Георги Коновски
С храна си живял (31)

31.

Явно тук имаше определен ред. По коридорите тичаха хора — предимно мъже, имаше и няколко жени. Въоръжени — кой с огнестрелно оръжие, кой с лък, кой с копие. Никакви деца — бяха ги прибрали в безопасната част. И почти нито един от хората, които Йоан забеляза в изследователския център. По тревога на позиция излизаха само бойците…

Той нямаше определена позиция, но се устреми към площадката, на която тази вечер бяха с Ейа. Петте етажа до нея взе на бегом. Излетя от входа, завъртя се, легна и присви очи. Бързо свикна с тъмнината.

На площадката имаше врагове. Стотината квадрата вряха и кипяха, разнасяха се трещения на стрелба, чуваха се заплашителни или жалостни викове…

В североизточния ъгъл се беше спотаил някой от нападателите — Йоан бързо разбра това. Нещо познато имаше във фигурата. Държейки голям тъмен предмет, оня го насочи към Йоан, после се полуобърна и зачатка с голямокалибрена картечница по тримата, които се опитваха да го заобиколят от другия край…

Йоан не помисли дори. В подобни ситуации няма време за мислене. Действа инстинктът. Така че превъртя автоматичната пушка и, без да се цели, започна да праща куршум след куршум към ъгъла…

Онзи се сви, после се преобърна напред и замря…

Йоан повече не го погледна. Нито се втурна да помага на двамата от своите, които бяха паднали, покосени от картечницата. За тях щяха да се погрижат… Ако има възможност… И време…

Няколко десетки нападатели заливаха сградата с олово и стрели. Две от тях се удариха в желязната врата на входа и паднаха до Йоан. Той не им обърна внимание — стрелата или куршумът, които бяха опасни за него, нямаше да види, ни чуе… Така че — защо да се разсейва.

Голата площадка около сградата беше обкръжена. Видя хубаво нападателите — хора. Някъде под далечните дървета мярна големи, тъмни фигури. Маймуни? Хора и маймуни заедно?

Но и това щеше да обмисля сетне. Приклекна до парапета, внимателно се прицели и започна да стреля точно и бързо. Опитът си казваше думата. От неговата страна огънят позаглъхна, нападателите се свиха кой където намери.

Бранещите се стреляха и от площадката, и през специалните амбразури през бронираните стъкла на последния етаж. От там излитаха и малки черни топки, които разрушаваха мрака със страшен гръм и поразяващи светкавици. Самоделни бомби — разбра Йоан. Явно групата на Елвик беше добре въоръжена, не разчитаха само цивилизационният усет да ги спаси…

Нападателите започнаха да се оттеглят. Изглежда бяха опитали с изненада да нахлуят в базата, но часовите ги бяха усетили.

Някой дръпна Йоан за рамото. Хит му каза задъхан:

— Няма смисъл, остави ги да се изтеглят…

— И да се върнат пак? — Йоан даже не се изненада — Искаш да наберат още сили и пак да дойдат? Не…

Беше си закон от Евангелието му — врагът трябва да бъде убит! Никаква милост — тя носи само проблеми…

Хит застана до парапета и с възхищение изгледа как стрелецът до него поразява мишена след мишена. Не прости и на неколцина ранени, едва влачещи се през празната зона…

Отзад никой не стреляше. Хората оглеждаха убитите, изнасяха ранените по кривата стълба надолу в сградата, някои превързваха на място и им помагаха да се придвижат сами…

А от ъгъла се надигна фигурата на сразения нападател…

И Йоан го позна…

— Драко?