Георги Коновски
С храна си живял (27)

27.

Настъпи тишина. После Йоан примирително каза:

— Да, разбирам — за да оцелее човек му трябва някаква идея. На животните им е лесно — оцеляват, защото инстинктът го изисква. Не разсъждават, а действат. И е вярно, че аз — а и мнозина, дори прекалено много от хората — оцелявахме като животни. Дори по-опасни от тях. Защото при нас има инстинкт, има и умение да преценяваме и планираме. Идея не ме е водила… И защо да мисля за бъдещето, когато миналото е черно, а днешният ден мъгляв…

Елвик кимна и се поизправи. Навън изглежда се спускаше вечер, лампите постепенно сменяха светлината си, стомахът подсказваше, че е време за вечеря.

Ама че работа — помисли си Йоан. Трети ден е тук, а организмът му започна да се нагажда според режима. Преди се сещаше за храна само, когато я зърнеше. И то в готов вид. Пасящо добиче не можеше да предизвика спазми в корема, но убито и разкъсано — вече стомахът му започваше да играе. Още повече, че рефлексът беше силен — кръв значи храна. Ако има време и възможност за печене… Добре… Но в много от случаите суровата храна беше приемана от организма като благодат…

Къде отиде капризният му стомах, оня хроничен гастрит, къде да търси хапчета…

Жизнената среда лекуваше бързо. Или убиваше — който както успее…

Елвик бавно започна — самопризнанията не се изстрелват като куршуми, те са болестни.

— Знаеш ли, и аз често съм песимист…

— Не съм песимист — каза Йоан — Скептик съм…

— Добре, скептик… Мисля си, че ние започнахме нещо. Може би след нас децата ни ще продължат… Колко деца? Как? Ще могат ли? Ще имат ли време? Защото диващината е като бурен — бързо заема териториите около си. А за тия територии трябва градинар. Да се грижи за културните растения, да ги полива, да ги тори, да ги пази от бурените. Но бурените не идват с парад или с огнева подготовка. Те се промъкват — малки семенца, подземни корени… И се увиват, задушават…

Той помълча.

— Нямам представа и за след година какво ще е. Понякога си мисля, че всичко това създадох, за да намеря работа на хората, да им дам перспектива за надеждата… Добре, да речем, че намерим и съберем всичко ценно от миналото… Което, разбира се, е абсурдно, но… И после? Нали това събрано е за хората? А те къде са?

— Наоколо ви — каза Йоан — Зад стените на селца, в стари укрития, по пещери, на острови… Има хора, има…

— Има — кимна Елвик — Но какви? Сам разбираш, че тук не е за всеки. Някой е готов да живее заради бъдещето, повечето искат да оцелеят в настоящето. И ако може — други да им организират по-добрия свят. Да им построят утрето, а после да ги поканят в готовата нова епоха…

Йоан нямаше какво да възрази.

— И ние — Елвик завъртя ръка — всички тук, сме като в два свята. В днешния свят на смъртта и в утрешния на мечтата… Мъчим се да не обръщаме много внимание на ужасите сега, изживяваме кървавата реалност… За да успеят децата ни… Или внуците… Да са щастливи…

— Ако имате внуци — рече Йоан и съжали, но Елвик изглежда беше мислил и по този въпрос.

— Така е… Никой нищо не знае… Но се надяваме…

После впери поглед право в очите на Йоан.

— Ти ще ни помогнеш ли?