Георги Коновски
С храна си живял (17)

17.

Парцалът върху лицето му пречеше да види къде се намира. И по-важното — кои са тези наоколо му…

Скъпо плати за отпускането!

Смяташе, че е сам, смяташе, че е в безопасност, смяташе, че никой не го е видял…

А се оказа свързан яката, с омотана глава, в плен…

Което му подсказваше, че е при хора. Хищниците нямаше да губят време за подобни неща. Щяха да го разкъсат — и нямаше дори да усети…

Нито пък маймуните-канибали…

Хора са…

Но — кои?

Захвърлиха го върху пода. Йоан завъртя глава и с кожата на бузите си усети — камък. Гладък, обработен. Значи не е в пещера, а в помещение, останало от миналото…

Чу гласове, но не разбра нищо от разговора. После махнаха парцала от лицето му…

Огромна зала… Спомените го върнаха далеч назад. Такава имаше в голямата градска библиотека. Мраморен под, колони, стелажи… И книги? Много, много книги…

Имаше маси, имаше столове…

А на близката маса бяха сложили чиния (Боже, от кое забравено време беше!), прибори, та даже гореше свещ. Нужна, много нужна в огромния полумрак…

Някъде отгоре падаше сивкава светлина, но стигаше едва до средата на колоните. Надолу беше мрачно и потискащо.

Край някои маси седяха хора. И четяха…

И четяха???

Йоан беше забравил това действие. Но спомените полека-лека се върнаха в паметта му…

Библиотеката, книгите, масите с лампи, чиято приглушена светлина служеше единствено на четящия… И множеството — тихо, вглъбено, преминало в един друг свят. Реалният свят на духовното…

Погледът му спря върху неколцината, заобиколили го. Трима от тях бяха ясни — здрави, с обгорели лица, сиво-зеленикави кожени куртки. Ловци, воини, охрана…

Двамината бяха други. Хора от загиналия свят. Единият — в костюм, с вратовръзка, с лъскави обувки. Другият в свободна тога, препасана през кръста и в дебели ботуши… Носеха очила и бяха с бради. Само дето първият беше нейде около петдесетте, а вторият много по-възрастен.

Той пръв заговори. На един език, на втори… Третият Йоан разпозна. И каза:

— Здравейте…