Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (28) (Документална трагедия)

Кой ще го спре?

5 юли 1942 година. Време — 16:33. Курс — 182°…

Сметанин намести слушалките на слепоочията си и докладва на вахтата:

— Дясно по носа…, пеленг…, шум на винтове!

К–21 се движеше на икономичен режим под водата

(потапянето беше нужно, за да си почине екипажът). В рубката командирска вахта носеше офицерът Ф. И. Лукиянов.

— Шум, казваш? Сега ще проверим…

Електромоторът безшумно подаде перископа навън. Ръчките за насочване са отметнати. Сред мътната пелена от пръски и солена пяна на повърхността, добре видими, се очертават две подводници.

— Командирът в централния пост! Виждам цел: две немкини…

Лунин крачеше към поста от кърмата. В най-топлия електроотсек върху широките гърбове на електромоторите спяха премръзналите по време на вахтата сигналисти. Върху дизелите, още неизстинали, беше простряно мокро облекло. Лунин се промушваше през тесните гърловини. Вратите след него се отваряха и затваряха безшумно. Тревога още не беше обявена…

— Пред нас — две немкини — доложи Лукиянов, когато Лунин влезе в секцията на поста, който беше изпълнен с бръмченето и трептенето на най-различна апаратура.

— На думи не вярвам. Покажи.

Лукиянов му отстъпи мястото до перископа. Лунин залепи лице към окулярите. Отначало и на него му се стори, че вижда показващи се от водата рубки на противникови подводници. Те бавно се придвижваха. И постепенно се издигаха над повърхността… все по-високо и по-високо!

— Това не са подводници — каза Лунин, като се изправи. — Това са КДП на есминци тип „Карл Халстер“, които се движат в строй отстъп… Виж и ще се убедиш!

Лукиянов погледна. Наистина командно-далекомерните постове (КДП), скрити в обтекаеми башни и вдигнати високо над рубките, сега израстваха над морето… все по-високо, по-високо, по-високо. След малко започнаха да се виждат и ажурните постройки на мостиците.

— Убеди ли се? — попита Лунин.

— Тъй вярно.

— В какво?

— Земята е валчеста…

Беше 17.12, когато Лунин обяви късо:

— Приготви се за торпедна атака!

Акустикът на К–21 матрос Сметанин откри хитлеристката ескадра още на разстояние 12 мили (почти 20 километра). Сега започваше неизбежното сближаване с нея. Минутите течаха.

— Шумът се усилва — доложи Сметанин.

Лунин каза:

— Тия есминци тук не са тръгнали ягоди да берат. Очевидно след тях ще трябва да очакваме минаването на други кораби, на нещо по-сериозно…

В 17:20 електромоторът отново подаде перископа горе. Николай Александрович присви очи и попита:

— Помощник, искаш ли да погледнеш?

Лукиянов приседна до перископа; меката каучукова рамка почти нежно обхвана лицето му.

—"Адмирал Шеер"! — определи той по силуета.

— Ами ти какво мислеше… Виж сега зад „Шеер“…, виждаш ли?

Лукиянов завъртя ръчките на перископа.

— Самият „Тирпиц“ — каза той тихо, сякаш че не можеше да повярва.

Перископът беше спуснат.^[1]

— Добре че не се полакомихме за есминците — каза Лунин, — да биеш дребосък — само ще си натъртиш юмруците. Ще се готвим за атакуване на „Тирпиц“. Но най-напред ще се гмурнем под есминците!

К–21 се промъкна под охранението, като мина под дъното на вражеските есминци, и започна сближение с линкора. Сега вече не само акустикът чуваше шума от винтовете, разтърсващи морската бездна. Тези ревящи сътресения на бронза и водата се чуваха сега от всички в подводния крайцер. Нямаше никакво суетене. Дружният екипаж няма нужда дори от команди. Хората точно изпълняват всичко, което е нужно в момента. Но те още не знаят кой е там, горе, на повърхността…

Перископът отново е издигнат над развълнуваната повърхност на океана.

— Ах, дявол да ги вземе всичките — изруга Лунин.

— Какво става, Николай Александрович?

— Движат се в зигзаг. Твърде сложен и несиметричен; и постоянно галсират. Ще ни бъде трудно да изчислим ъгъла на атака…

— Носовите торпедни апарати са готови за залп.

— Прекрасно — отбеляза Лунин. — Ще стреляме с носовите. Там тъкмо са заредени шест парчета за едър дивеч… Комисар! — извика Лунин.

— Слушам! — Лисов докосна кепето на главата си.

— Мини по отсеците. Кажи на момчетата, че атакуваме „Тирпиц“… Кажи им, че избираме направо флагмана. Сега ще развалим настроението на Хитлер… Ясно ли е?

— Слушам! — и комисарят изчезна в кръглия люк на отсека.

— Да започнем работа — каза Лунин и се наведе над планшета за изчисляване на бойната атака.

Беше 17:36, когато Сметанин му докладва:

— Пеленгът се изменя…, ескадрата преминава на друг курс.

Там, горе, правеха поворот на норд-вест. К–21 се оказа на контра курс с линкора: Цялото внимание на Лунин беше съсредоточено само върху „Тирпиц“:

— За поворот…, не бива да го изпускаме. Само той… само той ми трябва сега…, всички останали да вървят по дяволите!

Командирска воля, смелост на подводничар, аналитична способност на математик, въображение и пресметливост на геометрик, умение на практичен, ловък човек — много качества трябва да бъдат проявени сега, за да се излезе (само да се излезе) до дистанция за торпеден залп.

— Да погледна още веднъж! — каза Лунин и пак вдигна перископа.

Петнайсет пъти беше вдигнато над океана всевиждащото око на крайцера. Това беше страшен, гибелен, но оправдан риск! Защото вдигнатият перископ се носеше сега над морето като сигнал за врага с предателския си бурун… Петнайсет пъти в главата на Лунин се събираха, подлагаха се на преценка и се шлифоваха като елмаз алгебричните изчисления на атаката.

— Е, май че сме готови — отдъхна си той. — Напред… с двата мотора. Ще излезем на пистолетна дистанция.

— Това си е сигурно — кимна Лукиянов.

— Не бързай с одобрението; те могат да променят пак курса. Нали ги видя какви въртележки правят…

Лунин се отдръпна рязко от перископа:

— Край! Най-трудното беше! А изстрелването е вече проста работа!

… За Лунин и за екипажа на неговата К–21 сега зад бордовете на „Тирпиц“ се криеше съдбата на корабите от кервана PQ–17!

По стволовете на шахтите безшумно се плъзгаха електролифтове.

В артилерийските погреби на „Тирпиц“ върху меки манилски постелки дремеха огромните — един човешки обхват — заряди на главния калибър.

А ето го и самия него, този калибър: покрити с чехла против водните пръски, напрегнато доспиваха мрачния си сън преди пробуждането на боя круповските чудовища на артилерийските башни.

В адмиралския салон на „Тирпиц“ цари спокоен полумрак; стенните абажури отразяват инкрустациите на преградите, тихо позвънкват кристалните сервизи в бюфетите. Електрическите камини хвърлят изкуствена светлина (ерзац на истински пламък) върху полираната ламперия.

От огромния портрет се е загледал в дълбочината на кораба. Хитлер, скръстил ръцете си на неприлично място.

В пералните се въртят барабани, които перат сега 2400 чифта матроско бельо, шито от сатен.

Хлебарите допичат хляба за вечерята и скоро в адмиралския салон ще замирише на топли ароматни франзелки. Целият живот на линкора сега протича горе, в просторните рубки на кораба, които приличат на научни лаборатории; в тях хората (не с бели престилки) са заети с най-сложни изчисления, насочени към една-единствена цел — убийство, разорение, грабеж и паника на океанските комуникации…

Строгостта на този живот, подчинен на регламента на вахтите, сякаш е просмукала дори молекулите на бронята и потоците електрони, които текат сега в намотките на динамомашините и в редукторите на мощните радиостанции, сякаш убеждават всекиго, че „Тирпиц“ е винаги постоянен, че той е несъкрушим като самата хитлеристка империя! Златната кания на кортика се удря в бедрото на адмирала. Ръцете му, някога млади, сега са изпъстрени с вените на умората от този живот. Под дланите му нежно се плъзга кадифето по перилата на салонния трап. Още един трап. Още един… Тези стълбища нямат край. Тежката плоча на бронираната врата се отваря пред адмирала и се захлопна плътно след него, тутакси херметически фиксирана. Автоматът щраква и включва светлината в рубките…

— Следващият поворот — „Всички изведнъж!“ — следна заповед. — Килватерът да се начупи, корабите — в пеленг. И галсът също да се сменя.

… Лунин е готов живота си да даде само да може да чуе сега тези думи. Но единствено рева на винтовете и потреперването на бронята — нищо друго не чува морската бездна.

— Курсов петдесет и пет — напомня Сметанин.

— А до залпа остават само три минути — подсказва Лунин.

Напрежението в К–21 достига краен предел. Никога досега подводница от Северния флот не се е срещала с такъв противник, никога атака на подводна лодка не е била провеждана с такъв невероятен риск. Ескадрата над тях прослушва всичко със своите „нибелунги“ и наблюдава всичко през огледалните лещи на оптиката си… „Дали командирьт отново ще рискува да вдигне пак перископа?“

— Да, ще го вдигна — каза Лунин.

По-късно той благославяше този свещен риск.

През панорамата на перископа Лунин видя вдигнатите над мачтите на „Тирпиц“ огромни платнища на флаговете — сигнал на флагмана за поворот на цялата ескадра… Лунин едва не изрева от болка:

— Пак поворот… „Всички изведнъж!“ Само да не е наляво — замоли се той, — само не наляво. Иначе ще ни избягат…

В централния пост се възцари страшна тишина. Какво става горе? Накъде ще завият сега?

— А какво е разстоянието до „Тирпиц“ — попита Лукиянов.

— Около четирийсет и пет кабелта. Може да се стреля… Океанът бучеше от ударите на винтовете. В този момент инженерът механик В. Ю. Браман беше застанал между Лунин и свръхсрочника Соловьов, управляващ хоризонталните кормила; по-късно той си спомня: „Забелязах, че раменете на мичман Соловьов, боцман на подводницата, някак потрепват; сложих ръка на рамото му и почувствувах, че целият ситно се тресе. Постепенно мичманът се успокои. Не се страхува само оня, който не разбира нищо от обстановката наоколо или е абсолютен глупак.“

— Ще погледна тия диваци още веднъж — каза Лунин.

Перископът изпълзя нагоре и лицето на командира се проясни:

— Слава богу, завиха надясно…

Обаче след поворота подводницата К–21 се оказа вътре в хитлеристката ескадра. Както разказват очевидците, Лунин тогава казал:

— Момчета, попаднахме в самата бъркотия на кучешката сватба. „Тирпиц“ сега е още по-близо до нас… Двата мотора — пълен!

Но сега, след поворота — под ударите на носовите апарати на К–21 се бе оказал „Адмирал Шеер“.

„Тирпиц“ попадаше под ударите само на кърмовите апарати.

— И все пак аз ще атакувам ТЕБЕ! — извика страстно Лунин, смъкна разпален шапката си „невидимка“ и я тупна до краката си…

Тихо, с глухо бучащи електромотори, подводният крайцер се плъзгаше с дългия си корпус на сближение с флагмана на Хитлер.

Нужно беше бързо решение и то беше намерено:

— Носовите — отбой… Кърмовите — готови!… На кърмата апаратите са само четири.

Но вече е късно за друг избор.

Трябва да се стреля незабавно.

„Напрежението в осветителната мрежа изведнъж спадна. Крушките светеха с червеникава светлина, обтекателят на рубката завибрира, палубната надстройка — също“ — така си спомня В.Ю. Браман за момента, когато подводният крайцер се е обръщал за стрелба с кърмовите апарати…

— Залп с четирите…, интервал четири секунди… Дистанцията до „Тирпиц“ беше 17 кабелта. Часовникът показваше 18.01…

Четири пъти крайцерът беше разтърсен от пружиниращите тласъци на торпедния залп:

—… Първото — излезе!

—… Второто — излезе!

—… Третото — излезе!

—… Четвъртото — излезе!

Турбопомпите незабавно почнаха да подават вода в заместителните цистерни, за да компенсират изгубеното тегло в носовата част след излизането на изстреляните торпеда.

Лунин погледна другарите си. Попипа израсналата му през време на похода брада и изкомандува рязко:

— Потапяне!

Спокойно, като не усещаше тревогите на човешкия живот, секундомерът тракаше. Неговата работа е проста — да отмерва кратките мигове на онези велики дела, които се вършат от хората… Минута, втора… Сега всички в К–21 започнаха да се вълнуват.

Лукиянов каза:

— Неуспех… Ах, боже мой, възможно ли е да не сме улучили?

Подводният крайцер се отдалечаваше с пълни обороти от мястото на атаката.

Бяха минали 2 минути и 15 секунди, когато първият залп разтърси водните пластове.

Последва втора експлозия… Лукиянов от щастие закри лицето си с ръце.

Лунин чакаше още нещо и гледаше към своя акустик.

А Сметанин гледаше командира си.

— Шумът се отдалечава — каза той между другото.

И изведнъж морето забоботи от някакъв продължителен взрив.

— Засечи пак! — извика Лунин на щурмана и той моментално пусна секундомера.

Боботенето на взрива (а по-точно — на серията от взривове) продължи цели двайсет секунди… Това доста учуди хората в подводницата.

Сетне последваха още два отделни взрива: Те бяха чути особено ясно от електротехниците, намиращи се в акумулаторните ями, където нямаше странични източници на шум…

В 19:09 подводницата изплава. Океанът беше пуст. „Руските моряци от всичко най умеят (според думите на адмирал Макаров) да се справят с неизпълними неща…“