Валентин Пикул
Реквием за кервана PQ–17 (39) (Документална трагедия)

„Пусть ярость благородная…“

Стражевият кораб, който неотдавна поради неопитност беше атакувал по погрешка наша подводница, потракваше сега с машината си далеч в океана… На мостика пушеше лулицата си „старият“, който имаше звание „Лейтенант“, а като спеше, сънуваше стари сънища — предвоенни: тралът се изтегля с лебедка, след което възниква видението на мятащата се на палубата всякаква риба — треска, скумрия, илария! Това бяха мирни сънища — до военни той още не беше дослужил…

Сега вахтата на мостика се носеше от миньора на стражевия кораб — Володя Петров, който от време на време сменяше командира. Той беше произведен предсрочно в най-скромното офицерско звание „Младши лейтенант“. Неотдавна на борда на стражевика беше монтирана шумопеленгаторна станция, свалена от една повредена подводница. Към екипажа беше изпратен и един акустик, изписан от личния състав на подводницата, където беше оглушал при прослушване на подводни бомбардировки, а сега слухът му се беше възвърнал. Зад стъклото на кабината, покрито с капки от пръските, се виждаше младежкото, но мрачно лице на акустика. Това момче веднъж беше опитало вече неимоверния студ на океанската бездна, но по чудо се беше спасило, а сега не можеше без електрическа грейка — много му беше студено. Тънките изящни пръсти на матроса по чудно красив начин държаха търсачния винт за пеленга. Непосредствено преди войната цигулар, лауреат на всесъюзен конкурс, акустикът сега не свиреше. Вместо него своите тайнствени мрачни мелодии свиреше великият маестро — океанът. Акустикът сега не беше изпълнител, беше само придирчив слушател… Въртейки винта на компенсатора, той настройваше апаратурата към всеки подозрителен шум, а такива има толкова много в океана… Лицето му придоби загрижен вид. Крайчетата на устните му се отпуснаха. Ръката му замръзна неподвижно. Затвори очи. Доложи за пеленга:

— Контакт установен!

— Установен е контакт — докладваха в същото време от „нибелунга“.

— А какъв е корабът? — попита Ралф Зегерс.

— Руски галош… С един винт. Чух дори как дрънчаха клапите в парния котел.

— Носовите — за залп…, с две торпеда!

Зегерс повдигна перископа.

— Погледни и ти — каза на помощника.

— Типичен траулер — определи щурманът.

— Но под военен флаг… Има оръдия.

Преминаха към сближение и изхвърлиха торпедата.

Едното премина край кораба, от второто стражевикът се отърва, като изманеврира ловко.

— Трето няма да хабим за тая развалина — каза Зегерс, — не е ли по-добре да изплаваме и да го свършим със снаряди.

Но в този момент акустикът докладва:

— Пеленгът се движи наляво… Шумът от винтовете се приближава към нас.

— Само това ни липсваше — възмути се Зегерс.

Първият бомбен удар блъсна лодката така, че изхвърли от гнездата им няколко койки, като ги стовари от преградите върху хората и машините. Ебонитовите кутии на акумулаторите в ямите се изпопукаха. Винтът на стражевика пляскаше водата като с камшик: шлух, шлух, шлух… После руснаците се отдалечиха и почукването на машината изчезна.

— Но те не са се махнали — доложи акустикът. — Само са се оттеглили. Дори са спрели машината си, за да ни чуват…

Сякаш някой полекичка зачегърта с нокти корпуса на подводницата — цок-цок… И после пак — цок-цок!

— Ето ги звънчетата на московския дявол — помрачня щурманът.

— Да — съгласиха се с него. Руският „Дракон“ беше заработил…

Усещането беше неприятно. Сякаш някой невидим плаваше сега зловещо в дълбочината и настояваше да го пуснат в подводницата. Акустикът докладва, че машината на руския кораб е заработила отново…

— Чувам, без да ми казваш — отговори Зегерс. Новата серия бомби се изсипа съвсем наблизо — на около тридесетина метра. Чуваше се как ги хвърлят във водата. После, като избълбукваха звънко, те потъваха. И — взрив! Взрив! Взрив! Сякаш водата сега ще се превърне в клокочещ котел. Сред адската теснотия на подводницата хората се търкаляха, блъскайки се в механизмите. Пред очите на Зегерс розата на компаса изведнъж започна да се накланя и направи пълно завъртане. Жирокомпасът също беше откачил и показваше оня свят.

— Махнете го оттука — каза Зегерс. — Спрете моторите… Кой се мотае там? Кой там изтърва нещо? Тихо…

Ах, каква убийствена е тишината в океанските дълбини! Те не изключиха само системата за регенерация на въздуха. Само за регенерацията…

— Бог ни е свидетел, попаднали сме на опитни изтребители. Омръзна ми вече — каза Зегерс. — Носовите апарати: в левия — един спасителен пакет, а през десния ще изстреляме въздушен мехур. Прибавете към мехура зелеви кочани и сипете малко боклук от камбуза за да не останат никакви съмнения у руснаците.

В разгара на поредната атака носовите апарати дадоха залп. На повърхността на океана изскочи огромен мехур, сякаш се бяха пръснали отсеците на подводницата. Зегерс, машинално хвърли поглед към дълбокомера — сега се намираха на дълбочина 95 метра.

Въздушният мехур беше великолепен. Върху вълните се бяха пръснали решетки от мостика и маслени петна. Морето изхвърли от дълбините всичко това като на показ и хората от борда на стражевика видяха един измокрен лист от вестник „Фьолкишер беобахтер“ — главния берлински вестник.

— Да го вземем ли? — каза Володя Петров разпален. — Ще го покажем в щаба като доказателство за унищожаването й.

— Та с него са се бърсали — гнусливо отговори „старият“.

А на челото на акустика — две вертикални бръчки:

— Пеленг…, дълбочина около деветдесет.

— Абе дръвник, тя е свършена!

— Аз пък казвам, че е тук: пеленг… Увеличава дълбочината.

— Миньор — заповяда командирът на Володя. — отивай на кърмата и лично постави на бомбите взривната дистанция…

След като изпрати Володя Петров, „старият“ почука на прозорчето на кабината.

— В тебе ни е цялата надежда — каза той на акустика. — Гледай да не ни подведеш, миличък.

Високата кърма на стражевика, приспособена за прибиране на риболовния трал, беше цялата отрупана с плътно наредени по края варелчета на противоподводните бомби. Във всяко варелче беше монтирана на дънцето му блестяща чаша на взривател. Тънките диафрагми, които приемаха чувствително налягането на водата при потъването на бомбата, определяха кога и на каква дълбочина бомбата да експлодира.

Володя Петров започна да действува с ключа, подготвяйки бомбите за атака. Първите три той регулира за взривяване на дълбочина 60 метра.

Втората серия — за да експлодира на дълбочина 30 метра.

Третата — на сто.

— Ей туй — каза той на матросите — се казва сандък. После прибра ключа в джоба си и хукна обратно към мостика. Стражевикът вече правеше завой и, блъскайки се във вълните, бързаше за следващата атака. Миньорът от мостика махаше към кърмата с флагчето.

— Първата серия — пускай… Втората — пускай!

Младежката му душа се вълнуваше и се наслаждаваше от романтиката на боя.

При тази атака, когато наоколо се пръскаха бомби, нещо тежко изведнъж се друсна върху мостика. При това дълбокомерът отбеляза допълнително потъване на подводницата, сякаш тя беше взела на борда си още някаква тежест.

Всички усетиха този удар. Всички разбраха, че нещо е паднало върху мостика, и всеки се страхуваше да си го представи. Най-ясно си представяше опасността сам Зегерс, но… мълчеше.

Той се бе досетил, че върху мостика на подводницата му е кацнала подводна бомба, която не е експлодирала. Тя или е неизправна, или се е разцепила от удара при падането, или пък…

Беше тихо.

— Спрете регенерацията! — нареди Зегерс.

Пълна тишина — може да се каже, че тя е по-страшна от пълния мрак.

Един поглед върху скалата за дълбочината. С неработещи електродвигатели подводницата постепенно (много бавно) продължаваше да потъва. Метър след метър тя се спускаше все по-дълбоко и по-дълбоко. Това засмукващо влияние на бездната при нулева плавателност е добре познато на всички, които са плавали под водата, и то едва ли подобрява настроението им…

— В отсека — вода — изведнъж предадоха тихо по тръбите.

— Сълзи ли? — попита с надежда Зегерс.

— Не, струи вода…

Уредът показваше дълбочина само сто метра.

А беше време, когато те се гмуркаха смело до пределните сто и двайсет… В леденостудената кутия на централния пост Зегерс се изпоти и разкопча куртката си.

— Изходът е един — каза той. — Ще трябва за няколко минути да включим двата мотора и да се издигнем. Разбира се, по този начин ще се демаскираме, но корпусът е отслабнал и корабът пропуска по шевовете.

Тъкмо тогава щурманът, който досега мълчеше, каза:

— Ами… бомбата.

— Каква бомба, по дяволите? — изсъска му Зегерс. — Не вдигай паника… Не сме сами с тебе тук!

Щурманът го дръпна за ръкава по-далеч от матросите.

— Слушай, Ралф, нещо такова вече се е случвало с U–454, където е тоя Шмутцке. На неговия мостик кацнала бомба, когато са се движили на 40 метра. Тя не експлодирала, както и тази… нашата! Щурманът кимна с глава нагоре. — Когато изплавали, взривателят й бил поставен за дълбочина 50 метра. Представяш ли си? Да са се спуснали само на още десетина метра и… Ралф, така сме го загазили…

Отново погледна към дълбокомера — потъването продължаваше и от кърмовия отсек докладваха със страх:

— При нас филтрацията също преминава в струене.

Зегерс се направи, че не чува този доклад.

— Не се занасяй! — отговори той на щурмана. — Бъди сигурен, че и на нас ще ни се размине като на U–454. Ние не сме котенца, да ни дави всеки галош… Пък и откъде знаеш какво се търкаля горе на мостика? Може от взрива да се е изкъртил прожекторът?

Рискувайки, той заповяда електромоторите да дадат заден ход.

Сега винтовете като тирбушони измъкваха подводницата от всмукващата я бездна. Зегерс следеше набирането на височина. Осемдесет… Шейсет… Петдесет… Четиридесет… Той разбираше, че бомбата чака подводницата да стигне дълбочината, на която тя трябва да експлодира. А вътре не знаеха тази фатална дълбочина. За тях сега няма друг изход.

— Водните струи изчезнаха ли? — попита Зегерс по отсеците.

— Да — успокоиха го. — Само филтрация.

— Отлично, и на нас досега нищо не се е случило.

Но шумът от електродвигателите бе чут горе и стражевикът отново тръгна в атака. Последва първият удар — много силен. Осветлението изключи, но включиха аварийното. Втори удар! Аварийното също отказа, но в ръцете на подводничарите попаднаха ръчни батерии.

— Ах! — извикаха всички неволно, опарени от студ.

В централния пост започна оглушителен порой. От горе на долу биеха дебели, колкото пръст, и силни като стоманени прътове струи вода — взривът беше срязал нитовете над рубката. Тесният лъч от батерийката в ръката на Зегерс се движеше по преградите, изтръгвайки за миг циферблата ту на един уред, ту на друг… Централният пост се изпълни с гъста мъгла, разсичана от шумните струи, а стрелките на уредите се мятаха насам-натам.

— Това е непоносимо! — закрещя щурманът. — Ралф, реши се!

Силният вихър на въздушния поток, който избиваше сега капаците на люковете, премина по кораба — някой от екипажа в паниката си беше отворил бутилките с въздух под високо налягане и сега не можеше да се справи със злия дух, изхвръкнал от своя съд… По отсеците сега се носеше черна мъгла от масла, станали на прах.

— Всичкият въздух — за продухване! — закрещя Зегерс, като слагаше каската на главата си. — Прислугата на оръдието — за бой… Ще се бием докрай като верни синове на майка Германия. Хайл Хитлер!

В рубката стана тясно на матросите, които стояха готови със снаряди в ръце.

Подводницата шумно изскочи на повърхността. Люкът беше отворен и по трапа всички бързо се изкачваха горе — към оръдията. Зегерс изскочи пръв на мостика. Разцепена от удара, там лежеше руската бомба. А целият мостик, всички перила и всички решетки бяха напръскани с отвратителната сиво-жълта каша взривно вещество, размазано от налягането. Но Зегерс отмести поглед към руския стражевик — и от ужас онемя… Право пред подводницата като чело на бик беше надвиснал форщевенът на съветския кораб. Не успяха да стрелят. Стражевикът се вряза в борда й, разкъсвайки стоманените листове, и изведнъж с трясък заседна в корпуса на подводницата.

При таранирането хората, намиращи се на стражевика, изпопадаха.

— Пълен назад! — изкомандува командирът в машинното отделение.

Винтът яростно сечеше водата, кърмата на стражевика се въртеше наляво и надясно, но машината нямаше сили да откъсне кораба от клещите на разкривената стомана. Форщевенът беше разпрал акумулаторните ями на подводницата. Водата беше започнала да нахлува в тях и от бурната химическа реакция тутакси закипя със зловонните мехури хлор. Стражевикът повлече противника със себе си! Моментът беше опасен и никой не знаеше какво трябва да се прави по-нататък.

— Пълен назад! — викаха от мостика в машинното отделение.

Не можеше да се види от надвисналия борд какво прави неприятелят, но се чуваше шетнята му край оръдията.

Противникът бе решил да рискува — той стреля и снарядът още с излизането си от оръдието проби борда и палубата на кораба и изхвръкна като свещ нагоре към небето (не успя да се пръсне). Машината работеше на пълни обороти, но подводницата не се откъсваше. В отчаянието си германците започнаха да бият със снаряди по дъното на стражевика. Това беше страшно и за тях — близките експлозии изхвърляха германците в морето — вече мъртви от контузии. Но на смяна на убитите от рубката изскачаха други. Ожесточението на опитния враг беше невероятно голямо. Битката се води на границите на човешките възможности.

— Водата в отсеците… залива всичко! — докладваха на мостика.

— Само да се отскубнем — пълен назад!

Стражевикът се тресеше от напрежение така, че боята от бордовете му се свличаше на пластове. Най-после едно последно усилие на машината изтръгна едва ли не „с месото“ носа на кораба от корпуса на подводницата, в който остана отворена огромната дупка на пробойната. Всички видяха как водата нахлуваше сега там като в яма. Зловонието на хлора стана непоносимо. Но всеки моряк знае, че морето може да запълни само един отсек, след което ще се спре в стоманените прегради и това още не означава гибел за врага!

Затова още щом се пооправиха, командирът на стражевика отново заповяда:

— Пълен напред… Ще повторим тарана!

Реферсът на машината беше задействувай и винтът отново заблъска водата в обратна посока. Като погаси инерцията на задния ход той тласна кораба отново напред — право срещу врага. Но сега — отдалечен от подводницата, стражевикът беше станал по-уязвим. Врагът стреляше прицелно по него… В една ослепително бяла експлозия ходовата рубка се разлетя на парчета, наранявайки жестоко палубните команди с парчета метал и с разцепени дъски. На мястото, откъдето току-що се чуваха команди, сега не бе останало нищо. А падналата мачта смачка димовата тръба на хармоника. Димът запълзя по палубата, като задушаваше хората.

Володя Петров лежеше върху развалините на мостика, а над него се люлееше бездънната маса от светлина и въздух. Той с мъка премести погледа си надолу. Вместо краката му сега върху решетките бяха легнали на червени парцали празните му панталони. И това беше последното, което видя на този свят, изпълнен с блясък.

Разтърсван от снарядите, стражевикът продължаваше да се движи.

Той се движеше право, без да свива настрани.

Тъй както му бяха заповядали хората, които вече не съществуваха.

Ралф Зегерс крещеше през люка долу към централния пост:

— Ляво руля! Ляво! Още по-наляво! Въртете докрай! Като извърташе подводницата с кърмата към противника, той се стремеше да избегне тарана. Тясната, остра като нож подводница можеше да се спаси — корабът можеше да не я улучи. Но стражевикът (без мостик и без командир) я настигна. Обезобразеният му форщевен отново се вряза във врага, трошейки го в безпощадна разрушителна ярост.

С последните проблясъци на съзнанието си, почти автоматично, Зегерс се сети, че в кърмовите торпедни апарати има само още едно торпедо; другите са изразходвани. Но дори само то се оказа достатъчно за всички, когато се взриви от удара на кораба.

Гигантски гейзер от пламък, вода и парчета израсна над океана. Той покри като с огромна шапка двата кораба, вкопчали се в жестоката схватка на двубоя. А когато взривът утихна, на мястото на подводницата беше останало само мазното петно от мазут, а морето люлееше разкъсаните тела на вражеските подводничари. И от този пламък, от облаците дим, откъсвайки от тялото си тонове вода, изведнъж се показа стражевикът…

Сега той се движеше, като посрещаше вълните с червената преграда на отъпения нос. Под дъното му се влачеха останките на разтрошения полубак — с каютите, бояджийското отделение, артелната, верижния сандък и котвите, които се бяха спуснали с веригите си чак до дъното. Но корабът продължаваше да върви напред, както му беше заповядано от разбития несъществуващ мостик. Изпълнявайки тази заповед, машината на кораба тракаше, тракаше, тракаше… дори без никакви прекъсвания! Разкъсаните листове на бордовата обшивка дрънчаха. При люлеенето вратите на кораба сами се отваряха и затваряха. Вътре в отсеците през избитите от взривовете люкове нахлуваше на гъвкави струи вода, която бързо се понасяше по коридорите. Корабът се тресеше от страшна вибрация. Всичко звънтеше, трещеше и бързо се рушеше от агонията на стоманата, дървото, гумата, огъня и парата.

С грохот, който бележеше края му, стражевикът изведнъж започна да се накланя на борд сякаш от умора, като задими вълните край себе си, силно наклонен на една страна, той сякаш с последен тласък изхвърли от палубата във водата всички оръдия, всички кранци, всички лодки, всички мъртви и всички живи… Сякаш те сега му пречеха.

Морето блъскаше вълните си в червената преграда на носа! Плаващите наоколо хора видяха шкембестото черно дъно на кораба, над което в безсилна ярост продължаваше да се върти винтът, безнадеждно цепейки въздуха, А вътре в преобърнатия кораб машината продължаваше да трака, да трака, да трака… И като че ли нямаше да има край тази неутолима жажда на кораба да живее — само да живее!

С тракаща машина, непобеден, той изчезна в океана.