Константин Станиславски
Работата на актьора над себе си (3) (Работата над себе си в творческия процес на преживяването)

… … … … 19 … г.

Днес с трепет очаквахме първия урок на Торцов. Но Аркадий Николаевич дойде в клас само за да ни заяви невероятно нещо: той назначава представление, в което ние ще играем откъслеци от пиеси по собствен избор. Това представление трябва да стане на голямата сцена, в присъствието на публика, трупата и художественото ръководство на театъра… Аркадий Николаевич иска да ни види през самото представление: на сцената, сред декори, с грим, костюми, пред осветената рампа. Според него, само такова показване може да даде ясна представа за степента на нашата сценичност.

Учениците замряха в недоумение. Да играем в нашия театър? Това е светотатство, оскверняване на изкуството! Искаше ми се да помоля Аркадий Николаевич да дадем представлението на друго, по-малко задължаващо място, но преди да успея да направя това, той вече излезе из класа.

Отмениха урока, а свободното време ни бе предоставено за избиране на откъслеци.

Планът на Аркадий Николаевич предизвика оживено обсъждане. Отначало малцина го одобриха. Особено горещо го поддържаха един младеж, Говорков, който, както чух, бе вече играл в някакъв малък театър, една красива, висока, пълна блондинка Веляминова и малкият, подвижен, приказлив Вюнцов.

Но постепенно и останалите започнаха да привикват към мисълта за предстоящото представление. Във въображението се замяркаха веселите светлинки на рампата. Скоро представлението започна да ни се струва интересно, полезно и даже необходимо. При мисълта за него сърцето ни започна да бие по-силно.

Аз, Шустов и Пущин бяхме отначало много скромни. Нашите мечти не отиваха по-далеч от водевили и леки комедии. Струваше ни се, че само те са ни по силите. А наоколо все по-често и уверено се произнасяха — отначало имената на руските писатели — Гогол, Островски, Чехов, а после и имената на световните гении. Незабелязано за самите нас ние променихме скромните позиции и ни се поиска нещо романтично, костюмно, в стихове… Мен ме примамваше образът на Моцарт, Пущин — на Салери, Шустов мислеше за Дон Карлос. После заговорихме за Шекспир и най-после аз избрах ролята на Отело. Спрях се на тази роля, защото в къщи нямах Пушкин, а Шекспир имах: овладя ме такава жажда, такова желание веднага да се заловя за работа, че не можех да губя време за търсене на книги. Шустов се зае с изпълнението на Яго.

Същия ден обявиха, че първата репетиция е определена за утре.

Като се върнах в къщи, затворих се в стаята си, намерих „Отело“, седнах по-удобно на дивана, с благоговение разтворих книгата и започнах да чета. Но още от втората страница ми се поиска да играя. Въпреки моето намерение, ръцете ми, краката ми, лицето ми сами се раздвижиха. Не можах да се сдържа да не почна да декламирам. А тук се намери и голям кокален нож за разрязване на книги. Пъхнах го в колана на панталона, като кама. Мъхнатият пешкир замени кърпата за глава, а пъстрата превръзка на завесите на прозорците изпълни ролята на превръзка. От чаршафи и одеяла си направих нещо като риза и халат. Чадърът се обърна на ятаган. Липсваше ми само щит. Спомних си, че в съседната стая — трапезарията — зад шкафа има голяма табла, която може да ми замести щита. Трябваше да се реша да изляза.

Като се въоръжих, почувствувах се истински воин, величествен и красив. Но общият ми вид бе съвременен, културен, а Отело е африканец! В него трябва да има нещо подобно на тигъра. За да намеря характерните движения на тигъра, аз предприех редица упражнения: ходих по стаята с хлъзгаща се, крадлива походка, ловко се промъквах в тесните пътеки между мебелите, криех се зад гардероба, очаквайки жертвата; с един скок излизах от засадата, нападах въображаемия противник, който се заместваше от голяма възглавница, душех я и „по тигърски“ я мачках под себе си. После възглавницата ставаше за мен Дездемона. Страстно я прегръщах, целувах й ръката, която се представляваше от опънатия ъгъл на калъфа, после с презрение я захвърлях далече и отново я прегръщах, после я душех и плачех над въображаемия труп. Много от моментите ми се удаваха чудесно.

Така, незабелязано за себе си, аз съм работил почти пет часа. Това по принуждение не може да се направи! Само при артистическо въодушевление часовете изглеждат минути. Ето доказателство на това, че преживяното от мен състояние бе истинско вдъхновение.

Преди да сваля костюма, аз се възползувах от това, че всички в квартирата спяха, промъкнах се в празния вестибюл, където имаше голямо огледало, запалих електричеството и се погледнах. Видях съвсем не това, което очаквах. Намерените от мен през време на работата пози и жестове се оказаха не такива, каквито си ги представях. Освен това, огледалото показа във фигурата ми такава неодяланост, такива некрасиви гримаси, които по-рано не познавах у себе си. От това разочарование цялата ми енергия изчезна.

… … … … 19 … г.

Събудих се доста по-късно от обикновено, бързо се облякох и изтичах в школата. Когато влязох в репетиционната стая, където вече ме чакаха, така се засрамих, че вместо да се извиня, казах глупавия, обикновен израз:

— Изглежда, че малко съм закъснял.

Рахманов дълго ме гледа с укор и най-после каза:

— Всички седят, чакат, нервничат, ядосват се, а на вас ви се струва, че само малко сте закъснял! Всички са дошли тук възбудени от предстоящата работа, а вие постъпихте така, че загубих желание да се занимавам с вас. Мъчно се възбужда желание за творчество, а да се убие е извънредно лесно. Какво право имате вие да спирате работата на цялата група? Аз много уважавам нашия труд, за да допусна такава дезорганизация, и затова смятам, че съм длъжен да бъда по военному строг при колективна работа. Актьорът, като войник, трябва да има желязна дисциплина. За първия път ще се огранича с мъмрене, без записване в дневника. Но вие трябва веднага да се извините пред всички, за в бъдеще да си създадете правило да се явявате на репетиция четвърт час по-рано, а не след почването.

Аз побързах да се извиня и обещах да не закъснявам. Обаче Рахманов не поиска да започне работа: според него първата репетиция е събитие в артистическия живот, за нея трябва завинаги да се запази най-хубав спомен. А сегашната е похабена по моя вина. Така че забележителна за нас репетиция, вместо пропадналата първа, ще бъде утрешната. И Рахманов излезе от класа.

Но с това не се свърши инцидентът, защото ме чакаше друга „баня“, която ми устроиха моите приятели начело с Говорков. Тази „баня“ беше още по-гореща от първата. Сега вече няма да забравя днешната несъстояла се репетиция.

* * *

Готвех се рано да си легна да спя, тъй като след днешната „баня“ и вчерашното разочарование се страхувах да се заловя за ролята. Но видях парче шоколад. Намислих да го разтрия с масло. Получи се кафява маса. Тя добре полепна по лицето ми и ме превърна в мавър. От контраста с тъмната кожа зъбите ми изглеждаха по-бели. Седейки пред огледалото, дълго се любувах на блясъка им, учех се да се зъбя и да си пуля очите.

За да разбера по-добре и оценя грима, нужен ми беше костюм, а когато го облякох, поиска ми се да играя. Нищо ново не открих, а повторих това, което правих вчера, но то вече загуби своя интерес. Затова пък успях да видя каква ще бъде външността на моя Отело. Това е важно.

… … … … 19 … г.

Днес е първата репетиция, явих се много рано. Рахманов ни предложи сами да наредим стаята и да поставим мебелите. За щастие, Шустов се съгласи на всички мои предложения, защото външната страна не го интересуваше. За мен бе много важно да наредя мебели както в моята стая. Без това не можех да си създам вдъхновение. Но не успях да постигна желания резултат. Мъчех се да повярвам, че се намирам в моята стая, но напразно, това само пречеше на играта ми.

Шустов знаеше вече целия текст наизуст, а аз бях принуден ту да чета ролята по тетрадка, ту да предавам със свои думи приблизителния смисъл на запомненото. Чудно, че текстът ми пречеше, а не ми помагаше, и с удоволствие бих минал без него, или бих го съкратил наполовина. Не само думите на ролята, но и чуждите за мен мисли на поета и показаните от него действия стесняваха свободата ми, от която се наслаждавах през време на етюдите в къщи.

Още по-неприятно беше това, че не можех да позная гласа си. Освен това оказа се, че нито мизансценът, нито образът, установен от мен при домашната работа, не се слива с пиесата на Шекспир. Например, как да вмъкна в сравнително спокойната начална сцена на Яго и Отело яростното зъбене, обръщане на очите, „тигровите“ движения, които ме въвеждаха в ролята.

Но не успях да се откажа от този начин на дивашка игра и от създадения от мен мизансцен, защото в замяна нямах нищо друго. Аз четях текста на ролята особено, играех дивака — особено, без връзка между едното и другото. Думите пречеха на играта, а играта на думите; неприятно състояние на общо несъгласие.

Пак не намерих нищо ново при домашната работа и повтарях старото, което вече не ме задоволяваше. Какво е това повторение на едни и същи усещания и методи? Кому принадлежат — на мен или на дивия мавър? Защо вчерашната игра прилича на днешната, а днешната — на утрешната? Или въображението ми е пресъхнало? Или в моя ум няма материал за ролята? Защо отначало работата вървеше така бързо, а после се спря на едно място?

Докато разсъждавах така, в съседната стая хазяите се събраха на чай. За да не привлека към себе си вниманието им, трябваше да пренеса занятията си на друго място в стаята и да говоря по-тихо. За мое учудване, тези малки промени ме оживиха, накараха ме някак по-другояче да се отнеса към моите етюди и към самата роля.

Тайната е открита! Тя се състои в това, че не може дълго да се затъва на едно и също и без край да се повтаря.

Решено. Утре на репетицията ще направя промяна във всичко: и в мизансцена, и в изпълнението на ролята, и в отношението ми към нея.

… … … … 19 … г.

Още от първата сцена на днешната репетиция аз започнах да импровизирам: вместо да ходя — седнах и започнах да играя без жестове, като изхвърлих присъщите движения на дивак. И какво? Още от първите думи се обърках, забравих текста, обикновените интонации и спрях. Трябваше по-скоро да се върна към първоначалния начин на игра и мизансцен. Изглежда, че вече не мога да мина без усвоените начини на изобразяване дивак. Не аз тях, а те мен ръководят. Какво е това? Робство ли?

… … … … 19 … г.

Общото състояние на репетицията е по-добро: привиквам към помещението, в което работим, и към хората, които присъствуват. Освен това, несъвместимото започва да се съгласува: по-рано моят начин на изобразяване на дивак никак не се сливаше с Шекспир. През време на първите репетиции чувствувах фалш и насилие, когато вмъквах в ролята измислените характерни маниери на африканец, а сега като че ли успях да присадя нещо към репетираната сцена. Поне не чувствувах толкова остро несъгласието с автора.

… … … … 19 … г.

Днес имаме репетиция на голямата сцена. Разчитах на чудодейната, възбудителна атмосфера на кулисите. А какво излезе? Вместо ярко осветена рампа — суматоха, натрупани декори, беше полутъмно, тихо, безлюдно. Грамадната сцена се оказа ненаредена и празна. Само до самата рампа се намираха няколко виенски стола, които очертаваха контурите на бъдещата декорация, а от дясно бе поставена стойка, в която горяха три електрически лампи.

Щом се качих на сцената, пред мен израстна нейният грамаден отвор, а зад него — стори ми се, че се намира безкрайно дълбоко, тъмно пространство. За пръв път видях зрителната зала от сцената при вдигната завеса, празна и безлюдна. Някъде там — стори ми се, много далече — светеше електрическа лампичка под абажур. Тя осветляваше лежащи на масата листове бяла хартия; нечии ръце се готвеха да записват всяка дума… Сякаш целият се разтворих в пространството.

Някой извика: „Почвайте“. Предложиха ми да вляза във въображаемата стая на Отело, очертана от виенските столове, и да седна на мястото си. Седнах, но не на този стол, на който трябваше да седна според моя мизансцен. Самият автор не познаваше плана на своята стая. Трябваше други да ми обяснят кой стол какво представлява. Дълго не можах да се побера в малкото пространство, обградено със столове; дълго не можах да съсредоточа вниманието си върху това, което става наоколо. Трудно ми беше да се заставя да гледам Шустов, който стоеше до мен. Вниманието ми се отвличаше ту в зрителната зала, ту в съседните до сцената стаи — работилници, в които, въпреки нашата репетиция, животът си вървеше — ходеха хора, пренасяха някакви неща, пилеха, чукаха, спореха.

Въпреки всичко това, аз продължавах автоматически да говоря и действувам. Ако дългите домашни упражнения не бяха втълпили в мен начините на дивашка игра, текста, интонацията, щях да спра още от първите думи. Впрочем в края на краищата това стана. Виновен за това беше суфльорът. За пръв път узнах, че този „господин“ е отчаян интригант, а не приятел на актьора. Според мен, този суфльор е добър, който умее цялата вечер да мълчи, а в критичен момент да каже само една дума, която ненадейно артистът е забравил. Но нашият суфльор през цялото време непрестанно съскаше и ужасно пречеше. Не знаех къде да се дяна и как да се избавя от този извънредно усърден помощник, който сякаш влизаше през ухото в самата душа. В края на краищата той ме победи. Аз се обърках, спрях се и го помолих да не ми пречи.

… … … … 19 … г.

Ето и втората репетиция на сцената. Отидох в театъра рано и реших да се готвя за работа не насаме — в тоалетната, а при всички — на самата сцена. Там кипеше работа. Определяха декорите и бутафорията за нашата репетиция. Започнах своите приготовления.

Щеше да бъде безцелно всред царуващия хаос да търся онези удобства, към които съм привикнал през време на упражненията си в къщи. Преди всичко трябваше да свикна със заобикалящата ме нова за мен обстановка. Затова се приближих до авансцената и започнах да гледам зловещия черен отвор на сценичната рамка, за да привикна към нея и да се освободя от привличането на зрителната зала. Но колкото повече се стараех да не забелязвам пространството, толкова повече мислех за него и толкова по-силно ставаше привличането ми към зловещата тъмнина, зад порталите. В това време минаващият покрай мен работник разпръсна гвоздеи. Помогнах му да ги събере. И изведнаж ми стана добре, дори уютно на голямата сцена. Но гвоздеите бяха събрани, добродушният ми събеседник си отиде и отново ме потисна пространството и пак започнах сякаш да се губя в него. А току-що се чувствувах чудесно! Впрочем това е ясно: докато събирах гвоздеите, не мислех за това. Побързах да напусна сцената и седнах в партера.

Започна репетицията на другите откъслеци; но аз не виждах какво става на сцената, а с трепет очаквах своя ред.

Има и хубава страна в мъчителното очакване. То довежда човека до този предял, когато му се иска по-скоро да настъпи и после да се свърши това, от което се страхува. Днес ми се случи да преживея такова състояние.

Когато най-после настъпи моят ред и излязох на сцената, там вече имаше декорация, направена от отделни стени на павильони^[1], кулиси и др. Някои части бяха обърнати наопаки. Мебелите също бяха различни. Но въпреки това общият вид на сцената при осветлението беше приятен и в приготвената за нас стая на Отело бе уютно. При голямо напрежение на въображението в тази обстановка можеше да се намери нещо напомнящо моята стая.

Щом завесата се вдигна и видях зрителната зала, цял попаднах в нейна власт. При това в мен се роди ново, неочаквано усещане. Работата се състои в това, че декорите и таванът заграждаха от актьора отзад дълбочината на сцената, отгоре — грамадното тъмно пространство, а от страни — близките на сцената стаи и складове за декори. Разбира се, такова изолиране е приятно. Но лошото е там, че декорите добиват значение на рефлектор, който отблъсва цялото внимание на актьора в зрителната зала. Също така музикалната естрада като раковина отражава звуците на оркестъра към слушателите. Още едно ново нещо: от страх в мен се яви желание да забавлявам зрителите, да не им доскучае! Това ме дразнеше, пречеше ми да вникна в предстоящата игра и движение; говоренето на звучния текст, обикновените движения изпреварваха мислите и чувствата. Появи се бързане, скороговорка. Тази бързина се предаде на действията и жестовете. Така бързах с текста, че едва си поемах дъха и не можех да изменя темпото. Дори любимите места на ролята се мяркаха като телеграфни стълбове при пътуване с влак. Най-малко запъване — и катастрофата е неизбежна. Не веднаж поглеждах с молба суфльора, но той като че нищо не схващаше и старателно си навиваше часовника. Нямаше съмнение, че това е отмъщение за бележката, която му направих.

… … … … 19 … г.

На генералната репетиция отидох в театъра още по-рано от обикновено, за да мога да се погрижа за грима и костюма си. Сложиха ме в чудесна стаичка и ми приготвиха музейния източен халат на Мароканския принц от „Шейлок“. Всичко това ме задължаваше да играя добре. Седнах до гримьорната маса, на която бяха приготвени няколко перуки, креп и разни принадлежности за грим.

С какво да почна? Започнах да вземам с четката кафява боя, но тя беше толкова втвърдена, че с мъка успях да откача малък слой, който не оставяше никакви следи по кожата. Заместих четката с разтрушовка. Същият резултат. Намазах с боя пръста си и започнах да натривам кожата. Този път успях малко да я боядисам. Повторих същия опит с другите бои, но само една от тях, небесната, лягаше добре. Обаче небесната боя не бе нужна за грима на мавъра. Опитах се да намажа страната си с лак и да залепя малък кичур креп. Лакът щипеше, крепът стърчеше… Премерих една перука, втора, трета, без да разбера отначало коя е предната и коя задната им част. И трите перуки при негримирано лице доста личеха. Исках да махна малкото грим, който с такъв труд успях да сложа на лицето си. Но как да го махна?

В това време в гримьорната влезе висок, много слаб човек с очила и бяла престилка, с щръкнали мустаци и бяла брадичка. Този „Дон Кихот“ се прегъна на половина и без дълги разговори започна да ми „обработва“ лицето. С вазелин той бързо махна всичко, което бях намазал, и започна наново да слага бои, като предварително намазваше четката с мазнина. Върху мазната кожа боите лягаха лесно и равномерно. После „Дон Кихотът“ покри лицето ми с тъмен загар, както бе нужно за мавър. Но мен ми беше мъчно за първия, по-тъмен цвят, който даваше шоколадът: тогава по-силно блестеше бялото на окото и зъбите.

Когато гримът бе свършен, костюмът облечен и се погледнах в огледалото, искрено се учудих на изкуството на „Дон Кихота“ и започнах да се любувам на себе си. Недодялаността на тялото се изгуби под гънките на халата, а изработените от мен дивашки маниери твърде подхождаха към общия вид.

В гримьорната идваха Шустов и други ученици. На тях също им правеше впечатление моята външност и те я одобряваха единодушно, без сянка от завист. Това ме ободри и ми възвърна предишната самоувереност. На сцената ме порази необикновеното поставяне на мебелите: едно от креслата беше неестествено отдръпнато от стената, почти на средата на сцената, масата много дръпната към суфльорската будка и сякаш сложена на показ на авансцената, на най-видното място. От вълнение се разхождах по сцената и закачах с полите на костюма и ятагана мебелите и ъглите на декорите. Но това не ми пречеше на машиналното бърборене думите на ролята и на непрекъснатото движение по сцената. Изглеждаше, че ще успея да стигна до края на откъслека. Но когато стигнах до най-важния момент на ролята, в главата ми неочаквано се мярна мисълта: „Сега ще спра“. Обхвана ме паника и аз млъкнах объркан, а пред очите ми се мяркаха бели, празни кръгове… Сам не зная как и какво ме отправи пак към автоматичността, която и този път спаси загиващия.

След това махнах с ръка. Една мисъл ме владееше: по-скоро да свърша, да се разгримирам и да избягам от театъра.

И ето ме в къщи сам. Настроението ми е непоносимо. Исках да отида на гости, да се развлека, но не отидох: струва ми се, че всички вече са узнали за моя позор и ме показват с пръст.

За щастие, дойде милият, трогателен Пущин. Той ме забелязал в числото на зрителите и искаше да узнае моето мнение за неговото изпълнение на Салери. Но аз не можех нищо да му кажа, защото, макар и да гледах играта му зад кулисите, от вълнение и очакване на моето излизане нищо не видях какво става на сцената. За себе си нищо не попитах. Страхувах се от критиката, която можеше да убие остатъка на вярата ми в себе си.

Пущин говори много хубаво за пиесата на Шекспир и за ролята Отело. Но той предявява към нея такива искания, на които аз не мога да отговоря. Той много хубаво говори за мъката, учудването и удара, който е получил мавърът, когато узнава и повярва, че под прекрасната маска на Дездемона живее ужасен порок. Това я прави в очите на Отело още по-отвратителна.

След излизането на приятеля ми аз се опитах да мина някои места на ролята в духа на тълкуването на Пущин — и се просълзих: толкова ми стана жално за мавъра.

… … … … 19 … г.

Днес е представлението. Всичко от по-рано ми е известно: как ще отида в театъра, как ще седна да се гримирам, как ще се появи „Дон-Кихотът“ и ще се прегъне на половина. Но дори ако си харесам грима и поискам да играя, — все едно, от това нищо няма да излезе. Всичко ми беше напълно безразлично. Това състояние продължи докато влязох в гримьорната. В този момент сърцето ми така заби, че дъхът ми спря. Усетих силна слабост и да ми се повръща. Стори ми се, че се разболявам. Отлично! С болестта ще мога да оправдая неуспеха си на първото явяване на сцената.

Преди всичко на сцената ме смути необикновената тържествена тишина и ред. Когато излязох из тъмнината на кулисите на пълната светлина на рампата, софитите, фенерите, аз се замаях и ослепях. Осветлението бе толкова силно, че се образува светлинна завеса между мен и зрителната зала. Почувствувах се ограден от публиката и свободно въздъхнах. Но очите ми скоро привикнаха към рампата и тогава мракът на зрителната зала стана още по-страшен, а привличането на публиката още по-силно. Струваше ми се, че театърът е препълнен от зрители, че хиляди очи и бинокли са отправени само към мене. Те сякаш от край до край пронизваха своята жертва. Чувствувах се роб на тази хилядна тълпа и станах раболепен, безпринципен, готов на всякакъв компромис. Искаше ми се да се обърна наопаки, да се подмажа, да дам на публиката повече от това, което имам и което мога да дам. Но вътре, както никога, бе празно.

От извънредното старание да изтискам от себе си чувство, от безсилие да изпълня невъзможното, в цялото ми тяло се появи напрежение, което достигаше до спазми, които сковаваха лицето, ръцете, цялото тяло, парализирваха движенията, походката. Всички сили отиваха за това безсмислено, безплодно напрежение. Трябваше да помогна на вдървеното тяло и чувство с гласа, който достигна до вик. Гърлото се сви, дишането спря, звукът стигна до пределната горна нота, от която не успях вече да го сваля. В резултат — прегракнах.

Трябваше да усиля външното действие на играта. Вече не бях в състояние да задържа ръцете си, краката си, думите, които усилваха общото напрежение. Беше ме срам за всяка дума, която произнасях, за всеки жест, който правех, и едновременно се критикувах. Червях се, стисках пръстите на краката и ръцете си и с всичка сила се облягах на гърба на креслата. От безпомощността и срама неочаквано ме овладя злоба. Сам не зная на кого — на себе си или на зрителите. При това за няколко минути се почувствувах независим от всичко заобикалящо ме и станах извънредно смел. Знаменитата фраза: „Кръв, Яго, кръв!“ изказах въпреки волята си. Това беше викът на екзалтиран страдалец. Как излезе това — сам не зная. Може би почувствувах в тези думи оскърбената душа на доверчивия човек и искрено го съжалих. При това тълкуването за Отело, направено наскоро от Пущин, възкръсна в паметта ми с голяма яснота и развълнува чувствата ми.

Стори ми се, че зрителната зала за момент наостри уши и долових лек шепот.

Щом почувствувах одобрение, в мен закипя енергия, която не знаех къде да насоча. Тя ме носеше. Не помня как играх до края на сцената. Помня само, че рампата и мракът в залата изчезнаха от моето внимание, че се освободих от всякакъв страх и че на сцената се създаде за мен нов, непознат, упоителен живот. Не познавам по-голямо наслаждение от тези няколко минути, преживени от мен на сцената. Забелязах, че Паша Шустов се учуди от моето прераждане. Запалих го и той започна да играе с голямо въодушевление.

Завесата се спусна и в зрителната зала започнаха да ръкопляскат. Стана ми леко и радостно. Вярата в моя талант изведнаж закрепна. Появи се гордостта. Когато победоносно се връщах в гримьорната, струваше ми се, че всички ме гледат с възторг.

Като се докарах, както прилича на гастрольор, важно и, както си спомням сега, с престорено безразличие, влязох през антракта в зрителната зала. За мое учудване, тя нямаше празнично настроение, нямаше дори пълно осветление, както трябваше да бъде на „истинско“ представление. Вместо хилядна тълпа, както ми се стори от сцената, видях всичко двадесет души. За кого се старах? Впрочем скоро успях да се утеша: „Нека зрителите на днешното представление да са малко, — казах си — но те са познавачи на изкуството: Торцов, Рахманов и прочутите артисти от нашия театър. Ето кой ми ръкопляска! Аз няма да заменя техните редки аплодисменти за бурните овации на хилядната тълпа…“

Като избрах в партера място, което добре се виждаше от Торцов и Рахманов, седнах с надежда, че те ще ме повикат и ще ми кажат нещо приятно!

Рампата светна. Завесата се вдигна и веднага от стълбата, прикачена за декорацията, полетя надолу ученичката Малолеткова. Тя падна на пода и извика: „Помощ!“ с такъв сърцераздирателен вик, че изтръпнах. После започна да говори нещо, но толкова бързо, че нищо не можеше да се разбере. После неочаквано забрави ролята, спря се на половин дума, закри си лицето с ръце и избяга зад кулисите, откъдето се чуха одобряващи и увещаващи я гласове. Завесата се спусна, но в ушите ми още звучеше вика й: „Помощ!“ Какво значи талантът! За да го почувствуваш, достатъчно е едно излизане и една дума.

Торцов, както ми се стори, бе силно наелектризиран. „Та и с мен се случи същото, като с Малолеткова, — разсъждавах си аз — една фраза: «Кръв, Яго, кръв!» и зрителите бяха под моя власт“.

Сега, когато пиша тези редове, не се съмнявам в своето бъдеще. Но тази увереност не ми пречи да съзнавам, че големият успех, който си приписах, като че го нямаше. А все пак някъде в дълбочината на душата ми самоувереността тръбеше победа.