизнес.

— Това не е никакъв отговор, дявол да го вземе! — Лицето му се сви, като чу ругатнята от нейната уста — досега нито беше ругала пред него, нито пък бе спорила така яростно, но настойчиво продължи: — Знаеше ли, че въжетата са слаби или не знаеше?! Знаеше ли, че не са раздадени защитни очила?! Че перилата по етажите се поставят със закъснение?! Кажи, татко! Защо нямаше перила на етажа, от който падна Дани? Защо?! — изхълца тя.

Той я изгледа със замъглени от болка очи.

— Толкова ми се искаше да те държим настрани от всичко това… — махна с ръка той. — Ти трябваше да си останеш преподавател, да си над всичко това…

— Да, но не съм! Не съм нищо повече от всички други хора! — изгледа го тя през сълзи и прошепна: — Знаел си, всичко си знаел, нали? Знаел си какви ги върши Дани…

— А как иначе смяташ, че щяхме да получим тоя проклет обект? — сви устни той. — При тая вълча конкуренция, където всеки подбива цените и прави всякакви икономии, за да се бори за кокала?

— Но, татко, та ние сме богати и вече за нищо не трябва да се борим!

— Не е така, ангелчето ми — поглади той измъченото си лице.

— Как така?!

— Имам дългове. И то големи. И Дани също. — Той сведе поглед към лъскавите плочки на пода.

— Но нали мама… Мама ми беше казала, че и къщата, и вилата са изплатени? А и толкова често пътувате, и ми помагате и за наема, и… — Емили се опита да изброи и други очевидни доводи, за да опровергае думите, които не искаше и да чуе. Родителите й да имат дългове?! Самата мисъл за това дълбоко подриваше основите на чувството й за сигурност.

— Ипотекирал съм и къщата, и вилата, за да мога да се задържа в бизнеса — смирено обясни баща й. — Майка ти не знае, и по-добре не й казвай.

— Но как така?! Как стана така?

— Ами стана — въздъхна той и погледът му отново се плъзна към дъното на коридора. — Първо едно, после друго. Отпърво все някак се справях. Живеехме добре. Но майка ти искаше какво ли не — екскурзии, все по-хубави дрехи… След това Дани се ожени и Гуен, естествено, реши, че и тя има нужда от какво ли не. Помоли ме да му повиша заплатата, после още веднъж… Започнах да прехвърлям повечето работа на него, за да си изработва парите… — Той изнурено се усмихна: — Тогава пък започна да ми остава много свободно време, и нали майка ти искаше по-често да пътуваме…

Сърцето на Емили се сви, като си помисли за парите, с които бе платил обучението й в университета, за месечната издръжка, с която й помагаха да си плаща наема, за червения корвет, който баща й не можеше да си позволи, но на нея бе намерил начин да й подари…

— Трябвало е да ми кажеш. Можех и сама да се издържам като студентка. Но още не е прекалено късно — дори и да не ти помогна много, все пак бих могла да започна да ти връщам тия пари.

— В никакъв случай! — Властният му отказ я накара слисано да замълчи. — Това, че те изучих, е най-голямата ми гордост в живота! Не ме лишавай от нея! Изтласках те нависоко, ангелчето ми, по-високо от всички нас, и каквото и да стане, онова, което си научила, си е твое. Ти успя! Само дето — гласът му потрепери — си хукнала подир някакъв си проклет монтажник.

Емили изслуша тирадата, като се опитваше да събере парчетата от разбитите си илюзии. Мислеше, че като се изправи срещу баща си и предразсъдъците му, ще се бори с човек, неуязвим в материалното си благополучие, доволен от сигурността, която е създал за себе си и за семейството си. А изведнъж се оказа, че светът на баща й заплашва да рухне, и в отчаяния си опит да избегне това, той е заложил не само дома, но и почтеното си име.

Не знаеше, че откъсването й от света на сините якички е единственият източник на гордост, който му беше останал. Нищо чудно, че така разгорещено реагираше на заплахата й да му отнеме тази утеха чрез връзката си с Нед. Години наред мечтите на баща й за нейното бъдеще я сковаваха, но никога досега не бяха я угнетявали толкова.

Пристъпи към него и докосна ръката му.

— Ти направи за мен толкова много! Ценя всяка минута, която съм прекарала в училище. А сега и преподавателската работа толкова ми се удава, че нямам никакво намерение да се отказвам от нея.

Той я изгледа изпитателно, сякаш се мъчеше да й повярва:

— А какво ще правиш с Тъкър?

— Боя се, че с Нед всичко приключи. — При тези думи очите на баща й проблеснаха победоносно. — Но ако промени решението си и пожелае да се върна при него, ще го направя на минутата. — И с нежност добави: — Обичам го, тате.

Триумфът в очите на баща й угасна.

— Според мен той не е човек за теб.

— Напротив. Ти просто не разбираш. Нед е интелигентен, мил, остроумен, честен, а и страшно смел. Познавам много образовани мъже, за които всичко това не може да се каже. — Тя стисна ръката му, настойчиво го изгледа и бегло се усмихна: — Като си пропилял толкова пари да ме изучиш, поне ме послушай какво съм научила — не можеш да съдиш за един човек само по това колко години е ходил на училище.

По лицето му се отрази борбата, която водеше със себе си, после упорито продължи:

— Ще ми се да имаш до себе си човек, който да те цени, да ти дава най-хубавото…

— Татко, най-хубавото, което един мъж може да ми даде, е вярност и преданост, но както открих, те нямат нищо общо с университетските титли. Това лято се запознах с хора, които ме карат да се гордея, че са ми приятели и трябва да съм нещо наистина изключително, за да мога да се меря с тях.

— Ами! Тия ли негодници…

— Не са негодници. Е, имаше един такъв и сред тях, както дочух — спомни си тя за Джейк, — но повечето са страхотни момчета, и не се оставяй манията ти за образованост да те заслепява. — Видя го как се опитва да се пребори с предразсъдъците си. Години наред се прекланяше пред висшето образование, защото самият той не беше го получил. Самата тя бе наследила много от това негово отношение, и това беше една от причините да не може да прегъва страниците на книгите. Но това лято й отвори очите за много от собствените й предубеждения.

— Знаеш ли, тук нещо не е точно — продума най-после той. — Да си прекарала толкова години в учение, а сега да ми казваш, че учението не е чак толкова важно. Затова ли те пращах да учиш?

Емили не се сдържа и се разсмя:

— Разбира се, че е важно. Просто не е единственото важно нещо. При това го разбрах не в университета, а това лято, в един нищо и никакъв бар.

— Тоя твой бар… — Той отново огледа облеклото й. — Да имаш две дипломи и да ми се развяваш, облечена като… така. Срамота е, ангелчето ми.

— Е, ако това ще те успокои, тая „униформа“ и на мен не ми допада особено.

— Никак не ме успокоява! — намръщи се той. — Да те оглеждат така всичките ония нехранимайковци…

— Те през цялото време се държат с мен като с истинска дама.

— Така и трябва, дявол ги взел! Само да чуя, че някой…

— Не се безпокой за това — прекъсна го Емили, като си помисли, че дните й в бара и без това са изтекли.

— Знаеш ли какво се сетих? — каза баща й, сякаш проследил мисълта й. — Щом като всичките момчета са те видели да се качваш в линейката с Дани, няма ли да си помислят, че това е малко странно?

— Очаквам, че вече всички да са разбрали коя съм — отвърна Емили. — Изпуснах се пред Майк и той навярно е разпространил мълвата. Това ще е краят на проекта ми за това лято.

— Знаех си, че ще стане някоя бъркотия — поклати глава баща й, но тонът му вече се беше поразведрил.

— Нищо, и това беше част от образованието ми — надигна се на пръсти Емили и го целуна по набръчканата буза.

— Хмм. — В погледа му проблесна познатата бащина любов. — Та казваш, че оня момък, Тъкър, по когото си си изгубила ума, е вече само минало, така ли?

— Мисля, че да — съкрушено отвърна Емили.

— Искаш ли да поговоря с него?

Тя озадачено го изгледа, за да се увери дали наистина говори сериозно.

— О, татенце! — прегърна го тя и от неочакваното му великодушие в гърлото й заседна буца. Значи я беше разбрал… — Чудесен си! И ако смятах, че това ще помогне, бих приела да го направиш. Но не вярвам да промени решението си, дори и да говориш с него. Той е прекрасен човек, но е и твърде… твърде голям инат.

— Тогава по-добре да не се обвързваш с него. В семейството вече си имаме цял куп инати, в това число и ти.

— Вярно е — отново го прегърна Емили, после помълча и колебливо попита: — И какво ще правиш сега? За парите, имам предвид.

Баща й тежко въздъхна.

— Ами ще трябва да променим някои неща. Ще хвана Дани изкъсо, за да влезе пак в правия път. Надявам се да нямаме загуби от този обект, но ако стане, това ще е краят. Той ще трябва да свие юздите на Гуен и да спре да харчи по нея толкова пари, а аз… ще е най-добре да кажа на майка ти някои нещица.

— Тя ще те разбере, татко.

— Знам. Тя е такава жена! Одеве, като ми ги говореше ония неща, за верността и предаността, си мислех за нея. И май те разбирам какво искаш да кажеш.

— Знаех си, че ако се замислиш, ще ме разбереш. — Над рамото на баща си тя видя как една сестра излезе от кабинета и им помаха, и се измъкна от прегръдката му: — Вече май ни чакат да вземем Дани.

— Чудесно. — Двамата тръгнаха по коридора. — Сега ще идем вкъщи и хубаво ще похапнем. Това винаги…

— Не, татко, няма да мога.

— Защо?

— Ако нямаш нищо против, ще те помоля да ме оставиш пред „Пиво и питиета“.

— Определено имам нещо против! За какво ти е да се връщаш там? От ония мутри можеш да очакваш само неприятности!

— Може, но все пак им дължа едно обяснение.

— Нищо не ми дължиш! Не се връщай там, ангелчето ми.

— Трябва, татко. Ако не ме закараш, ще взема такси.

— Недей — изпуфтя баща й. — Ще те закарам. — После я погледна и въздъхна: — Нали ти казах, в това семейство сме цял куп инати…

 

 

За първи път от деня, в който започна работа в „Пиво и питиета“, Емили влезе направо отпред в салона. Моника веднага я забеляза, забърза да я посрещне и тихо попита:

— Как е брат ти?

— Добре е. Но защо шептиш? Нали тайната ми вече се разбра? — С ъгълчето на окото си забеляза как Нед открито я наблюдава, седнал при Зевзека, Петела, Майк, Ал и Мандо

— Никой нищо не е разбрал, освен ако ти не си изплюла камъчето — каза Моника. — Нед си мълчи, а аз предупредих Майк, че ако каже на някого, ще му счупя главата. Доколкото знам, още не е казал.

— Но нали видяха как прегърнах Дани и заминах с него?

— Като ме разпитваха, отговарях, че следваш психология и знаеш как да се справяш в случай на шок.

Въпреки възбудата от това, че Нед е наблизо, Емили не можа да не се усмихне на изобретателното съзнание на Моника:

— Значи мога да си продължа и изследването, и всичко останало?

— Точно така — самодоволно потвърди Моника. — Всичко е наред.

Емили огледа задимения салон, всичките тези хора, които се бе научила да уважава, мъжа, когото се бе научила да обича… Майк щеше да запази тайната й, макар че сигурно гореше от желание да сподели разкритието си. Моника — също, колкото и да обичаше клюките. А и Нед — за него изобщо не трябваше да се пита. Той никога нямаше да я предаде.

— Благодаря ти, че си опазила тайната ми — обърна се тя към Моника. — Никога няма да го забравя.

— Нали приятелите са за това?

— Знам. — Емили пое дълбоко дъх: — И точно затова реших да кажа на всички.

— Наистина ли?! — изгледа я Моника поразена. — И после сигурно ще напуснеш, нали?

— Ако те пожелаят — да.

— О, Ем…

— Трябва да им кажа, Моника. Те са мои приятели, и не мога повече да ги мамя.

— Но ти си учен все пак!

— Да, но преди всичко съм човешко същество.

— Направо ме объркваш — поклати глава Моника.

— Няма нищо — прегърна я Емили. — На всеки може да му се случи, особено на мен. Но този път, веднъж в живота си, изобщо не съм объркана.

Отиде до бара, поиска от Бейли лъжичка и стъклена чаша, обърна се и зазвънтя с тях, докато всички млъкнаха.

— Извинете, че ви отнемам от времето за почивка, особено днес, когато съм убедена, че всички имате нужда от нея — започна тя и повечето мъже се разсмяха. — Но има две неща, които искам всички да знаете. — Спря за миг, после бързо продължи: — Първото е, че започнах работа тук, защото съм преподавател по социология и имах намерение да напиша изследване за това какви са отношенията между монтажниците след работно време. — Тя погледна мъжете, които не познаваше много добре — така й беше по-лесно, и като забеляза, че много от тях не разбират за какво говори, продължи: — С други думи, проучването ми беше за моделите на общуване, които създавате помежду си, когато идвате тук — кои са лидерите, кои са шегаджиите, как всеки си избира място и после сяда все на него, как…

— И ти си проучвала това?! — подвикна някой откъм половината на Моника. — Че кой, дявол да го вземе, се интересува?

— Социолозите например — отговори Емили. — Те искат да научат повече за това как хората се отнасят един към друг и защо.

— Тая история ми прилича на вица за оная дама, дето отишла в джунглата да проучва горилите — обади се друг и забележката му бе последвана от малко пресилен смях.

— Сигурно прилича — призна Емили. — Но като поработих тук известно време и станахме приятели с повечето от вас, реших, че ви дължа този жест да ви обясня какво правя, вместо да го крия от вас.

Мъжете замърмориха помежду си, после Петела се обади:

— И какво, искаш да продължиш това проучване, така ли?

— Зависи от всички вас. И от шефа, разбира се — погледна тя към Бейли.

Бейли изглеждаше направо поразен, но накрая каза:

— Какво пък, аз нямам нищо против. Стига да не разливаш питиетата, като ги сервираш.

Някои се засмяха и глъчката се засили, после друг предложи да гласуват да позволят ли на Емили да продължи да работи по проекта си.

— Преди да направите това, по-добре чуйте и другото, което имам да ви кажа — прекъсна ги тя и преглътна. Този път щеше да й бъде доста по-трудно.

— Добре де, казвай — нетърпеливо подвикна Петела.

— Повечето от вас вече знаят, че се казвам Емили Джонсън — започна тя и усети как по дланите й избива пот. Позволи си да погледне към Нед, като очакваше да срещне надменния му поглед, но той се усмихваше. Усмихваше се! И тя смело продължи, сякаш правеше признанието си единствено на него. — Аз съм дъщерята на Дан Джонсън.

Този път последва гробно мълчание. Няколко души направо зяпнаха, много очи се насочиха към нея с открита враждебност.

— Няма какво да гласуваме — обади се някой. — Не ни трябват никакви Джонсънови. — Глъчката прерасна в ропот и Емили сведе очи. Не можеше да очаква нищо друго, още повече при днешното им настроение. Ако баща й въведеше промените, които обеща, гневът им щеше да попремине и вероятно щяха да имат по-друго отношение, но тя не можеше да чака дни, а може би и седмици наред. Трябваше да приключи с цялата тази лъжа още сега, заради самата себе си.

Изведнъж гласът на Нед наруши ужасното мълчание:

— Я почакайте малко.

Емили озадачено го погледна. Той излезе от сепарето и закрачи към нея. Прашното му лице бе нашарено с мръсни вадички пот, ризата му беше скъсана, и все пак беше най-прекрасният човек, когото познаваше.

Нед застана до нея и се обърна с лице към останалите:

— Преди да гласувате, държа да знаете, че Емили е от нашия отбор. Тя застана срещу брат си и поиска от него да промени нещата, а когато той не пожела, се обади на баща си и прекъсна отпуска му.

— Ей, Книжен плъх — обади се някой. — Защо да ти вярваме? Нали си падаш по това маце? Какво ли няма да кажеш, за да я защитиш!

— Я си дръж устата! — сряза го Мандо, измъкна се от сепарето и застана до Нед. — Няма да наричаш приятеля ми лъжец!

— Точно така! — приближи се и Петела, и застана до Емили. — А на мене тази дама ми допада и хич не ми пука, ако ще да е роднина на самия дявол.

— Може и да е — подвикна друг и почти всички се засмяха.

— Аз също съм за нея — дойде откъм сепарето Зевзека.

— Това се отнася и за мен — добави Ал и го последва.

— И за мен. — И Майк се присъедини към групата, обградила Емили.

— Благодаря ви — успя да промълви тя, преглъщайки сълзите си.

— Абе, я да си остане тука — обади се някой откъм половината на Моника.

— Ами, да — съгласи се друг. — И стига сме дрънкали! Давайте да се връщаме към сериозното пиене.

Сред одобрителните възгласи Нед се обърна към Емили:

— Е, смятам, че получи своя отговор.

Емили не можа и да продума, само го гледаше в очите и се молеше правилно да е разгадала изражението, което виждаше там.

— Току-що придумах Бейли да те освободи за днес. Дръж си чантата — прошепна Моника, бързо се промъкна отзад и й тикна чантата в ръката. — И на твое място бих се изнизала оттук, преди да е променил решението си.

Емили погледна въпросително към Нед:

— Би ли ме…

— Естествено — каза той, прегърна я през раменете и я поведе към вратата.

Следобедните сенки на околните сгради вече се бяха удължили и покриваха запустялата улица, но въздухът още тегнеше, прашен и горещ. След всичко преживяно Емили почувства как коленете й се подкосяват и се зарадва, че Нед я придържа.

— Ще вземем моята кола — поведе я той по тротоара. Минаха край обекта, Емили забави крачка и погледна нагоре към двадесетия етаж.

— Нед, ти едва не се…

— Да, но не съм — прекъсна я той, обви ръка около кръста й и бързо отминаха гигантския скелет. — Само това е важното.

След броени минути те вече се движеха с колата на север към апартамента на Емили. Той улови ръката й и я задържа.

— Благодаря ти, задето ме защити — започна тя, все още неуверена докъде са стигнали отношенията им. — Направо бяха готови да ме осъдят заради името ми.

— Е, мога да ги разбера — още по-здраво стисна ръката й той. — По едно време и аз бях на това мнение.

— А сега?

— Не, сега вече не.

— Заради признанието ми в бара ли? Видях те как се усмихваше тогава.

— Боже мой, беше страхотна! Толкова се гордеех с тебе! Но не, не затова. Аз… Дори и да не беше се върнала в бара, довечера щях да те потърся. Дори бях готов, ако се наложи, да отида при вашите.

— Наистина ли?

— Да. Разбираш ли, когато те видях как утешително прегърна Дани, нещо в мен се пречупи. Разбрах колко много го обичаш, и него, и цялото си семейство, как се разкъсваш между мен и тях.

— Така е — каза тя и сърцето й се отпусна.

Той вплете пръсти в нейните, поднесе ръката й към устните си, целуна я и продължи:

— Разбрах какво преживяваш емоционално — същото, което аз току-що бях преживял физически, като едва не се разкъсах на две. Нищо чудно, че не искаше да ми кажеш коя си. Такава болка!

— О, Нед… — Всяка негова дума, изпълнена с разбиране, заличаваше напрежението й. Тя се отпусна на седалката.

— И възнамерявам да приключа с премерването на силите и да сключа мир с вашите. Много се надявам, че ще приемат маслинената клонка от ръцете ми.

— Мисля, че ще я приемат — каза тя, облегна глава на седалката и влюбено го погледна. — В края на краищата, нали се опита и да спасиш живота на Дани?

— Не мога да ти опиша как се почувствах, когато си помислих…

— Стига вече — стисна ръката му тя. — Нали не се случи най-лошото?

— На косъм му се размина. На косъм!

— Знам — погали го тя по ръката.

— Той вече е добре, нали?

— Да. След няколко часа ще е още по-добре. Между другото, в болницата си поговорих с татко, и ако щеш вярвай, той ми предложи да ми посредничи, за да те върне при мен.

— Наистина ли? — разсмя се Нед.

— Да, но аз му казах, че си прекалено голям инат, за да го послушаш.

— И наистина бях. — Нед притисна ръката й към бедрото си. — Но вече няма да съм инат, Емили. И двамата с баща ти ще станем приятели, решил съм го.

— Значи сигурно ще станете — радостно се засмя Емили. — Вече знам какво е, когато ти решиш нещо.

— Чудесно, защото съм решил и да се оженим това лято.

— Още това лято?! — затаи дъх Емили.

— Толкова скоро ли ти се струва? Да не би родителите ти…

— Не, не — прекъсна го тя, щом радостта взе връх над задръжките й. — Те сигурно няма да имат нищо против. Пък и тяхното мнение не е важно. — И се усмихна, осъзнала, че наистина е така. — Не е важно! Разбираш ли какво означава за мен да го кажа?!

— Знам само какво означава за мен — стисна ръката й той. — Господи, колко те обичам!

— И аз те обичам… Нед, а сигурен ли си, че трябва да се оженим още сега? Мислех, че ще искаш да изчакаме, докато брат ти завърши.

— Не, не мога — засмя се той. — Прекалено силно те желая. Освен това, дори и да помагам на Кърт и на мама, парите пак ще ни стигат, ако се откажа от претенциозните си идеи как ще живеем.

— Нед, това няма…

— Да, но аз исках всичко да е съвършено — и дом, и добри пари, изобщо всичко. Докато накрая осъзнах, че и това да сме заедно всеки божи ден, ще бъде достатъчно съвършено. Е, какво ще кажеш?

— Ще кажа да! Не ме интересува нито къде ще живеем, нито какво ще ядем, нито каква кола ще караме. Сигурно си го разбрал досега.

— Да, разбрах го. — Той паркира и й се усмихна: — Най-после го разбрах.

— Вече е залез — промълви тя. — Искаш ли да останем да го погледаме?

— Определено не — отвърна той и посегна към дръжката на вратата.

В спалнята Нед се поколеба, за пръв път, след като излязоха от бара:

— Аз… все пак трябва да взема един душ. След целия този тежък ден така съм се…

— Да не си посмял! — Тя захвърли и последните си дрехи и отметна завивката на леглото.

— Но, Емили…

— Не разбираш ли ти, мръсно, потно, прекрасно момче?! Не разбираш ли, че те обичам и такъв, какъвто си?! Я бързо се събличай и лягай тука!

— Слу-ушам, мадам — провлече той и много скоро се озова до нея. — Нещо друго, мадам?

— Целуни ме.

— На някакво конкретно място?

— На всички конкретни места.

— Да, с това определено ще мога да се справя.

Емили вдиша мъжкия му аромат, докато той обсипваше гърдите й с целувки, и очите й се замъглиха при нежното докосване на ръцете му — ръце, които можеха да се сключват като стоманени челюсти около огромните стоманени греди. Поглади изпъкналите мускули на ръцете му, на гърба му, и почувства силата, която можеше да издигне тия греди на място или пък да спаси човешки живот…

— Смелото ми момче… — прошепна тя.

Целуващите устни се срещнаха с нейните и той я погледна в очите:

— Не съм по-смел от теб.

— Но аз не съм смела!

— Не, смела си. — Той обхвана лицето й с ръка. — Толкова смелост ти беше нужна днес следобед, за да признаеш коя си.

— Да, но ти беше до мен, а там, на двадесетия етаж, си бил сам.

— Не, не бях. Ти беше с мен. — Той впи в очите й сериозния си поглед: — След всичко, което стана, осъзнах, че за мен винаги ще съществуваш единствено ти. И колкото и твърдо да се опитвах да те пропъдя от мислите си, колкото и да се опитвах да престана да те обичам — битката вече беше загубена. — Той се сгуши в нея и прокара език по ключицата й.

— Радвам се, че изгуби тази битка — промълви тя и потръпна от удоволствие под настойчивите му устни.

— Е, не беше кой знае каква битка — промърка той между две целувки.

— И тази не е — задъхано каза тя. — Моля те. Нед… Обичай ме…