Георги Коновски
С храна си живял (18)

18.

Белокосият кимна на здравеняците, които размотаха пашкула на пода. Йоан бавно се изправи и се огледа. В залата имаше не повече от двадесет човека — всичките в странни облекла. Но нито един в кожи или условни дрехи. Някак си чинни, стегнати, четяха или пишеха…

И — тишина…

— Кой сте Вие? — запита белокосият. Явно той беше водачът и негова беше основно думата в това малко общество…

Йоан го погледна в очите. Строги, но не жестоки, изучаващи, търсещи…

— Оцелял…

Белокосият се усмихна.

— Не сте единствен… Въпросът е — как оцеляхте?

Йоан приседна на лекия пластмасов стол до масата. Погледна чинията. Беше огладнял. Белокосият кимна и Йоан се нахвърли върху храната. Хляб, нещо като сирене, два-три плода…

Изчезнаха в бездънната му уста, свикнала и на големи пирове, и по-често на стискане на зъбите.

Отпусна се назад и, вгледан нейде в бездънния таван нейде отгоре, заразказва. И, странно защо, започна от миналото си…

Отдавна се опитваше да притисне нейде в съзнанието си тия спомени, да ги скрие, да ги прогони. А се оказа, че всички те са налице… И стават все по-материализиращи се… Пред него изплуваха отдавна забравените лица на близките, спокойните и красиви картини от предишния живот, кървавите видения от хаоса…

Описа пътя си до тук. Здравеняците се напрегнаха, когато той заразказва за маймуните-канибали и за хищническите прайдове в степта. Заинтригува ги описанието на няколкото оцелели села, единият дори го прекъсна и помоли да начертае пътя си върху парче хартия…

Белокосият мълчеше, гледаше го внимателно, нещо размисляше…

После също седна насреща му и разказа за тях.

Оказа се, че са група оцелели интелектуалци. Учени, преподаватели, просто хора, неможещи да живеят в хаоса и насилието на новата джунгла. С тях бяха немалко бивши полицаи, военни, ловци, работници — хора, усещащи, че без цивилизовано общество ще могат да оцелеят някак си, но искащи и да живеят.

Бяха се разпределили — едни осигуряваха прехраната и отбраната, други работещи върху запазването и възстановяването на някогашната цивилизация.

Освен това — не бяха само мъже. Имало и жени. Почти една трета от обществото. Плюс деца. Изобщо — нормална човешка среда… От далечното забравено…

Опитваха се да съберат останките от оная епоха. И да ги слепят в нов пъзел — според новия свят…

За целта им служеше бивша военна база, превърната навремето в хранилище на Голямата столична библиотека. Базата разполагаше с пет етажа под земята. Имаше поне десет изхода към „горния свят“, от които умело се възползваха бойците. Те ходеха на лов, прибираха оцелели предмети на изкуството и бита, понякога довеждаха все по-намаляващите хора от миналото…

Което, както горчиво призна белокосият, ставало все по-рядко…

После се намеси другият човек. Огледал внимателно Йоан, той попита бавно:

— Вие към коя група бихте се присъединили?

Йоан сепнато го погледна.

Наистина — а кой Йоан беше той?