Георги Коновски
С храна си живял (32)

32.

Дулото само се вдигна нагоре, но миг преди пръстът да натисне спусъка, Драко извика:

— Не стреляй!…

И добави отпуснато:

— И без това съм убит…

Йоан внимателно притича до подпиращия се на парапета някогашен другар. В кожени дрехи, които бяха накъсани от куршуми отпред и по левия крак, окървавено лице, стиснати зъби…

— Защо си тук?

— Май искаш да питаш защо съм жив? И аз не зная. Плениха ме оная нощ. Беше специална група — като нашата. Само мъже, обучени, готови на всичко, за да спечелят… Мислех, че са те убили. Мен и още двама ни извлякоха навън и ни вързаха, като закриха главите. После чух как ги заклаха. Бяха ранени и явно не им трябваха. Мен ме оставиха — макар да бях успял да убия двамина от тях, а колко раних не помня…

Драко пое широко и шумно дъх.

— После отметнаха чувала и видях маймуните. Трябваше бързо да разбера каква е ситуацията. Но не беше и трудно. Оказа се, че хора и маймуни действат заедно. Като маймуните са нещо като разузнавачи и сержанти. Има човек, който командва всички, но той предпочита да се опира на ония зверове. Мен ме харесали още по време на нападението на селото — наблюдавали са ни.

— Предложиха ти и ти прие да станеш част от стадото?

— За какво предложение говориш? Избор нямаше. Или оставах с тях, или ме убиваха…

— Маймуни… — замислено каза Йоан…

— Да, да… И аз се сетих за оня стар филм, дето маймуни владеят Земята. Не знам — ще стане ли, няма ли да стане… Но засега са враг, опасен враг. Бият се с ръце и крака, умеят да стрелят, хапят, ритат като магарета… Снощи дойдохме тук, а в полунощ мен ме пратиха с първата група на покрива. Казаха ни, че няма часови, обаче… А и ти стреляш много точно…

Йоан не знаеше какво да каже…

— Извинявай… Ако не звучи глупаво…

Драко се полуусмихна през болката.

— Че ние с теб се знаем от колко време… Колко хора загинаха край нас, колко ние убихме… Знаех си, че ще е един ден, ама не мислех, че ще си ти… То, всъщност, в това време всеки отвсякъде може да те убие… Ти поне ще ме погребеш и няма да ме изядеш…

— Да те изям? — Йоан беше смаян.

— Маймуните са канибали. А и хората с тях опитват човешкото. Всичко е храна, всичко… Нали ти сам го казваше…

Драко се поизви… хвана с две ръце парапета.

Йоан го пое, кресна на двамина, които тичаха насам с носилка. Положи Драко на нея. А оня отвори очи.

— Май повече няма да се видим… Или по-скоро — аз няма да те видя… Не си го слагай на душата… Убивай или ще те убият… Знаеш…

Понесоха го към желязната врата.

Йоан остана — разпредели по бойниците десет човека, определи групата, която трябваше да остане като резерв на петия етаж, посочи на Елвик други десет, които на сутринта трябваше да отидат на нова експедиция. Животът продължаваше. И беше нормално да включи и себе си в тая група.

Искаше му се да не бъде тук, в затворената база…

Когато намери медицинската зона, човекът с бял халат, почиващ си на диванче пред вратата, му каза, че донесеният нападател не е стигнал даже до операционната. Просто умрял… Трупът е в изолационната, при другите убити от нощта. На другия ден ще ги погребат в катакомбите отдолу. Да не оставят следи навън, да не дават още храна на бродещите гладни — хора, зверове, маймуни, лешояди…

Не отиде при Ейа. Нямаше настроение да говори с никого. Стегна екипировката, провери патроните, мина през стола и взе дажбата за един ден. Смяташе да не бърза с прибирането…