Георги Коновски
С храна си живял (21)

21.

Под земята нямаше ден и нощ. Обаче, светлините се меняха. По някое време наставаше полумрак, след 8 часа лампите засияваха. Енергия имаше предостатъчно. Военната база е била снабдена с мощни комплекси за добиване на ток от подземната река, минаваща покрай дебелите стени. Имаше оцелели техници, имаше инженери — затова и Елвик беше избрал мястото като начало на Пресътворението.

Йоан мина по сивия коридор и бързо се ориентира. Трябваше да се изкачи на предпоследния етаж, а там да открие столовата. На големия часовник в нея — кой знае защо показващ някакво време — стрелките сочеха 8 часа. По всяка вероятност — вечерта.

Край масите седяха и вечеряха повече от сто човека. Нямаше особени разлики в облеклото, но пазителите на миналото си личаха. Най-вече по лицата и поведението. Леко стегнати в походка и маниери, все още с отнесени погледи, като че се хранеха в новата епоха, а живееха в загиналия свят…

Имаше много деца. Но това бяха други деца. Сериозни, някак си вглъбени, затворени в себе си. Обръщаха внимание най-вече на родителите си или хората, които бяха с тях. Най-интересното беше, че нямаха играчки. По-късно Йоан видя, че децата имат свой отсек — със занимални, класни стаи, игрална зала… И цели гардероби с игри и играчки. Но някак си рядко, много рядко посягаха към тях. Отдавна реалността ги беше отучила от измисленото, от фикцията в забавлението. Външният свят беше прекалено страшен и в него нямаше време за отпускане и игри…

Йоан си взе чиния от шублера. Парче хляб, някаква каша, зелен плод, който се оказа вкусен и сочен. И чаша с неопределен цвят. Оказаха се витамини. Изглежда учените бяха наследили доста неща в базата.

Докато се опитваше да следва ритъма на ядене тук — спокойно, предъвквайки всичко, имайки време и да се оглежда, и да мисли — до масата спря висок мъж. Беше в одежди като неговите. Стегнат, дори сух на вид.

— Вие сте новият, нали? — Йоан кимна и посочи учтиво стола — Не, благодаря! След вечерята ще има филм на трето ниво. После можете да спите, но утре — половин час след светването на лампите, ще мина да ви взема. Отиваме на експедиция за два дни. Едно интересно място са намерили ловците днес, трябва да го огледаме… А аз се казвам Хит…

Йоан стана, представи се — макар да беше сигурен, че онзи знаеше кой е, после побърза да изпразни чинията. Беше достатъчно и засищащо. Интересно — до кога?

Излезе от столовата, следвайки групичка от хора в бели халати. Позна — отиваха на горния етаж, точно за филма.

Заличката не беше голяма — истински киносалон, с около петдесет стола, голям екран и катедра пред него.

Тя остана празна, но останалото си беше като на някогашните кинолектории. Чу бръмченето на киномашината и на платното се появиха първите кадри… Доктор Равик… Предвоенен Париж… Общество, изпаднало в ступор и очакващо бъдещето си както зайче се е втренчило в очите на боата… Ингрид Бергман… Шарл Боайе…

Отдавна, много отдавна не беше гледал филм…

Дори беше забравил какво е това кино…

И сега не усещаше, че плаче…

Не, не от преживяванията. На мястото на доктора отдавна би намерил начин да напусне потъващия кораб, да се спаси нейде далеч от ТАЗИ реалност. А с другата ще се справи… Някак си…

Плачеше, защото разбираше, че миналото се връща. Поне в него. Разбуждаха се чувства, усещания, нещо дълбоко заровено в човека-звяр изплуваше все по-нагоре…

Когато светнаха лампите, страните му бяха сухи, очите стегнати. Стана, излезе бавно и се запъти към стаята си. Точно на ъгъла се сблъска с някой бързащ по коридора.

— Извинете — каза той…

Насреща му стоеше млада жена — малко над тридесетте, руса, с кръгло лице и чип нос. И с много, много сериозни очи…

— Да — каза тя и продължи.

Йоан се обърна подире й. Не я познаваше, не приличаше на никоя негова позната, не събуждаше никакви спомени…

Но…

Но беше различна от сенките, които се мяркаха около му — от времето на голямата катастрофа досега…