Георги Коновски
С храна си живял (19)

19.

Белокосият замълча малко и после каза:

— Ще ви потърся след няколко часа. Измийте се, починете си… И се преоблечете…

Двама здравеняци го поведоха по стълбите надолу. Там, на последния етаж, беше жилищният блок. Йоан разбра — за тези хора изкуството, историята, литературата, цивилизацията значеха много. Но човешкият живот беше оценен по-скъпо. Затова и бяха поставили жилищата най-отдолу. Последна крепост. Мястото, което трябва да се отбранява в краен случай. И където се укрива най-ценното.

Етажът беше огромен. От фоайето се отделяха шест коридора, а покрай тях се виждаха врати. Много врати. Някои двойни — предположи, че са зали, други единични. Жилищни помещения. Пред едно такова спряха.

Йоан погледна придружителите си, но те му кимнаха и се запътиха по коридора.

Бутна вратата — не беше заключена. Отвътре имаше резе, но явно не слагано. Поне скоро…

Огледа стаята. Хотелски вариант. Двойно легло, нощни шкафчета, маса, два стола, табуретка… На стената — само огледало.

Отляво зад вратата бяха шкафовете — два големи и празни, отдясно банята. Истинска! С душ… И тоалетна…

Най-напред стъпи върху тоалетната чиния. После се сепна. Не беше вече в гората или в скривалището. Седна, опита се да се отпусне. Не можа. Оглеждаше се, взря се към отдушника отгоре, напрегна внимание към сифона в пода…

Беше отвикнал от тая простичка човешка дейност…

Накрая успя да се разтовари. Разсъблече се…

Внимателно пусна душа. Спомените го научиха как да нагласи водата. Не много топла, не много студена…

И започна да се връща назад…

Ах, как обичаше да се топи във ваната… Отпуснат, с прехвърчащи през главата свободни мисли, наслаждаващ се на водните камшици, мазохистично почервеняващ от горещата вода…

Сега вече не можеше така…

Но, все пак, се изтърка няколко пъти със сапуна. И удивен се взря в покафеняващата вода. Като че пролетен порой подкопаваше речен бряг и отнасяше тъмната пръст…

Махна тапата, пак пусна душа…

Водата постепенно избледняваше.

А той се връщаше назад…

Към болката от изгубеното…

Толкова време опитваше да забрави миналото… Но то се върна…

Как се къпеха с жена си… Как къпеше децата… Как се наслаждаваше на половин час отдих от всичко — дори от себе си…

Обичаше да бяга от света. Понякога отиваше в любимото си кафене в центъра на града. Сядаше някъде на втория ред на масите, пиеше английски чай и тъпееше…

Именно…

За Йоан това време беше релакс и зареждане…

Тъпанарите — имаше си той теория — са си постоянно тъпи. И хич не могат да разберат какво е да се разтоварваш посредством тъпеенето. Така — половин час на седмицата. Зяпаш, не мислиш, отпускаш се…

Душата и разумът, ръка за ръка, напускат грешното тяло и го оставят на себе си. Да пие, да смила храната, да съществува… И нищо повече…

Така, както човек понякога полудява за малко време… Идиотите са постоянно щастливи. Живеят в свой свят — там седят на златен трон, наметнати в алена мантия, дъвчещи пуйка с портокали… Макар реално да са върху счупена щайга, увити в скъсан чул, ръфащи парче плесенясал хляб…

И, когато човек полудее, побеснее, подрипне над себе си, пусне нервите си свободно озъбени…

Тогава той се разтоварва…

От правилата, от цивилизационния гланц, от налагания му публичен манталитет…

Да, после най-често съжалява, но… Но се е разтоварил…

Хей така и с тъпеенето…

Отпускане, за да се стегне после пак пружината на самоличността…

А в новия свят време за тъпеене нямаше. Тъпеене означаваше край на живеенето. И не беше въпрос на избор. Просто човек ставаше обектът, вместо него решаваше средата…