Георги Коновски
С храна си живял (13)

13.

В подобна утрин Йоан не ставаше рано. Обичаше да се поизлежава — така, за пет минути, ако може… После в банята — бавни процедури: душ, бръснене, разтоварване на организма…

В кухнята го чакаше жена му. Тя винаги приготвяше закуската. Иначе обедите и вечерите обикновено правеше той. Най-вече, защото обичаше да готви. И си почиваше в кухнята.

Разбира се, почивка е относително понятие. Особено, когато две деца търсят нови и нови тайнствени кътчета в познатия дом. И тичат, ровят, виждат свои неща в обичайните домашни мебели и предмети…

Но Йоан се радваше на кипящия около му живот…

Сетне оставяха чиниите на жена му, а той и децата тръгваха към училището. Малка разходка в неголемия град — освежаване и време за разговори…

Вечерта бяха свикнали да се събират в големия хол. Малките си играеха, той бавно четеше вестниците и поглеждаше към телевизора, заел мястото на някогашното домашно огнище.

Четеше вечер — отпуснато, спокойно, като добавка към деня. Какво като вестите бяха от предния ден? Едно, че на екрана показваха днешните, второ — в този уреден, тих, размерен живот новините бяха свързани с близки хора или с далечни места…

Този решил да се ожени, оная чакала дете, чичото щял да мине през града, та да го посрещнат, в събота са на рожден ден…

И — граждански бунтове, войни, намеса на външни сили, терор, бандити…

Някъде далеч, далеч…

Много далеч… И затова интригуващи и дразнещи любопитството…

На синия екран показваха понякога зверства от тия земи. Но — пригладено, фризирано, завоалирано.

Снимките на гладни деца с надути коремчета бяха станали баналност. Хората съчувстваха, но някак си — отдалеч. Една болка, която не е твоя, е винаги малко нещо каприз…

Е, вярно — и тук се появяваха проблеми. Растяха цените на някои стоки — най-вече хранителни. Влошаваше се качеството на други. Но понякога се налагаше да се купува и скъпо, и некачествено.

Изборът намаляваше…

Потребителите се примиряваха и с ГМО-тата, и с химическите добавки. Просто се налагаше — хубавата и полезна храна ставаше все по-скъпа и по-скъпа…

А много често и фалшива…

Разроиха се производителните корпорации. Или поне наричащите се така. Някои произвеждаха храни, други ги купуваха и продаваха, препродаваха и вдигаха цените…

Така обещаващите небостъргачи — оранжерии не свалиха цените на храните. Да, произвеждаха се… И се хвърляха в океана. За да се задържа печалбата.

Но това вече ставаше нощем, далеч от бреговете. Защото беше друго време и хората бавно, постепенно, но сигурно променяха приоритетите си. И храната се изкачи на върха на пирамидата…

Парите се спихваха от инфлацията, но произвежданите храни ставаха все по-сигурно платежно средство.

Йоан вече не се учудваше на нищо. Заплатата му стигаше за изхранване на семейството /ако това може да се нарече така/ за около две седмици. Започна работа в една охранителна фирма. Успоредно с това опита преводи и частни уроци, обаче… Обаче пирамидата на живота се беше обърнала. И културата си оставаше на върха… Но тоя връх все повече потъваше в плаващите пясъци на битието…

Няколко пъти той — охранителят, отмъкна от пазените складове неща за ядене. Веднъж дори — месо. Истинско, не от новото — химически моделираното, генетично създаваното…

А вестниците вече не присъстваха в семейните вечери. Всъщност, и самите вечери някак си се свиха. Приготвяха за децата отделно. За да не видят какво и колко ядат родителите. Все по-малките порции поддържаха постоянен глад в големите. Йоан мислеше и виждаше навред само храна.

Забрави и за книгите, за филмите, за театралните посещения. Жена му пусна обява за продажба на грамадната библиотека, създадена и съхранявана още от дядо му — известният академик. Но…

А разказваните между хората новини бяха страшни. И много, много плашещи…

Задаваха се гладните…

И в един ден те се появиха…