Георги Коновски
С храна си живял (8)

8.

Хората в развитите страни отдавна знаеха, че в Африка, а и някъде другаде по света, има глад и смърт. По медиите показваха дечица с надути коремчета и тънки пищялки, майки със съсухрени гърди, умиращи животни, напукана земя, от която надничаха жълти коренища…

От това се интересуваха най-вече западащи звезди на масовата култура. Ходеха, та вземаха някое сираче за отглеждане, закарваха малко храна — дарение от някакъв фонд, плащащ солидни заплати на служителите си, правеха концерти пред умиращите — като че гладният стомах по-добре слуша…

После тръгнаха и политиканите от разни държави. Подписваха споразумения, показваха се гордо пред вагони с някакви пакети и кутии, галеха нищо не разбиращи деца…

И международни организации уж помагаха. И световни фирми си правеха реклами с малко свестни продукти. И религиозни дейци неистово се молеха пред навреме поднесени микрофони…

В същото време богатите държави внимателно се ограждаха срещу гладуващите. Издигаха се огромни стени, пред които Китайската изглеждаше макет. Пазачи стреляха на месо. Всеки, навлязъл зад стената, беше приеман като престъпник и връщан назад.

А самите бегълци искаха оцеляване не за момента, а осигуряване завинаги. И хич не щяха да спират в съседни на тяхната държави — желанията им бяха да живеят в ония страни, на чиято красота и уреденост се радваха в показваните по телевизиите и в салоните филми.

Така тънките нишки на бежанците се превръщаха в потоци пришълци, които заливаха богатите и не толкова държави. Натрапниците се събираха в гета, пресъздаваха своята култура, живееха по свои закони, налагаха света си в новия…

И постепенно конфликтите между пришълци и заварени нарастваха…

А възможностите за нормален живот — в това число и храната, намаляваха…

Насилие, престъпност, убийства… И насрещната реакция…

Тогава гостоприемниците се вдигнаха срещу пришълците. И започнаха вартоломеевските нощи и дни… Националистически групировки, убедени, че трябва да спасят света си от чуждите, започнаха прочистване. А новите не чакаха смъртта примирено. Въоръжиха се и те. Започнаха войните — отначало местни конфликти, после регионални, континентални… И пламна световната криза…

Защото не беше само война. Глад, смърт, хаос… Държавите изгубиха реално управлението, политиците потънаха в неразборията, икономиката рухна като че отведнъж, виртуалното не стана реално, а повлече след себе си действителността…

Банките останаха само огромни празни сгради, компютрите угаснаха и се превърнаха в най-добрия случай в поставки за нещо, документите изгубиха силата си и бяха захвърлени като ненужни хартийки…

Хората се обединяваха от едно — оцеляването.

Появиха се нови лидери — знаещите и можещите да се спасяват. И покрай себе си — и някои други.

Битките се превърнаха в жесток сблъсък — тяло срещу тяло, ръце срещу ръце. Оръжията, с които преди големите армии плашеха света, бяха вече ненужни купчини желязо. Нямаше нито кой да ги поддържа, нито кой да ги изстреля поне… Пък и каква нужда да поразиш с ракета противник нейде зад океана, когато с това няма да се наядеш…

Пушки, пистолети, картечници бяха вече вторични суровини. Нямаше кой и с какво да ги поддържа, нито как да се произвеждат боеприпаси. Гладните тълпи разрушаваха, гладните хора не мислеха за печалба и бизнес…

Човечеството бързо и сигурно се беше върнало в нормалното си състояние — стадо примати, които оцеляват в джунглата… Този път — в остатъците от цивилизацията…