Константин Станиславски
Работата на актьора над себе си (6) (Работата над себе си в творческия процес на преживяването)

… … … … 19 … г.

Днес, поради неразположението на Торцов, урокът бе назначен в неговото жилище.

— Вие вече знаете, — казваше той — че нашата сценична работа започва с въвеждане в пиесата и ролята на магическото „ако“, което се явява като лост, който предвижва артиста от всекидневната действителност в плоскостта на въображението. Пиесата, ролята — това е измислица на автора, това е редица от магически и други „ако“, „предлагани обстоятелства“, измислени от него. Истински случки, реална действителност на сцената не съществуват; реалната действителност не е изкуство. На изкуството, поради самата негова природа, е необходима художествена измислица, каквато най-напред се явява произведението на автора. Задачата на артиста и неговата творческа техника се заключава в това да превръща измислицата на пиесата в художествена, сценична случка. В този процес грамадна роля играе нашето въображение. Ето защо ние ще се спрем на него и ще разгледаме неговите функции в творчеството.

Торцов ни показа стените, украсени с ескизи от различни декорации.

— Всичко това са картини от моя любим млад художник, вече умрял. Той беше оригинален: правеше ескизи за още ненаписани пиеси. Ето, например, ескиз за последното действие на несъществуващата пиеса на Чехов, която Антон Павлович замисли наскоро преди смъртта си: загубена в ледовете експедиция, остър и суров север. Голям параход, притиснат от плаващите ледове. Опушените комини зловещо се чернеят на белия фон. Суров студ. Леденият вятър повдига снежни вихрушки. Като се издигат нагоре, те вземат очертанията на жена в саван. А ето фигурите на мъжа и любовника на неговата жена, които са се притиснали един до друг. И двамата са напуснали живота и са тръгнали на експедиция, за да забравят сърдечната си драма.

Кой ще повярва, че ескизът е нарисуван от човек, който никога не е ходил по-далеч от Москва и околностите й! Той е създал полярен пейзаж, като се е ползувал от своите наблюдения над нашата зимна природа, от това, което е знаел от разказите и описанията в художествената литература и в научните книги, от фотографическите снимки. От целия събран материал е създал картината. В тази работа въображението е играло главната роля.

Торцов ни заведе до другата стена, на която бяха закачени серия пейзажи. По-вярно това беше повторение на един и същ мотив: някакво курортно място, но изменено от въображението на художника. Една и съща редица красиви къщи в борова гора — в различните времена на годината и денонощието, при слънце, в буря. По-нататък същия пейзаж, но с изсечена гора, с изкопани на нейно място езера и с посадени нови видове дръвчета. Художникът се е забавлявал по своему да се разпорежда с природата и живота на хората. Той в своите ескизи е строил и разрушавал къщи градове, наново е планирал местности, събарял е планини.

— Гледайте колко е красиво! Московският Кремъл на морския бряг! — извика някой.

— Всичко това също го е създало въображението на художника.

— А ето ескиз за несъществуваща пиеса из „междупланетния живот“ — каза Торцов, като ни заведе до нова серия рисунки и акварели. — Ето тук е нарисувана станция за някакви апарати, които поддържат съобщението между планетите. Виждате ли: грамадна металическа кутия с големи балкони и фигури на някакви красиви, странни същества. Това е гара. Тя виси в пространството. На прозорците й се виждат хора — пътници от земята… Линиите от тези гари, които отиват нагоре и надолу, се виждат в безкрайното пространство: те се поддържат в равновесие от взаимното притегляне на грамадни магнити. На хоризонта се виждат няколко слънца или луни. Тяхната светлина създава фантастични гледки, непознати на земята. За да нарисувате такава картина, трябва да имате не просто въображение, а богата фантазия.

— Каква е разликата между тях? — попита някой.

— Въображението създава това, което е, което се случва, което знаем, а фантазията — това, което не е, което в действителност не познаваме, което никога не е било и няма да бъде. А може и да бъде! Кой знае? Когато народната фантазия е създавала приказния килим-самолет, кому е могло да мине през ум, че хората ще хвърчат във въздуха с аероплани? Фантазията всичко знае и всичко може. Фантазията, както и въображението са необходими на художника.

— А на артиста? — попита Шустов.

— А за какво, според вас, е нужно на артиста въображение? — отговори му също с въпрос Аркадий Николаевич.

— Как за какво? За да създава вълшебното „ако“ и „предлаганите обстоятелства“ — отговори Шустов.

— И без нас тях ги е създал авторът. Неговата пиеса е измислица.

Шустов мълчеше.

— Всичко ли, което артистът трябва да знае за пиесата, ни дава драматургът? — попита Торцов. — Може ли на сто страници напълно да се разкрие животът на действуващите лица? Или много неща остават недоизказани? Така например: винаги ли и достатъчно ли подробно говори авторът за това, което е било до началото на пиесата? Говори ли изчерпателно за това, което ще стане след свършването й, За това, което става зад кулисите, от къде идва действуващото лице, къде отива? Драматургът се скъпи за такъв род разглеждане. В неговия текст е означено само: „Същите и Петров“ или: „Петров излиза“. Но ние не можем да идваме от непознато пространство и да излизаме в него, без да се замислим за целите на такова преместване. На такова действие „изобщо“ не може да се повярва. Ние знаем и други забележки на драматурга: „става“, „разхожда се развълнуван“, „смее се“, „умира“. Дават ни се лаконически характеристики на ролята, като: „Млад човек, с приятна външност. Много пуши“.

Но нима това е достатъчно, за да се създаде целият външен образ, движения, походка, навици? А текстът и думите на ролята? Нима трябва само да ги заучим и говорим наизуст?

А всички забележки на поета, а изискванията на режисьора, а неговите мизансцени и цялата постановка? Нима е достатъчно само да ги запомним и после формално да ги изпълняваме на сцената?

Нима всичко това рисува характера на действуващото лице, определя всички оттенъци на неговата мисъл, чувства, подбуждания и постъпки?

Не, всичко това трябва да бъде допълнено, разработено от самия артист. Само тогава всичко дадено ни от поета и другите творци на представлението ще оживее и ще раздвижи разните ъгълчета на душата на творящия на сцената и на зрителя в залата. Само тогава артистът ще може напълно да заживее вътрешния живот на изобразяваното лице и да действува така, както ни заповядва авторът, режисьорът и нашето живо чувство.

В цялата тази работа най-близкият ни помощник се явява въображението с неговото вълшебно „ако“ и „предлаганите обстоятелства“. То не само доизказва това, което не е доизказал авторът, режисьорът и другите, но оживява работата изобщо на всички създатели на представлението, творчеството на които достига до зрителя преди всичко чрез успеха на самия артист.

Разбирате ли сега колко е важно за актьора да притежава силно и ярко въображение: то му е необходимо във всеки момент от художествената му работа и живот на сцената, както при изучаването, така и при възпроизвеждането на ролята.

В процеса на творчеството въображението се явява като водач, който води след себе си артиста.

Урокът бе прекъснат от неочакваното посещение на известния трагик У…, който гастролираше по това време в Москва. Знаменитостта разправяше за своите успехи, а Аркадий Николаевич превеждаше разказите на руски език.

След като интересният гост си отиде, а Торцов го изпрати и се върна при нас, той каза, усмихвайки се:

— Разбира се, трагикът послъгва, но както виждате, той е човек, който се увлича и искрено вярва в това, което съчинява. Ние, артистите, така сме привикнали на сцената да допълняме фактите с подробности на собственото въображение, че тези навици ги пренасяме от сцената в живота. Разбира се, тук те са излишни, но в театъра са необходими.

Мислите ли, че е лесно да се съчинява така, че да ви слушат със затаен дъх? Това също е творчество, което се създава от вълшебното „ако“, „предлаганите обстоятелства“ и добре развитото въображение.

Дори за гениите не казваме, че лъжат. Такива хора гледат действителността с различен поглед от нас. Те виждат по-иначе живота от нас простосмъртните. Може ли да ги осъждаме за това, че въображението слага на техните очи ту розови, ту небесни, ту сиви, ту черни очила? И добре ли ще бъде за изкуството, ако тези хора си свалят очилата и започнат да гледат както на действителността, така и на художествената измислица с обикновен поглед, трезво, като виждат само това, което ни дава всекидневието?

Признавам, че и аз понякога лъжа, когато трябва като артист или режисьор да имам работа с роля или пиеса, която не ме увлича достатъчно. В такива случаи клюмвам и творческите ми способности се парализират. Нужно е потикване. Тогава започвам да уверявам всички, че съм увлечен от работата, от новата пиеса и я хваля. За това трябва да измислям онова, което няма в нея. Тази необходимост потиква въображението. Насаме не бих правил това, но пред другите по неволя трябва колкото се може по-добре да оправдая своята лъжа и да дам подтик. А после доста често се ползувам от собствените си измислици като материал за ролята и постановката и ги внасям в пиесата.

— Ако въображението играе за артиста такава важна роля, какво да прави онзи, който го няма? — страхливо запита Шустов.

— Трябва да го развие или да напусне сцената. Иначе ще попадне в ръцете на режисьори, които ще заместят недостигащото му въображение със своето. Това би значило да се откаже от собственото си творчество, да стане марионетка на сцената. Не е ли по-добре да развие собственото си въображение?

— Това трябва да е много трудно! — въздъхнах аз.

— Според това какво е въображението! Има въображение с почин, което работи самостоятелно. То се развива без особени усилия и работи настойчиво, неуморно, на яве и на сън. Има въображение, което е лишено от почин, но затова пък лесно схваща това, което му се подсказва, и после продължава самостоятелно да развива подсказаното. С такова въображение също е сравнително леко човек да има работа. Ако въображението схваща, но не развива подсказаното, тогава работата става по-трудна. Но има хора, които сами не творят и не схващат даденото им. Ако актьорът възприема от показаното само външната формална страна — това е признак на отсъствие на въображение, без което не може да се стане артист.

* * *

С почин или без почин?

Схваща и развива или не схваща?

Ето въпросите, които не ми дават мира.

Когато след вечерния чай настъпи тишина, аз се затворих в стаята си, седнах по-удобно на дивана, заобиколих се с възглавници, затворих очи и въпреки умората започнах да мечтая. Но в първия момент вниманието ми отвлякоха светлите кръгове, разноцветните петна, които се появиха и пълзяха в тъмнината пред затворените ми очи.

Угасих лампата, като предполагах, че тя предизвиква тези явления.

„За какво да мечтая?“ — измислях аз.

Но въображението ми не спеше. То ми рисуваше върховете на дърветата на голяма борова гора, които отмерено и плавно се полюляват от тихия вятър.

Това беше приятно.

Усетих миризмата на свежия въздух…

От някъде… в тишината… се промъкнаха равномерно звукове на цъкащ часовник.

. . . . . .

. . . . . .

. . . . . .

Задремах… . . . . . .

„Е, разбира се! — реших аз, като се събудих. — Не може да се мечтае без почин. Ще литна с аероплан! Над върховете на гората. Ето минавам над тях, над полета, реки, градове, села… над… върховете на дърветата… Те бавно-бавно се люлеят… Мирише на свеж въздух и бор… Часовникът цъка…“

. . . . . .

. . . . . .

. . . . . .

Кой хърка? Нима аз?!… Заспал ли съм?… Отдавна ли?…

Трапезарията вече метяха… преместваха мебели… През завесите влизаше сутрешната светлина.

Часът удари осем… По-чи… и… и… н…

… … … … 19 … г.

Моето смущение от домашното мечтаене бе толкова голямо, че не се сдържах и при днешния урок разказах всичко на Аркадий Николаевич. Днес се занимавахме в гостната на Малолеткова.

— Вашият опит не е сполучлив, защото сте допуснали редица грешки, — каза ми той. — Първата е тази, че сте насилвали въображението си, вместо да го увличате. Втората ви грешка е тази, че сте мечтали „без кормило и без платна“, както и където ви тласне случаят. Също както не може да се действува, само за да се прави нещо (да се действува заради самото действие), така също не може да се мечтае заради самото мечтаене. В работата на вашето въображение не е имало смисъл, необходимата задача при творчеството. Третата ви грешка е там, че вашите мечти не са били дейни. При това дейността на въображаемия живот има за актьора изключително значение. Въображението трябва да го потиква, отначало да извиква вътрешно, а след това и външно действие.

— Аз действувах, защото мислено летях над горите с бясна скорост.

— Нима когато лежите в бърз влак, който също лети с бясна скорост, действувате? — попита Торцов. — Локомотивът, машинистът — ето кой работи, а пътникът е безучастен. Друго нещо е, ако през време на пътуването на влака имате увлекателен делови разговор, спор, или съставяте доклад, — тогава би могло да се говори за работа и за действие… Същото е и с вашето летене с аероплана. Работил е пилотът, а вие сте бездействували. Ако сам управлявахте машината, или ако правехте снимки на местността, би могло да се говори за проявена дейност. Нужно ни е дейно въображение.

— Как да създадем тази дейност? — разпитваше Шустов.

— Ще ви разправя любимата игра на моята шестгодишна племенница. Тази игра се нарича „Какво би било, ако“ и се заключава в следното: „Какво правиш?“ — пита ме момиченцето. — „Пия чай“ — отговарям аз. — „Но ако това не бе чай, а рициново масло, как би го пил?“ — Аз трябва да си припомня вкуса на лекарството. Когато успея да си го припомня и се намръщвам, детето се залива от смях. После задава нов въпрос: „Къде седиш?“ — „На стола“ — отговарям аз. — „Но ако седеше върху нагорещена плоча какво би правил?“ — Трябва мислено да сядам върху нагорещената плоча и с невероятни усилия да се спасявам от изгаряне. Когато успея да направя това, момиченцето ме съжалява. То маха с ръце и вика: „Не искам да играя!“ И ако продължим играта, работата ще свърши с плач. Ето и вие измислете за упражнение такава игра, която би предизвикала дейно действие.

— Струва ми се, че това е първичен, груб начин — забелязах аз. — Иска ми се да намеря по-изтънчен.

— Не бързайте! Ще успеете! А за сега се задоволете с прости и най-първични мечти. Не бързайте да летите много високо, а поживейте с нас тук, на земята, всред това, което ни заобиколя в действителност. Нека мебелът, предметите, които чувствувате и виждате, участвуват във вашата работа. Ето, например, етюдът с лудия. В него представата на въображението бе въведена в реалния живот, който тогава ни заобикаляше. Всъщност, стаята, в която се намирахме, мебелът, с който залостихме вратата, — с една дума всички вещи останаха непобутнати. Въведена беше само представата за несъществуващия всъщност луд. В останалото етюдът се опираше на нещо реално и не висеше във въздуха.

Да се опитаме да направим подобен опит. Ние сме сега в клас на урок. Това е действителност. Нека стаята, нейната обстановка, урокът, всички ученици и преподавателят им си останат в същия вид и състояние, в който сега се намираме. С помощта на „ако“ аз се премествам в плоскостта на несъществуващия, мним живот и за това сега само променям времето и си казвам: „Сега не е три часа през деня, а три часа през нощта“. Оправдайте с въображението си такъв продължителен урок. Това не е трудно. Допуснете, че утре имате изпит, а много неща още не са довършени, и ние сме се забавили в театъра. От тук произлизат нови обстоятелства и грижи: вашите домашни се безпокоят, понеже поради липса на телефон не можете да ги осведомите за продължаването на работата. Един от учениците е пропуснал вечеринката, на която е бил поканен, друг живее много далече от театъра и не знае как да си отиде в къщи без трамвай и т.н. Много още мисли, чувства и настроения ражда въведената измислица. Всичко това влияе на общото състояние, което дава тон на всичко, което ще става по-нататък. Това е едно от подготвителните стъпала за преживяване. В резултат с помощта на тези измислици ние създаваме почва, предлаганите обстоятелства за етюда, който бихме могли да развием и наречем „Нощен урок“.

Да се опитаме да направим още един опит: да въведем в действителността, т.е. в тази стая, в днешния урок, ново „ако“. Нека времето на денонощието остане същото — три часа през нощта, но нека се измени годишното време, да не е зима и студ 15 градуса под нулата, а пролет с чудесен въздух и топлина. Виждате ли, веднага вашето настроение се измени, вие се усмихвате само при мисълта, че след урока ви чака разходка из града! Решете какво ще предприемете, оправдайте всичко това с измислицата и ще се получи ново упражнение за развитие на вашето въображение.

Давам ви още едно „ако“: времето на денонощието, на годината, тази стая, нашето училище, урокът си остават, но всичко се пренася от Москва в Крим, т.е. променя се мястото на действието извън границите на тази стая. В Димитровка, край морето, където ще се къпете след урока. Пита се как сме се намерили на юг? Оправдайте го това с предлагани обстоятелства, с каквато искате измислица на въображението. Може би сме отишли на гостуване в Крим и не сме прекъснали нашите систематически школни занятия? Оправдайте различни моменти от този мним живот съответно с въвеждането на „ако“ и ще получите нова редица поводи за упражнение на въображението.

Въвеждам още едно ново „ако“ и премествам себе си и вас на крайния север в онова годишно време, когато там цялото денонощие е ден. Как да оправдаем такова преселване? Да речем с това, че сме отишли там за филмиране. То изисква от актьора голяма жизненост и простота, тъй като всеки фалш разваля лентата. Не всеки от вас ще може да мине без преструвки, затова аз, режисьорът, трябва да се погрижа за школни занятия с вас. Като приемете всяка от измислиците при помощта на „ако“ и им повярвате, попитайте се: „Какво бих правил при дадените условия?“ Като разрешавате въпроса, вие с това ще възбудите работата на въображението.

А сега в новото упражнение, ние ще направим всички „предлагани обстоятелства“ измислени. От реалния живот, който ни заобикаля, да оставим само тази стая и то силно преобразена от нашето въображение. Да допуснем, че всички ние сме членове на научна експедиция и със самолет се отправяме на далечен път. През време на прелетяването над непроходими, гъсти гори става катастрофа: моторът престава да работи и самолетът е принуден да се спусне в една планинска долина. Машината трябва да се поправи. Тази работа ще задържи експедицията дълго време. Добре че поне има запаси от храна; обаче те не са много. Трябва да изкарваме прехраната си с лов. Освен това трябва да се построи някакво жилище, да се устрои приготвянето на храната, стража в случай на нападение от туземци или зверове. Така, мислено, се създава живот, пълен с тревоги и опасности. Отделните моменти изискват необходими, целесъобразни действия, които логически и последователно се набелязват в нашето въображение. Трябва да повярваме в тяхната необходимост. В противен случай мечтанието ще изгуби смисъла и привлекателността си.

Но творчеството на артиста не се състои само във вътрешната работа на въображението, а и във външното въплъщение на творческите мечти. Превърнете мечтата в действителност, изиграйте ми епизод из живота на членовете на научната експедиция.

— Къде? Тук? В обстановката на гостната на Малолеткова? — чудехме се ние.

— Но къде иначе? Няма да поръчваме нарочна декорация! Още повече, че за тези случаи имаме художник. Той веднага безплатно ще изпълни всичките ни искания. Нищо няма да му струва веднага да промени гостната, коридора, залата, в каквото поискаме. Този художник е собственото ни въображение. Дайте му поръчка. Решете какво бихте правили след кацането на самолета, ако това жилище бе планинска долина, тази маса — голям камък, лампата с абажура — тропическо растение, полилеят с висулките — клон с плодове, камината — изоставено огнище.

— А коридорът какво ще бъде? — заинтересува се Вюнцов.

— Проходът.

— Гледай ти!… — радваше се невъздържаният юноша. — А трапезарията?

— Пещера, в която изглежда да са живели някакви първобитни хора.

— А залата?

— Това е открита площадка с широк хоризонт и чудесен изглед. Погледнете, светлите стени на стаята дават илюзия на въздух. По-късно от тази площадка ще може да се вдигнем със самолета.

— А зрителната зала? — не млъкваше Вюнцов.

— Бездънна пропаст. От там, както и от страна на терасата, откъм морето, не може да се очаква нападение от зверове и туземци. Затова стражата трябва да се постави там, около вратата на коридора, който представлява дефилето.

— А какво представлява самата гостна? Нея трябва да определим като място за поправка на самолета.

— А къде е самият самолет?

— Ето го! — показа Торцов дивана. — Самото седалище е мястото за пътниците; драпериите на прозорците са крилете му. Разперете ги по-нашироко. Масата е моторът. Преди всичко трябва да се прегледа двигателят. Повредата в него е значителна. През това време другите членове на експедицията нека се нареждат за нощуване. Ето одеяла.

— Къде?

— Покривките.

— Ето консерви и буренце с вино. — Аркадий Николаевич ни показа дебелите книги, които лежеха на етажерката и голямата ваза за цветя. — Огледайте стаята по-внимателно и ще намерите много предмети, необходими за вашия нов живот.

Работата закипя и скоро започнахме в приветливата гостна суровия живот на настанилата се в планините експедиция. Ние си изяснихме всичко, приспособихме се.

Не може да се каже, че повярвах в превръщението, — не, аз просто не забелязвах това, което не трябваше да видя. Нямаше кога да го забележа. Ние бяхме заети с работа. Лъжливостта на измислицата се покриваше от истинността на нашето чувство, физическото действие и вярата в тях.

След като доста сполучливо изпълнихме зададената ни задача, Аркадий Николаевич каза:

— В този етюд светът на въображението още по-силно влезе в реалната действителност: измислицата за катастрофата в планинската местност се побра в гостната. Това е един от безбройните примери как с помощта на въображението може за себе си, вътрешно, да преобразяваме света на нещата. Него не трябва да го отблъскваме. Напротив, трябва да го включим в създавания от въображението живот.

Този процес постоянно се повтаря при черновите ни репетиции. И наистина всичко правим от виенски столове, всичко, което може да измисли въображението на автора и режисьора: къщи, площади, кораби, гори. При това ние не вярваме в истинността на това, че виенските столове са дърво или скала, но вярваме в истинността на своето отношение към поставените предмети, ако те представляват дърво или скала.

… … … … 19 … г.

Урокът започна с кратък увод. Аркадий Николаевич каза:

— До сега нашите упражнения по развиване на въображението повече или по-малко имаха връзка ту със заобикалящите ни неща (стаята, камината, вратата), ту с истинско жизнено действие (нашия урок). Сега ще прехвърля работата от света на нещата, които ни заобикалят, в областта на въображението. В нея ще действуваме също така дейно, само че мислено. Да се откъснем от даденото място и време, да се пренесем в друга обстановка, добре позната, и да действуваме така, както ни подскаже измислицата на въображението. Решете къде бихте желали да се пренесете мислено — обърна се към мене Аркадий Николаевич. — Къде и кога ще става действието?

— В моята стая, вечер — заявих аз.

— Отлично — одобри Аркадий Николаевич. — Не зная как е според вас, но за мен, за да се почувствувам във въображаемата стая, е необходимо първо мислено да се изкача по стълбата, да позвъня на входната врата, с една дума да извърша редица последователни логични действия. Помислете за дръжката на вратата, която трябва да натиснете. Спомнете си, как тя се върти, как се отваря вратата и как влизате в стаята си. Какво виждате пред себе си?

— Надясно — шкаф и умивалник…

— А наляво?

— Диван, маса…

— Опитайте се да се разходите из стаята и да поживеете в нея. Защо се намръщихте?

— Намерих на масата писмо, припомних си, че още не съм отговорил, и ме досрамя.

— Добре! Изглежда, че сега вече можете да кажете: „Аз съм в стаята си“.

— Какво значи: „аз съм“? — питаха учениците.

— „Аз съм“ на наш език значи, че аз съм се поставил в центъра на измислените условия, че се чувствувам сред тях, че съществувам в самата същност на въображаемия живот, в света на въображаваните неща, и започвам да действувам от мое име, на моя отговорност. Сега ми кажете какво искате да правите?

— Зависи от това колко е часът.

— Логично. Да се уговорим, че часът е единадесет.

— Това е времето, когато в жилището настъпва тишина — забелязах аз.

— Какво ще поискате да правите в тази тишина? — потикваше ме Торцов.

— Да се убедя в това, че не съм комик, а трагик.

— Жалко, че искате така непроизводително да губите времето си. Как ще се убедите?

— Ще играя сам за себе си някоя трагична роля — откривах тайните си мечти.

— Коя? Отело ли?

— О, не. Над Отело не мога повече да работя в моята стая. Там всеки ъгъл ме тласка да повтарям това, което вече много пъти съм правил по-рано.

— Тогава какво ще играете?

Не отговарях, понеже сам още не бях решил въпроса.

— Какво правите сега?

— Оглеждам стаята. Някой предмет няма ли да ми подскаже нова тема за творчество. Ето, например, спомних си, че зад шкафа има мрачен ъгъл, т.е. самият той не е мрачен, но така изглежда при вечерното осветление. Там вместо закачалка виси една кука, сякаш си предлага услугите да се обеся. Ако бих наистина поискал да свърша със себе си, какво бих направил?

— Какво именно?

— Разбира се, преди всичко бих потърсил въже или пояс, затова претърсвам вещите по полиците и чекмеджетата…

— Намерихте ли?

— Да… Но оказва се, че куката е забита много ниско. Краката ми ще опрат на пода.

— Това е неудобно. Търсете друга кука.

— Друга няма.

— Ако е така, не е ли по-добре да живеете!

— Не зная, забърках се и въображението ми пресъхна — признах аз.

— Защото самата измислица е нелогична. В природата всичко е последователно и логично (с отделни изключения), и измислицата, и въображението трябва да бъдат също такива. Не е чудно, че вашето въображение се отказа да провежда линия без всякаква логическа предпоставка — към глупаво заключение.

Но при все това току-що извършеният опит на мечтание за самоубийство изпълни това, което очаквахме от него: той нагледно ни показа нов вид мечтание. При тази работа въображението на артиста се отрича от заобикалящия го реален свят (в дадения случай — от тази стая) и мислено се пренася във въображаемия (т.е. във вашата стая). В тази въображаема обстановка всичко ви е познато, тъй като материалът за мечтание е взет от всекидневната ви жизнена среда. Това облекчава търсенето на вашата памет. Но как ще бъде, когато при мечтанието имате работа с непознат живот? Това условие създава нов вид работа на въображението.

За да я разберете, пак се откъснете от заобикалящата ви сега действителност и мислено се пренесете в други непознати, несъществуващи сега, но които могат да съществуват в реалния живот, условия. Например: едва ли някой от тук седящите е правил околосветско пътуване. Но това е възможно, както в действителността, тъй и във въображението. Тези мечти трябва да се изпълват не „как да е“ и не „изобщо“, „приблизително“ (всяко „как да е“, „изобщо“, „приблизително“ е недопустимо в изкуството), а във всички подробности, от които се създава всяко голямо предприятие.

През време на пътя ще трябва да се справяте с най-разнообразни условия, с бита, с обичаите на чуждите страни и народи. Едва ли ще намерите в паметта си целия необходим материал. Затова ще трябва да го черпите из книги, картини, снимки и други източници, които дават познания или възпроизвеждат впечатленията на други хора. От тези сведения ще си изясните къде именно ще трябва мислено да отидете, в кое време на годината и месеца; къде ще трябва мислено да плувате на парахода и къде и в какви градове ще трябва да спирате. От там ще получите сведения за условията и обичаите на тези или онези страни, градове и др. Останалото, което не ви достига за мислено създаване на околосветско пътуване, нека твори въображението. Всички тези важни данни ще направят работата ви по-обоснована, а не безосновна, както винаги биват мечтанията „изобщо“, които довеждат актьора до преструвки и занаятчийство. След тази голяма, предварителна работа може вече да начертаете движението и да тръгнете на път. Не забравяйте само през всичкото време да бъдете в допир с логиката и последователността. Това ще ви помогне да приближите колебливата, неустойчива мечта към здравата и устойчива действителност.

Като минавам към новия вид мечтание, аз имам пред вид обстоятелството, че природата е дала на въображението по-големи възможности, отколкото на самата реална действителност. Всъщност въображението рисува това, което в реалния живот е неосъществимо. Така например: в мечтите си можем да се пренасяме на други планети и да похищаваме от там приказни красавици; можем да се сражаваме и побеждаваме несъществуващи чудовища, можем да се спускаме на морското дъно и да си вземем за жена водната царкиня. Опитайте се да направите всички това в действителност. Едва ли ще успеете да намерите в готов вид материал за такива мечти. Науката, литературата, живописта, разказите ни дават само намеци, тласъци, точки на отправяне за тези мислени пътешествия в областта на несъществуващото. Затова при такива мечтания главната творческа работа пада върху нашата фантазия. В този случай още по-необходими са онези средства, които приближават приказното към действителността. При тези случаи логиката и последователността, както вече ви казах, заемат едно от главните места. Те помагат да се приближи невъзможното към вероятното. Затова при създаването на приказното и фантастичното бъдете логични и последователни.

— Сега — продължи Аркадий Николаевич след късо замисляне — искам да ви обясня, че от същите етюди, които вие вече направихте, може да се ползувате в разни комбинации и вариации. Така например, можете да си кажете: „Хайде да погледам как другарите ми ученици, начело с Аркадий Николаевич и Иван Платонович, водят училищните занятия в Крим или в далечния север. Хайде да погледам как извършват експедицията си със самолет.“ При това ще се отдръпнете мислено на страна и ще гледате как вашите другари се пекат на слънце в Крим или мръзнат на север, как поправят строшения аероплан в планинската долина или се готвят за защита от нападение на зверове. В този случай вие сте прост зрител на това, което ви рисува вашето въображение, и не играете никаква роля в този въображаем живот.

Но ето че ви се поисква сам да вземете участие във въображаемата експедиция или в уроците, пренесени на южния бряг на Крим. „Как изглеждам при всички тези положения?“ — казвате си и отново се дръпвате на страна и виждате своите другари-ученици и самия себе си на урок сред тях в Крим или в експедиция. Този път вие също се явявате бездеен зрител в своята мечта, зрител на самия себе си, или собствен зрител.

Най-после ви омръзва да гледате себе си и ви се поисква да действувате, затова се пренасяте в мечтата и сами почвате да се учите в Крим или на север, а после поправяте самолета или пазите лагера. Сега в качеството си на действуващо лице във въображаемия живот вие вече не можете да виждате себе си, а виждате това, което ви заобикаля, и вътрешно се отзовавате на всичко, което става наоколо ви, като истински участник в този живот. В този момент вашето действено мечтание създава във вас това състояние, което ние наричаме „аз съм“.

… … … … 19 … г.

— Вслушайте се в себе си и кажете: какво става във вас, когато мислите за училищните занятия в Крим? — запита Аркадий Николаевич в началото на днешния урок Шустов.

— Какво става в мене? — замисли се Паша. — Кой знае защо представям си малка, лоша стая в хотела, отворен прозорец към морето, теснотия, много ученици в стаята и някой от тях прави упражнения за развитие на въображението.

— А какво изпитвате вие — обърна се Аркадий Николаевич към Димков — при мисълта, че сте същите ученици, пренесени от въображението в далечния север?

— Представям си ледени планини, огън, палатка, всички сме в кожени дрехи…

— И така — направи заключение Торцов — достатъчно е да ви назнача тема за мечтание и вие започвате да виждате с така наречения вътрешен поглед съответните зрителни образи. Те се наричат на наш актьорски език видения на вътрешното зрение.

Ако се съди по собственото ви усещане, да се въобразява, фантазира, мечтае означава преди всичко да се гледа, да се вижда с вътрешното зрение това, за което мислим.

А какво ставаше вътре във вас, когато мислено се готвехте да се обесите в тъмния ъгъл на вашата стая? — обърна се Аркадий Николаевич към мене.

— Когато мислено видях познатата обстановка, в мене отново възникнаха добре известните съмнения, които съм привикнал да преработвам при уединение. Като почувствувах в душата си болезнена мъка и като желаех да се избавя от гризящите душата ми съмнения, аз от нетърпение и слабост на характера мислено търсех изход в самоубийството — обяснявах аз с известно вълнение.

— По такъв начин — заключи Аркади Николаевич — достатъчно ви беше да видите с вътрешния поглед познатата обстановка, да почувствувате нейното настроение и веднага във вас оживяха познатите мисли, свързани с мястото на действието. От мислите се роди чувството и преживяването, а след тях и вътрешните пориви към действие.

— А какво виждате с вътрешния си поглед, когато си спомняте за етюда с лудия? — обърна се към всички ученици Аркадий Николаевич.

— Виждам жилището на Малолеткова, много младежи, в залата — танци; в трапезарията — вечеря. Светло, топло, весело! А там на стълбата до главния вход — едър, набръчкан човек с разчорлена брада, с болнични пантофи и халат, измръзнал и гладен — разправяше Шустов.

— Нима виждате само началото на етюда? — попита Аркадий Николаевич замълчалия Шустов.

— Не, представям си още и шкафа, който носихме, за да подпрем вратата. Помня още как мислено разговарях по телефона с болницата, от която е избягал лудият.

— А още какво виждате?

— Право да си кажа — нищо повече.

— Не е хубаво! Защото с такъв малък, разкъсан запас от материал за видения не можете да създадете непрекъсната верига за целия етюд. Какво да се направи?

— Трябва да се измисли, досъчини това, което не достига — предложи Паша.

— Да, именно, да се досъчини! Винаги тъй трябва да се постъпва в случаите, когато авторът, режисьорът и другите творци на представлението не са доизказали всичко, което е необходимо да знае творящият артист.

Първо, нужна ни е непрекъсната линия от „предлагани обстоятелства“, всред които минава животът на етюда, а второ, повтарям, нужна ни е непрекъсната верига видения, свързани с предлаганите обстоятелства. По-късо казано, нужна ни е непрекъсната линия не от прости, а от добре обрисувани предлагани обстоятелства. Затова веднаж завинаги запомнете добре: във всеки момент на вашето пребиваване на сцената, във всеки момент на външно или вътрешно развитие на пиесата и нейното действие артистът трябва да вижда или това, което става вън от него на сцената (т.е. външните предлагани обстоятелства, създадени от режисьора, художника и другите творци на представлението), или това, което става вътре, във въображението на самия артист, т.е. онези видения, които обрисуват предлаганите обстоятелства на живота на ролята. От всички тези моменти се обрисува ту вън, ту вътре в нас непрекъсната, безкрайна верига вътрешни и външни моменти от видения, един вид кинолента. Докато продължава творчеството, тя непрекъснато се движи, като отразява на екрана на нашето вътрешно зрение обрисуваните предлагани обстоятелства на ролята, всред които живее на сцената изпълнителят на ролята.

Тези видения ще създадат вътре във вас съответното настроение. То ще въздействува върху вашата душа и ще предизвика съответното преживяване.

Непрекъснатото преглеждане на кинолентата на вътрешните видения, от една страна, ще ви задържи в границите на живота на пиесата, а от друга — постоянно и вярно ще направлява вашето творчество.

Понеже става дума за вътрешни видения, правилно ли е да се каже, че ги усещаме вътре в себе си? Ние имаме способност да виждаме това, което всъщност не съществува, което само си представяме. Не е трудно да се провери тази наша способност. Ето полилеят. Той се намира вън от мене. Той е, съществува в материалния свят. Аз гледам и чувствувам, че пускам върху него, ако може така да се каже, „пипалцата на моите очи“. Но ето аз си откъсвам очите от полилея, затварям ги и искам отново да го видя мислено, „по въспоменание“. За това е необходимо, така да се каже, да вмъкнеш в себе си назад „пипалцата на своите очи“ и после от вътре да ги отправиш не върху реален предмет, а върху някакъв мним „екран на нашето вътрешно зрение“, както го наричаме ние на своя актьорски език.

Къде се намира този екран, или, по-вярно, къде го усещам аз — вътре или вън от себе си? Според моето самочувствие, той е някъде вън от мен, в празното пространство пред мен. Самата кинолента сякаш минава вътре в мен, но нейното отражение виждам извън себе си.

За да бъда напълно разбран, ще кажа същото с други думи, в друга форма.

Образите на нашите видения възникват вътре в нас, в нашето въображение, в паметта и после сякаш мислено се представят вън от нас, за да ги проверим. Но ние гледаме тези въображаеми обекти от вътре, така да се каже не с външни, а с вътрешни очи (зрение).

Същото става и в областта на слуха: ние слушаме въображаемите звукове не с външни уши, а с вътрешен слух, но източникът на тези звукове, в повечето случаи, усещаме не вътре, а вън от нас.

Ще кажа същото, но ще преобърна фразата: въображаемите обекти и образи, макар и да се рисуват вън от нас, предварително възникват вътре в нас, в нашето въображение и памет. Да проверим всичко това с пример.

— Названов! — обърна се Аркадий Николаевич към мене. — Помните ли лекцията ми в град…? Виждате ли сега естрадата, на която седяхме двамата? Чувствувате ли сега тези зрителни образи вътре или вън от вас?

— Чувствувам ги вън от себе си, както и тогава, в действителността — отговорих аз без да мисля.

— А с какъв поглед виждате сега въображаемата естрада — вътрешен или външен?

— Вътрешен.

— Само с такива уговорки и пояснения може да се приеме понятието „вътрешно зрение“.

— Да се създадат видения за всички моменти на една голяма пиеса! Това е много сложно и трудно! — изплаших се аз.

— „Сложно и трудно ли“? Като наказание за тези думи, помъчете се да ми разкажете целия ваш живот, от когато помните — неочаквано ми предложи Аркадий Николаевич.

Започнах.

— Баща ми казваше: „Детството се спомня по десетилетия, младостта — по години, зрелостта — по месеци, а старостта — по седмици“.

Ето и аз така усещам своето минало. При това много от това, което се е запечатило в паметта ми, вижда ми се във всички най-дребни подробности; например, първите моменти, с които почват въспоменанията ми от живота! — люлката в градината. Тя ме плашеше. Също така ясно виждам и много случки от детския ми живот, в стаята на майка ми, на дойката, на двора, на улицата. Новият етап — юношеството — се е запечатал в мене с особена яснота, защото той съвпада с постъпването ми в училище. От този момент виденията ми напомнят по-къси, но затова пък по-многобройни късчета от живота. Така големи етапи и отделни случки отиват в миналото — от настоящето — на дълга-дълга върволица.

— И вие виждате ли я?

— Какво да виждам?

— Непрекъснатата върволица, която се създава от етапи и случаи, минаваща през цялото ваше минало.

— Виждам я, макар и с прекъсвания — признах аз.

— Чувате ли! — извика, победоносно Аркадий Николаевич. — За няколко минути Названов създаде кинолентата на своя живот, а не може да направи това в живота на ролята за цели три часа, нужни за предаването й на представлението!

— Та нима аз си припомних целия живот? Само няколко моменти!

— Вие сте преживели целия живот и от него са останали въспоменания от най-важните моменти. Преживейте целия живот на ролята и нека от него останат също най-съществените моменти. Защо смятате тази работа за толкова трудна?

— Защото истинският живот сам, по естествен път, създава кинолентата на виденията, а във въображаемия живот на ролята това трябва да прави самият артист, а то е много трудно и сложно.

— Вие сам скоро ще се убедите, че тази работа не е толкова сложна в действителност. Ако аз ви предложех да прокарате непрекъсната линия не от видения на вътрешното зрение, а от вашите душевни чувства и преживявания, то такава работа би се указала не само „сложна“ и „трудна“, но и неизпълнима.

— Защо? — не разбраха учениците.

— Защото нашите чувства и преживявания са неуловими, капризни, променливи и не се подават на задържане, или, както казваме на актьорски език, „на фиксиране“ или „на фиксаж“. Зрението е по-сговорчиво. Неговите образи по-свободно и здраво се запечатват в нашата зрителна памет и отново възкръсват в нашата представа.

Освен това зрителните образи на нашата мечта, въпреки своята призрачност, все пак са по-реални, по-осезаеми, по-„материални“ (ако така можем да се изразим за една мечта), отколкото представата за чувствата, неясно подсказани от емоционалната памет. Нека по-достъпните и сговорчиви зрителни видения ни помагат да възкресяваме и задържаме по-малко достъпните, по-малко устойчивите душевни чувства.

Нека кинолентата на виденията постоянно поддържа в нас съответните настроения, аналогични с пиесата. Нека те, обхващайки ни, да предизвикват съответните преживявания, стремежи и самите действия.

Ето защо ни са необходими за всяка роля не прости, а обрисувани, предлагани обстоятелства — заключи Аркадий Николаевич.

— Значи, — исках да се доизкажа — ако аз създам вътре в себе си кинолента от видения за всички моменти от живота на Отело и прокарвам тази лента на екрана на моето вътрешно зрение…

— И ако — подхвана Аркадий Николаевич — създадената от вас обрисовка вярно отразява предлаганите обстоятелства и магическото „ако“, ако последните извикват във вас настроения и чувства, аналогични с тези на самата роля, вие, навярно, всеки път ще се заразявате от вашите видения и правилно ще преживявате чувствата на Отело при всяко вътрешно преглеждане на кино лентата.

— Когато тази лента е създадена, да я прокарваме не е трудно. Целият въпрос се състои в това: Как да я създадем? — не отстъпвах аз.

— За това — следващия път! — каза Аркадий Николаевич, стана и излезе от класа.

… … … … 19 … г.

— Хайде да мечтаем и да създаваме киноленти! — предложи Аркадий Николаевич.

— За какво да мечтаем? — питаха учениците.

— Аз умишлено ще избера тема без действие, защото такава с действие сама по себе си може да възбуди дейност без предварителната помощ на процеса на мечтанието. Напротив тема с малко действие се нуждае от усилена предварителна работа на въображението. В дадения момент ме интересува не самата проява на дейността, а подготовката към нея. Ето защо вземам тема с най-малко действие и ви предлагам да поживеете живота на дърво, дълбоко врасло в корените си в земята.

— Отлично! Аз съм дърво, столетен дъб! — реши Шустов. — Впрочем, макар и да казах това, не ми се вярва, че това е възможно.

— В такъв случай, кажете си така: аз съм си аз, но ако бях дъб, ако около мен и вътре в мен биха се сложили такива и такива обстоятелства, какво бих направил? — помагаше му Торцов.

— Обаче — усъмни се Шустов — как може да се действува в бездействие, като неподвижно се стои на едно и също място?

— Да, разбира се, вие не можете да се премествате от едно място на друго, да ходите. Но освен това съществуват и други действия. За да ги предизвикате, най-напред трябва да решите, къде се намирате. В гората, всред ливади, на планински връх? Което повече ще ви развълнува, това изберете.

На Шустов му се струваше, че е дъб, който расте на планинска поляна, някъде близо до Алпите. Наляво, в далечината, се издига замък. Наоколо широк простор. Далече се белеят снежни вериги, а по-близко — безкрайни хълмове, които изглеждат от горе като вкаменели морски вълни. Тук и там са разхвърляни дървета.

— Сега ми разправете какво виждате наблизо?

— Виждам на себе си гъста корона от листа, която силно шуми при люлеенето на клоните.

— Разбира се! Там, горе, често има силен вятър.

— Виждам по клоните си гнезда на някакви птици.

— Това е хубаво при вашето усамотение.

— Не, няма нищо хубаво. С тези птици трудно се живее дружно. Те шумят с крилете си, точат човките си по стъблото ми и понякога се карат и бият. Това дразни… Близо до мен тече ручей — моят най-добър другар и събеседник. Той ме спасява от суша — продължаваше да си представя Шустов.

Торцов го накара да дорисува всяка подробност от този въобразяван живот.

После Аркадий Николаевич се обърна към Пущин, който без да прибягва до усилената помощ на въображението, избра най-обикновеното, добре познатото, което лесно оживява във въспоменанието. Въображението му бе слабо развито. Той си представяше вила с градина в Петровския парк.

— Какво виждате? — питаше го Аркадий Николаевич.

— Петровския парк.

— Целия Петровски парк изведнаж не можеш обхвана. Изберете някое определено място за вашата вила… Е, какво виждате пред себе си?

— Ограда с врата.

— Каква?

Пущин мълчеше.

— От какво е направена тази ограда?

— От какво ли? От извити железа.

— С какви фигури? Обрисувайте ги!

Дълго Пущин прекарваше пръст по масата, при което се виждаше, че той най-напред намисля това, което говори.

— Не разбирам! Обрисувайте ги по-ясно — изтискваше Торцов до край неговата зрителна памет. — Е, добре… Да допуснем, че вие виждате това… Сега кажете какво се намира зад оградата?

— Път.

— Кой минава по него?

— Летовниците.

— И още?

— Файтоните.

— И още?

— Коларите.

— Кой още минава по шосето?

— Яздачите.

— А може би и велосипеди?

— Да, да! Велосипеди, автомобили…

Ясно беше, че Пущин не се опитваше дори да разтревожи своето въображение. Каква полза от такова пасивно мечтание, щом учителят работи вместо ученика?

Изказах учудването си на Торцов.

— В моя метод да раздвижвам въображението има няколко случаи, които трябва да отбележа — отговори той. — Когато въображението на ученика бездействува, аз му задавам прост въпрос. Не може да не ми отговори, щом се обръщам към него. И ученикът отговаря — понякога без да мисли, за да се отърве. Такъв отговор не приемам, доказвам неговата несъстоятелност. За да даде по-задоволителен отговор, ученикът трябва веднага да размърда въображението си, да се накара да види с вътрешното си зрение това, за което го питат, или да се приближи до въпроса чрез ума, чрез редица последователни съждения. Работата на въображението много често се подготвя и направлява от такъв род съзнателна, умствена дейност. Но ето най-после ученикът вижда нещо в своята памет или въображение; пред него застават определени, зрителни образи. Създава се къс момент на мечтание. След това с помощта на нов въпрос повтарям същия процес. Тогава се създава втори къс момент в прозрение, после трети. Така поддържам и продължавам неговото мечтание, като извиквам цяла верига оживяващи моменти, които заедно дават картината на въображаемия живот. Нека за сега тя да е неинтересна. Хубаво е, че тя е изтъкана от вътрешните видения на самия ученик. Като се събуди въображението му, той може да вижда същото и два и три и много пъти. От повторението картината все повече се врязва в паметта и ученикът свиква с нея. Но случва се и лениво въображение, което не винаги се отзовава дори на най-простите въпроси. Тогава на преподавателя нищо не остава, освен, след като е задал въпроса, сам да подскаже неговия отговор. Ако предложеното от учителя задоволява ученика, той, като възприеме чуждите зрителни образи, започва — по своему — да вижда нещо. В противен случай ученикът поправя подсказаното му по собствен начин, което също го кара да гледа и вижда с вътрешно зрение. В резултат и този път се създава някакво подобие на въображаем живот, изтъкано частично от материала на самия мечтаещ. Виждам, че малко ви задоволява този резултат. Но все пак и такова насилствено мечтаене допринася нещо.

— Какво именно?

— Поне това, че преди мечтанието съвсем не е имало образни представи за създавания живот. Имало е нещо смътно, неясно. А след такава работа нещо живо се набелязва и определя. Създава се почвата, в която учителят и режисьорът могат да хвърлят нови семена. Това е невидимата основна боя, върху която може да се рисува картина. Освен това, при моя метод ученикът възприема от учителя начина да потиква своето въображение, научава се да го тревожи с въпроси, които сега му подсказва работата на неговия ум. Образува се навик да се бори съзнателно с пасивността, отпуснатостта на своето въображение. А това е вече много.

… … … … 19 … г.

И днес Аркадий Николаевич продължи упражненията по развитие на въображението.

— На последния урок — каза той на Шустов — вие ми разправихте кой сте къде се намирате във вашата мечта и какво виждате около себе си… Сега ми кажете, какво чувате с вашия вътрешен слух във въображаемия живот на стария дъб?

Отначало Шустов нищо не чуваше. Торцов му напомни за шума на птиците, които са свили гнездо по клоните на дъба и прибави:

— Е, ами наоколо, на вашата планинска поляна, какво чувате?

Сега Шустов чуваше блеенето на овците, мученето на кравите, звъна на звънците, звука на овчарската свирка, разговора на жените, които си почиват под дъба от тежката полска работа.

— Кажете ми сега, кога става това, което виждате и чувате в своето въображение? В каква историческа епоха? В кой век?

Шустов избра епохата на феодализма.

— Добре. Ако е така, то в качеството си на стар дъб ще чуете още някои звукове, характерни за онова време.

Шустов помълча и каза, че чува песента на странствуващ певец, минезингер, който отива на празника в съседния замък: тук под дъба, до ручея, той си почива, умива се, преоблича се в празнични дрехи и се готви за работа. Тук настройва арфата си и за последен път репетира новата песен за пролетта, за любовта, за сърдечната мъка. А нощем дъбът подслушва любовното обяснение на един придворен с омъжена дама, дългите им целувки. После се разнасят бесните ругатни на двама заклети врагове, съперници, звън на оръжие, последния вик на ранения. А на разсъмване се чуват тревожните гласове на хора, които търсят тялото на загиналия, после, когато го намират, обща глъчка и отделни резки викове изпълнят въздуха. Вдигат тялото — чуват се тежките, отмерени крачки на отнасящите го.

Не успяхме да си поемем дъх, когато Аркадий Николаевич зададе на Шустов нов въпрос:

— Защо?

— Какво защо? — учудваше се той.

— Защо Шустов е дъб? Защо расте в средните векове на планината?

Торцов придава на този въпрос голямо значение. Като му се отговаря, може, по неговите думи, да се избере из нашето въображение миналото на онзи живот, който е създаден вече в мечта.

— Защо растете самотно на тази поляна?

Шустов измисли следното предположение относно миналото на стария дъб. Някога целият хълм е бил покрит с гъста гора. Но баронът, господарят на онзи замък, който се вижда наблизо, на отвъдната страна на долината, постоянно се страхувал от нахлуване от страна на войнствения съсед-феодал. Гората е закривала от погледа движението на войската му и е могла да служи на врага за засада. Затова са я изсекли. Оставили са само могъщия дъб, защото до него, в неговата сянка, извира от земята извор. Ако изворът пресъхне, няма да има и ручея, който служи за водопой на стадата на барона.

Новият въпрос — за какво, предложен от Торцов, пак ни постави в недоумение.

— Разбирам вашето затруднение, тъй като в дадения случай става дума за дърво. Но изобщо, този въпрос — за какво? — има много голямо значение: той ни кара да уясним целта на нашите стремежи, а тази цел набелязва бъдещето и тласка към дейност, към действие. Разбира се, дървото не може да си поставя цели, но и то може да има някакво назначение, подобие на дейност, да служи на нещо.

Шустов измисли такъв отговор: дъбът се явява като най-висок пункт за дадената местност. Затова той може да служи като прекрасна кула за наблюдение на врага-съсед. В този смисъл дървото има в миналото големи заслуги. Затова не е чудно, че се ползува с изключителна почит от жителите на замъка и близките села. В негова чест всяка пролет се устройва отделен празник. Самият феодал-барон се явява на този празник и изпива до дъно голяма чаша вино. Дъба обкичват с цветя, пеят песни и танцуват около него.

— Сега, — каза Торцов — когато предлаганите обстоятелства са набелязани и постепенно са оживели в нашето въображение, да сравним това, което беше при началото на нашата работа, с това, което става сега. По-рано, когато знаехте само, че се намирате на планинска поляна, вашето вътрешно видение бе общо, замъглено, като непроявена фотографическа пластинка. Сега, с помощта на извършената работа, то в значителна степен се изясни. Стана ви ясно кога, къде, защо, за какво се намирате там. Вие вече различавате контурите на някакъв нов, непознат до сега за вас живот. Почувствувахте почва под краката си. Мислено заживяхте. Но това е малко. На сцената е нужно действие. Необходимо е да го извикате, чрез задача и стремеж към нея. За това са нужни нови „предлагани обстоятелства“ — с магическото „ако“, нови вълнуващи измислици на въображението.

Но Шустов не ги намираше.

— Запитайте се и отговорете искрено на въпроса: какво събитие, каква въображаема катастрофа би могла да ви извади от състоянието на равнодушие, да ви развълнува, изплаши, зарадва? Почувствувайте се на планинската поляна, създайте „аз съм“ и след това отговорете — съветваше го Аркадий Николаевич.

Шустов се мъчеше да изпълни това, което му показаха, но нищо не можеше да измисли.

— Щом е така, да се мъчим да разрешим задачата по косвен път. Но затова по-рано ми отговорете към какво сте най-чувствителен в живота? Какво най-често ви вълнува, плаши, радва? Питам ви без всякакво отношение към темата на мечтанието. Като разбера вашата органическа природна склонност, няма да бъде трудно да се подведе към нея вече създадената измислица. И така, кажете една от органическите, най-характерни за вашата природа черти, свойства, интереси.

— Много ме вълнува всяка борба. Учудва ли ви несъответствието с моя кротък вид? — каза след известно замисляне Шустов.

— Ето какво! В такъв случай: неприятелско нападение! Войската на враждебния херцог, която се отправя към владенията на вашия феодал, вече се изкачва по планината, където вие се намирате. Блестят копията на слънцето, движат се металните и разбивателните машини. Неприятелят знае, че на вашия връх често се качват наблюдатели, за да следят. Ще ви отсекат и изгорят! — плашеше го Аркадий Николаевич.

— Не ще успеят! — живо отвърна Шустов. — Няма да ме дадат. Аз съм им нужен. Нашите не спят. Те вече тичат насам, а конниците препускат. Наблюдателите всяка минута изпращат при тях пратеници.

— Сега тук ще се завърже бой. Върху вас и вашите наблюдатели ще полети облак от стрели из лъковете, някои от тях са обвити с горящи кълчища, намазани със смола… Дръжте се и решавайте докато още не е късно, какво бихте правили при дадените обстоятелства, ако това станеше в реалния живот?

Виждаше се, че Шустов вътрешно се блъскаше да намери изход от въведеното от Торцов магическо „ако“.

— Какво може да направи едно дърво за своето спасение, когато то с корените си е расло в земята и не е способно да се помести? — извика той с досада от безизходността на положението.

— Достатъчно ми е вашето вълнение — одобри Торцов. — Задачата е неразрешима и не е ваша вината, че са ви дали за мечтание тема, лишена от действие.

— Защо ни я дадохте? — учудвахме се ние.

— Нека това ви докаже, че дори при тема без действие измислицата на въображението е способна да произведе вътрешно раздвижване, да развълнува и извика жив вътрешен порив към действие. Но главно всички наши упражнения по мечтание трябваше да ни покажат как се създава материалът и самите вътрешни видения на ролята, нейната кинолента и че тази работа съвсем не е толкова трудна и сложна, както това ви се струваше.

… … … … 19 … г.

На днешния урок Аркадий Николаевич успя само да ни обясни, че въображението е необходимо на артиста не само за да създава, но и за да обновява вече създаденото и обикновеното. Това става с помощта на въвеждане нови измислица или отделни подробности, които освежават, оцветяват.

— По-добре ще разберете това с пример. Да вземем етюда, който вие, неуспели да го довършите, вече го похабихте. Говоря за етюда с лудия. Освежете го целия или частично с нова измислица…

Но в никой от нас не възникваше нова измислица.

— Слушайте, — каза Торцов — откъде измислихте, че стоящият зад вратата човек е буйно луд? Малолеткова ли ви каза? Да, тя отвори вратата на стълбата и видя бившия обитател на това жилище. Казваха, че са го откарали в психиатрическа болница в припадък на буйно побъркване… Но докато тук барикадираха вратата, Говорков затича на телефона, за да се свърже с болницата, и му отговориха, че лудост не е имало, а става дума за обикновен припадък на побъркване от пиянство, тъй като лицето много пиело. Впрочем, кой знае, може би справката не е вярна, може би лекарите да се лъжат.

Какво бихте правили, ако всичко беше така в действителност?

— Малолеткова трябва да излезе при него и да попита защо е дошъл — каза Веселовски.

— Олеле! Милички, не мога, не мога! Страхувам се! — извика изплашена Малолеткова.

— Пущин ще ви придружи. Той е здравеняк — успокои я Торцов. — Едно, две, три, започвайте! — изкомандва той, обръщайки се към всички нас. — Съобразете се с новите обстоятелства, вслушайте се във вътрешния глас и действувайте.

Ние разиграхме етюда с въодушевление, с истинско вълнение, получихме одобрението на Торцов и на присъствуващия на урока Рахманов. Новият вариант на измислицата ни подействува освежаващо.

Края на урока Торцов посвети на равносметката от нашата работа по развитие творческото въображение. Като напомни отделните етапи от тази работа, той завърши речта си така:

— Всяка измислица на въображението трябва да бъде обоснована и добре установена. Въпросите: кой, кога, къде, защо, за какво, които си поставяме, за да раздвижим въображението си, ни помагат да създадем все по-определена картина на мнимия, въображаем живот. Разбира се, има случай, когато той се образува сам, без помощта на нашата съзнателна, умствена дейност, без подбуждащи въпроси, а интуитивно. Но вие сами можахте да се убедите, че да се разчита на дееспособността на въображението, предоставено само на себе си, не може дори в тези случаи, когато ви е дадена определена тема за мечтание. Да се мечтае „изобщо“, без определена и твърдо поставена тема, е безплодно.

Обаче когато започнем създаването на измислицата с помощта на разсъдък много често в отговор на въпросите в нашето съзнание възникват бледни представи за мислено създавания живот. А това не е достатъчно за сценичното творчество, което изисква в човека-артист да закипи, във връзка с измислицата, неговият органически живот, та цялата му природа да се отдаде на ролята — не само психически, но и физически. Как да се постъпи? Поставете новия, добре известен на вас въпрос: „Какво бих правил, ако създадената от мене измислица станеше действителност?“ Вие вече знаете от опит, че благодарение на свойството на нашата артистическа природа, този въпрос ще ви потегли да отговорите с действие. Последното е добър възбудител, който потиква въображението. Нека това действие за сега дори да не се осъществи, а да остане неразрешен стремеж. Важното е, че този стремеж е създаден и се усеща от нас не само психически, но и физически. Това усещане затвърдява измислицата.

Важното е да се съзнае, че безтелесното, лишено от плът и материя мечтание притежава способността рефлекторно да извиква истински действия на нашата плът и материя — на нашето тяло. Тази способност играе голяма роля в нашата психотехника.

Вслушайте се внимателно в това, което сега ще ви кажа: на сцената всяко наше движение, всяка произнесена дума трябва да бъде резултат на верния живот на въображението.

Ако вие кажете дума или направите нещо на сцената механически, без да знаете кой сте вие, от къде сте дошли, защо, какво ви е нужно, къде ще отидете от тук и какво ще правите там, — вие сте действували без въображение и вашето пребиваване на сцената, по-късо или по-дълго, не е било за вас истина — вие сте действували като навита машина, като автомат.

Ако сега ви запитам за най-простото нещо: „Студено ли е днес или не?“ — вие преди да ми отговорите „студено“ или „топло“, или „не забелязах“, мислено ще отидете на улицата, ще си спомните как сте вървели или как сте се возили, ще проверите усещанията си, ще си спомните как са се загръщали и вдигали яките си срещнатите минувачи, как е хрускал под краката им снегът и чак тогава ще кажете тази единствена, необходима дума.

При това всичките тези картини може би ще се мярнат пред вас мигновено и от страни ще изглежда, че сте отговорили почти без да мислите, но картините са на лице, увещанията съществуват, проверката им също е станала, и само в резултат на тази сложна работа на вашето въображение вие сте отговорили.

Така че нито един етюд, нито една крачка на сцената не трябва да става механически, без вътрешно обосноваване, т.е. без участие на работата на въображението.

Ако строго се придържате към това правило, всичките ви учебни упражнения, към който отдел от нашата програма и да се отнасят, ще развиват и засилват вашето въображение.

Напротив, всичко направено от вас на сцената със студена душа („по студен начин“) ще ви погубва, тъй като ще ви създаде навика да действувате автоматически, без въображение — механически.

А творческата работа над ролята и над превръщането словесното произведение на драматурга в сценична действителност от начало до край минава при участието на въображението.

Какво може да ни стопли и развълнува вътрешно, ако не завладялата ни измислица на въображението! За да може да отговаря на всички предявени изисквания, то трябва да бъде подвижно, дейно, отзивчиво и достатъчно развито.

Затова обръщайте извънредно внимание на развиването на вашето въображение. Развивайте го по всички начини: и с теми за упражнение, с каквито се запознахте, т.е. занимавайте се с въображението като такова и го развивайте косвено: като вземете за правило да не правите нищо на сцената механически, формалистично.