Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (6) (Документална трагедия)

Недей, Дъдли!

Никой още не знаеше накъде Хитлер насочва своите крайцери и линкори, но англичаните вече се досещаха. Хитлер неотдавна беше заявил, че Норвегия скоро ще се превърне в „зона на съдбата“.

— Който и да е германски кораб — каза фюрерът в своята главна квартира, — ако не се намира сега в Норвегия, значи, се намира не там, където трябва да бъде…

Центърът на морската война в Европа не блужда дълго по развълнуваните води — сега той бързо (подозрително бързо!) се изместваше към полярните райони непосредствено до границите на Съветския съюз.

Сега, когато с „Бисмарк“ беше свършено, британското Адмиралтейство се разтърсваше от треска, щом само се споменеше другият линкор на Хитлер — „Тирпиц“. Английският флот не можеше да бъде спокоен, докато „Тирпиц“ бродеше по моретата и океаните. Случаят с „Бисмарк“ породи във върховете на британското Адмиралтейство страх от хитлеристките линкори! И това е обяснимо: „Бисмарк“ отиде на дъното с празни погреби — той се би до последния снаряд и безподобната бойна устойчивост на линкора навяваше на англичаните тъжни мисли…

Разузнаването сега си счупи краката да търси грамадата на „Тирпиц“, която англичаните откриха на едно котвено място в Аасфиорд, недалеч от Трондхейм — на самия край на Европа, до бреговете на СССР. Опитите да бъде бомбардиран от въздуха се оказаха безрезултатни, а откъм водата „Тирпиц“ беше ограден с мрежи.

Една поредица от събития, която свърза различни обстоятелства в неумолима последователност, доведе в крайна сметка до трагичната съдба на кервана PQ–17.

„Недей, Дъдли!“ — на английски това звучи така „Don’t do it, Dudley!…“

Именно така в Англия наричаха през време на войната сър Дъдли Паунд, който с чин на адмирал ръководеше главния щаб на британското Адмиралтейство и следователно беше най-близък съратник на премиера У. Чърчил. Малко е дори неприятно човек да пише за това, но все пак се налага.

Работата е там, че първият лорд на Адмиралтейството Дъдли Паунд беше лентяй и… страхливец.

От уважение към самолюбието на англичаните аз не бих споменавал за тези му качества, но самите англичани си го казваха, без ни най-малко да го скриват от никого. Дъдли Паунд живееше по принципа „Да не би да стане нещо“, затова най-напред матросите, после офицерите от Кралския флот и накрая цяла Англия го кръстиха „Недей, Дъдли!“

Над кейовете на Брест, където димяха корабите на хитлеристкия райх, постоянно се поддържаше въздушен бараж. Англичаните знаеха, ако не всичко, почти всичко за преместванията на противниковите кораби, а за това храбро им помагаха героите от френската Съпротива.

На 10 февруари 1942 г. от 9 часа вечерта англичаните започнаха бомбардировката на Брест и пристанищата му. След това самолетите се прибраха, прелитайки през „локвата“ Ламанш. Оставеният във въздуха разузнавач кръжи още малко над Брест — една повреда в радара му го накара да се върне на летището си. За известно време пристанището на Брест остана извън наблюдението на английското разузнаване.

Тогава това пристанище започна да се изпълва с дим.

Германците поставяха гъста димна завеса и скоро тъмният облак покри цял Брест, като скри от въздушния поглед тазообразните пространства на пристанищата. А един час преди полунощ под командуването на вицеадмирал Цилиакс хитлеристките крайцери и линейни кораби тръгнаха на пробив… След заминаването им, когато вятърът отнасяше дима, химическата служба запалваше нови шашки. Затова, когато британският разузнавач се върна отново, той не можа да види през плътната димна стена има ли там кораби и в Англия не беше обявена тревога.

В това време германските кораби се движеха с максимални обороти. Едва на следващия ден, към 11 часа сутринта, на траверс на Сома британският разузнавач откри случайно хитлеристката ескадра. Той веднага съобщи това по радиото в Лондон, но Лондон не повярва, че германците са способни да извършат толкова дръзка операция.

„Недей, Дъдли!“ научи за това следобед. Той научи за пробива на линкорите, когато германската ескадра беше вече преминала най-тясната част на проливите между Кале и Дувър, и едва тогава благоволи да обяви тревога по флота. Ето най-после благоприятен момент срещу германските кораби да бъдат хвърлени всички сили на Home Feet и да бъдат свършени с един здрав удар.

„Недей, Дъдли!“ — сигурно си е казал тогава Дъдли. Но за да не направи Дъдли онова, което беше длъжен да направи, си имаше много по-сериозни причини. Ето какво пише западногерманският историк Фридрих Руге, в миналото адмирал от хитлеристкия флот:

„Макар тази инициатива да привлече вниманието на всички…, тя означаваше все пак окончателен отказ от океанската война и облекчи(!) положението на британския флот в едно особено тежко за него време.“

Навярно именно поради това „морският лъв“ си дремна сладко, когато германската ескадра премина под самия му нос, без да се страхува да погъделичка този „лъв“ за мустаците. Наистина след голямо закъснение англичаните хвърлиха срещу ескадрата торпедоносци, катери и есминци, но всички техни смели атаки завършиха безрезултатно и може да се смята, че Хитлер е прекарал корабите си безпрепятствено… Гросадмирал Редер и неговият щаб си приписаха в актив един тактически успех, а над Англия премина вълна от негодувание; дори консервативният „Таймс“ с голямо недоволство измърмори, че „от XVII век насам във вътрешните води на Англия не се е случвало нищо по-позорно за морското достойнство на англичаните“.

Честна трудова Англия с каска и с противогаз през рамо беше възмутена. Тази Англия питаше тогава:

— Защо? Защо позволиха на германците да се изплъзнат?

Всъщност всичко е ясно: от Северно море пътят на Хитлеровия флот беше към Скандинавия, а оттам — през пристанищата на Трондхейм и Нарвик — тези кораби насочваха дулата на оръдията си против руските комуникации към океана. Именно затова Чърчил заяви пред Парламента тогава откровено, че той „с голямо облекчение приветствува напускането на Брест от германските кораби“.

Това беше съзнателна тактическа загуба на Уайтхол в името на призрачни политически цели!

Наистина заплахата за Англия продължаваше да съществува.

Но тя беше отстранена от бреговете на самата Англия. Наистина заплахата е насочена право срещу русите. И ако англичаните срещнат кораби на големия германски флот, тази среща може да стане вече в руски води… Тук е уместен въпросът, като се опитваха да изхитрят един много хитър противник, не изхитриха ли англичаните самите себе си?

Съветският посланик в Англия Иван Михайлович Майски (сега академик) през онези дни често се срещаше с Чърчил.

Чърчил тогава му казваше:

— Врагът трябва да се лъже винаги. Може понякога да се излъже и широката публика, то ще е от полза, но никога не може да се лъже съюзник…

Това бяха само думи. Чърчил лъжеше.

— Don’t do it, Dudley!